Лоръл К. Хамилтън
Усмихнатият труп (4)

4

Будилникът се разврещя. Претърколих се, блъскайки наслуки копчетата от горната страна на дигиталния часовник. В името Божие, все някога щях да натисна и онова за прекъсването. Накрая се наложи да се надигна на лакът и всъщност да отворя очи. Изключих алармата и се втренчих в блестящите числа. Шест сутринта. Мамка му. Бях се довлякла вкъщи едва в три. И защо ли съм нагласила събуждане в шест? Не си спомнях. Не съм във върхова форма след само три часа сън. Легнах отново във все още топлото гнездо от чаршафи. Очите ми се затваряха, когато си спомних. Доминга Салвадор.

Тя се беше съгласила да се срещнем днес в седем. Да поговорим на закуска. Измъкнах се от чаршафа и просто поседях една-две минути на ръба на леглото. Апартаментът тънеше в покой. Чуваше се единствено съскането на климатика. Тихо като на погребение…

Станах неохотно, а в мислите ми още танцуваха покрити с кръв плюшени мечета.

Петнайсет минути по-късно вече бях облечена. Винаги взимам душ след като се прибера от работа, без значение колко е късно. Не понасях самата мисъл да си лягам в хубавото, чисто легълце, цялата изплескана със засъхнала пилешка кръв. Понякога кръвта е от коза, но най-често е кокоша.

Спрях се на компромисно облекло — някъде по средата между „демонстрация на уважение“ и „стапяне в жегата“. Щеше да ми е по-лесно, ако не възнамерявах да си нося пистолета. Наречете ме параноичка, но не излизам от къщи без оръжие.

Протърканите фабрично джинси, тенис чорапите и черните „Найки“ бяха лесната част. Маскировката довършваше набедрен кобур на „Ънкъл Майк“, в който кротуваше 9-милиметровия файърстар. Файърстарът ми е резервното подкрепление за браунинга „Хай Пауър“. Той е прекалено голям, за да го пъхам в кобур под панталона, но файърстарът пасва чудесно.

Сега ми трябваше само блуза, с която хем да прикрия пистолета, хем той да ми е под ръка за сграбчване и стрелба. Проблемът беше по-сериозен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. В крайна сметка се спрях на къса горница, която едва-едва ми стигаше до кръста. Завъртях се пред огледалото.

Пистолетът оставаше невидим, поне докато не се самозабравя и не си вдигна прекалено високо ръцете. Горницата, за нещастие, беше много, много бледо розова. Ама какво ли ме бе прихванало да си купувам такава дрешка? Честно, не помнех. Може да ми е била подарък? Надявах се. Стори ми се непоносима самата мисъл, че наистина съм похарчила пари за нещо розово.

Все още не бях дърпала завесите. Целият апартамент тънеше в полуздрач. Имам много плътни пердета, специална поръчка. Рядко попадам под слънчевите лъчи и не ми липсват много. Включих лампата от дясната ми страна. Скалариите изплуваха към повърхността, мърдайки умолително усти на забавен кадър.

Според мен рибите са идеалните домашни любимци. Не се налага да ги разхождаш и да им чистиш, нито да им създаваш хигиенни навици. Почистваш от време на време аквариума, храниш ги — и на тях изобщо не им пука точно по колко часа работиш извънредно…

Кафеварката ми разпръсна из апартамента аромата на прясно сварено силно кафе. Седнах на малката кухненска маса с две столчета и отпих от горещото, черно колумбийско кафе. Зърната бях извадила току-що от фризера; мелех си ги на място. Няма друг начин да си пиеш кафето. Макар че в извънредни случаи пия онова, до което се докопам.

Звънецът на вратата се обади. Подскочих и разлях кафе по масата. Нервна? Аз? Оставих файърстара си на кухненската маса, вместо да го взимам с мен до вратата. Ето, не съм параноичка. Просто съм много, много предпазлива.

Надникнах през шпионката и отворих. На прага стоеше Мани Родригес. Той е около пет сантиметра по-висок от мен. Черната му като въглен коса е прошарена със сиво и бяло. Гъстите къдри обрамчват слабото му лице и преминават в черни мустаци. На петдесет и две е и, ако имам право на избор, бих предпочела той да ми прикрива гърба в опасни ситуации — с едно изключение.

Ръкувахме се — винаги така правим. Хватката му беше здрава и суха. Ухили ми се — снежнобелите му зъби блеснаха на фона на мургавото му лице.

— Надушвам кафе!

Отвърнах на усмивката му:

— Знаеш, че аз закусвам само кафе!

Той влезе и аз заключих зад гърба му. По навик.

— Росита смята, че не се грижиш за себе си. — Мани успя почти идеално да имитира пискливия глас на жена си, с много по-плътен мексикански акцент от неговия собствен. — Тя не се храни както трябва, затуй е толкоз слаба. Бедната Анита, няма мъж, няма даже приятел…

Той се ухили.

— Росита говори досущ като мащеха ми. Джудит направо се поболява от мъка, че ще остана стара мома.

— А ти си на колко, двадесет и четири?

— Ахъм.

Мани просто поклати глава:

— Понякога не разбирам жените!

Беше мой ред да се ухиля:

— А аз какво съм, кълцан дроб ли?

— Анита, знаеш какво имам предвид…

— Знам, аз съм „едно от момчетата“. Ясно.

— Ти си по-добра от всички момчета в работата.

— Сядай. Ще ти напълня гърлото с кафе, преди да ти се е схванала устата!

— Много труден случай си. Знаеш какво имах предвид! — Мани впи в мен кафявите си очи. Изражението му беше извънредно сериозно.

Усмихнах се:

— Да, знам, разбира се.

Взех една от близо дузината чаши в кухненския ми шкаф. Любимите ми са окачени на специалната поставка на бара.

Мани седна, отпи кафе и огледа чашата си. Беше червена и на нея с черни букви пишеше: „Аз съм студенокръвна кучка, но ме бива за тая работа“. Гостът ми се разсмя и от носа му пръсна кафе.

Аз пък пиех моя еликсир от чаша, украсена с пухкави бебета пингвинчета. Не си го признавам — в никакъв случай! — но тя ми е любимата.

— Защо не носиш пингвинската си чаша на работа? — полюбопитства Мани.

Последната блестяща идея на Бърт беше всички ние да си имаме собствени чаши за кафе на работа. Смяташе, че това ще добави домашен уют към офиса. Аз занесох сива съдинка със сив надпис: „Тва е мръсна работа и се налага да я върша аз!“. Бърт ме накара да я върна вкъщи.

— Кеф ми е да дърпам каишката на Бърт.

— Значи ще продължиш да мъкнеш неприемливи чаши.

Ухилих се:

— Ахъм.

Колегата ми само поклати глава.

— Наистина съм ти благодарна, че ще ме придружиш при Доминга.

Той сви рамене:

— Не бих те оставил да се изправиш сама срещу жената-дявол, нали?

Намръщих се при споменаването на този прякор… или може би беше обида?

— Е, жена ти нарича така Доминга, не аз.

Мани погледна към захвърления небрежно на масата пистолет.

— Да, но ще носиш оръжие, просто за всеки случай.

Изгледах колегата си над ръба чашата.

— За всеки случай.

— Ако се стигне до престрелка, Анита, значи сме загазили. Там гъмжи от телохранители.

— Не смятам да стрелям по някого. Просто ще идем да й зададем няколко въпроса. Това е всичко.

Мани изсумтя.

— Рог favor^[1], сеньора Салвадор, случайно наскоро да сте вдигали зомби-убиец?

— Я стига, Мани! Знам, че е малко странно…

— Странно ли? — той поклати глава. — „Странно“, казва тя. Ако разсърдиш Доминга Салвадор, странностите ще са само началото.

— Не е задължително да идваш…

— Ти ме повика за подкрепление! — Той ми се ухили с онази негова бляскава белозъба усмивка, която озаряваше цялото му лице. — Не звънна на Чарлз или на Джеймисън. Обади се на мен и, Анита, това е най-хубавият комплимент, който можеш да направиш на един старец!

— Ти не си старец — казах го искрено.

— Е, жена ми все ми повтаря съвсем друго. Росита ми е забранила да ходя на лов за вампири с теб, но не може да ме опази от свързаните със зомбита дейности, поне засега.

Изненадата ми сигурно си пролича, защото Мани продължи:

— Знам какво сте си говорили преди две години, докато бях в болницата.

— За малко да умреш — уточних аз. — А ти колко счупени кости имаше?

— Росита отправи съвсем разумна молба, Мани. Ти имаш да мислиш за четири деца.

— И съм твърде стар, за да коля вампири… — той говореше с ирония, но и с горчивина.

— Никога няма да бъдеш твърде стар за това — отбелязах.

— Приятна мисъл… — колегата ми отпи от кафето си. — Най-добре да тръгваме. Сеньората не бива да ни чака.

— Боже опази! — ухилих се аз.

— Амин!

Взрях се в него, докато той плакнеше чашата си на мивката.

— Да не би да знаеш нещо, което не ми казваш?

— Не — отвърна Мани.

На свой ред изплакнах чашата си, все още втренчена в него. Наясно бях за подозрителната бръчка на челото си.

— Мани?

— Честна мексиканска, не знам нищичко.

— Тогава какво има?

— Нали знаеш, че бях вудун преди Росита да ме покръсти в чистото християнство?

— Да, и?

— Доминга Салвадор не беше просто една от жриците ми. Беше ми любовница.

Позяпах го няколко секунди.

— Майтапиш ли се?

Мани ми отвърна извънредно сериозно:

— Не бих се шегувал с подобно нещо.

Свих рамене. Изборът на съкреватници на познатите ми често ме изумява.

— Значи, затова успя да ми уредиш среща така мълниеносно?

Той кимна.

— Защо не си ми казвал преди?

— Защото можеше да се опиташ да се вмъкнеш там без мен.

— Толкова зле ли щеше да е?

Мани просто ме съзерцаваше с извънредно сериозен поглед.

— Вероятно.

Взех си пистолета от масата и го пъхнах в кобура в панталона. Осем патрона. Браунингът можеше да побере четиринайсет. Но да се върнем в реалността: ако ще ми трябват повече от осем патрона, значи да се пиша мъртвец. Също и Мани.

— Мамка му — прошепнах.

— Какво?

— Имам чувството, че отивам на гости на Торбалан.

Мани завъртя лекичко глава.

— Сравнението си го бива.

Страхотно, ама направо велико изказване! Защо ли изобщо си пъхах главата в бърлогата на лъва? Пред очите ми изплува образът на покритото с кръв плюшено мече на Бенджамин Рейнолдс. Добре де, знаех защо съм се хванала на хорото. Ако имаше и най-малък шанс момчето още да е живо, лично щях да сляза до ада — стига да ми се отваря и шанс да се върна оттам. Не казах това на глас. Не исках да узная дали адът също е добро сравнение.