Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лабиринт отражений, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Виртуалният свят. Дълбината. Трансконтиненталните корпорации създават там пищен, приказен град — Дийптаун. Всеки може да го посети. На всички им харесва. И някои отказват да го напуснат.

Защото там има истинска свобода.

Никакви задръжки — виртуални дуели, компютърен секс, собствена митология… Е, има и дайвъри, които следят за реда в Дълбината. И понякога им се налага да го правят без оглед на средствата…

 

Издание:

Сергей Лукяненко. Лабиринтът на отраженията

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Печат „Инвестпрес“ АД — София

Издателска къща „Квазар“, София, 2002

ISBN: 954-8826-17-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Поправка на бележка

101

Таксито преминава покрай мен — сякаш вдигнатата ми ръка вече не означава нищо в Дийптаун. Хвърлям се след колата, отново махам с ръка…

Безполезно.

Това е война.

Как Дибенко е успял да ме отреже от транспортната мрежа на Дийптаун? Може би има дял и в този бизнес?

Съвсем забравих, че вече нямам нужда от „Дийп-разводач“…

Вече ми е познато усещането, когато градът, който ме заобикаля, се сплесква. Рея се над града, проточвам се през далечината, през чуждите компютри — към своя дом.

И се удрям в стена.

Виждам населената с вещи многоетажна сграда — но нямам сили да проникна вътре. Нещо се е променило в самото пространство.

Правя се реален — не в самата сграда, а тук, на тротоара.

Сградата гори.

Не е пожар, а по-скоро невиждана досега тържествена заря. Стените променят цвета и яркостта си, всяка песъчинка сияе като скъпоценен камък. Сградата прилича на нескопосано шлифован правоъгълен брилянт в лъча на прожектора.

И хора, страшно много хора. Униформени от градската служба за сигурност, охранителите на „Лабиринта“, стражниците от Ал-Кабар… Пространството около сградата е отцепено, снайперисти с винтовки, хора с автомати зад прозрачни щитове, реещи се във въздуха стрелци с реактивни раници. Появявам се вътре в обръча на обсадата и към мен се насочват стотина дула.

Паяците са се споразумели и са хвърлили заедно паяжината.

— Леонид! Вдигнете ръце и се приближете! — проехтява над улицата нечий глас. Зад стената на охраната, озарявана от дъгоцветните отблясъци, стои група хора. Урман, Вили, Човека Без Лице, комисарят Джордан Рейд.

Виж ти!

Каква чест за мен! Къде да се дене горкият дайвър? Официалните и неофициалните властелини на дълбината са се събрали пред дома му!

— Леонид, приближете се бавно! — повтаря Рейд. Ехото от гласа му отеква надолу по улицата.

Поне се опитват да спазят видимостта, че всичко е в рамките на закона. Операцията се провежда от полицията.

Вървя, под прицела на дулата, под надзора на стотици компютри, всяка моя крачка е претеглена и оценена, всеки байт информация тече под невидим надзор…

Охраната пред мен се отдръпва и ми сторва път. Гилермо извръща поглед. Урман, който в действителност е само някой от секретарите на Урман, ехидно се усмихва. Дибенко, надянал отново маската си от мъгла, е безучастен.

Обръщам се към Рейд, като игнорирам всички останали.

— Какво става?

— Обвинен сте в незаконно проникване в чуждо информационно пространство, в употреба на оръжие, довело да значителни материални щети, в укриване на информация, жизненоважна за Дийптаун — отсича Джордан. — Задържан сте за изясняване на обстоятелствата.

— А в какво е обвинен домът ми? — питам аз.

Но Рейд се чувства в свои води:

— Провежда се издирване на улики.

Поглеждам горящата сграда. Издирване ли? Как пък не. Консервация. Замразяване. Пренасищане на каналите с информация. Ще успее ли Неудачника да отрази атаката — или дори и неговите сили няма да стигнат?

— Предавам се — казвам аз. — Признавам се за виновен във всичко. Моля да прекратите… това.

Джордан поклаща глава. С леко съчувствие в погледа, но с непреклонна решимост.

— Не се опитвайте да се измъкнете в реалността — предупреждава той. — Помолихме Интерпол да ви арестува физически.

Обзема ме страх — и ме лишава от воля, стопява силите ми. Може би там, в реалността, зад гърба ми вече стоят намусени командоси от руския спецотряд с особено предназначение ОМОН с черните си платнени маски?

Истинският затвор, истинският разпит — това не е като въодушевлението от виртуалните схватки. Нещата вървят към прогнил матрак, разводнена затворническа супа, чиято рецепта не се е променила още от сталински времена, прозорче с решетки и конвой, необременен от интелект.

Или родната ми полиция, при цялата й готовност да замени руски гражданин за десетина бракувани портативни радиостанции, още не се е научила да действа бързо?

Дълбина-дълбина… и да бягам?

Взирам се в нарисуваните лица, във въоръжените охранители. Няма граници за ловците на чудеса. От всички краища на земята са се гмурнали в дълбината — за да откъснат, да отдерат късче от тайната — откъдето и да я е довяла съдбата в нашия свят.

И ме обзема бяс.

— Джордан… давам ви десет секунди… — прошепвам аз. — На всички ви. Десет секунди, за да се ометете.

— Опомнете се, Леонид… — това е Рейд.

— Стрелец, хайде да направим взаимни компромиси… — това е Вили.

— И твоите сили имат предел… — Човека Без Лице.

Господи, та те се страхуват! Страх ги е от мен! Всички срещу един, хванат в клопка, с древен компютър зад гърба си и с празни ръце!

Защо?

— Не знам как успяваш да се държиш все още — започва Дибенко, — но…

— Пет секунди — казвам аз.

И охраната започва да стреля. Или без заповед, или не съм забелязал кога е била дадена…

Огън и болка.

Всичко, което е измислено за годините съществуване на дълбината, най-изпитаното и най-секретното — всичко в моя чест…

Стоя сред огъня, а по лицата наоколо има страх, дори в сивата мъгла на Човека Без Лице има страх…

Защо все още съм тук, защо оставам във виртуалността, а не свалям шлема си пред посивелия екран на убитата си машина?

Пресягам се към охранителите — не с ръце, а само с поглед. Телата се огъват като парцалени кукли под тока на обувка, разпадат се на пепел, изпускат пара, застиват, свиват се в точка, разтварят се във въздуха. Сякаш погледът ми отразява цялата гадост, която се изсипва в моя посока.

Петте секунди, отпуснати на враговете ми, изтичат, и улицата е празна. Само домът ми пламти и до мен стоят тези, които са го подпалили…

— Ти си бог само в дълбината — казва Човека Без Лице. Не заплашва, а само напомня…

— Нима? — приближавам се по-близо до него. — Рейд, сега компютрите на данъчната полиция ще научат, че си си присвоил два-три милиона… Урман! Цялата информация на Ал-Кабар е достъпна за всички. Вили! „Лабиринта“ е мъртъв! Нивата са изтрити, картите са изгубени, чудовищата са се разбягали! Дима! Отпечатъците на пръстите ти принадлежат на сериен убиец!

Давам им две-три секунди, за да осмислят чутото, и допълвам:

— Само още минута… и това ще се случи!

Не знам дали това е възможно. Не познавам силите си. Дори не знам откъде са се появили.

Но те ми вярват.

— Какво искаш, дайвър? — крещи Урман. Рейд го блъска и изревава:

— Условията ти!

Може би познах нещо за данъците?

— Прекратявате лова.

Пред тях е чудото. Но те има какво да губят.

Урман и Гилермо се споглеждат, директорът на Ал-Кабар кимва.

— Ние оттегляме обвиненията си, Джордан — казва Вили. — Не си струва… да се привлича Интерпол.

Той едва доловимо ми кимва. Значи просто са ме сплашвали?

Лъжи. Навсякъде — лъжи.

С крайчеца на окото си виждам как по улицата се приближават хора. Сега, когато блокадата е разбита, те, обикновените граждани на Дийптаун, могат да задоволят любопитството си.

Нека гледат.

Джордан хваща Дибенко за рамото, леко го разтърсва:

— Чухте ли? Операцията е приключена! Дотук! Изключете системите си.

Значи Дмитрий е замразил сградата? На полицията не са й стигнали силилите?

Човека Без Лице се отскубва от комисаря. Гледа само в мен. Единствено на него не му пука от моите заплахи. Не защото не вярва в тях и не защото е готов да си премери силите с американското правосъдие, което отдавна и изцяло се е сраснало с компютърните технологии.

Той не е готов да се откаже от чудото. Все пак ние сме сънародници. И на двамата висшата идея ни е повредила мозъците — макар и в различни посоки. От маската от мъгла се разнася шепот:

— Ти предаваш целия свят…

— Аз го реабилитирам.

— Ти не искаш да делиш с никого, дайвър. Ти получи наградата си… и ни предаде. Да не забравиш да си прибереш Медала. Ще има с какво да се оправдаваш.

Спомням си склада, кутиите със софтуер, масата, на която остана медалът за всепозволеност.

Протягам се — през разстоянието, което вече го няма. И тежкият жетон ляга в дланта ми.

Разглеждам го за секунда. Бял фон и кълбо с цветовете на дъгата. Паяжината на мрежата, обгърната от невинност и чистота.

— Това е твое — казвам аз и подхвърлям медала на Човека Без Лице. Жетонът докосва черната тъкан на плаща му и се залепва. Красиво е… — Не успях да го заработя. А ти… ти си създал дълбината. И не повтаряй, че не е било по силите ти да го направиш. Било е. Създал си я. Сам. Благодаря ти. Но не мисли, че сме ти задължени с нещо. Този свят ще живее, ще пада и ще се учи да става. Но той няма да принуди да се разприказва онзи, който иска да мълчи. Няма да затвори устата на онзи, който иска да говори. И може би ще стане по-добър…

Извръщам се и тръгвам към своята жилищна кооперация.

Дибенко така и не е спрял програмите си, сковали сградата с елмазна кора. Но аз нямам намерение да моля за каквото и да е. Дърпам вратата и влизам във входа, сияещ като Аладиновата пещера на чудесата.

Само че зарята зад гърба ми гасне, започва да се топи. Разкъсвам чуждата програма, като воювам за всяка следваща крачка.

Поемам нагоре по стълбите. Това са само някакви си двеста и петдесет стъпала.

Зад всяка една врата долита шумолене и тихо потрепване. Нарисуваният ми мъничък свят оживява, когато преминавам покрай него. Подире ми се носят откъслеци от музика и неясен шум от разговори, звънтене на чупещи се стъкла и ритмични удари на чук, шляпане на боси крака и виене на бормашина.

Сега дори и не си спомням кога и какво програмирах, за да се заобиколя с несъществуващи съседи. Странен тип съм аз. Както и всички останали хора…

Знам, мога да отстраня замразяването веднага, с едно-единствено усилие. Но не го правя. Нека пътят нагоре бъде бавен, крачка по крачка. За да помета от стените целия фалшив блясък и за да пробудя живота в празните жилища. Никога повече няма да вляза в тази сграда.

Бебешки хленч и бучене на развален кран, лай на куче и звън на чаши. Няма нищо за запомняне и няма за какво да тъжа. Това бяха моите патерици, но се научих да вървя сам.

Последен завой на стълбите, спирам за миг пред вратата, изваяна от елмазени зърна. Във всяка една песъчинка е мъничкото ми лице. Едно от многото лица, които съм си слагал в дълбината.

Издишвам към вратата — елмазите помръкват, угасват, превръщат се в парченца лед, стичат се като водни капки. Поплачи вместо мен, дълбина. Аз нямам за какво да плача.

Влизам — и веднага виждам, че в апартамента нищо не се е променило. Тук програмата на Дибенко не е наложила властта си.

Неудачника и Вики стоят до прозореца и гледат към улицата.

Приближавам се, Вики мълчаливо ме хваща за ръката и продължаваме да гледаме Дийптаун — тримата.

Улицата е задръстена от народ. Плътна тълпа от долепени едно до друго тела. Малко по-далеч, край уличните тротоари, са замрели колите на „Дийп-разводач“, а хората продължават да прииждат, за да спрат пред сградата с втренчени в нея погледи.

И само под самия прозорец хората са сторили място. Там има кръг от пустота, който заобикаля Човека Без Лице. Той също гледа нагоре, сякаш е по силите му да ни види.

— Той изобщо не е зъл — казвам на Неудачника. — Просто е нетърпелив.

— Аз не обвинявам никого — съгласява се Неудачника.

— Тогава си върви — моля го аз. — Точно сега е моментът.