Лоръл К. Хамилтън
Усмихнатият труп (36)

36

Третият вариант беше да съм вързана за стола в стаята, където се събудих. Беше най-добрият от трите, но не особено добър. Не обичам да ме връзват. Това означава, че възможностите ти от няколко са сведени до нулата. Доминга отряза кичур-два от косата ми и няколко нокътя. Коса и нокти за заклинанието за подчинение. Мамка му.

Столът беше стар и с права облегалка. Китките ми бяха вързани към пречките, които образуваха облегалката. Глезените ми — поотделно за краката на стола. Въжетата бяха стегнати. Подърпах ги с надежда за малко пространство. Нямаше.

Бяха ме връзвали и преди и винаги съм изживявала фантазия в стил Худини — че този път ще ми оставят достатъчно хлабавина, за да се измъкна. Но в реалността просто не става така. Вържат ли те, оставаш си вързан, докато някой не те пусне.

Проблемът е, че когато ме пуснеха, щяха да изпробват малко гадно заклинанийце върху мен. Трябваше да се измъкна преди това. Някак си. Трябваше да се измъкна. Мили Боже, нека се измъкна!

Като по поръчка, вратата се отвори — но не пристигаше помощ.

Влезе Бруно, понесъл Уанда на ръце. По дясната й буза бе засъхнала кръв от рана над окото. На лявата й буза цъфтеше голяма синина. Долната й устна бе подута и имаше малък кървящ разрез. Очите й бяха затворени. Не бях убедена дори дали е в съзнание.

Лицето ме болеше отляво, там, където Бруно ме беше ритнал, но в сравнение с раните на Уанда това не беше нищо.

— Сега какво? — попитах Бруно.

— Доведох ти компания. Когато се събуди, питай я какво друго й стори Томи. Да видим дали това ще те убеди да вдигнеш зомбито.

— Мислех, че Доминга ще ме омагьосва да ви помогна.

Той сви рамене.

— Гейнър не й вярва много-много, откакто тя се издъни така зле.

— Той май не си пада по предоставянето на втори шанс, а? — попитах.

— Не си пада. — Бруно остави Уанда на пода до мен. — Най-добре приеми предложението му, малката. Една мъртва курва и ти получаваш един милион долара. Приеми!

— Ще използвате Уанда за жертвоприношението — установих. Дори аз долових умората в гласа си.

— Гейнър не предоставя втора възможност.

Кимнах.

— Как е коляното ти?

Той се намръщи:

— Наместих си го.

— Сигурно е боляло ужасно.

— Така си е. Ако няма да помагаш на Гейнър, бързо ще откриеш колко точно ме е боляло.

— Око за око — уточних.

Бруно кимна и се изправи. Щадеше десния си крак. Хвана ме, че го гледам.

— Поговори с Уанда. Решавай в какво положение искаш да бъдеш. Гейнър спомена за идеята да те осакати и после да те задържи като играчка. Това няма да ти хареса.

— Как така работиш за него?

Бруно сви рамене.

— Наистина ми плаща добре.

— Парите не са всичко.

— Казва го човек, който никога не е умирал от глад.

Да, прав беше. Просто го погледнах. Взирахме се един в друг известно време. В очите му най-сетне забелязвах човешка емоция. Не можех да я разчета, обаче. Каквото и чувство да беше, не го разбирах.

Той се обърна и излезе от стаята.

Погледнах към Уанда. Тя лежеше неподвижно на хълбок. Носеше друга дълга разноцветна пола. Бялата блуза с широка дантелена яка беше почти разкъсана на раменете. Сутиенът й се оказа с цвят на слива. Обзалагам се, че преди Томи да я докопа, е имала и гащета със същия цвят.

— Уанда — казах тихичко, — Уанда, чуваш ли ме?

Главата й се раздвижи бавно и болезнено. Едното й око се отвори — разширено и паникьосано. Другото беше залепнало от съсирената кръв. Уанда посегна трескаво към окото си. Когато успя да отвори и двете, примигна срещу мен. Трябваше й известно време да фокусира погледа си и да установи коя съм. Какво ли беше очаквала да види по време на паниката си? Не исках и да знам.

— Уанда, можеш ли да говориш?

— Да — гласът й беше тих, но ясен.

Исках да я попитам дали всичко е наред, но отговорът ми беше ясен.

— Ако можеш да допълзиш дотук и да ме развържеш, ще се постарая да се махнем.

Тя ме погледна така, сякаш си бях загубила ума.

— Не можем да се махнем. Харолд ще ни убие… Каза последното като че ли беше просто факт.

— Не ме бива да се предавам, Уанда. Развържи ме и все ще измисля нещо.

— Той ще ме нарани, ако ти помогна — възрази тя.

— Смята да те използва като жертвоприношение за вдигането на роднината му. Колко по-наранена от това можеш да бъдеш?

Тя примигна срещу мен, но погледът й се проясняваше. Досущ сякаш паниката беше наркотик, а Уанда се отърсваше от влиянието му. Или може би Харолд Гейнър беше наркотикът? Аха, би имало смисъл. Тя беше пристрастена. Пристрастена към Харолд Гейнър. Всеки наркоман е готов да умре за още една доза. Но аз не бях.

— Развържи ме, Уанда, моля те. Мога да измъкна оттук и двете ни.

— А ако не успееш?

— Поне няма да сме в по-лошо положение.

Тя явно се позамисли. Напрягах се да чуя какво става в коридора. Щеше да стане доста напечено, ако Бруно се върнеше насред опитите ни за бягство.

Уанда се надигна на ръце. Краката й се влачеха зад нея под полата — мъртви, без признак на движение. Проститутката запълзя към мен. Предположих, че ще й отнеме доста време, но всъщност тя напредваше бързо. Мускулите на ръцете й се надуваха и я изтласкваха, действаха добре. Озова се до стола за броени минути.

Усмихнах се.

— Много си силна!

— Ръцете са всичко, което ми е останало. Налага се да са силни — каза Уанда.

Тя започна да подръпва въжетата, с които бяха пристегнали дясната ми китка.

— Много са стегнати.

— Можеш да се справиш, Уанда!

Тя зачовърка възела с пръсти и най-сетне, след, както ми се стори, часове, но сигурно бяха не повече от пет минути, усетих въжето да поддава. Отпусна се. Отпусна се! Ура!

— Почти успя, Уанда! — чувствах се като суфльор на мажоретки.

По коридора в наша посока се разнесоха стъпки. Уанда вдигна насиненото си лице, в очите й се четеше ужас.

— Няма време — прошепна.

— Върни се където беше. Давай. Ще довършим после! — наредих.

Тя се върна на ръце до мястото, където я беше оставил Бруно. Тъкмо се бе настанила в приблизително същата поза, когато вратата се отвори. Уанда се престори, че е в безсъзнание — нелоша идея.

На прага застана Томи. Беше си свалил якето и черната паяжина на презраменния му кобур изпъкваше на фона на бялата спортна риза с къси ръкави. Черните джинси подчертаваха стегнатия му кръст. От прекаленото вдигане на тежести изглеждаше като напомпан в торса.

Беше добавил още нещо ново към дрехите си. Нож. Въртеше го в ръка като палка. Правеше почти идеално колело отблясъци. Издръжливост на китките. Брех, леле.

— Не знаех, че използваш ножове, Томи — гласът ми прозвуча съвсем спокойно и нормално — колко странно.

Той се ухили.

— Имам разнообразни таланти. Гейнър иска да знае дали си си променила мнението за вдигането на зомбито.

Не беше точно въпрос, но все пак отговорих:

— Няма да го направя.

Усмивката на телохранителя се разшири:

— Надявах се да го кажеш.

— Защо?

Боях се, че знам отговора.

— Защото той ме прати да те убедя.

Взирах се в бляскавия нож и не успях да се сдържа:

— С нож ли?

— С нещо друго дълго и твърдо, и не така студено — обясни Томи.

— Ще ме изнасилиш? — попитах. Предположението ми увисна в горещия, застоял въздух.

Телохранителят кимна, ухилен като проклетия чеширски котарак^[1]. Прииска ми се да го накарам да изчезне чак до усмивката. Не от нея се страхувах, а от друга негова част, разположена по-надолу.

Дръпнах безпомощно въжетата. Дясната ми китка поддаде още малко. Дали Уанда бе разхлабила въжето достатъчно? Дали? О, Господи, моля те, нека да е успяла!

Томи се наведе над мен. Плъзнах поглед по тялото му и онова, което видях в очите му, нямаше нищо общо с човечността. Има различни начини да се превърнеш в чудовище. Той бе открил един от тях. В погледа му бликаше само животински глад. Нищо човешко не бе останало.

Телохранителят се разкрачи над стола, яхайки ме без да сяда. Плоският му стомах се притисна към лицето ми. Ризата му миришеше на скъп афтършейв. Дръпнах назад глава в опит да избегна допира му.

Той се засмя и прокара пръсти през гъстите къдри на косата ми. Опитах се да дръпна глава извън обсега му, но Томи ме сграбчи за косата и ме върна напред. Каза:

— Ще ми бъде много приятно.

Не посмях да дърпам въжетата. Той щеше да забележи, ако си освободях ръката. Трябваше да изчакам, докато вниманието му се отклони достатъчно, за да не прояви интерес. Стомахът ме присви при самата мисъл за онова, което може да се наложи да направя, за да го разсея и какво трябва да му позволя да стори. Но целта ми беше оцеляването. Всичко останало беше маловажно. Всъщност, не вярвах в това, но се постарах да си го внуша.

Томи седна върху мен, отпускайки тежестта си на бедрата ми. Притискаше гърдите си в лицето ми — с нищо не можех да променя положението.

Той ме погали по бузата с плоското на ножа.

— Можеш да спреш по всяко време. Само кажи „да“ и ще съобщя на Гейнър — гласът му вече бе одрезгавял. Там, където се притискаше към корема ми, усещах как определени негови части се втвърдяват.

Мисълта, че Томи ме използва по такъв начин, почти ме накара да се съглася. Почти. Дръпнах въжетата и дясното поддаде още малко. Още едно здраво дръпване и можех да се освободя. Но щях да разполагам само с една ръка срещу двете на Томи и при това той притежаваше и нож, и пистолет. Шансовете не бяха добри, но тази вечер нямаше как да ги подобря повече от това.

Телохранителят ме целуна, напъхвайки насила езика си в устата ми. Не реагирах, понеже и бездруго не би се хванал в клопката. Но и не го захапах за езика, защото го исках плътно до мен. Разполагах с една-единствена свободна ръка — нуждаех се от пълна близост. Налагаше се да му нанеса голяма травма с една ръка. Как? Какво можех да сторя?

Той подуши шията ми, заровил лице в косата ми отляво. Сега или никога. Дръпнах с цялата си сила и дясната ми китка се освободи. Застинах. Томи определено го бе усетил, но беше твърде зает да ме смуче за врата, за да обърне внимание. Свободната му ръка масажираше едната ми гърда.

Телохранителят беше затворил очи, докато целуваше дясната страна на шията ми. Очите му бяха затворени! Ножът висеше хлабаво в другата му ръка. Нямаше какво да направя по въпроса. Трябваше да поема риска. Налагаше се.

Погалих бузата му и той подуши ръката ми. След това отвори очи. Усети се, че се предполага да съм вързана. Забих палец право в учуденото му око. Натисках здраво и бях възнаградена с мокро пукане. Окото се пръсна.

Томи изпищя и отскочи назад, залепил длан пред лицето си. Сграбчих го за китката с ножа и стиснах. Писъците му щяха да доведат подкрепления. Да му се не види.

Силни ръце се увиха около кръста на телохранителя и го задърпаха назад. Докато той падаше на пода и Уанда се бореше да го удържи, аз сграбчих ножа. Болката беше толкова силна, че на провалилия се изнасилвач изобщо не му беше хрумнало да бръкне за пистолета си. Изваденото око боли и те плаши много повече от ритник в слабините.

С помощта на ножа срязах въжетата и на другата си ръка и се порязах. Ако прибързвах, накрая щях да си клъцна някоя вена. Насилих се да съм по-спокойна, докато освобождавам глезените си.

Томи беше успял да се измъкне от Уанда. Олюляваше се на крака, все още притиснал длан към окото си. По лицето му се стичаха кръв и бистра течност.

— Ще те убия! — сега вече посегна към пистолета си.

Обърнах хватката си върху ножа и го хвърлих. Улучих ръката. Целех се в гърдите му. Томи изпищя отново, а аз вдигнах стола и го цапардосах в лицето. Уанда го стисна за глезените и телохранителят падна.

Удрях го по главата със стола, докато не се счупи в ръцете ми. След това го удрях с един от краката на стола, докато от лицето на Томи остана само кървава каша.

— Мъртъв е — каза Уанда. Дърпаше ме за крачола. — Мъртъв е. Да се махаме оттук.

Пуснах окървавения крак от стол и паднах на колене. Не можех да преглъщам. Не можех да дишам. Бях оплискана с кръв. Досега не бях пребивала човек до смърт. Доста приятно усещане се оказа. Поклатих глава. По-късно, щях да се тревожа за това по-късно.

Уанда ме прегърна през раменете. Сграбчих я през кръста и се изправихме. Тя тежеше по-малко, отколкото би трябвало. Не исках да виждам какво има под хубавата й пола. Явно не беше пълен комплект крака, но в случая така беше по-добре. Щях да я местя по-лесно.

Стиснах пистолета на Томи в дясната си ръка.

— Тази ми трябва свободна, така че се дръж здраво!

Уанда кимна. Беше много бледа. Усещах как сърцето й се блъска в ребрата.

— Ще се измъкнем оттук! — уверих я.

— Разбира се! — Но гласът й трепереше. Според мен не ми вярваше. То и аз не си вярвах.

Уанда отвори вратата и ето ни навън.