Лоръл К. Хамилтън
Усмихнатият труп (32)

32

Ривърридж беше модерен жилищен квартал. Което ще рече, че можете да избирате между три модела къщи. И при това да има четири еднакви в редичка, като бисквитки в кутия. Освен това не се забелязваше никаква река наблизо. Нито пък водораздел.

Къщата, която попадаше в центъра на кръга на полицейското претърсване, беше абсолютно еднаква със съседната, като изключим цвета. Домът на убийството, както го наричаха в новините, беше сив с бели капаци. Тази, подминавана от новинарите къща беше синя с бели капаци. И при двете капаците не се използваха. Служеха просто за украса. Съвременната архитектура е пълна с елементи, които са само декоративни — перила за тераса без терасата, заострени покриви, които изглеждат така, сякаш разполагате с допълнителна стая, а такава няма; толкова тесни веранди, че само елфите на Дядо Коледа могат да поседнат на тях… От ей такива неща ми домилява за викторианската архитектура. Може и да е била претрупана, но поне всичко е функционирало.

Целият Ривърридж с еднаквите къщурки беше евакуиран. Долф беше принуден да даде изявление пред пресата. Гадна работа. Но не може да се евакуира цял квартал с размерите на малко градче и да го запазиш в тайна. Котката бе пусната от чувала. В употреба влезе терминът „зомби кланетата“. Лелее.

Слънцето залязваше в море от пурпур и оранжево. Изглеждаше така, сякаш някой е стопил два грамадни пастела и ги е размазал по небето. Нямаше нито една барака, гараж, мазе, къщурка на дърво, детска къщичка или друга постройка, за която човек може да се сети и която да не е била претърсена. При все това не бяхме открили нищо.

Хрътките от новините неуморно обикаляха границите на претърсвания район. След като бяхме евакуирали стотици хора и ровехме из собствеността им без заповед, и не бяхме намерили зомби…, ами, нагазвахме до уши в лайната.

Но то беше тук някъде. Знаех, че е тук. Добре де, бях почти сигурна, че е.

Джон Бърк стоеше до една от гигантските кофи за боклук. Долф ме беше изненадал като му позволи да дойде на лов за зомбито. Както каза, нуждаехме се от всяка помощ, която ни се предлагаше.

— Къде е то, Анита? — попита Долф.

Исках да му кажа нещо умно. Мили Боже, Холмс, откъде разбра, че зомбито се крие в цветната леха? Но можех да го излъжа.

— Не знам, Долф. Просто не знам.

— Ако не намерим това нещо… — той остави мисълта си недоизказана, но знаех какво има предвид.

Ако се провалим, моята работа не беше в опасност. Но тази на Долф… Мамка му. Как можех да му помогна? Какво пропускахме? Какво?!

Взирах се в тихата улица. Беше странно тиха. Прозорците до един бяха тъмни. Само уличните лампи отблъскваха настъпващия мрак. Меки аури от светлина.

Близо до водещата към тротоара алея пред всяка къща стоеше пощенска кутия. Някои бяха невероятно сладки. Една например имаше формата на ухилен котарак. Лапата му се вдигаше, ако в коремчето влезе поща. Фамилията на семейството беше Кет. Беше направо безценно!

Всяка къща имаше поне по една грамадна супермодерна кофа за боклук пред нея. Някои бяха дори по-големи от мен. Мда. Неделя надали беше денят за извозване на боклука. Или пък боклукчиите са идвали днес, но полицейският обиск е задържал процеса?

— Кофите за боклук — казах на глас.

— Какво? — попита Долф.

— Кофите за боклук! — сграбчих го за ръката, почти замаяна от облекчение. — Цял ден зяпаме проклетите кофи за боклук! Това е то!

Джон Бърк стоеше кротко до мен и се мръщеше.

— Добре ли си, Блейк? — Зербровски се появи с цигара иззад гърба ни. Краят на цигарата му приличаше на подпухнала светулка.

— Кофите са достатъчно големи, за да се скрие вътре едър тип.

— Ръцете и краката ти няма ли да се вцепенят? — поинтересува се Зербровски.

— Зомбитата нямат кръвообращение, не и като нас.

Долф изкрещя:

— Всички да проверяват кофите за боклук! Зомбито е в някоя от тях. Мърдайте!

Полицаите се пръснаха като мравки от разбутан с пръчка мравуняк, но вече имаха цел. Аз тръгнах с двама униформени. На баджовете им пишеше „Кай“ и „Робъртс“. Кай беше азиатец, при това — мъж. Робъртс — руса жена. Приятен смесен екип.

Влязохме в ритъм, без да го обсъждаме. Офицер Кай преместваше и обръщаше кофата. Ние с Робъртс го прикривахме с пистолетите. Бяхме готови да крещим като дяволи, ако от контейнера се изтърколи зомби. Най-вероятно щеше да е търсеното от нас. Животът рядко е толкова жесток, че да ни подхвърли друг труп.

Щяхме да се разкрещим и екипът изтребители да притича. Или поне най-добре щеше да бъде да го направят. Това зомби като цяло беше твърде бързо и твърде агресивно. Като нищо можеше да се окаже и по-устойчиво на стрелба. Предпочитах да не установявам дали е така. Най-добре просто да опържим гадината и да приключваме.

Бяхме единственият екип, действащ на тази улица. Не се чуваха други звуци освен стъпките ни, гуменото тупване на преобръщаните кофи и тътенът на кутийките и бутилките, които кофата изплюваше. Абе, хората не връзват ли вече чувалите си с боклук?

Здрачът се бе сгъстил до солиден мрак. Знаех, че има звезди и луна там някъде горе, но от мястото, на което се намирахме, това беше трудно доказуемо. От запад бяха допълзели облаци, гъсти и тъмни като кадифе. Само уличните лампи разсейваха тъмнината.

Не знаех как се справя Робъртс, но мускулите на раменете и шията ми бяха вързани на възел. Всеки път, щом Кай опираше длани в някоя кофа и буташе, аз заставах нащрек. Готова да стрелям, готова да го спася, преди зомбито да изскочи и да му разкъса гърлото. Струйка пот се стичаше по азиатското лице с високи скули. Дори на тази слаба светлина потта блещукаше.

Радвах се да разбера, че не съм единствената, която долавя напрежението. Разбира се, не аз си пъхах лицето в евентуалните скривалища на откачило зомби. Само че не бях уверена колко добър стрелец е Кай, пък и Робъртс, ако става на въпрос. Знаех колко добре стрелям аз самата. Знаех, че мога да забавя тварта достатъчно, за да довтаса подкрепление. Налагаше се да остана на стрелбището. Това беше най-доброто разпределение на труда. Честна дума.

Писъци. Отляво. Ние тримата застинахме. Обърнах се към писъците. Не се виждаше нищо — нищо, освен тъмни къщи и езера от уличната светлина на лампите. Нищо не помръдваше. Но писъците продължиха, високи и ужасени.

Хукнах нататък. Кай и Робъртс побягнаха по петите ми. Носех се, стиснала браунинга с две ръце. Дулото сочеше към небето. Така се тича по-лесно. Не смеех да прибера оръжието. Сполитаха ме видения за покрити с кръв плюшени мечета. Писъците като че позаглъхнаха. Някой пред нас умираше.

Навсякъде в мрака долавях движение. Полицаите тичаха. Всички ние тичахме, но бяхме закъснели. До един бяхме твърде закъснели. Писъците секнаха. Не последваха изстрели. Защо? Нима никой не бе получил чиста цел?

Тичахме покрай страничните дворове на четири къщи, когато се натъкнахме на метална ограда. Наложи се да приберем пистолетите. Не можехме да се катерим с една ръка. Да му се не види. Направих всичко възможно да падна от другата страна приклекнала, използвайки дланите си като опора.

Препънах се в нещо подобно на разкопана пръст в цветна леха. Мачках някакви високи летни цветя. На колене бях значително по-ниска от растенията. Кай кацна до мен. Само Робъртс се приземи на крака.

Кай се изправи, без да вади оръжието си. Аз измъкнах браунинга, приклекнала сред цветята. Бях готова да се изправя, само ако съм въоръжена.

Долових забързано движение, но не видях нищо. Цветята закриваха полезрението ми. Робъртс внезапно падна с писъци назад.

Кай извади пистолета си, но нещо го удари и го събори върху мен. Претъркулих се, но останах затисната под него. Той лежеше неподвижен върху ми.

— Кай, мръдни се, мътните те взели!

Полицаят седна и запълзя към партньорката си, а пистолетът му се очертаваше на светлината на уличните лампи. Взираше се в Робъртс. Тя не мърдаше.

Претърсих с очи мрака, опитвайки се да видя нещо каквото и да е. Движеше се далече по-бързо от човек. Бързо като гул. Никое зомби не би набрало подобна скорост. Да не би да грешах от самото начало? Беше ли нещо друго? Нещо по-лошо? Колко живота щеше да ми струва тази грешка? Робъртс мъртва ли беше?

— Кай, жива ли е? — оглеждах мрака, борейки се с желанието да насочвам поглед само към осветените места. Чуваха се откъслечни викове, но те изразяваха само объркване: „Къде е? Къде отиде?“. Шумотевицата се отдалечаваше.

Изкрещях:

— Насам, насам!

Гласовете се поколебаха, после се насочиха към нас. Вдигаха повече шум и от стадо слонове с артрит.

— Колко зле е ранена?

— Лошо — Кай свали оръжието си. Притискаше шията на Робъртс с ръце. Нещо черно и течно се разстилаше между пръстите му. Боже.

Коленичих от другата страна на жената — с готов за стрелба пистолет, без да отлепям поглед от мрака. Сякаш случилото се отнемаше цяла вечност, но бяха минали само секунди.

Проверих й пулса с една ръка. Беше накъсан, но сърцето й биеше. Дланта ми бе изцапана с кръв. Избърсах я в панталона си. Тварта почти беше прерязала гърлото на Робъртс.

Къде се криеше?

Очите на Кай бяха разширени, зениците му — огромни. На светлината на лампите кожата му изглеждаше съсухрена. Кръвта на партньорката му се стичаше между пръстите му…

Нещо трепна, твърде ниско до земята, за да бъде мъж, но горе-долу с този ръст. Беше просто форма, която се промъкваше покрай къщата пред нас. Каквото и да беше то, навлезе в най-плътната сянка и се опитваше да се измъкне пълзешком.

Подобно поведение показваше повече интелект, отколкото има едно зомби. Не беше правилно. Аз грешах. Грешах, мама му стара. И Робъртс умираше заради мен.

— Остани при нея. Задръж я жива!

— Къде отиваш? — попита Кай.

— След него — и се покатерих по оградата с една ръка. Явно адреналинът ми се покачваше, защото се справих без затруднения.

Докато прекося двора, то бе изчезнало. На светлината на кухненската лампа се очерта пъргав силует, бърз като мишка. Страхотно бърз — но едър, едър като човек.

То заобиколи ъгъла и го изгубих от поглед. Да му се не види. Тичах толкова далече от стената, колкото можех, а стомахът ми бе свит от очакването нечии пръсти да ми разкъсат гърлото. Завих зад къщата със стиснат с две ръце, стабилно насочен пистолет. Нищо. Претърсих мрака и езерата от светлина. Нищо.

Зад мен се чуха викове. Ченгетата бяха пристигнали. Боже, нека Робъртс оцелее!

Ето — движение, пълзене през улицата на ъгъла на друга къща. Някой извика:

— Анита!

Вече тичах към източника на движение и междувременно крещях:

— Докарайте изтребителите! — но не спирах. Не смеех да спра. Бях единствената, която го държеше пред погледа си. Изгубех ли го, щеше да избяга.

Тичах в мрака, сама, след нещо, което може и изобщо да не беше зомби. Не беше най-умната постъпка в живота ми, но то нямаше да ми се изплъзне. Нямаше!

Нямаше да нарани още някое семейство. Не и ако можех да го спра. Днес. Тази нощ.

Прекосих локва светлина, от което мракът натежа още повече и закратко ослепях. Застинах в тъмното, копнеейки очите ми да се приспособят по-бързо.

— Нассстоятелна жена — изсъска нечий глас. Намираше се от дясната ми страна, толкова близо, че космите по ръцете ми настръхнаха.

Застинах, напъвайки периферното си зрение — по-тъмен силует се издигаше от вечнозелените храсталаци, които обгръщаха ъгъла на къщата. Беше се изправил в целия си ръст, но не ме нападаше. Ако ме искаше, щеше да ме докопа преди да се обърна и стрелям. Нали го бях видяла как се движи. Знаех, че съм мъртвец.

— Ти не ссси като оссстаналите… — гласът бе завален, сякаш част от устата липсваше, тъй че се изискваха големи усилия за оформянето на всяка дума. Глас на благородник, изгнил в гроба.

Обърнах се в тази посока — бавно, бавно…

— Положи ме.

Бях извърнала глава достатъчно, за да мога да го различа. Нощното ми зрение е по-добро, отколкото на повечето хора. А и уличните лампи хвърляха повече светлина от очакваното.

Кожата на зомбито беше бледа, жълтеникаво-бяла. Висеше по костите на лицето му като полустопен восък. Но очите му — те не бяха изгнили. Горяха срещу мен с блясък, непосилен за обикновения поглед.

— Къде да те положа? — попитах.

— В гроба ми — отвърна той.

Устните му не се подчиняваха напълно, нямаше достатъчно останала по тях плът.

Светлина блесна в очите ми. Зомбито изпищя и прикри лицето си. Не виждах нищичко. То се удари в мен. Дръпнах спусъка на сляпо. Мисля, че чух изпъшкване, щом куршумът потъна в тялото му. Стрелях отново с една ръка, с другата закрих шията си. Опитвах се да се защитя, докато падах полуослепяла.

Когато успях да видя нещо в пронизаната от електрическа светлина тъмнина, бях сама. Не бях ранена. Защо? „Положи ме в гроба“, бе казало то. В гроба ми. Откъде бе разбрало каква съм? Повечето хора не могат да познаят. Вещиците понякога отгатват, а и другите съживители винаги ме надушват. Другите съживители… Пу, да му се не види!

Долф внезапно се озова до мен и ме изправи на крака.

— Боже, Блейк, ранена ли си?

Поклатих глава.

— Каква, по дяволите, беше тази светлина?

— Халогенно фенерче.

— За малко да ме ослепите.

— Не виждахме добре за изстрел — обясни той.

Полицаи претичаха покрай мен в мрака. Разнесоха се викове:

— Ето го!

Ние с Долф бяхме изостанали заедно с кошмарното, светещо ярко като ден фенерче, а преследването продължаваше.

— То говори с мен, Долф — казах.

— Какво имаш предвид, как така е говорило?

— Помоли ме да го положа в гроба му… — Взирах се в очите на сержанта, докато го казвах.

Чудех се дали и моето лице изглежда като на Кай — бледо, с ококорени черни очи. Защо не бях уплашена?

— Старо е, най-малко на век. Било е някаква вуду клечка приживе. Заради това нещата са тръгнали наопаки. Ето защо Питър Бърк не е успял да го овладее.

— Откъде научи всичко това? То ли ти каза?

Поклатих глава.

— Успях да преценя възрастта по външния му вид. Позна ме като човек, който може да му върне покоя. Само вещица или друг съживител могат да разпознаят каква съм. Залагам на съживител.

— Това променя ли плана ни? — попита Долф.

Втренчих се в него.

— Колко души е убило? — не дочаках отговора му. — Ще го убием. Точка.

— Мислиш като ченге, Анита!

От страна на Долф това беше голям комплимент и аз го приех като такъв.

Нямаше значение какво е било зомбито приживе. Е, и, какво като е било съживител или no-скоро вуду майстор? Какво? Сега беше машина за убиване. Не ме беше убило. Не ме нарани. Но не можех да си позволя да му върна услугата.

В далечината отекнаха викове. Някакъв номер на летния въздух им придаде ехо. Ние с Долф се спогледахме.

Все още държах браунинга.

— Да действаме!

Той кимна.

Хукнахме, но той бързо ме подмина. Краката му бяха далече по-дълги от моите. Не можех да тичам наравно с него. Сигурно щях да го надбягам на дълго разстояние, но не можех да поддържам такава скорост.

Той се поколеба и ме погледна.

— Давай, бягай! — подканих го.

Долф вложи допълнителна скорост и изчезна в мрака. Дори не погледна през рамо. Ако някой му кажеше, че се чувства добре в тъмното, където се скита зомби-убиец, Долф щеше да му повярва. Тоест, повярва на мен.

Това беше комплимент, но така останах да тичам сама в мрака и то за втори път тази нощ. От две противоположни посоки отекваха викове. Бяха изгубили зомбито. Да му се не види.

Забавих ход. Нямах желание да се натъкна на тварта на сляпо. Първия път не ме беше наранило, но му вкарах поне един куршум. Дори и зомбитата се ядосват от такива неща.

Намирах се под студената сянка на някакво дърво. Бях в края на квартала. През цялата задна част на карето минаваше ограда с бодлива тел. Отвъд, докъдето поглед стига, се точеха ниви. Е, поне бяха засети с боб. Зомбито би трябвало да легне, за да се скрие там. Мернах полицаи с фенерчета, които претърсваха в тъмното, но те всички се намираха на поне петдесетина метра от мен.

Те търсеха по земята, в сенките, защото им бях казала, че зомбитата не обичат да се катерят. Но това тук не беше обикновено зомби. Дървото над главата ми зашумоля. Космите по врата ми настръхнаха. Обърнах се светкавично, вдигнах глава нагоре и се прицелих.

Зомбито изсъска срещу мен и скочи.

Стрелях два пъти, преди тежестта му да се стовари върху мен и двамата да се търкулнем на земята. Два куршума в гърдите и то дори не пострада!

Стрелях за трети път, но все едно гърмях по стена.

Зомбито изръмжа в лицето ми, видях счупените му зъби с тъмни петна, дъхът му вонеше на гнило като от току-що разкопан гроб. Изпищях нечленоразделно и дръпнах спусъка отново. Куршумът го улучи в гърлото. Чудовището спря, опитвайки се да преглътне. Да преглътне куршум?

Бляскавите му очи се втренчиха в мен. В него имаше нещо, също като у зомбитата на Доминга със заключените души. Някой надничаше през тези очи. Застинахме като в илюзорните секунди, които траят с години. Той ме беше яхнал през кръста, и държеше дланите си на гърлото ми, но не стискаше, не ме нараняваше, поне засега. Аз пък бях пъхнала пистолета под брадичката му. Никой от куршумите не го беше спрял; защо точно този?

— Нямах намерение да убивам — каза зомбито тихо, — в началото не разззбирах. Не помнех какво сссъм.

Полицаите се скупчиха от двете ни страни и се поколебаха. Долф изкрещя:

— Не стреляйте, не стреляйте, да му се не види!

— Нуждаех се от месссо, имах нужда да си спомня кой сссъм. Опитах се да не убивам. Опитах се да вървя покрай всичките къщи, но не можех. Твърде много къщи… — прошепна зомбито. Хватката му се стегна, мръсните му нокти се врязаха в кожата ми. Стрелях в брадичката му. Тялото отскочи назад, но ръцете му ме стискаха за гърлото.

Натиск, натиск, по-силно, по-силно… Започвах да виждам бели искрици пред очите си. Нощта се претапяше от черно в сиво. Притиснах пистолета точно над носа му и дръпнах спусъка отново, и отново.

Зрението ме подвеждаше, но все още чувствах ръцете си и дърпах спусъка. Мрак се спусна над очите ми и погълна света. Вече не чувствах и ръцете си.

Събудих се от писъци, ужасни писъци. Смрадта на горяща плът и косми беше плътна и лепнеше по езика ми.

Поех си дълбоко дъх — заболя ме. Разкашлях се и се помъчих да седна. Долф ме подкрепи. Държеше пистолета ми. Поемах си накъсано дъх и кашлях достатъчно силно, че да си разраня гърлото. Или пък зомбито вече го бе направило?

В лятната трева се търкаляше нещо с размерите на човек. Бе обгърнато от яркооранжеви пламъци, които разсейваха мрака в огнени сенки, досущ като слънчеви лъчи по вода.

До зомбито стояха двама изтребители в огнеупорни костюми и го поливаха с напалм, сякаш беше гул. Тварта пищеше високо, редеше писъците си един след друг, монотонно и непрестанно.

— Исусе, защо не умира? — Наблизо стоеше Зербровски. Лицето му изглеждаше оранжево на светлината на огъня.

Не казах нищо. Нямаше нужда да говоря на глас. Зомбито не искаше да умре, защото приживе е било съживител. Поне толкова знаех за зомбитата на съживителите. Това, което не знаех е, че излизат от гроба, алчни за плът. Че си припомнят, само ако се хранят с месо.

Това не го бях знаела. Не исках и да го знам.

Джон Бърк излезе тромаво на светлината на огъня. Притискаше едната си ръка към гърдите. По дрехите му се стичаше кръв. Дали зомбито бе успяло да си пошушука и с Джон? Дали той знаеше защо тварта не умира?

Зомбито се обърна, огънят изрева около него. Тялото му беше като восъчна свещ. Направи една треперлива крачка към нас. Горящите му ръце посегнаха към мен. Към мен.

След това бавно падна по лице в тревата. Рухна като отсечено дърво на забавен кадър, борейки се за живот. Ако това беше думата. Изтребителите останаха в готовност, без да поемат рискове. Не ги виня.

Навремето това зомби е било некромант. Тази горяща черупка, бавно палеща тревата, е била същата като мен. Дали ще стана чудовище, ако ме вдигнат от гроба? Дали? Предпочитам да не научавам. В завещанието ми е вписана кремация, защото не искам някой да ме вдигне ей тъй, за забавление. Сега имах и друга причина за това. Една ми стигаше.

Гледах как плътта почернява, сгърчва се и се бели. Мускули и кости избухваха в миниатюрни експлозии, в малки облачета от искри.

Гледах как зомбито умира и си дадох обещание. Щях да пратя Доминга Салвадор да гори в ада заради онова, което бе сторила. Има клади, които траят цяла вечност. Клади, пред които напалмът изглежда като временно неудобство. Тя щеше да гори цяла вечност, и това бе наполовина по-кратко, отколкото й се полагаше.