Сергей Лукяненко
Лабиринтът на отраженията (29)

110

Ветровито е. Желязната кабина на „Американските хълмове“ се клати и скърца, наполовина излязла от релсите и надвиснала над самата глава на Неудачника.

Прекрасно, още един начин за сигурна смърт.

— Хей! — изкрещявам аз, когато стигам при него. — Това съм аз!

Неудачника вдига глава. Дали пък това не е добър знак…

— Скучаеш ли?

Сядам до Неудачника и той сам сваля респиратора си. Гледа ме уморено и безнадеждно.

— Ти програма ли си или човек? — питам без заобикалки. Той клати глава. Тълкувай отрицанието както искаш…

— Наясно ли си, че ти викат Неудачника? — казвам аз. — Ама дори на Йов му е вървяло повече от теб, да знаеш! Твоят лош късмет е нещо уникално!

Най-накрая той отговаря:

— Това не е само мой… лош късмет.

— Искаш да кажеш, че не са те спасявали добре?

Приказлив и оживен съм, сякаш съм си подпийнал. Трябва да поразмърдам Неудачника. И колкото и глупаво да звучи — да се убедя, че не е програма.

— Добре ме спасяваха. Просто никой не премина бариерата.

— Каква бариера?

— На съзнанието.

Неудачника е търпелив в обясненията си, но какво от това? Те не хвърлят никаква светлина върху проблема.

— Хайде да се махнем от тая гадория — посочвам с поглед клатещата се кабинка. — Нямаме много време.

— Така или иначе няма да успееш… — прошепва Неудачника, но послушно става и сяда по-встрани.

— Ще видим, ще видим…

Чакам и аз не знам какво. Обещаната от Урман акция, затварянето на нивото?

— Неудачник… може ли да те наричам така? Обичаш ли поезията?

Мълчание.

Една програма би могла да имитира разговор, като черпи отговорите си от моите думи.

Но не е способна да пише програми.

— „Почтен е чичо ми, признавам“^[1] — декламирам аз. — Продължавай! А? Неудачник?

Той ме поглежда с такава ирония, че ме изкарва от равновесие:

— „Когато зле се разболя“… Стрелец, само Пушкин ли знаят наизуст всички руски дайвъри?

— Анатол ли?

— Да. Той пък си спомни „оня миг прекрасен“^[2].

Мога само да се засмея на глупостта си. Над тези клишета, които са набити в съзнанието ми. Но вместо това питам и нещо у мен започва да се руши, може би прословутата бариера, а може би — здравият разум:

— А Дик какво ти чете? Шекспир?

— Карол — отговаря някой зад гърба ми.

Дик стои до мен. Анатол е на около пет метра разстояние, с „BFG“, готово за стрелба.

— Точно като теб седях до него — казва Дик. — Сядам…

Той сяда пред безучастния Неудачник и произнася:

Twas brilling, and the skithy toves

Did gyre and gimble in the wabe.

Чакам като омагьосан. И Неудачника продължава:

All mimsy were the borogoves,

And the mome raths outgrabe.^[3]

Някъде далече-далече „Windows-Home“ надава тревожен писък и шепне:

— Непреводимо! Няма го в основния речник. Непреводимо!

Дик вдига поглед към мен и ме пита:

— Та така, значи според теб Неудачника е руснак?

Нали и Урман ми зададе същия въпрос?

— Кой си ти? — питам Неудачника. Той се усмихва и става. — Кой си ти?! — изкрещявам аз.

Неудачника казва:

И както той задумано стоеше,

Ей Джаберуока с огнени очи

Анатол се засмива високо и продължава:

Цвирейки във леса довтасал беше,

Рикае, мята снопове лъчи.^[4]

Същинска лудница. И аз съм най-тъпият пациент.

— Върви си, дайвър — заповядва ми Дик. — Игрите на спасяванка свършиха. Всичко е много по-сериозно, отколкото предполагаш.

Сякаш в потвърждение на думите му над нивото изригва плътен, механичен рев на сирени, толкова силен, че ушите ми заглъхват. После настъпва тишина — само разтревожените чудовища дюдюкат, скимтят и подсвиркват. След малко от небето ги надвиква женски глас, който започва да дудне:

— Attention! Внимание! До всички, които се намират на трийсет и трето ниво на „Лабиринт на Смъртта“! Незабавно напуснете зоната на играта! Това е официално предупреждение! Имате половин минута за напускане на зоната на играта! Можете да използвате оръжието си за самоубийство и ще се върнете в залата с колоните на „Лабиринта“. Ще ви бъдат дадени всички необходими обяснения и ще ви бъдат изплатени компенсации. Внимание! До всички…

— Да ти помогна ли? — пита Анатол, като насочва към мен „BFG“-то. — Или самичък ще го направиш?

— Ще нараниш Неудачника — казвам аз. Анатол кимва, хвърля „BFG“-то и сваля от рамото си гранатомета.

Но в този момент аз изтръгвам под защитния си гащеризон кожения колан на Стрелеца. Това е най-обикновен колан — докато се намира на тялото ми.

В ръката ми ивицата кожа с бучене се свива, удължава се, обгръща се със сини искри. Маниака е конструирал „Warlock-9000“ във формата на бич.

Замах — и бичът се изопва, едвам го удържам в ръката си. Крайчецът му удря Анатол по бронираната жилетка.

Син огнен поток заструява по бича и се излива в тялото на Анатол. Това е бойно оръжие, то не прави разлика между бронята и голата плът. Дайвърът изчезва сред вихъра на виолетов пламък, пропада в земята. Но вихърът не затихва, огнената фуния бучи и бавно се разширява.

— Ти! — крещи Дик. — Ти си пренесъл вирус!

Лицата ни са обагрени от синьо сияние. Неудачника омагьосано гледа нарастващата вихрушка. Кимвам. За какво са ни думи сега?

— Петнайсет секунди… — произнася гласът в небето.

— Ти удари Анатол! Наруши кодекса на дайвърите! — Дик не се опитва да вземе оръжието си в ръце и това ме радва. Не ми се иска да го убивам.

— Всичко е прекалено сериозно — повтарям думите му.

Нов звук — звън на пръсващо се стъкло, трясък на срутващи се стени, стържене на спаружен метал.

От яркочервените облаци пада сребрист пръстен. После става тъмно. Сякаш исполинска чаша захлупва трийсет и трето ниво. Бих си помислил, че капсулирането на „Лабиринта“ изглежда точно така, ако не са ужасът и объркването върху лицето на Дик.

От Ал-Кабар са се включили в играта.

Но Дик е склонен да обвинява за всичко мен. Той смъква винтовката и аз реагирам, без да мисля. Бичът го удря по врата и го обезглавява с ентусиазма на безработен палач.

— Едно-две-три! Тревата гори, Зиг-заг, зиг-заг мечът коси… — произнася Неудачника.

Хващам го за раменете и го блъсвам към огнената фуния. Зад гърбовете ни върху тялото на Крейзи Тосър лумва нов вихър.

— Защо? — успява да попита Неудачника.

Трябва да се бърза. Сега, когато хакерите на „Лабиринта“ и Ал-Кабар се сражават за трийсет и трето ниво, е най-удобното време да се офейка. „Warlock“ е не просто убиец. Това е и тунел, който пробива като свредел дълбината.

— За да има връщане назад! — крещя аз, блъсвам Неудачника към синия пламък и скачам след него.

Огън.

Падаме.

Спиралата от син огън е стената на тунела, а виолетовата мъгла е плътта му.

Под краката ни има замъглени огледала — чупим ги в полета си надолу. Отраженията на лицата приличат на сенки, пространствата — на бледи акварели.

Разрушената гара на първо ниво… болницата на двайсет и първо… катедралата на петдесето! Даже различавам озъбената муцуна на Принца на Пришълците, огнения отблясък на гранатомета, който е нарамил — но ние вече се носим по-нататък.

Дийптаунска улица — лицата на минувачите, капак на такси, рекламен надпис: „Само след като сте поработили за…“

Книжарница — дъга от корици, момиче с очила, прелистващо списание — шумоленето на страниците отеква като гръм, млад касиер…

По ръцете ми пълзят сини мълнии.

Неудачника е обгърнат от пламтящ тюркоазен ореол.

Супермаркет — право пред очите ми се мярва буркан портокалов конфитюр. Празен.

Магазин за животни. Бяло зайче в клетка…

Интересно, може ли да се халюцинира в дълбината?

„Warlock“ вече трябва да миряса. Има си вграден брояч на изминатите пространства, но Маниака не даде гаранция, че ще работи без грешка. Нямал е възможност да изпробва вируса…

Някаква немислимо плоска равнина, цялата е изпепелена, с четири пълзящи по нея коли…

Облаци или пък море от бял пух, кристални дървета чак до хоризонта, побелял старец с хламида^[5] до петите, който ни изпраща със смаян поглед, мелодично пеят арфи…

Моравочерен вихър, нисък бучащ рев, воня на сяра и блясък на стомана в тъмата…

Небесносини разряди пронизват всяка наша клетка, всяко косъмче на кожата пращи и боцка, сякаш се забива в тялото.

Зелена поляна, по която тича оглупяло от възторг и напираща енергия кутренце. Сподиря ни джафкане…

Спри, „Warlock“, спри!

Бушуващо море, звезди в процепите на мъглата, солен вкус върху устните, мъничка яхта, спускаща се по гребена на вълната, на носа стои, здраво хванато за въжетата, голо до кръста момче с харпун в ръка…

Полумрак, кръгла зала, стени от екрани, кресло, което прилича на трон…

Това огледало не се троши, а ни всмуква — и ни изхвърля върху студен мраморен под. Нямам време да проверя дали всичко ми е здраво.

Скачам и замахвам с бича.

Но май няма никаква опасност. На креслото трон достолепно седи набит мъж на средна възраст с невероятно разкошна и същевременно полууниформена дреха. Гърдите му са окичени с ордени. Сякаш не ни вижда — цялото му внимание е приковано от някакво същество върху най-големия екран. Съществото прилича на грамадна червена мравка.

— Ние трябва да обединим усилията си! — дудне мъжът. — Обединени, нашите раси…

Помагам на Неудачника да се изправи. Изтърсили сме се на сървъра на някаква игра. Не е зле.

— Хората показаха лъжливата си природа! — изревава мравката от екрана. — Ще превърнем в прах дори и спомена за вас!

Екранът изгасва, мъжът плътно закрива с длани лицето си и замрял в тази поза, започва да се клати като махало.

— Какво е това? — пита Неудачника.

— Игра — обяснявам аз, докато се озъртам в търсене на изход. Врата има, но едва ли се отваря. Помещението прилича на команден бункер на ракетна база от ония, дето ги показват на кино. Суровата обстановка се разчупва само от пробитата в тавана назъбена дупка — оттам все още се стеле бледолилава мъгла, ронят се и се разпадат на прах парчетата огледало. „Warlock“ продължава да работи, като по инерция се крепи на няколкото най-близки сървъра.

— На какво се играе?

— На междузвездни войни.

Отивам при мъжа. Стъпалата на трона са изработени от кристал. Хлъзгаво и адски неудобно.

— Хей, спасителю на човечеството! — потупвам геймъра по рамото.

Той се изпъва назад в креслото. В очите му напират оскъдни мъжки сълзи.

— Денеб! — гласи заповедта му. Екранът грейва, на него се появява офицер, накичен с не по-малко ордени от своя главнокомандващ. — Полковник! Изведете ескадрата на орбитата на Сол!

— Но, императоре, планетата ни е беззащитна…

— Най-важното е да бъде опазена човешката родина! — отсича императорът. Полковникът кимва, по лицето му се изписва мъка.

— Заповедта ви ще бъде изпълнена, императоре!

Закривам лицето на „императора“ с длан. Може да сме невидими за него? Но мъжагата отблъсква ръката ми и измърморва:

— Смущения… връзката е лоша…

Майко мила! Гледай само как изведнъж ми се отвори работа! Дийп-психозата му е в разгара си. Мъжът просто не желае да ни вижда — това не се вмества в стереотипите на обикновената стратегическа игра, в която се е потопил.

— Как да изляза! — крещя аз. — Къде е изходът?

Той протяга ръка, натиска някакъв бутон. Не ни възприема със съзнанието си, но подсъзнателно е готов да направи всичко, за да отстрани „смущенията“. Движенията му са апатични и неуверени. Поне от денонощие е в дълбината. Зад гърба ми с бучене се отваря врата.

— Какво му има? — казва Неудачника и се приближава.

— Дийп-психоза.

Озъртам се към вратата. Трябва да се бърза. „Warlock“ е оставил следи, които рано или късно ще бъдат открити. А несретникът-император сигурно е с включен таймер…

— Измитаме ли се? — пита Неудачника.

Да, аз наруших кодекса на дайвърите, като използвах оръжие срещу Анатол и Дик. Но все пак съм дайвър. Пазител на дълбината.

Ако не аз, тогава кой?

— Вики! — командвам аз.

— Льоня? — гласът на „Windows-Home“ е глух и безизразен. Машината е претоварена, на програмата не са и останали сили да украсява нещата.

— Стандартен комплект екипировка.

Пауза. Много дълга. После джобовете ми провисват от тежестта на пратката.

Събличам окъсаните — нима от падането през огледалата? — останки от защитния гащеризон. Оставам с дрехите на Стрелеца, внимателно сгъвам бича — той отново се превръща в колан.

— Какво ще правиш?

Неудачника е изтъкан от любопитство.

— Ще го измъкна!

Сега трябва да прихвана канала за връзка между геймъра и домашния му компютър. И да разбия защитата — едва ли е много сложна, по всичко личи, че си имам работа с типичен чайник. После или ще стартирам дийп-програмата за изход, или ще нулирам таймера.

Изваждам от левия си джоб слънчеви очила, слагам ги. Тъмнината е почти непрогледна, само при основата на трона блещука и се извива оранжева нишка. Ето го канала. Оглеждам стаята. Виждам собствената си „пъпна връв“, чиито колелца се търкалят на пода и водят към прогризания от „Warlock“ тунел. Това е лошо, значи не сме се включили към сървъра на геймъра, а сме влезли неизвестно откъде. Сега каналът ми сигурно блуждае из континентите, прескача от спътник на спътник или се плъзга по влакнестата оптика на океанското дъно. Прекалено много бяха на брой всички тези пространства по пътя от „Лабиринта“ до тук… и сега са наоколо. В тунела проблясва светлина, от време на време изпадат гаснещи парчета от скъсани нишки.

А от Неудачника наистина не излизат никакви сигнали. Или излизат, но са прекалено добре замаскирани, за да бъдат видени с най-обикновен скенер. Представлява само неподвижен тъмен силует, който ме наблюдава как действам.

В десния си джоб имам метална кутийка. Отварям я — върху меката подложка шава и рита с крачка сияещ изумруден бръмбар. Хващам го, той енергично се опитва да се изплъзне, устремен към моя собствен канал. О, не, приятелче! Не там.

Поставям бръмбарчето при основата на трона и то замира, само главата му леко потреперва. После се мушва в оранжевата нишка.

Сега ще чакаме — и ще се надяваме, че компютърът на императора има само стандартен антивирусен комплект.

— Кой е?

Отначало ми се струва, че това е гласът на Неудачника. Също толкова спокоен и безизразен е като неговия. Но когато се оглеждам, разбирам, че в залата сме вече четирима… разбира се, ако броим „императора“ за пълноценен участник в събитията.

От дупката в тавана се спуска мъждукаща бяла нишка, в чийто край има дълга сгърчена фигура. С размити контури и конвулсивни и нелепи движения. Човекът върти глава, но май не вижда какво става наоколо. Боже мой, кой знае от колко далеч се е сурнал тук и как е издържал падането през тунела? „Warlock“-ът е поработил здраво, личи си!

— Не е твоя работа! — подхвърлям аз възможно най-агресивно. Ако непознатият е обикновен потребител на мрежата, по никакъв начин не може да ми попречи.

Но гостът не харесва реакцията ми. Той изопва ръце и към мен се насочва гъвкава блещукаща връв. По точно — не към мен, а към канала ми.

Майтап. Ама че парадокс, да се насадиш така — измъкваш неизвестно кого, наред пътя се хвърляш да спасяваш идиот с дийп-психоза и като капак отнякъде се изтриса хакер с комплект служебни програми.

Добре е, че поне каналът му е максимално тънък, едва мъждука. Изваждам „ръкавиците“, слагам ги, хващам въженцето и го завързвам на възел. После го съветвам:

— Разкарай се! Аз съм дайвър.

Обикновено това действа без грешка. Но гостът или се смята за най-якия пич в дълбината, или не ми вярва.

— Не ми дреме, ако ще да си татко Карло! — отговаря той. Второто усукано въженце е по-бързо и повратливо. В неговия край щракат малки щипки. Улавям го почти при самия ми канал и с кеф го стискам. „Ръкавиците“ безотказно зашеметяват програмата.

Ще ми се да направя същото и с госта, но „ръкавиците“ няма да го спрат, а не желая да използвам „Warlock“-а. Вирусът е прекалено мощен, не съм очаквал подобен ефект.

Пък и Неудачника, загубил всякакъв интерес към мен, непрекъснато обикаля в кръг около хакера. Онзи изобщо не го забелязва, явно също гледа през скенер, фиксиращ само каналите за връзка.

— Слушай, какво си се лепнал? — питам аз, като се приспособявам към речника на госта. — В момента работя.

— И аз.

Скованият глас на събеседника ме дразни, но е цяло чудо, че изобщо чувам нещо. Нишката на канала му е изтъняла максимално, движенията му са резки и накъсани, главата се килва встрани, носът се наслагва върху бузата, за сметка на това ръцете се удължават. Гледката е комична и ядът ми минава.

— Слушай, изрод… и тебе може да се наложи някой път да те измъквам! Разкарай се! Чайникът ще вземе да пукне!

Хакерът най-после загрява, че работата е сериозна. Престава с опитите си да се докопа до канала ми, но измъква нещо като фенерче и осветява „императора“. Някаква полуактивна сканираща програма. Нека гледа, в методите ми няма нищо секретно.

— Системата на клиента е под контрол — шепне „Windows-Home“.

Никога не се знае как ще изглежда пълнежът на чуждия компютър, гледан от дълбината. Затова избирам най-лесния начин. Блъскам чайника — той се изтърколва от трона и непохватно сяда на пода. Заемам местото му, свалям „ръкавиците“, хващам оранжевата нишка с голи ръце, дърпам.

— Вики, терминал!

Пред мен се разгръща екран. Аха. „Вирт-навигатор“. Нелоша операционна система, но предвидена за хора с инстинкт за самосъхранение, а не за чайници експериментатори. Да се изключи таймерът й е точно толкова трудно, колкото и да се изплюеш.

И ето че този нереализирал се повелител на галактиката се е изплюл… и вече двайсет и осем часа е във виртуалността!

Изобщо не ми се занимава с таймера. Намирам файла за аварийно излизане от виртуалността и го стартирам. Дийп-програмата не се подчинява веднага, иска потвърждение. И на това ако му се вика „авариен изход“…

„Императорът“ тихо простенва, хваща се за главата. Опитва се да тръгне към вратата.

Скачам от трона, с едно махване на ръката свивам терминала. Сграбчвам мъжа за врата, блъскам го към трона. Нареждам му:

— Сваляй шлема. Изключи машината.

— Аз… аз… не исках — мърмори „императорът“.

— Ще ти изпратя сметката за спасяването — отсичам аз. — Излизай, по-живо!

Ръцете на мъжа рязко се пресягат към главата му, после започват неуверено да вършеят из въздуха, фигурата му избледнява, оранжевата връв изгасва. Свалям очилата.

Хакерът под дупката на тунела вече е почти безплътен. Бавно върти глава, оглежда се. Ето така се раждат легендите за дайвърите-чудотворци.

— Да вървим — казвам на Неудачника. Той все още обикаля хакера и поглежда към отвора на тунела, откъдето продължават да се сипят боклуци. — Хайде!

Налага се да го водя за ръка, като малко дете. Хакерът остава в опразнената зала — все още го гложди любопитство. Дупката в тавана бавно се стеснява и след около десет минути каналът му ще бъде прекъснат. Но нека сам се справя с тези дребни проблеми — нали е много велик…

Вратата ни извежда в малка заличка с още седем подобни врати и ствол на асансьорна шахта. Някъде наоколо вероятно бленува на трона си вождът на червените мравки, мъти коварните си планове властелинът на разумните медузи и се вживяват в ролите си други гейм-маниаци…

— Защо така се беше лепнал за тоя хакер? — питам Неудачника в асансьора. Но той мълчи.

Много му здраве. Омръзна ми да вниквам в приумиците му.

Важното е, че го измъкнах от „Лабиринта“! Под носа на две могъщи фирми.

Асансьорът ни сваля на една от улиците на Дийптаун. Въртя глава и се оглеждам наоколо. Ето я кулата на „Америка Онлайн“, ето ги дългите редици на хотелите, зеленината на парка „Градините на Гилтониел“. Аха. Не е чак толкова зле. Намираме се на границата между руския, европейския и американския сектор на града. Неудачника вирва нагоре глава и произнася:

— Звезди и планети: Господарят на Сириус!

Проследявам погледа му. Над зданието, от което сме излезли, проблясва в различни цветове ярка реклама: „Stars&Planets: Master of Sirius!“

Известна фирма. Заслужава си да им предложа услугите си на дайвър — работата е лесна, а доходите — постоянни.

— Неудачник, кой е родният ти език? — интересувам се.

— Ти не го знаеш — отбягва отговора той.

Изказвам предположение:

— Може би Бейсик?

И двамата се засмиваме.

— Добре — съгласявам се аз. — Ти си жив. Не си плод на компютърен разум.

— Благодаря.

— Но кой си ти?

Неудачника свива рамене. Разглежда минувачите с любопитството на човек, за пръв път попаднал във виртуалността.

— Свали маската — съветвам го и лично смъквам от лицето му респиратора. — Няма нужда да плашим народа.

— Ще отидем ли още някъде? — пита Неудачника.

Честно казано, и аз не знам. Страхувах се от бързо и енергично преследване, от което би се наложило да се измъкваме с шумотевица и проливане на кръв. Тогава веднага бихме се завтекли към „Всякакви забавления“.

— Ще се поразходим — решавам аз. — Бил ли си в градините на елфите?

— Не.

— Тогава да вървим. Атракцията си я бива… — започвам аз. Но явно днес не ми е писано да изиграя ролята на екскурзовод.

Във вечерното небе пламва дъга и засенчва звездите. Чува се кристален звън. Това е сигналът за общомрежово предаване. Спомням си да е имало само пет-шест такива досега.

И се досещам каква ще е новината, която ще излъчат.

— Такси! — изкрещявам и вдигам ръка. След миг до нас спира кола, аз набутвам вътре Неудачника, след което се шмугвам до него. Шофьорката — младичка къдрава негърка с усмивка се извръща към нас.

Нямам револвер, затова надявам ръкавиците и зашеметявам момичето с юмрук. Неудачника не протестира, той различава хората от програмите без грешка.

— Към публичния дом „Всякакви забавления“! — нареждам аз. Момичето се подчинява.

Колата рязко потегля от мястото си.

— Граждани на Дийптаун!

Гласът приижда отвсякъде. Няма спасение — нито в уютните утроби на колите, нито зад стените на сградите.

— Към вас се обръща Джордан Рейд, комисар на градската служба за сигурност…

Познавам Рейд. Железен е, нищо че е американец. Един от тези, които са готови да контактуват с дайвърите и да търпят дребните престъпления — заради живота на самата мрежа.

— Предава се важно съобщение… моля да обърнете внимание… — бърбори негърката.

Но аз и без това съм наострил уши.

— Преди около половин час на територията на „Лабиринт на Смъртта“ бе извършено престъпление, което заплашва съществуването на Дийптаун — казва Рейд.

Майко мила! Това пък какво е?

— Двама човека, единият от които е дайвър, са обвинени в употребата на вирусно оръжие от тип, забранен от Московската Конвенция. Това е полиморфен вирус, който е белязан с монограма „Warlock-9000“ и има неограничена способност за разпространение…

Що за глупости? Маниака никога не би пуснал такъв вирус!

— Една от особеностите на действието му е поемане на контрол над комуникационното оборудване. Сред пострадалите са корпорацията Ал-Кабар и „Лабиринт на Смъртта“.

Сега вече вдявам какво точно става. Когато сдърпалите се противници са разбрали, че дивечът се е изплъзнал, те са се сплотили. И са обвинили за всичко мен, включително и за разгрома на трийсет и трето ниво.

Страхотно! А сега се опитай да докажеш, че „Warlock“ само е пробил за нас таен проход и после кротко е издъхнал, както подобава на един възпитан вирус, който спада към разрешените за използване. Даже да предоставя на полицията сорса на вируса, никой не би рискувал да ме оправдае. Казва ли ти някой как е могъл да взаимодейства „Warlock“ с виртуалния свят на „Лабиринта“?

— Дявол да го вземе — прошепвам аз.

— Лошо ли е? — пита Неудачника.

— Меко казано, да.

Пресягам се през рамото на негърката, вземам от таблото с уредите слушалката на телефона, набирам на клавиатурата адреса на Гилермо.

— Сега ще видите външността, използвана от заподозрените в „Лабиринта“ — съобщава Джордан. — Предлагаме на въпросните лица да се явят доброволно в управлението за сигурност на Дийптаун. Молим също всички, които познават тези хора, да се свържат с мен.

В небето грейват портретите ни. После започват да демонстрират двама ни с Неудачника в пълен ръст и в движение.

Впечатляващо е, особено когато отсичам с бича главата на Дик.

— Гадове… — измърморвам аз и се отлепвам от стъклото.

Връзката се осъществява след около десет секунди.

— Hello!

— Привет, Вили — изстрелвам на скоропоговорка. — Как да разбирам това?

Пауза.

— А! Стрелец? Къде сте?

— В една кола.

Не рискувам нищо, зашеметената транспортна програма не изпраща отчети за местоположението си.

— Станало е недоразумение — бързо казва Гилермо. — Елате, ще оправим всичко.

— Първо оттеглете обвиненията.

Вили въздъхва:

— Стрелец, това не е в моята… ъ… власт.

— Много жалко. Пак ще се свържа с вас — обещавам аз и трясвам слушалката.

Пристигаме при бордея и пред мен изниква нов проблем: какво да правя с колата? Ликвидирането на програмата е мъчна работа. Ако си тръгне по живо по здраво, „Дийп-разводач“ ще възстанови връзката с нея и ще проследи маршрута.

Налага се да прибягна до помощта на самия „Дийп-разводач“…

Изваждам от джоба си кутийката с изумрудения бръмбар и очилата. Командвам:

— Неудачник, излизай.

Измъквам се от колата след него, мятам тъпото насекомо в купето и затръшвам вратата. Резултатът следва незабавно.

„Дийп-разводач“ не охранява много-много такситата си, предпочита да се примирява с лудориите от рода на моите безплатни и недокументирани пътувания. Но безмилостно елиминира опитите за проникване на сървърите й. Такива примитивни програмки като „бръмбара“ не могат да преодолеят защитите.

Таксито избледнява и се разтваря във въздуха — каналът за връзка е бил отрязан при първия опит на „бръмбарчето“ да проникне в чуждия компютър.

— Да тръгваме — разтърсвам Неудачника и го хващам за ръката. Ако в момента във фоайето има посетители, съвсем сме загазили.

Но ни провървява — там няма никой. Дори охранители.

— Това е публичен дом — уведомявам за всеки случай Неудачника. — Можеш да прегледаш албумите.

Той клати глава в знак на отрицание.

— Защо ли не съм изненадан? Да вървим…

Почти тичаме из коридора. Очаквам, че служителките пак ще започнат да надничат през вратите, но цари пълна тишина. Абсолютно никой! Сякаш бордеят е гробница.

Блъскам вратата на стаята на Вики, вече готов за това, че и нея я няма. Неудачника пристъпва от крак на крак зад гърба ми.

— Мога ли да те поздравя, Леонид? — с леден глас пита Вики.

В хижата е чистичко, сякаш не е имало никакъв земетръс. Не знам как е при другите, но аз обикновено правя такова подреждане само когато съвсем изляза от релси. На масата се е появил малък радиомагнетофон. Вики се е преоблякла, сега носи сиви джинси и пуловер в същия цвят.

Освен това, съдейки по тона, чака обяснения.

— Чу ли какво каза комисаря?

— А има ли някой, който да не е чул? — Вики става и аз бързо правя крачка назад. Когато една жената е бясна, по-добре е мъжът да не оказва съпротива. — Значи спаси… приятеля си. Той спаси ли те, момче?

Неудачника свива рамене, усмихва се и Вики леко намалява оборотите.

— Как се казваш?

— Неудачника.

— Аха. Виж какво, приятелче, не предизвиквай съдбата, постой тихичко до прозореца!

Неудачника се подчинява, а Вики се заема с мен. Ох, не е избрала правилната самоличност — това е маниерът на Мадам.

— Значи, спаси го. Значи, прекара Ал-Кабар и „Лабиринта“?

— Вики, те лъжат! — казвам бързо аз. — „Warlock-9000“ е локален вирус, той отговаря на изискванията на конвенцията!

— А за дайвъра — също ли лъжат? — изкрещява Вики. И аз най-накрая разбирам какво я е изкарало от равновесие. — Те ли лъжат? Или някой друг… друг!

Нямам голям опит с получаването на шамари. Държа се за пламналата буза и стоя вкаменен. Неудачника послушно гледа през прозореца, но не може да не е чул изплющяването.

— Дайвър? — продължава да кипи Вики. — Дайвър, а? Пък аз, глупачката му с глупачка дори ти предлагах помощ! Не можа ли да ми кажеш, че самият ти си дайвър?

— Не… — прошепвам аз.

— Защо? Не ми ли вярваш?

Никога няма да повярвам, че бог е създал жената от реброто Адамово. Не, създал я е също като мъжа от глина, която обаче е била съвсем друга.

Прекалено различни поводи за гняв намираме.

— Страхувах се, че ще те изгубя.

— Ето че… — започва Вики и млъква.

— Невъзможно е да обичаш човек, който вижда дълбината без илюзии. Знам, Вики, опитвал съм да се разкрия. И това винаги… винаги се случва. Щеше да ме намразиш. Неусетно. Дори сама нямаше да разбереш какво става…

Говоря, вече осъзнал, че всичко е свършено. Ние можем да си останем приятели, но нищо повече. Нито една жена в света не би обикнала човек, който вижда лицето й като мозайка от цветни квадратчета.

— Да, трябваше да ти кажа — шепна аз. — Веднага. Не можах, моля те, прости ми. А ти би ли имала куража да ми кажеш, че си дайвър?

Вики мълчи. В очите й има сълзи, които в действителност не съществуват. Между нас има стена — отсега и завинаги.

— Не — тихо казва тя. — Аз също не можах. Аз… страх ме беше, че ще те изгубя.

Май съм полудял.

Само че какво от това, ако когато прегърна Вики, между нас няма стена…

— Моята работа… заради нея. Отвратително е, когато всичко е истинско. Не знам защо се получи така… беше прекалено гадно… уплаших се и изпаднах от дълбината…

— Ние казваме — изплувах…

— Изплувах…

Неудачника гледа планините. Браво на него, готов е да стои така цял ден.

— Винаги изплувам. Затова поемам най-големите изроди, защото ми е все едно…

На устните ми напира въпросът, който никога няма да задам. Но Вики сама ми отговаря:

— Там, при реката, не излязох. За пръв път в живота си. Наистина.

Вярвам й, както вярват всички мъже от началото на времето.

В този свят само вярата ни се превръща в истина.