Лоръл К. Хамилтън
Усмихнатият труп (8)

8

Беше ранен следобед. Мани ме остави, без да каже и дума. Не поиска да се качи, а и аз не го поканих. Все още не знаех какво да си мисля за него, Доминга Салвадор и негниещите зомбита, допълнени с души. Реших да не умувам по въпроса. Нуждаех се от усилени физически упражнения. И точно като по поръчка, този следобед имах час по джудо.

Заслужила съм си черен колан, което звучи далече по-представително, отколкото всъщност е. Справям се добре на доджото, където има съдии и правила. Но в истинския свят, където повечето лоши типове са по-тежки от мен с по петдесетина кила, предпочитам да се доверявам на оръжието.

Всъщност тъкмо посягах към дръжката на вратата, когато звънецът иззвъня. Оставих претъпкания спортен сак и надникнах през малката шпионка. Всеки път ми се налага да застана на пръсти, за да видя нещо през нея.

Изкривеният образ беше на рус, светлоок и смътно познат мъж. Оказа се Томи — мускулестият бодигард на Харолд Гейнър. Денят просто ставаше от чудесен по-чудесен!

Обикновено не нося пистолет на уроците по джудо. Все пак са следобед. През лятото това означава и ярко слънце. Истински опасните неща не излизат от бърлогите си преди залез. Запретнах червеното поло, което носех, и пристегнах на място вътре в панталона си кобура. 9-милиметровият пистолет, джобен размер, ми убиваше съвсем малко. Ако знаех, че ще ми потрябва, бих обула по-широки джинси.

Звънецът пак позвъни. Не бях се обадила, за да уведомя Томи, че съм вкъщи. Той не изглеждаше обезкуражен. Позвъни за трети път, по-продължително.

Поех си дълбоко дъх и отворих вратата. Втренчих се в светлите очи на госта си. Все още бяха празни и мъртви. Идеалният мрак. Томи, Томи, с този поглед ли си се родил или се налага да се упражняваш?

— Какво искаш? — попитах.

Той изкриви устни:

— Няма ли да ме поканиш?

— Нямам такова намерение.

Телохранителят на Гейнър сви масивните си рамене. Забелязах каишите на нараменния кобур под сакото на костюма му. Нуждаеше се от по-сръчен шивач.

Отляво се отвори врата. Излезе някаква жена с бебе на ръце. Заключи, преди да се обърне и да ни забележи.

— О, здрасти — усмихна ни се широко.

— Здравей — казах.

Томи кимна.

Жената се обърна и тръгна към стълбите. Мърмореше на бебчето си някакви нечленоразделни глупотевини.

Телохранителят пак ме погледна:

— Наистина ли искаш да си стоим в коридора?

— Че какво толкова правим?

— Говорим за работа. За пари.

Погледнах го внимателно, но изражението му не ми подсказа нищо. Единственото ми успокоение беше, че ако Томи се канеше да ми стори зло, вероятно нямаше да дойде у дома, за да ми го причини. Вероятно.

Отстъпих назад и отворих много широко вратата. Стоях извън обхвата на ръцете му, когато той влезе в апартамента. Огледа се.

— Хубаво, чисто местенце…

— Почистване по домовете — уточних. — Хайде да си говорим по работа, Томи. Имам ангажимент!

Той стрелна с поглед спортния сак до вратата.

— Делова среща или за удоволствие? — попита.

— Не е твоя работа.

Отново леко изкривяване на устните. Предположих, че това е неговата версия на усмивка.

— Долу в колата имам цял куфар с пари. Милион и половина, половината сега и половината след като вдигнеш зомбито.

Поклатих глава:

— Вече казах на Гейнър отговора си.

— Да, но това беше за пред шефа ти. А сега сме само ние двамата. Никой няма да научи, че си поела случая. Никой!

— Не го казах само защото имаше свидетели. Отказах, защото не принасям хора в жертва! — усмихвах се. Боже каква глупост изтърсих! След това обаче се сетих за Мани. Добре де, може и да не беше толкова глупаво. Но, все едно, нямаше да го направя.

— Всеки си има цена, Анита! Само я назови. Можем да я платим.

Томи нито веднъж не спомена името на Гейнър. Единствено аз го произнасях. Той внимаваше толкова много — твърде много.

— Нямам цена, момченце. Върни се при господин Харолд Гейнър и му го предай.

Едва сега лицето му потъмня. Между очите му се очерта бръчка.

— Не познавам такъв човек.

— О, я стига. Не нося микрофон.

— Кажи си цената. Можем да я платим — повтори той.

— Няма цена.

— Два милиона, без данъци? — предложи телохранителят.

— Що за зомби би струвало два милиона долара, Томи? — втренчих се в леко смръщеното му лице. Какво се надява да получи Гейнър, та да изкара и печалба от подобно изпълнение?

Томи продължи да ме зяпа безизразно.

— Не ти трябва да знаеш!

— Така си и мислех, че ще кажеш. Махай се, Томи. Аз не се продавам! — отстъпих отново към вратата, с намерение да го изпроводя от къщи. Той внезапно тръгна напред — по-бързо, отколкото предполагах. Разпери мускулестите си ръце, за да ме сграбчи.

Извадих файърстара и се прицелих в гърдите му. Телохранителят застина. Мъртвите му очи примигнаха срещу мен. Огромните му длани се свиха в юмруци. Нагоре по врата му запълзя почти пурпурна червенина. Гняв.

— Не го прави — наредих съвсем тихо.

— Кучка — озъби ми се той.

— Е, Томи, хайде да не се обиждаме, а? Карай по-кротко и може и двамата да доживеем до славното утре!

Светлите му очи прескочиха от пистолета към лицето ми, след това обратно към оръжието.

— Няма да си толкова корава без желязото!

Ако мислеше, че ще му предложа канадска борба, значи го очакваше разочарование.

— Махай се, Томи, иначе ще те гръмна още сега. И цялата мускулатура на света няма да те спаси!

В мъртвите му очи проблесна искрица, след това цялото му тяло се отпусна. Той вдиша дълбоко през носа си.

— Добре, днес ти печелиш. Но ако продължиш да разочароваш шефа ми, ще се наложи да те спипам без оръжието! — телохранителят изкриви устни. — И ще видим колко си корава всъщност!

Тихо гласче в главата ми се обади: „Застреляй го сега!“. Бях абсолютно сигурна, че скъпият Томи ще ме издебне някой ден. Не исках да ми се мотае зад гърба, но… Не можех и да го убия ей така само защото смятам, че някой ден може да ме подгони. Причината не беше достатъчно основателна. А и как бих обяснила подобно нещо на полицията?

— Махай се, Томи! — отворих вратата, без да свалям от мъжа нито погледа, нито пистолета си. — Разкарай се и кажи на Гейнър, че ако продължи да ме дразни, ще започна да му пращам телохранителите опаковани!

Ноздрите на Томи трепнаха леко при тези думи и вените на врата му изпъкнаха. Подмина ме много сковано и излезе в коридора. Държах пистолета край хълбока си и го гледах, заслушана в стъпките му, които се отдалечаваха по стълбите. Когато, доколкото е възможно, бях сигурна, че си е тръгнал, прибрах пистолета си в кобура, взех си спортния сак и тръгнах към школата по джудо. Не биваше да допускам такива дребни приключения да ми съсипят спортната програма. И бездруго утре със сигурност щях да пропусна фитнеса. Налагаше се да ходя на погребение.

Освен това, ако Томи наистина се надяваше на канадска борба, имах нужда от цялата мощ, с която можех да се сдобия.