Лоръл К. Хамилтън
Усмихнатият труп (18)

18

Плюшените животни не са правени, за да ги потапят във вода. Двете играчки във ваната бяха съсипани. Може би препарат срещу петна? Миризмата беше плътна и изглеждаше вечна. Оставих спешно съобщение на телефонния секретар на фирмата ми за почистване. Не споменах подробности. Не исках да ги плаша излишно.

Опаковах си багаж за през нощта. Два ката дрехи и един пингвин с току-що изчистено коремче. Папката на Харолд Гейнър — и бях готова за тръгване. Опаковах също и двата пистолета: файърстарът в кобура на кръста и браунинга под мишницата ми. Него скрих с помощта на шлифер. Носех допълнителни муниции в джобовете на якето си. За двата пистолета разполагах с общо двайсет и два патрона. Двайсет и два патрона… защо ли не се чувствах в безопасност?

За разлика от повечето ходещи мъртъвци, зомбитата понасят докосването на слънчевите лъчи. Не им харесва, но се примиряват. Доминга можеше да нареди на някое зомби да ме убие посред бял ден също така спокойно, както и нощно време. Не би могла да вдигне мъртвец през деня, но ако планираше нещата правилно, щеше да събуди трупа предишната нощ и да го прати да ме хване на следващия ден. Вуду жрица с мениджърски способности за планиране. Какво пък, каквато съм късметлийка…

Всъщност не вярвах, че Доминга има резервни зомбита, които само чака да хвърли по мен. Въпреки това се чувствах параноично настроена тази сутрин. Параноята е просто друго определение за дълголетие.

Излязох в тихия коридор и се огледах и в двете посоки, все едно бях на улица. Нищо. Никакви ходещи трупове не се криеха в сенките. Никой, освен нас, ранните пилета. Единственият звук бе съскането на климатика. Коридорът имаше определено излъчване. Достатъчно често се прибирам вкъщи рано призори и познавам вкуса на тишината. Обмислих това за около минута. Знаех, че е почти призори. Не от часовник или от прозореца, а на някакво по-дълбоко ниво. Някакъв инстинкт, присъщ на моите предци, които са се крили в тъмна пещера и са се молили за светлина…

Повечето хора се страхуват от мрака по неясни за тях причини. Боят се от онова, което може да ги чака там. Аз вдигам мъртвите. Убила съм над дузина вампири. Знам какво се крие в мрака. И се ужасявам от това. По идея хората трябва да се боят от неизвестното, но когато познанието е толкова ужасяващо, незнанието е благословия.

Знаех какво щеше да ми се случи, ако се бях провалила снощи. Ако бях по-бавна или имах по-лош прицел. Преди две години имаше три убийства. Не ги свързваше нищо, освен начинът на настъпване на смъртта. И трите жертви бяха разкъсани от зомбита. Не са били изядени. Нормалните зомбита не ядат нищо. Могат да те ухапят един-два пъти, но само дотам. Един от пострадалите беше с прехапан гръклян, но и това е било случайност. Зомбито просто захапва най-близката до него телесна част. Случило се е така, че нараняването е било смъртоносно. Чист късмет.

Едно зомби по принцип просто ще те накъса на парченца. Също като момченце, което къса крилцата на муха.

Вдигането на зомби с цел да бъде смъртоносно оръжие означава автоматично смъртно наказание. Съдебната ни система дяволски се разбърза през последните няколко години. Напоследък смъртната присъда е точно това, което името подсказва. Особено, ако престъплението ти е свързано със свръхестественото. Вещиците вече не ги изгарят. Слагат ги на електрическия стол.

Ако успеех да се добера до улики, държавата щеше да убие Доминга Салвадор вместо мен. Джон Бърк също, ако успеехме да докажем, че съзнателно е предизвикал умопобъркването на въпросното зомби. Проблемът със свръхестествените престъпления е, че трудно се доказват в съда. Повечето заседатели не са наясно с модерните заклинания и магии. По дяволите, то и аз не съм. Но съм се опитвала да обяснявам в съда що е то зомби и вампир. Научих се да говоря просто и да добавям всички по-кървави подробности, които защитата ми позволи. Заседателите оценяват зловещото изпълнение. Повечето свидетели или са ужасно досадни, или са сърцераздирателни. Аз се старая да бъда интересна. Малко да променя ритъма.

Паркингът беше тъмен. Звездите още сияеха отгоре, но вече избледняваха като свещи под силен вятър. Можех да вкуся зората във въздуха. Да я близна с език. Може би заради лова на вампири, с който се занимавам, но съм по-добре приспособена към смените на светлина и мрак, отколкото преди четири години. Тогава не можех да долавям пришествието на зората.

Разбира се, и кошмарите ми бяха далече по-малко интересни преди четири години. Човек придобива нещо и губи друго в замяна. Такава е системата на живота.

Минаваше пет сутринта, когато влязох в колата си и се насочих към най-близкия хотел. Нямаше начин да остана в апартамента си, докато чистачките не убиеха миризмата в него. Ако изобщо успееха да се справят. Хазяинът ми щеше направо да умре от щастие, ако не успееха.

Щеше да остане още по-малко възторжен от наличието на дупки от куршуми и от разбития прозорец. Смяна на стъклото. Измазване на стените, може би?

Всъщност нямах представа как се ремонтират такива дупки. Надявах се само, че договорът ми за наем не може да бъде обжалван в съда.

Първите утринни лъчи се разгаряха на изток. Чисто бяла светлина, която се разпръсва като лед върху мрака. Повечето хора смятат зората за толкова пищна, колкото и залеза, но първият цвят на утрото е бялото, и е абсолютно безличен — по-скоро отсъствие на нощ.

Добрах се до някакъв мотел, но всичките им бунгала бяха на по един или два етажа, а някои — ужасно изолирани. Исках да съм сред хора. Задоволих се със „Стауфър Конкорс“, който не е особено евтин, но пък ще принуди зомбитата да се возят на асансьори. А хората имат навика да усещат смрад в асансьора. „Стауфър Конкорс“ освен това предлагат рум-сървис дори в този нечовешки час призори. Аз имах нужда от румсървис. Кафе — дайте ми кафе!

Момчето на регистратурата ме погледна с изражение от типа „ококорих се, но съм твърде любезен, за да го кажа на глас“. В асансьорите имаше огледала и в течение на няколко етажа нямаше какво друго да правя, освен да съзерцавам образа си. В косата си забелязах засъхнали окървавени кичури. От дясната страна на физиономията ми, точно под косата и чак до врата се точеше голямо петно. Не го бях видяла в огледалото вкъщи. Шокът те кара да забравяш едно-друго.

Но не кървавите петна бяха накарали младежа да ме погледне така. Освен ако човек не знае какво да търси, няма да забележи, че това е кръв. Не, проблемът беше, че кожата ми имаше мъртвешки бял цвят, като на чист лист. Очите ми, които са съвършено кафяви, изглеждаха почти черни. Бяха големи и тъмни и… странни. Стресната, аз се погледнах отново. Изненадана, че съм жива. Може би. Все още се борех с вълната на шока. Все едно колко корава се чувствах, лицето ми издаваше нещо различно. Когато шокът преминеше, щях да успея да поспя. Но дотогава щях да чета папката на Гейнър.

Стаята беше с две легла. Повече пространство, отколкото ми трябваше, но какво, пък? Извадих си чисти дрехи, оставих файърстара в чекмеджето на нощното шкафче и взех браунинга с мен в банята. Ако внимавах и не пусках душа с пълна сила, можех да закача презраменния кобур на закачалката за кърпи в задната част на банята. Дори нямаше да се намокри. Макар че, честно казано, повечето съвременни оръжия не страдат от влагата. Стига след това да ги почистите добре. Повечето пистолети дори стрелят под вода.

Обадих се на рум-сървиса, заметната само с кърпа. Почти бях забравила. Поръчах кана с кафе, захар и сметана. Отсреща попитаха дали искам безкофеиново. Отказах любезно. Бяха малко нахални. Все едно сервитьорът да те пита дали искаш диетична кола, ако не си поръчал изрично. Мъжете никога не ги подкокоросват за диетична кола, дори ако са шкембести.

Бях напълно способна да изпия цяла кана кофеин и пак да спя като бебе. Кафето нито ме държи будна, нито ме прави нервна. Просто има приятен вкус.

Да, щяха да оставят количката зад вратата. Не, нямаше да чукат. Щяха да добавят кафето към сметката ми. Чудесно, съгласих се аз. Разполагаха с номера на кредитната ми карта. Когато си с пластмасовото чудо в ръка, винаги си склонен да ти добавят разни неща към сметката. Поне докато издържи лимитът.

Заклещих под дръжката на вратата облегалката на един стол. Ако някой напънеше отвън, щях да чуя. Вероятно. Заключих банята и вкарах пистолета под душа заедно с мен. Осигурих си толкова безопасност, колкото изобщо бе възможно.

Нещо, свързано с голотата, ме кара да се чувствам уязвима. Предпочитам да се изправя пред лошите типове облечена, а не съблечена. Предполагам, че това се отнася за всички.

Дебелата превръзка върху раната от ухапване на рамото ми се оказа проблем, защото исках да си измия косата. Трябваше да изчистя кръвта, все едно с превръзка или без.

Използвах малките бутилчици шампоан и балсам. Ухаеха така, както се предполага, че миришат цветята, само дето истинските не постигат този аромат. Кръвта бе засъхнала на ивици по тялото ми. Изглеждах като леопард. Стичащата се в канала вода беше розова.

Отиде цяла бутилка шампоан, преди косата ми да заскърца от чистота. При последното изплакване водата се просмука в превръзката на дясното ми рамо. Болката бе остра и настоятелна. Не трябваше да забравям за ваксината срещу тетанус.

Изтърках тялото си с кесе и изхабих цяло парче сапун. Когато свърших с тази задача и бях толкова чиста, колкото изобщо бе възможно, се пъхнах под горещата силна струя. Оставих водата да се стича по гърба ми и по тялото. Превръзката и бездруго отдавна се бе намокрила.

А ако не успеех да свържа Доминга със зомбитата? Ако не успеех да намеря доказателства? Тя щеше да опита отново. Вече бе заложена гордостта й. Беше ми пратила две зомбита, а аз ги попилях. С малко помощ от страна на полицията. Доминга Салвадор щеше да го сметне за лично предизвикателство.

Тя беше вдигнала зомби, което напълно се бе измъкнало от контрола й. И предпочиташе да мрат невинни хора, вместо да признае грешката си. А и предпочиташе да ме убие, вместо да ме остави да го докажа. Брей, каква злобна кучка!

Сеньора Салвадор трябваше да бъде спряна. Ако заповедта не ни помогнеше, тогава щеше да се наложи да проявя практичност. Тя вече ми бе изяснила, че въпросът е на живот или смърт. Предпочитах смъртта да е нейна. И ако бе нужно, щях да се погрижа лично.

Отворих очи и спрях водата. Не исках да мисля повече за това. Обмислях убийство. Виждах го като самозащита, но се съмнявах, че и съдебните заседатели ще са на такова мнение. Щеше да е ужасно трудно да се докаже. Исках няколко неща. Доминга да изчезне от живота ми — мъртва или в затвора. Аз да оцелея. И то, не в килия, с обвинение в убийство. Да хвана зомбито убиец, преди да е посегнало отново. За което си трябваше доста късмет. И да открия къде е мястото на Джон Бърк в тази бъркотия.

О, и да спра Харолд Гейнър да не ме насилва да извършвам човешко жертвоприношение. Аха, почти бях забравила за това!

Да, натоварена седмица, няма що.

Кафето ме чакаше на малък поднос в коридора. Сложих го на пода вътре, заключих вратата и пак заклещих стола под дръжката. Едва тогава занесох таблата с кафето на малката масичка до прозореца. Завесите бяха спуснати. Браунингът вече бе поставен на масата, без кобур. Самият кобур се намираше на леглото.

Дръпнах завесите. При нормални обстоятелства бих ги оставила спуснати, но днес исках да виждам светлината. Утрото се разстилаше като мека мъгла от светлина. Горещината не бе имала време да се натрупа и да задуши този първи нежен полъх на разцъфващия ден.

Кафето не беше лошо, но и не беше превъзходно. Разбира се, и най-ужасното кафе, което съм пила, винаги е било прелестно. Добре де, това не се отнася за кафето в полицейските участъци. Но дори и онова е по-добро от нищо. Кафето е моето утешително питие. По-добро е от алкохола, поне според мен.

Разгърнах на масата папката на Гейнър и се зачетох. До осем сутринта, по-рано отколкото ставам по принцип, бях прочела всички бележки и бях разгледала всяка една размазана снимка. Знаех повече за господин Харолд Гейнър, отколкото ми се искаше, и нито една новина не ми бе от полза.

Гейнър беше свързан с мафията, макар че нямаше доказателства за това. Беше спечелил сам доста множкото си милиони. Точка за него. Можеше да си позволи онзи милион и половина, които Томи ми беше предложил. Хубаво е да знаеш, че мъжът може да си плаща сметките.

Роднини? Единствено майка му, починала преди десет години. Баща му по идея бе умрял преди момченцето да се роди. Нямаше следи от смъртта му, обаче. Всъщност, сякаш изобщо не бе имал баща.

Внимателно замаскирано незаконно раждане? Може би. Значи Гейнър е копеле според първоначалния смисъл на думата? Е, и какво от това? Вече знаех, че е такъв и по дух.

Облегнах на кафеника снимката на „Уанда Инвалидката“. Тя се усмихваше, сякаш е знаела, че я снимат. Може би просто беше фотогенична. Разполагах с две снимки на нея и Гейнър заедно. На едната се усмихваха и се държаха за ръце. Томи буташе количката на богаташа, а Бруно — тази на Уанда. Тя се взираше в Гейнър с изражение, което съм забелязвала и у други жени. Обожание, любов. Самата аз никога не съм го изпитвала, с изключение на онази кратка връзка в колежа. Човек го преодолява.

Втората снимка бе почти като първата. Бруно и Томи ги бутат. Само че двамата влюбени не се държаха за ръце. Гейнър се усмихваше, Уанда — не. Стори ми се ядосана. Сисъли с русата коса и празния поглед вървеше от другата страна на Гейнър. С нея се държаха за ръце. Аха.

Значи милионерът бе въртял известно време и двете. Защо си бе тръгнала Уанда? От ревност? Или Сисъли бе уредила нещата? Или бе омръзнала на Гейнър? Единственият начин да разбера, бе да я попитам.

Взирах се в снимката със Сисъли. Сложих я до усмихнатия портрет на Уанда. Нещастна млада жена, уязвена любима. Ако мразеше Гейнър повече, отколкото се страхуваше от него, Уанда щеше да говори с мен. Щеше да се покаже глупачка, ако проговори пред пресата, но аз нямах намерение да публикувам тайните й. Исках да науча тези на Гейнър, за да му попреча да ме нарани. Е, освен това исках да занеса и някое парченце на полицията.

Господин Гейнър щеше да има за какво друго да се притеснява, ако успеех да го вкарам в затвора. Нищо чудно да забрави за онази колеблива съживителка. Освен ако, разбира се, не откриеше, че имам нещо общо с ареста му. Това щеше да е лошо. Гейнър ми се беше сторил отмъстителен тип. Доминга Салвадор вече ми беше ядосана. Не исках още някой по петите си.

Дръпнах завесите и си поръчах събуждане по обед. Ървинг щеше просто да почака за папката си. Без да имам такова намерение, му бях уредила интервюто с Господаря на града. Това със сигурност ми печелеше точки. А ако не — да върви на майната си. Аз отивах в леглото.

Последното, което направих преди да си легна, беше да се обадя в дома на Питър Бърк. Предположих, че Джон е отседнал там. Телефонът звъня пет пъти, преди да се включи секретарят.

— Анита Блейк е, може би имам информация за Джон Бърк по въпроса, който обсъждахме в четвъртък… — съобщението бе малко неясно, но не исках да оставям нещо от рода на: „Обади ми се по повод убийството на брат ти“. Би изглеждало мелодраматично и жестоко.

Оставих номера на хотела, а също и домашния си. Просто за всеки случай. Вероятно отсреща бяха изключили телефоните. Аз на тяхно място бих постъпила точно така. Историята излизаше на първа страница, защото Питър е… беше… съживител. Съживителите не ги убиват по време на въоръжен обир, да речем. Обикновено става дума за нещо далече по-необикновено.

Имах намерение да оставя папката на Гейнър на път към къщи. Исках да я хвърля на бюрото в приемната на вестника. Нямах особено желание да говоря с Ървинг за страхотното му интервю. Не исках да чувам, че Жан-Клод е чаровен тип или че има велики планове за града. Много ясно, че ще внимава какви ги говори пред репортерите. Имаше нужда от позитивни статии. Но аз знаех истината. Вампирите са същите чудовища като, кое да е зомби, може да са и по-лоши. Вампирите обикновено извършват доброволно това, което правят, а зомбитата — не.

Също както Ървинг доброволно поиска среща с Жан-Клод. Разбира се, ако той не бе заедно с мен, Господарят щеше да го остави на мира. Вероятно. Така че вината бе моя, дори и ако изборът е бил негов. Бях уморена до болка, но знаех, че изобщо няма да успея да заспя, ако не чуя гласа на върколака. Можех да се престоря, че му се обаждам заради закъснението си с папката.

Не бях сигурна дали е тръгнал за работа или не. Така че пробвах първо на домашния телефон. Ървинг вдигна при първото позвъняване.

— Ало?

Възелът в стомаха ми се отпусна.

— Здрасти, Ървинг, аз съм.

— О, госпожице Блейк, на какво дължа това удоволствие рано сутринта? — звучеше ми толкова спокойно.

— Снощи имаше известни вълнения в апартамента ми. Надявах се да не възразиш, че ще оставя папката по-късно от уговореното.

— Какви вълнения? — в тона му долових трелите „кажи ми“.

— От онзи вид, които са работа на полицията, а не твоя — уточних.

— Сигурен бях, че така ще кажеш — отвърна Ървинг. — Значи тъкмо си лягаш?

— Аха.

— Е, предполагам, че мога да оставя затъналата в черна работа съживителка да си отдъхне. Сестричето репортерка все ще прояви разбиране.

— Благодаря, Ървинг!

— А ти добре ли си, Анита?

Исках да кажа „Не!“, но не посмях. Просто подминах въпроса.

— Жан-Клод държа ли се добре?

— Страхотен беше! — Ентусиазмът на Ървинг беше искрен, той просто кипеше от възторг. — Получи се страхотно интервю! — Замлъкна за момент. — Хей, ти се обаждаш да ме провериш! Да се увериш, че съм добре.

— Не е вярно! — отрекох.

— Благодаря ти, Анита, това значи много за мен! — о, наистина, той беше много цивилизован.

— Страхотно. Тогава ще затварям. Приятен ден!

— О, приятен ще е — издателят ми ще прави цигански колела заради интервюто с Господаря на града.

Разсмя ме начинът, по който произнесе тази титла.

— Лека нощ, Ървинг!

— Гледай да поспиш, Блейк! Ще ти звънна след ден-два за онези статии за зомбитата.

— Тогава ще поговорим — съгласих се.

Затворихме.

Ървинг беше добре. Трябваше да се притеснявам повече за себе си и по-малко — за останалите.

Изключих лампата и се свих под завивките. Стисках пингвина в обятията си. Браунингът „Хай Пауър“ се намираше под възглавницата ми. Не беше така лесно да го докопам, като в кобура у дома, но беше по-добре от нищо.

Не бях сигурна кое ме успокоява повече — пингвинът или пистолетът. Предполагам, че и двете предлагаха еднаква утеха, но по различни причини.

Казах си молитвите като добро момиченце. Помолих се съвсем искрено да не сънувам.