Лоръл К. Хамилтън
Усмихнатият труп (17)

17

Била съм на достатъчно местопрестъпления и знаех какво да очаквам. Също като пиеса, която си гледал твърде често. Бих могла да преразкажа появата на героите и излизането им, както и да цитирам повечето реплики. Но този път беше различно. Сцената се разиграваше в собствения ми дом.

Глупаво беше да се обиждам, задето Доминга Салвадор ме бе нападнала в собственото ми жилище. Беше глупаво — но се сърдех. Тя беше нарушила едно основно правило. Правило, което дори не бях знаела, че спазвам. Недей напада добрия тип в неговия или нейния дом. Да му се не види.

Смятах да я разпна на кръст заради това. Да бе аз и коя армия по-точно? Може би аз и полицията?

Завесите в дневната се люлееха под полъха на топлия бриз. По време на стрелбата бяхме счупили прозореца. Радвах се, че току-що бях подписала двегодишен договор за наем. Поне не можеха да ме изритат незабавно.

Долф седеше срещу мен в малката ми кухничка. Пред него масата за закуска с двата й стола с високи облегалки изглеждаше миниатюрна. Той направо запълваше кухнята ми. Или просто аз се чувствах дребна тази нощ? Или тази сутрин, може би?

Погледнах си часовника. Върху циферблата имаше тъмна, лепкава линия. Не можах да различа цифрите. Налагаше се да почистя проклетото чудо. Пъхнах ръка под одеялото, което ми бяха дали от линейката. Кожата ми беше по-студена, отколкото би трябвало. Дори мисълта за мъст не можеше да ме стопли. По-късно, да — по-късно щях да се сгрея. По-късно щеше да ми стане кофти. В момента просто се радвах, че съм жива.

— Добре, Анита, какво точно стана? Погледнах към дневната. Беше почти празна. Зомбитата бяха отнесени. Изпържени на улицата, вече пепел. Забавление за целия квартал. Семейно развлечение.

— Дали бих могла да се преоблека преди да давам показания, моля?

Долф ме погледа секунда-две, после кимна.

— Страхотно! — изправих се, стиснала одеялото около мен, краищата — внимателно подгънати. Нямах намерение да се препъвам в него все пак. Достатъчно се бях изложила тази нощ.

— Запази тениската като улика — подвикна полицаят.

Без да се обръщам, отвърнах:

— Ама естествено!

Бяха покрили с чаршафи по-страховитите петна, за да не разнасят кръвта из цялата сграда. Мило.

В спалнята смърдеше на гнил труп, застояла кръв и стара смърт. Боже. Тази вечер няма да мога да заспя тук. Дори и аз си имам граници.

Най-много ми се искаше да взема душ, но не смятах, че Долф ще ме чака толкова време. Задоволих се с джинси, чорапи и чиста тениска. Занесох всичко в банята. Затворих вратата и миризмата почти не се усещаше. Банята си беше познатото ми убежище. Никакви катастрофи тук.

Хвърлих одеялото на пода, заедно с тениската. На, рамото — там, където ме беше ухапало зомбито — имах дебела превръзка. Какъв късмет, че чудовището не беше отхапало парче плът! Докторката ме предупреди, че трябва да ми се бие ваксина срещу тетанус. Зомбитата не пораждат нови зомбита с ухапване, но устата на мъртъвците е като помийна яма. По-сериозна заплаха са различните бактерии, но и тетанусът трябва да се взима предвид.

По краката и ръцете ми имаше съсирени ивици кръв. Не си дадох труд да си мия ръцете. После щях да се окъпя. Да се почистя цялата наведнъж.

Тениската висеше почти до коленете ми. Отпред имаше голяма карикатура на Артър Конан Дойл, който наднича през огромна лупа, а едното му око е комично уголемено. Взирах се в огледалото над мивката и гледах тениската. Беше мека, топла и успокоителна. А точно сега имах нужда от успокоение.

Старата тениска беше съсипана. Нямаше начин да я спася. Но може би щях да спася някои от пингвините. Пуснах водата във ваната. Ако бяха ризи, щях да ги накисна в студена вода. Дали действаше и при играчките?

Извадих маратонки изпод леглото. Изобщо не ми се щеше да крача само по чорапи през съсирващите се петна. За тази цел имаше обувки. Добре де, изобретателят на „Найки Еърс“ надали ги беше правил за вървене по съхнеща кръв от зомби. Трудно е да предвидиш всичко.

Два от пингвините бяха станали кафяви от кръвта. Набързо ги замъкнах в банята и ги пуснах във водата. Натисках ги надолу, докато се просмукаха достатъчно, за да останат поне отчасти потопени, след това спрях кранчето. Ръцете ми бяха по-чисти. Не и водата. Кръвта се източваше от двете меки играчки, като от изцедена мокра гъба. Ако тези двете се изчистеха, сигурно щях да спася всичките.

Избърсах си ръцете в одеялото. Нямаше смисъл да цапам нещо друго с кръв.

Зигмунд, пингвинът, с когото спях от време на време, бе само опръскан. Просто няколко капчици по рошавото му бяло коремче. Е, все някакъв късмет! Почти го пъхнах под мишница, за да го държа, докато давам показания. Но Долф вероятно не би ме издал. Сложих Зигмунд по-далече от най-гадните петна, сякаш това щеше да помогне. Но се почувствах по-добре при вида на глупавата играчка, натикана в безопасност в ъгъла. Да му се не види.

Зербровски надничаше в аквариума. Погледна към мен.

— Това са най-големите проклети скаларии, които съм виждал! Човек може да си ги опържи в тигана!

— Остави рибите на мира, Зербровски! — посъветвах го.

Той се ухили.

— Разбира се, беше просто предложение!

В кухнята Долф седеше със скръстени на масата ръце. Изражението му бе неразгадаемо. Ако бе разстроен, че тази нощ катастрофата ми се е разминала на косъм, не му личеше. Но пък на Долф никога нищо не му личи. Най-силната емоция, която някога съм го виждала да изявява, бе точно в този случай. Зомбито убиец. Избитите цивилни.

— Искаш ли кафе? — попитах.

— Определено.

— И аз — обади се Зербровски.

— Само ако се помолиш!

Той се облегна на стената точно до кухнята.

— Моля!

Извадих торбичка със зърна от фризера.

— Ти си държиш кафето в хладилника! — изуми се Зербровски.

— Никой ли не ти е варил истинско кафе? — попитах.

— Моята представа за хубаво кафе е „Тейстър’с чойс“^[1].

Поклатих глава:

— Варварин!

— Ако вие двамата сте свършили с хитроумните подмятания — обади се Долф, — дали не бихме могли да започнем с показанията?

Каза го с доста по-мек тон, отколкото изискваха думите му.

Усмихнах се на него и Зербровски. Дявол го взел, приятно ми беше да ги видя и двамата. Сигурно бях по-тежко ранена, отколкото предполагах, след като се радвах на Зербровски!

— Ами, спях си и си гледах работата, когато се събудих и открих, че над мен се е надвесило зомби — отделих една доза зърна и ги сипах в малката черна кафемелачка, която си бях купила, защото подхождаше на кафеварката.

— Какво те събуди? — попита Долф.

Натиснах бутона на мелачката и кухнята се изпълни с богатия аромат на прясно смляно кафе. Ах, каква наслада!

— Надуших трупове — заявих.

— Обясни ми.

— Сънувах и надуших трупна гнилоч. Не влизаше в сюжета на съня. Това ме събуди.

— И после? — Долф беше извадил вечното си тефтерче. Държеше молив.

Съсредоточих се в дребните подробности по ритуала с варенето на кафе и разказах на полицая всичко, включително подозренията си за сеньора Салвадор. Докато свърша, кафето започна да кипи и да изпълва апартамента ми с онзи присъщ на кафетата великолепен аромат.

— Значи смяташ, че Доминга Салвадор е нашата съживителка? — попита Долф.

— Да.

Той се втренчи в мен през малката маса. Гледаше ме извънредно сериозно.

— Можеш ли да го докажеш?

— Не.

Той си пое дълбоко дъх и затвори за миг очи.

— Страхотно, направо страхотно!

— Кафето ми мирише на готово — обади се Зербровски. Беше седнал на пода, с гръб, облегнат на кухненската каса.

Станах и напълних чашите.

— Ако искате захар или сметана, на самообслужване сме! — сложих сметана — истинска — на кухненския барплот заедно със захарницата. Зербровски си сипа много захар и солидна лъжица сметана. Долф предпочете кафе без примеси. Така го пия и аз през повечето време. Тази нощ обаче си сложих сметана и го подсладих. Истинска сметана в истинското кафе. Ммм, вкуснотия.

— Ако успеем да влезем в дома на Доминга, ще можеш ли да намериш улики? — попита Долф.

— Улики за нещо — определено, но за вдигането на зомби-убиец… — поклатих глава. — Ако тя го е вдигнала и то е избягало, тогава няма да иска да го свързват с нея. Ще е унищожила всички улики, просто, за да си запази имиджа.

— Искам да я пипна! — заяви Долф.

— И аз.

— Може да се опита да ти посегне отново… — обади се Зербровски от прага. Духаше на кафето си, за да го охлади.

— Без майтап! — казах.

— Смяташ ли, че ще опита отново? — поинтересува се Долф.

— Вероятно. Само че как, мътните го взели, двете зомбита са проникнали в апартамента ми?

— Някой се е справил с ключалката — предположи сержантът. — Дали зомбитата…

— Не, едно зомби би избило вратата с все пантите, но няма да си губи времето да човърка ключалката. Дори ако има достатъчно сръчност и умения да се справи с тази задача.

— Значи някой с нужните умения е отворил вратата и ги е пуснал вътре — уточни Долф.

— Така ми изглежда — съгласих се.

— Да имаш идеи кой?

— Обзалагам се, че е някой от телохранителите и. Внукът й Антонио или може би Енцо. Едър тип на около четирийсет години, който май й е лична охрана. Не знам дали някой от тях знае как се прави, но определено биха участвали. Енцо, но не и Антонио.

— Защо го изключваш от списъка?

— Ако Тони беше пуснал зомбитата вътре, щеше да остане да гледа.

— Сигурна ли си?

Свих рамене:

— Изглежда ми като такъв тип. Енцо ще си свърши работата и ще си тръгне. Той изпълнява заповеди. Внукът — не.

Долф кимна:

— От горните етажи вдигат голяма патърдия да разрешим случая. Подозирам, че до четиридесет и осем часа мога да получа заповед за обиск.

— Два дни са доста време, Долф!

— Два дни без никакво доказателство, Анита! Като изключим думите ти. Залагам си главата заради този случай.

— Доминга е забъркана все някак, Долф. Още не знам защо и не знам какво може да я накара да изгуби контрол над зомбито, но ръцете й са мръсни.

— Ще взема заповед — реши той.

— Един от синьодрешковците спомена, че си му казала, че си ченге — намеси се Зербровски.

— Казах му, че съм с вашия отряд. Никога не съм уточнявала полицайка ли съм.

Зербровски се ухили:

— Ахъм.

— Ще бъдеш ли в безопасност тази нощ? — поинтересува се Долф.

— Така смятам. Сеньората не иска да се озове от обратната страна на закона. Вещиците-вероотстъпнички са в една категория с вампирите-вероотстъпници. Носи им незабавна смъртна присъда.

— Защото хората се плашат до смърт от тях — съгласи се полицаят.

— Защото някои вещици могат да се измъкват между шибаните решетки.

— А вуду кралиците? — поинтересува се Зербровски.

Поклатих глава:

— Не искам и да знам!

— Най-добре да тръгваме и да те оставим да поспиш — реши Долф. Остави празната си чаша на масата. Зербровски не си беше допил кафето, но го заряза на барплота и последва началника си.

Изпратих ги до вратата.

— Ще ти съобщя, когато взема заповедта — каза Долф.

— Можеш ли да уредиш да видя личните вещи на Питър Бърк?

— Защо?

— Има само два начина да изгубиш контрола над някое зомби така грозно. Първият — да имаш достатъчно сила да го вдигнеш, но не и да го овладееш. Доминга ще се справи с всичко, което-може да вдига. Второ, ако се намеси някой с приблизително равна сила, един вид като предизвикателство… — втренчих се в Долф. — Джон Бърк като нищо ще да е достатъчно силен да го направи. Може би, ако се притека на помощ и заведа Джон да види вещите на брат си — нали се сещаш, дали това или онова като че ли не е на място, нещо от този род, — та нищо чудно Бърк да се изтърве по някакъв начин.

— Вече си успяла да ядосаш Доминга Салвадор, Анита. Не ти ли стига за тази седмица?

— За цял живот ми стига — съгласих се. — Но това е нещо, което можем да направим в очакване на заповедта.

Долф кимна.

— Добре, ще го уредя. Обади се утре сутрин на господин Бърк и си уговори среща. След това ми звънни.

— Непременно.

Долф се поколеба за миг на прага.

— Пази се, чу ли!

— Винаги внимавам! — отвърнах.

Зербровски се наведе над мен и отбеляза:

— Хубави пингвинчета!

След това тръгна след Долф по коридора. Наясно бях, че следващия път, когато се срещна с отряда на привиденията, те до един ще знаят, че колекционирам плюшени пингвини. Тайната ми бе разкрита. Зербровски щеше да я разкаже на всеки срещнат. Ако не друго, поне целеустременост не му липсваше.

Хубаво е да знаеш, че все нещо не му липсва.