Лоръл К. Хамилтън
Усмихнатият труп (33)

33

Лежах по гръб в спешното. Бяла завеска ме скриваше от поглед. Шумовете от другата страна на завесата бяха високи и недружелюбни. Харесвах перденцето си. Възглавницата беше плоска, а масата за преглед — твърда. Беше бяла, чиста и прекрасна. Болеше ме като преглъщах. Болеше ме мъничко и като дишах. Но дишането беше важно. Хубаво беше да можеш да го правиш.

Лежах си съвсем тихо. За разнообразие правех онова, което ми беше наредено. Слушах дишането и биенето на сърцето си. Когато почти съм умряла, винаги се интересувам от тялото си. От най-разнообразните звуци, които носиш през живота почти незабелязани. Усещах как кръвта пулсира през вените в ръцете ми. Можех да вкуся спокойния си, редовен пулс в устата, досущ като бонбон.

Бях жива, а зомбито — мъртво. Доминга Салвадор — в затвора. Животът беше хубав.

Долф бутна завесата. Дръпна я след себе си, както човек би затворил вратата на стая. И двамата се преструвахме, че сме в уединение, макар под ръба на завесата да се виждаха краката на минаващите хора.

Усмихнах му се. Той отвърна на усмивката ми.

— Радвам се да те видя на крака.

— За краката не съм убедена — казах. Гласът ми беше дрезгав. Закашлях се в опит да си прочистя гърлото, но всъщност не помогна много.

— Какво казва докторът за гласа ти? — попита Долф.

— Временно ще съм тенор… — като видях изражението му, допълних: — Ще мине.

— Добре.

— Как е Бърк?

— Зашиха го, не е пострадал сериозно.

Поне за това се бях досетила, след като го видях снощи, но беше хубаво да го чуя от друг.

— А Робъртс?

— Ще живее.

— Но ще се оправи ли? — наложи ми се да преглътна мъчително. Болеше ме да говоря.

— Ще се оправи. Кай също е порязан, на ръката. Знаеше ли?

Поклатих глава, но спрях насред движението. И това болеше.

— Не можах да видя.

— Само няколко шева. Всичко е наред. — Долф пъхна ръце в джобовете на панталона си. — Загубихме трима. Един е пострадал по-зле от Робъртс, но ще се оправи.

Взирах се в него.

— Вината е моя.

Той се намръщи.

— Това пък откъде го измисли?

— Трябваше да се сетя — пак преглътнах, — че не е обикновено зомби.

— Все пак си беше зомби, Анита! Права излезе. И единствена се сети, че се крие в някоя от проклетите кофи за боклук… — сержантът ми се ухили. — А и ти почти умря, докато го убиеш. Мисля, че си изпълни задачата.

— Не го убих аз. Изтребителите бяха — от по-дългите думи май ме болеше повече, отколкото от по-късите.

— Помниш ли какво стана, преди да припаднеш?

— Не.

— Ти изпразни пълнителя в лицето му. Издуха му шибания мозък от главата. След това се отпусна. Помислих, че си мъртва. Боже! — Той поклати глава. — Не повтаряй повече този номер пред мен, става ли?

Усмихнах се.

— Ще се постарая.

— Когато мозъкът му протече от тила, то се изправи. Ти му изби желанието за борба.

Зербровски се пъхна в тясното пространство и остави завесата дръпната. Видях малко момченце с окървавена ръка, което плачеше в прегръдките на някаква жена. Долф решително дръпна пердето. Обзалагам се, че Зербровски е от онези, които никога не затварят чекмеджетата у дома.

— Още вадят куршумите от трупа. И до един са твои, Блейк!

Само го гледах.

— Ти си адски гадна кучка, Блейк.

— Все някой трябва да се навърта край теб, Зербро… — не успях да произнеса името му. Болеше. Много.

— Боли ли те? — попита Долф.

Кимнах внимателно.

— Докторът ще ми даде обезболяващо. Вече ме боднаха срещу тетанус.

— На бледото си вратле имаш огърлица цъфтящи синини — осведоми ме Зербровски.

— Колко поетично — казах.

Той сви рамене.

— Ще отида да нагледам пак и останалите ранени, след което ще хвана някой униформен да те закара до вкъщи — каза Долф.

— Благодаря.

— Не смятам, че си в състояние да караш сама.

Може и да беше прав. Чувствах се като лайно, но щастливо лайно. Бяхме се справили. Бяхме разрешили случая и виновните отиваха в затвора. Ура!

Докторът се появи с обезболяващите. Погледна двамата полицаи.

— Добре! — и ми връчи шишенце с три хапчета в него. — Това трябва да ти стигне за през нощта и за утре. На твое място бих се обадил, че съм болен, гледаше Долф, докато ми говореше. — Чу ли това, шефе?

Сержантът се понамръщи:

— Аз не съм й шеф.

— Но си началникът, нали? — попита докторът.

Долф кимна.

— Тогава…

— Аз съм под наем — обясних.

— Наем ли?

— Може да се каже, че сме я взели назаем от друг отдел — обясни Зербровски.

Докторът кимна.

— Ами тогава кажете на началниците й да я освободят за утре. Може и да не изглежда толкова зле като останалите, но е получила гаден шок. Голям късмет има, че не е осакатена завинаги.

— Тя няма началници — обади се Зербровски, — но ще кажем на шефа й.

И се ухили на доктора.

Намръщих се срещу злорадото ченге.

— Е, тогава може да си ходиш. Наглеждай драскотините за инфекция. Също и ухапването на рамото… докторът поклати глава. — Вие, ченгетата, си печелите парите с пот на челото! — и си тръгна, след като сподели тази мъдрост с нас.

Зербровски се разсмя.

— Нямаше да е добре докторчето да узнае, че сме оставили цивилна да пострада!

— Тя има гаден шок! — допълни Долф.

— Много гаден! — ухили се Зербровски. И двамата се разсмяха.

Аз седнах внимателно и преметнах крака през ръба на леглото.

— Ако двамцата сте свършили да се хилите, имам нужда от превоз до вкъщи!

Те продължаваха да се смеят така, че от очите им избиваха сълзи. Не беше чак толкова забавно, но ги разбирах. За разтоварване на напрежението смехът е много по-добър от сълзите. Не се присъединих, понеже силно подозирах, че от смеха ще ме заболи.

— Ще те закарам до вас — успя да вмъкне Зербровски сред пристъпите на кикота.

Наложи се да се усмихна. Самата гледка как те двамата с Долф се хилят беше достатъчна да предизвика усмивка.

— Не, не — възрази сержантът. — Вие двамата, насаме в кола? Само единият ще излезе от нея жив!

— И това ще съм аз — допълних.

Зербровски кимна:

— Не е ли самата истина!

Хубаво е да знае човек, че поне за нещо бяхме на едно мнение.