Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лабиринтът на отраженията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Лабиринт отражений, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (март 2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Виртуалният свят. Дълбината. Трансконтиненталните корпорации създават там пищен, приказен град — Дийптаун. Всеки може да го посети. На всички им харесва. И някои отказват да го напуснат.

Защото там има истинска свобода.

Никакви задръжки — виртуални дуели, компютърен секс, собствена митология… Е, има и дайвъри, които следят за реда в Дълбината. И понякога им се налага да го правят без оглед на средствата…

 

Издание:

Сергей Лукяненко. Лабиринтът на отраженията

Руска, първо издание

Преводач: Васил Велчев

Редактор: Валерия Полянова

Консултант: Александър Велин

Коректор: Иван Крумов

Оформление на корицата и предпечатна подготовка: Квазар

Печат „Инвестпрес“ АД — София

Издателска къща „Квазар“, София, 2002

ISBN: 954-8826-17-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Поправка на бележка

100

Полет.

Фонтан от искри пронизва тялото ми.

Спираловидни мълнии ме шибат в лицето.

Усещам болка и за пръв път, откакто съм във виртуалността, разбирам — болката не е измислена. Тя е слаб отглас на онази, която измъчва тялото ми в истинския свят. Правя това, което един човек не може и не бива да прави. Общувам директно с компютъра. Придвижвам се из мрежата, като дърпам информация от отдавна прекратили действието си програми.

Трудно ми е и боли, но трябва да издържа.

Като че ли издавам стон. Изкрещявам и притискам несъществуващи длани към челото си. В очите ми са забити нажежени пирони, сякаш някой стърже кожата ми с шмиргел.

Това е цената за невъзможното…

Когато идвам на себе си, пред мен има врата. Търкалям се в коридор, дълъг и мрачен, в който има стотина такива врати. Дали не съм в някой виртуален хотел?

Болката още не е изчезнала, но е намаляла, станала е по-милостива. В състояние съм да се надигна от пода — много предпазливо. Да притисна чело към студеното дърво на вратата.

Значи и ти, Ромка, влизаш във виртуалността с еднократни адреси?

Побутвам вратата, без за миг да ми мине през ума, че може да е заключена, и хлътвам в стаята. По стените има плакати на полуголи хубавици, а до едната от тях стои масичка с много и различни питиета. Всичко изглежда някак странно… С гръб към мен седи непознат мъж, трака по клавиатурата на компютъра и фалшиво си подсвирква някаква мелодийка. Под ръка са му една полупразна бутилка джин и препълнен с угарки пепелник. Мъжът тъкмо допива жадно чашата си с евтин „Хогард“.

— Привет, Ромка! — промърморвам аз и се подпирам на стената. Мъжът, който светкавично се е обърнал, ме поглежда объркано, после скача, хваща ме под мишници и ме помъква към креслото.

Сега вече мога спокойно да припадна…

 

 

Ромка поднася към устата ми пълна чаша джин и миризмата на хвойна окончателно ме свестява.

— Разкарай това, ще повърна — отблъсквам ръката му.

— Льонка, ти ли си? — недоверчиво пита дайвърът.

— Аз съм…

— Пийни си, де, ще ти олекне!

— Пиянде — прошепвам думата, с която никога преди не съм се решавал да го нарека. — Само ти можеш да лочиш чист джин…

— Да добавя ли тоник? — досеща се Ромка. — На мен и така ми харесва…

Той лисва почти цялата чаша на пода, допълва я с тоник и отново ми я подава. Този път не отказвам, отпивам и усещам как тялото ми блажено изтръпва.

— Как влезе? — пита Ромка. — Нали вратата беше заключена?

Прекалено трудно е да му обяснявам защо вече не ми пречат заключените врати. Махам с ръка и си допивам питието.

— А как ме намери?

— Ами… успях някак… — отговарям неопределено. Но Ромка изглежда е прекалено щастлив от появата ми, за да тръгне да ме разпитва.

— Успя ли да се измъкнеш от оная гад? — интересува се той.

— Да…

— Ама че мръсник! — изругава Ромка. — Задръсти ме тотално.

— Как се измъкна?

— Вирусът беше чист. Блокира ми машината, ама след рестартирането сдаде багажа. Всичко беше в рамките на конвенцията… ама си беше яко, дявол да го вземе! — Ромка се смее, но насила. — Бива си ги враговете ти, Льоня!

— Завиждаш ли ми?

— Ъхъ! — искрено си признава Ромка. — Страх ме беше, че няма да се измъкнете…

— Измъкнахме се.

— Имаш разкошна приятелка — намига ми Ромка.

Кимвам и се оглеждам, вече по-внимателно.

Наистина жилището на Ромка е странно. С всички тези красавици по стените… с масичката, затрупана с цигари и бутилки алкохол, със захвърлените на леглото последни два-три броя „Плейбой“ и младежкото вестниче за поп-музика…

Ромка извръща поглед.

— Май ти прецаках работата, а? — питам аз.

Върколакът хвърля кос поглед към монитора, по който се нижат редове от някаква елементарна програма…

— Не особено… готвя се за контролно… дребна работа.

— Какво контролно?

— По информатика.

— На колко години си, Ромка? — питам аз, защото ми просветва.

— На петнайсет.

Започвам да се кикотя, като нехая, че мъжът срещу мен мрачно стиска челюсти. Продължавам да се смея, а Ромка става, пали цигара, плисва си джин в чашата и накрая пита:

— И какво е толкова смешно?

— Ромка… — усещам, че не се държа по най-добрия начин, но нямам сили да се сдържа. — Да си пил някога чиста водка или джин?

— Не.

— Не ти и трябва да опитваш. Ромка, аз съм дърво, че не се досетих веднага. Ти… се държиш прекалено мъжествено, за да си мъж на възраст!

— Толкова ли си личи?

— Не, не особено. Някак е необичайно…

— Защо да е необичайно? Има много върколаци на ученическа възраст.

— Откъде знаеш?

— Ами… ние май повече си споделяме. Попрехвърлилите осемнайсетте рядко съумяват да приемат нечовешки облик. А при учениците се получава естествено.

Пластичност… пластичност на психиката. Гледам Ромка и си мисля, че сред моите приятели дайвъри, които с прекалена разпаленост разправят мръсни вицове или все се изтъкват колко са велики, сто на сто има много тийнейджъри. На тях им е по-лесно да преминават през бариерата на дийп-програмата. Колкото и да е странно, наистина им е по-лесно. Съзнанието им е възпитано от филмите и книгите за виртуалния свят, те знаят, че Дийптаун е нарисуван не само с разума, но и със сърцата си. Те не биха потънали.

Може би техният брой ще нарасне и дайвърите ще престанат да се крият.

— Ромка, от своя компютър ли влизаш?

— От компютъра на баща ми. Винаги си патех, когато ме заварваха във виртуалността. Баща ми мисли, че тук има само разврат и насилие. Така че ми се наложи да влизам някак… ами така, че да забелязвам какво става в апартамента. Чувам когато вратата се отваря.

— Радвам се, че всичко при теб е наред, Ромка.

Върколакът кимва:

— А да знаеш аз колко се радвам! Имам си стриймър, но да възстановявам целия диск е сложна работа. Ти ме търсеше само за да разбереш как съм, така ли?

Много ми се иска да кажа „да“, но ще е лъжа.

— Не само за това. Исках и да се посъветвам за нещо…

— А сега взе че размисли?

Той е прав, размислих. Но след тези думи не ми остава изход.

— Ромка, случи и са нещо странно… — ставам, наливам си два пръста джин, добавям тоник. — Натъкнах се в мрежата на един човек… който не е съвсем човек.

Ромка търпеливо чака.

— Дори не знам кое е истина, а кое — лъжа — казвам. — Може би е пришълец от звездите, а може би — гост от паралелен свят. Или пък рожба на компютърен разум, или мутант, който влиза в мрежата директно, без компютър. Търсят го. Поне две големи фирми…

Върколакът кимва. Не е необходимо да уточнявам, че става дума за „Лабиринта“ и Ал-Кабар.

— И Дмитрий Дибенко.

— Дибенко?

— Същият. Те искат да извлекат от него поне някаква полза. А той смята да си отиде. Завинаги.

— И ти се чудиш дали си заслужава да го предадеш?

— Никой не би могъл да го задържи насила. Абсолютно. Но все пак… нали това е друг свят, Ромка. Други знания, друга култура. Може би ще успеят да го склонят. Да научат поне нещичко. Само трохичка от неговите знания би могла да стане нов етап в развитието на човечеството.

— Би могла — на драго сърце се съгласява Ромка.

— Та нали той успя… някак си… да ме промени. Не бих открил следите ти, ако нямах тия нови способности. Не знам дали имам право да мълча и да го укривам.

— Искаш аз да те посъветвам, така ли? — с някак изненадваща уплаха пита Ромка. — Сериозно?

— Да, Ромка. Точно защото си още хлапе, а пък аз съм закоравял циник. Кажи, има ли само един човек права над чудото?

— Не.

Кимвам, друг отговор не съм и очаквал. Но Ромка още не е казал всичко.

— Никой няма право над чудото. То винаги е само за себе си. Именно затова е чудо.

— Благодаря — казвам аз и ставам от мястото си.

— Засегна ли се? — пита Ромка.

— Не, тъкмо напротив. Ще си тръгвам. Чудесно е, че при теб всичко е наред…

Вече при вратата, за миг спирам и допълвам:

— И не наблягай толкова на алкохола. И без него си възрастен, Ромка, не се опитвай да го доказваш. Късмет на контролното!

— А дано! — вика Ромка подире ми.

Чудото е само за себе си…

Вървя по коридора на хотела и се усмихвам на думите на Ромка.

Това нетърпение на разума, тази велика и неутолима жажда…

Да разбереш, да си обясниш, да покориш!

Чудото трябва да бъде опитомено и покорно. Дори и Бог го направихме човек и чак след това се научихме да вярваме. Ние принизяваме чудесата до своето ниво.

И сигурно това е хубаво. Инак досега щяхме да си клечим в пещерите и да подхранваме със сухи клони Червеното Цвете, запалено от мълния.

Браво на тебе, Ромка. Въпреки погрешния път, ти успя да стигнеш до верния извод. Сякаш си вървял из Огледалния Лабиринт, натъквайки се на стъклените му стени — и все пак си стигнал до изхода. Още не мога да проумея защо си прав, но въпреки това ти си прав, Ромка…

Подминавам безразличния портиер, отварям вратата. Дийптаунска улица, хора, коли, светлини на реклами. Аз зная нещото, което е способно да промени света. Аз мога да подаря на света чудото.

Но нямам право, защото то е живо.

То е само за себе си — не е подплатено нито с нашия живот, нито от нашите радости и скърби. Какво ли ме дели от Неудачника — космическият студ или невъобразимата бездна на чуждото пространство? Но има ли някакво значение, все едно е жив!

Вървя по улицата и за радост на „Дийп-разводач“ не вдигам ръка. Това е руският квартал, познавам го като петте си пръста, ще се оправя и пеша. Трябва да разбера Неудачника докрай. Преди да си отиде завинаги. Трябва да успея да кажа нещо, да направя нещо.

Това е кварталът на църквите — с позлатените куполи на православните храмове, с катедралите на католиците, скромните синагоги и мюсюлманските минарета. Дантелата на храма на александристите, черната пирамида на сатанистите и като най-великолепната от всички иронии — огнената реклама над пъба, леговището на добродушната и страдаща от леко затлъстяване секта на Поклонниците на Бирата.

Бих могъл да ти покажа много неща, Неудачник. Зоологически градини със стелърови крави и мамути. Литературни клубове, където се спори за хубави и мъдри книги, изложби на пространствен дизайн, където се раждат нови светове, лекарска конференция на медици от цял свят, свикана с цел е да бъде консултиран болен от забравена от бога провинция… На конференцията няма да ни пуснат просто така, но аз щях да проникна през вратата, за да постоим мълчаливо встрани и да погледаме как американският анестезиолог и руснака хирург планират операцията на чернокож миньор от Заир… Бих те завел на опера, където всеки музикант е гражданин на света, и на спектакъл, чиито зрители до един са участници в пиесата. В храмовете щяхме да се поклоним на всички богове, забравяйки за злината им. Бихме постояли на детското игрище, където хлапетиите се возят на „истински“ състезателни коли, а бихме могли и да посимпатизираме на хората от Грийнпийс, спасяващи таралежите по европейските автомагистрали. Картинната галерия на Дийптаун щеше да ни отнеме цял месец — същото е, като да разгледаш поред Ермитажа и Прадо, Третяковската галерия и Лувъра. Е, да не е цял месец, но можеше да жертваш за това поне един ден, вместо да беше стоял под пурпурното небе на „Лабиринта“. В студентския квартал ти щеше да помогнеш на първокурсника от Вологда да навлезе в тайните на съпромата, пък аз щях да обясня на оня художник от Канада защо не бива да се детайлизира изображението на есенната гора. Тя, дълбината, изобщо не е свят на злото. Нито е „гнездо на разврат и насилие“. Нима съм виновен, че пътят ти е преминал през бойни арени и публични домове, с преследвачи по петите ти и дебнещата те отпред на пътя неизвестност?

Но това едва ли е било случайно. Ти сам избра този път. „Лабиринта“, „Звездите и планетите“, „Всякаквите забавления“, елфическия Лориен… Вмести в себе си дълбината и показа — не на теб самия, а на мен — какво в същност представлява тя. Цялата ни нетърпимост и глупост. И ти знаеш не по-зле от мен, че не само от тези нишки е изтъкан светът на виртуалността.

Колко жалко, че все пак имаш право, Неудачник. Когато се отсъжда какъв е светът, не се изхожда от най-добрите му качества. В противен случай фашизмът щеше да е символ на техническото развитие, маневрените самолети и мощните мотори, а не на газовите пещи в концлагерите и на сапуна от човешка мазнина.

Ти ни издаде своята присъда и обясни защо е такава.

Имаме ли право да се засягаме?

Имаме ли право да се бием в гърдите и да крещим: „Ние сме добри!“

Но ти не можеш, не бива да си вземеш оттук само това! Човешката калтащина и красотата на безлюдните планини, технологията, превърната в слуга на порока! Иначе — за какво сме дошли в дълбината? И колко струваме?

…Стоя пред вратите на католическата катедрала, разкошна и подтискаща, хем величествена, хем абсурдна. Мога да отида и да се помоля на древния бог, който все пак не съществува. Мога и да се върна у дома и да стисна ръка на Неудачника за сбогом.

И нито едно от тези решения няма да е правилно.

— Леонид?

Човекът, който се е доближил до мен, ми е напълно непознат. Нисичък, с безизразно, скучно лице, носи стари джинси и развлечен пуловер. Много е скучен и обикновен, мястото му не е във виртуалността, а на опашката за наливна — „Жигульовска“ — бира. Но знае името ми, следователно е враг.

— А вас кой ви праща? — питам аз. — Някой от Ал-Кабар?

Човечецът не отмества поглед.

— Леонид, ти си ме виждал в друг облик. Без лице.

— Дмитрий?

— Да. Може би все пак ще минем на „ти“?

— Ти си боклук — съгласявам се аз.

— Леонид, моля те да си поговорим. Отдели ми само пет минути.

Нима това е основният облик на Дмитрий Дибенко? Виждал съм негова снимка, но много отдавна, на нея беше прекалено млад. Значи той е невзрачен и обикновен? Кучето дребна порода си остава до края глупаво малко кутре. И този юнак е измислил дийп-програмата и без да иска е изпуснал света в дълбината? Гушнал е милиони и е получил дял от „Майкрософт“ и „Америка Онлайн“? Пръв е разбрал, че Неудачника е пришълец от други светове?

— Но само пет минути.

— Нека се дръпнем по-настрана, Леонид…

Този глас все пак не пасва на външността му. Дори навремето да е умеел да говори с умолителен тон — това е вече минало…

Заобикаляме катедралата, Дибенко изважда някакъв ключ с особена форма и отключва малката порта на градинката. Тук е тихо и спокойно. Върби, тополи, прави алеи… камъни… с позната форма.

— Мамка му — не намирам други думи аз.

— Да, това е гробище… — измърморва Дибенко. — Аз… обичам да идвам тук. Някак си успокоява… настройва на философска вълна.

Може би в това няма нищо необичайно. Но аз гледам надгробните паметници, алеите, момичето, поседнало на тревата до малкия бюст в далечината и закрило лицето си с длани. Това не е скърбящ човек, а рисувана оплаквачка, нещо като електронен еквивалент на ангелчетата от мрамор.

Виртуалността е животът. А животът е немислим без смъртта. И приятелите погребват тук онези, които никога вече няма да се гмурнат в дълбината, никога няма да сложат виртуалния шлем.

„Той вярваше в чудеса“ — гласи кратката като проклятие фраза, изписана върху най-близкия надгробен камък.

Прости ми, непознати човече. Ти си вярвал в чудесата и си скачал презглава в дъгоцветието на виртуалния свят. Но ето, споменът за теб лежи тук, а някъде в реалността гробът ти буренясва. Приятелите ти идват тук, изхарчвайки половин долар, а земята, приела праха ти, ражда нов живот. Дали не би било по-честно от страна на приятелите ти да загубят някой и друг час от живота си, за да пият по водка на твоя истински гроб?

Свобода! Не съм аз съдникът!

— Слушам те, Дима — казвам аз.

Очите на Дибенко са зачервени, като от недоспиване. Фасонът му е смачкан. Той ме въвлече в чудото, на което хич не съм му изтрябвал, той се справя с дайвърите като със слепи котета. Но пак той е създал този свят и аз съм длъжен да го изслушам.

— Не те питам как се измъкна, Льоня — произнася Дибенко. — Разбирам, че все пак си получил наградата си…

— За каква награда говориш? Награда за какво?

— За предателството — Дибенко ме гледа право в очите. — Какво, думата ли те отвращава? Но това си е точно предателство! Към всички нас, към всички хора, които живеят сега! Ти успя да му станеш приятел. Знаех, че ще успееш, знаех си, затова наех теб, именно теб! Май напразно го направих. Онова, което можех да ти предложа, бяха само грошове…

— Ти разбираш ли в какво се превърна виртуалността, Дима?

— В свобода!

— Тогава в какво ме упрекваш? Нямаме право да искаме от Неудачника нищо! Ни-щи-чко!

— Защо пък да нямаме право? — Дибенко се подпира с лакът на надгробието на „вярващия в чудеса“ и се усмихва: — Добре, нека да не са формули и чертежи… да не са ваксини и рецепти за справедливо общество. Но поне надежда би могъл да ни даде! На всички ни! Ако той е дошъл — значи всичко ще е наред! Ако го има — значи не сме се задавили със свободата!

Струва ми се, че пак нещо не съм разбрал!

Но Дибенко продължава и аз мълча.

— Мислиш си, че знаех какво правя! Тогава… Не! Напих се! Натаралянках се, освиних се, насвятках се до козирката! Бях се залепил за компютъра, обаче хем не ми се спеше, хем не ми се играеше, пък от работа ми беше писнало, та се заех да подбирам цветовата палитра, ритъма на изображението и… страшно ми се прииска да сложа и музикален фон, ама машината ми беше скапана, без саундкарта!

Значи легендите не лъжели…

— Не зная как стана! — крещи Дибенко. — Всъщност тя пожела да се роди, а не я родих аз по своя воля. Тя, дълбината, самата тя премина през мен, за да навлезе в света! Аз го разбрах, почувствах го, но не се смятам за творец! Само за проводник, за перо, движено от нечия ръка! От далечни далечини, през мрака, през тишината — тя сама се е докоснала до мен и ме е накарала да я създам. Нея! Дийп-програмата!

Побиват ме тръпки, при това не защото Дибенко спомена за тишината. Просто и на мен ми е познато същото чувство. Ужасът на твореца, който не разбира как и какво е създал.

— Едни ме наричат гений… — човекът със сенки под очите ме хваща за ръката. — Други — тъпак, намерил бисер в купчина тор! Но всичко това не е вярно! През мен в света дойде дълбината. Значи някой е имал нужда от това! Не сега… после…

Дибенко ме поглежда с възторг и копнеж. Прошепва:

— Той не ти ли каза поне нещичко? Не намекна ли… откъде е? Година, век, хилядолетие?

— Дима… — измънквам аз. — Откъде ти хрумна?

— Когато ти си отиде… — прошепва Дибенко. — Ти падна в клопката, ти нямаше как да се изплъзнеш от машината ми. Ама успя да се спасиш… свали цялата информация от дисковете и се чупи! Той ли те научи на това, дайвър? Той ли?

Да ти е жал да го гледаш. Толкова мразя съжалението — то убива не по-зле от омразата, но ми се ще да съжаля Дибенко.

Само тоя негов глас, гласът му не звучи както подобава. Така може да се унижава само прочут актьор, играещ трагична роля…

— Не можеш да си представиш — казва Дибенко — колко сили съм хвърлил за целта! Какво рискувах… положението си в съвета на директорите на Ал-Кабар, агентите в „Лабиринта“… Ти не можеш да разбереш, вие в Русия и досега не сте наясно… А нали аз те изчислих! Проследих канала ти! Знам кой си! Леонид, аз знам адреса ти в Дийптаун! Компания „Поляна“, апартамент четирийсет и девет. Ти си ми в ръцете! Мога да издиря и истинския ти адрес! Но нали не те заплашвам! Аз моля… хайде да се обединим!

Сякаш времето зацикли в кръг — вече не Гилермо, а Дмитрий Дибенко ми протяга ръка.

— Те не могат да разберат — шепне той. — Каквото и да е. Пришълци от паралелни светове, извънземни, машинен разум… Това го няма! Няма нищо друго, освен нас! Вчера и в онзи ден, който ще настъпи тепърва, сме си само ние!

Разбирам…

— Ако искаш ми вярвай, ако искаш се смей! — Дибенко удря с юмрук по нещастния паметник. — Но единственото, което няма граници — това е времето. Компютърната мрежа живее и ще продължава да живее, и споменът за това момче ще надживее всички ни! Информацията няма граници във времето. Неудачника е надникнал в миналото на човечеството. От онова прекрасно далечно бъдеще, до което ние не ще доживеем, от бъдещето на Земята — той е влязъл в детството на виртуалния свят. Нека, нека сме грозни и диви! Но поне нещичко не би ли могъл да ни каже? Да ни даде… вяра…

— Дмитрий, но защо? Защо реши, че е така?

— Защото знам! — Дибенко ме поглежда в очите. — Не може случайно да съм създал дийп-програмата! Това е все едно да стреляш със завързани очи — и да уцелиш хиляда мишени последователно! Аз не съм никакъв гений, аз съм обикновен човек. Просто там, в бъдещето, са решили да създадат виртуалността. Може би това е било предопределено. Може би просто им е трябвал плацдарм… наблюдателен пункт, от който да надникнат в света ни. И аз съм станал… перо в нечия ръка…

— Плацдарм? — питам аз. — Плацдарм — това означава война.

— Да! А на война трябва да се убива… и да се взимат пленници.

— Знаеш ли колко версии за Неудачника има?

— Да.

— Ами ако не е дошъл от бъдещето? А от друг свят?

— Нека! Тогава — още повече е така! Той е в нашия свят, и тук важат нашите закони! Ние сме длъжни да разберем кой е той.

Но какво всъщност иска от мене той?

Гледам Дибенко — треперещи устни, уморени очи, зле облечен, със занемарена външност. Какво иска да постигне? Да размисля? Да му предам Неудачника? Така или иначе, това не е по силите ми. Само си губим времето…

Времето…

Той знае името ми и адреса ми. Знае къде живея във виртуалността.

Дори е успял да ме проследи при Ромка.

А сега печели време.

Рязко се отдръпвам се, хвърлям се към малката порта. Дибенко ме изпраща с поглед, не се опитва да ми попречи. Само на лицето му се появява усмивка — самодоволната усмивка на актьор, който е изиграл ролята си и се опива от аплодисментите.