Лоръл К. Хамилтън
Усмихнатият труп (39)

39

Стоях съвсем неподвижна на чакъла. Уанда се размърда в обятията ми и се обърна да ме погледне. Озареното й от звездите лице бе невероятно бледо. Дали и аз бях така пребледняла? Дали шокът се разстилаше по лицето ми като лунните лъчи? Опитах се да пристъпя напред. Да пренеса Уанда на безопасно място. Не можех да направя и крачка. Борих се, докато краката ми се разтрепериха от усилието. Не можех да си тръгна.

— Какво има? Трябва да се махаме оттук, преди Гейнър да се върне — каза Уанда.

— Знам — отвърнах.

— Тогава какво правиш?

Преглътнах студената и твърда буца в гърлото си. Пулсът ми блъскаше в гърдите.

— Не мога да си тръгна.

— Какви ги говориш? — В гласа на Уанда долових нотки на истерия.

Истерия? Това ми прозвуча чудесно. Обещах си пълен нервен срив, ако изобщо се измъкнем оттук. Ако аз изобщо се измъкнех. Борех се с нещо, което не виждах и не можех да пипна, но ме държеше в здрава хватка. Трябваше да спра, иначе краката ми щяха да поддадат. Имахме си достатъчно проблеми и без това.

Ако не можех да пристъпя напред, то тогава, може би, назад?

Отстъпих една крачка, после още една. Да, получи се.

— Къде отиваш? — попита Уанда.

— В гробището — отвърнах.

— Защо?!

Хубав въпрос, но не бях сигурна дали мога да отговоря така, че проститутката да ме разбере. И аз самата не се разбирах. Как тогава да обясня на някой друг? Не можех да се махна, но трябваше ли да връщам и Уанда заедно с мен? Дали заклинанието щеше да ми позволи да я оставя тук?

Реших да опитам. Положих я на чакъла. Лесно значи все още имах някаква възможност за прояви на свободна воля.

— Защо ме оставяш? — тя се притисна ужасена към мен.

И аз бях ужасена.

— Добери се до пътя, ако можеш — казах.

— На ръце ли? — попита Уанда. Права беше, но какво можех да сторя?

— Знаеш ли как се използва пистолет?

— Не.

Дали да й оставя пистолета или да го взема с мен и може би ще ми се открие възможност да убия Доминга? Ако това заклинание действаше като заповедите на зомби, тогава можех да я застрелям, ако не ми забрани конкретно да не го правя. Понеже все още имах свободна воля — поне донякъде. Щяха да доведат мен, после да пратят някой за Уанда. Тя щеше да ни служи за жертва.

Връчих й 22-калибровия и щракнах предпазителя.

— Зареден е и се стреля лесно — казах. — Тъй като не знаеш нищо за пистолетите, дръж го скрит, докато Енцо или Бруно не стигнат до теб и тогава стреляй от упор. Няма как да пропуснеш целта от упор.

— Защо ме оставяш?

— Заради заклинанието — отвърнах.

Проститутката се ококори.

— Какво заклинание?

— Онова, което им позволява да ми наредят да отида при тях. Онова, което ми забранява да си тръгна.

— О, Боже! — прошепна Уанда.

— Да — казах и й се усмихнах. Успокоителна усмивка, която беше съвсем лъжлива. — Ще се опитам да се върна при теб.

Тя само се взираше в мен — като дете, чиито родители са го оставили само в тъмното преди всички чудовища да си идат.

Дългата суха трева съскаше срещу панталона ми. Вятърът я люлееше на светли вълни. Надгробните камъни надвисваха над плевелите като мънички стени или гърбове на морски чудовища. Не ми се налагаше да мисля къде отивам, краката ми сякаш знаеха пътя.

Дали така се чувстват зомбитата, когато им наредиш да дойдат? Не, трябва да се намираш достатъчно близо, за да те чуе зомбито. Не можеш да го юркаш от толкова далече.

Доминга Салвадор стоеше на върха на хълма. Беше озарена от луната, която полека залязваше. Все още бе нощ, но нощта свършваше. Светът още бе кадифен, сребърен, с дълбоки джобове от нощни сенки, но в горещия вятър се долавяше слаб намек за утрото.

Ако се мотаех до сутринта, нямаше да мога да вдигна зомбито. Може би заклинанието също щеше да отслабне. Ако имах повече късмет, отколкото заслужавах.

Доминга стоеше в средата на тъмен кръг. В краката й имаше мъртво пиле. Тя вече бе очертала кръга на силата. Сега аз трябваше само да вляза в него и да убия човешко същество. Ако се наложи — през собствения си труп.

Харолд Гейнър седеше на електрическата си инвалидна количка от другата страна на кръга. Беше извън него, в безопасност. Енцо и Бруно бяха заели позиции до него, също в безопасност. Само Доминга рискуваше да стои в кръга.

Тя попита:

— Къде е Уанда?

Опитах се да излъжа, да кажа, че е в безопасност, но истината се изля от устата ми:

— Лежи на чакъла до къщата.

— Защо не я донесе?

— Можеш да ми даваш само по една заповед. Нареди ми да дойда. Дойдох.

— Упорита дори и сега, колко интересно — заяви Сеньората. — Енцо, иди да донесеш момичето. Трябва ни!

Без да каже и дума, Енцо се отдалечен през сухата, шумоляща трева. Надявах се Уанда да го убие. Надявах се, че ще изпразни целия пълнител в него. Не, нека спести един-два патрона за Бруно.

Доминга държеше мачете в дясната си ръка. Ръбът му бе черен от кръв.

— Влез в кръга, Анита! — каза тя.

Опитах се да се преборя, да не изпълня нареждането. Стоях на ръба и почти се олюлявах. Пристъпих. Кръгът погъделичка гърба ми, но не беше затворен. Не знам какво му беше направила, но не беше затворен. Изглеждаше достатъчно здрав, но все още беше отворен. Все още очакваше жертвата.

В мрака отекнаха изстрели. Доминга подскочи. Аз се усмихнах.

— Какво беше това?

— Мисля, че беше телохранителят ти, който гушва букетчето — отвърнах.

— Какво си направила?

— Дадох пистолет на Уанда.

Доминга ме удари със свободната си ръка. Нямаше да ме заболи, ако не беше улучила същата буза, която бяха наранили Бруно и онзи, както там му беше името. Бях удряна три пъти на едно и също място. Щеше да се получи великолепна синина.

Сеньората забеляза нещо зад мен и се усмихна. Знаех какво ще да е, още преди да се обърна да проверя.

Енцо носеше Уанда по склона. Да му се не види. Чух повече от един изстрел. Дали тя се беше паникьосала и бе стреляла повторно, хабейки мунициите? Да му се не види.

Уанда пищеше и удряше с малките си юмручета по широките гърди на Енцо. Ако оцелеехме до настъпването на утрото, щях да науча момичето какво точно може да причини с юмруци. Беше саката, но не и безпомощна все пак.

Енцо я внесе в кръга. Докато не се затвореше, всеки би могъл да влезе в него, без да разруши магията. Той пусна Уанда на земята, като стисна ръцете й зад гърба под болезнен ъгъл. Тя още се бореше и пищеше. Не я виня.

— Докарай Бруно да я държи неподвижна. Трябва да умре от един удар — казах аз.

Доминга кимна:

— Да, така е! — и махна на Бруно да влезе в кръга.

Той се поколеба, но Гейнър му нареди:

— Прави, каквото ти казва!

След което Бруно дори не се замисли. Гейнър беше неговият „зеленокож“ бог. Чернокожият сграбчи едната ръка на Уанда. С по един мъж при всяка китка и с така или иначе безполезните си крака, тя все още мърдаше прекалено много.

— Коленичи и й дръж главата неподвижна — казах аз.

Енцо първи приседна и сложи огромната си длан на тила на Уанда. Задържа я на място. Тя се разплака. Бруно коленичи и я стисна за рамото със свободната си ръка, за да помогне да я овладеят. Важно беше смъртта да настъпи при първия удар.

Доминга вече се усмихваше. Връчи ми малък кафяв буркан с мазило. То беше бяло и миришеше силно на карамфил. Аз лично използвах повече розмарин, но и карамфилът ставаше.

— Откъде знаеше какво ще ми трябва?

— Помолих Мани да ми каже какво използваш.

— Не би ти казал и думица!

— О, една заплаха срещу семейството е чудесно средство — разсмя се Доминга. — Не се натъжавай толкова! Той не те е предал, chica! Мануел смяташе, че просто ми е интересно какви сили имаш. Което е самата истина, както знаеш.

— Скоро ще видиш с очите си, нали? — попитах.

Тя леко склони глава.

— Намажи се, където следва!

Натрих мазилото по лицето си. Беше студено и лепкаво. Заради карамфила миришеше на бонбонки. Размазах го с две ръце под блузата си — точно над сърцето. И, последно, по надгробния камък.

Сега ни оставаше само жертвата.

Доминга ми каза:

— Не мърдай!

Останах на място, застинала като по магия. Дали чудовището й още стоеше неподвижно в коридора, както и аз сега?

Сеньората остави мачетето на тревата до ръба на кръга и излезе извън него.

— Вдигни мъртвеца, Анита! — нареди ми тя.

— Първо задай на Гейнър един въпрос, моля!

От любезното обръщение ме заболя, но все пак то свърши работа.

Тя ме погледна с любопитство:

— Какъв въпрос?

— Този му роднина също ли е бил вуду жрец? — попитах аз.

— Какво значение има? — попита Гейнър.

— Глупак такъв! — възкликна Доминга. Обърна се към него и сви юмруци. — Значи това се е объркало онзи път! А ти ме накара да мисля, че съм те подвела!

— Какви ги дрънкаш? — поинтересува се милионерът.

— Когато вдигнеш вуду жрец или съживител, понякога магията се обърква — обясних аз.

— Защо? — попита той.

— Магията на предшественика ти се смесва с моята — отвърна Доминга. — Сигурен ли си, че този ти роднина не си е падал по вудуто?

— Доколкото знам, не — отвърна Гейнър.

— А за първия знаеше ли? — поинтересувах се.

— Да.

— И защо не ми каза? — изръмжа Сеньората. Силата й заблестя около нея като тъмен ореол. Щеше ли да убие богаташа или копнееше за парите му повече, отколкото за смъртта му?

— Не знаех, че е важно.

Мисля, че Доминга скръцна със зъби. Не я виня. Той бе пожертвал репутацията й и дузина животи. И не виждаше нищо лошо в това. Но Сеньората не го порази с внезапна смърт. Алчността й спечели.

— Действай, де — обади се Гейнър. — Не си ли искаш парите?

— Не ме заплашвай! — изръмжа Доминга.

Колко мило, лошите типове щяха да се изпокарат.

— Не те заплашвам, Сеньора. Просто няма да ти платя, ако това зомби не стане от гроба!

Доминга си пое дълбоко дъх. Буквално изпъна рамене и се обърна към мен.

— Прави, каквото ти наредих, вдигни мъртвеца!

Отворих уста да измисля още някакво извинение за отлагането. Зората приближаваше. Все щеше да настъпи.

— Никакво бавене повече! Вдигни мъртвеца, Анита, веднага! — в последната думичка се съдържаше заповед.

Преглътнах с усилие и тръгнах към ръба на кръга. Исках да се махна оттам, да си ида, но не можех. Застанах, облегната на невидимата бариера. Беше все едно да се блъскаш в стена, която не напипваш. Напъвах се с все сили, докато цялото ми тяло се разтрепери. Поех си дълбоко и треперливо дъх.

Вдигнах мачетето.

Уанда захленчи:

— Не, Анита, моля те, моля те, недей!

Бореше се, но не можеше да помръдне. Щеше да е лесна плячка. По-лесна, отколкото да обезглавяваш пиле с една ръка. А аз го правех почти всяка нощ.

Коленичих пред проститутката. Енцо я държеше за тила и й пречеше да мърда. Но тя скимтеше — отчаяно писукане дълбоко в гърлото й.

Боже, помогни ми!

Поставих мачетето под брадичката й и казах на Енцо:

— Вдигни й главата, за да нанеса уверено удар! Той сграбчи Уанда за косата и й изви врата назад под болезнен ъгъл. В очите й се виждаше доста белтък. Дори на лунната светлина различавах подскачането на пулса във вената на врата й.

Отново опрях мачетето в шията й. Кожата й беше твърда и истинска под острието. Вдигнах го точно над плътта, за миг не я докосвах дори… после забих мачетето право в гърлото на Енцо. Върхът го прониза. Кръвта се разля като черен поток.

Всички освен мен застинаха за миг. Аз извадих мачетето от Енцо и го забих в корема на Бруно. Ръката му с полуизвадения пистолет омекна. Облегнах се на дръжката на мачетето и го задърпах нагоре към гърлото. Вътрешностите на телохранителя се изсипаха в топла вълна.

Миризмата на прясна смърт изпълни кръга. Кръвта плискаше по лицето, гърдите и ръцете ми, покриваше ме цялата. Беше последната стъпка — и кръгът се затвори.

Чувствала съм как се затварят хиляди кръгове, но нищо подобно на това. Шоковата вълна ме остави без дъх. Не можех да дишам от прилива на сила. Беше досущ като електрическо течение, което се носи по тялото ми. Чак ме заболя от него.

Уанда беше покрита с чужда кръв. Беше изпаднала в истерия.

— Моля, моля, не ме убивай! Не ме убивай! Моля!

Не беше нужно да убивам проститутката. Доминга ми беше наредила да вдигна мъртвеца, което и щях да сторя.

Убиването на животни никога не ми бе вдъхвало такава сила. Имах чувството, че кожата ми сама ще отлети. Ръгнах носещата се през мен сила в земята. Но не просто в гроба в кръга. Силата бе твърде много само за този конкретен гроб. Твърде много бе дори за няколко гроба. Усещах как се разлива навън като вълни в езеро. Навън и все по-навън, докато не се разстла плътна и чиста над земята. Върху всеки един гроб, който бях обиколила заради Долф. Всеки един, освен онзи с призраците. Защото в случая става дума за магия на душите и при призраците некромантията не действа.

Усещах всеки един гроб, всеки един труп. Чувствах ги как се съединяват от пръст и костни останки до същества, които едва-едва са мъртви.

— Вдигнете се от гробовете си, всички мъртъвци, които ме чувате! Вдигнете се и ми служете!

Без да ги призова по име, не би трябвало да успея да вдигна дори един от гроба му, но силата на две човешки жертви беше твърде голяма, за да й устоят мъртвите.

Те се надигнаха, досущ плувци във водата. Земята под краката ни потръпна като конска кожа.

— Какво правиш? — попита Доминга.

— Вдигам мъртвия — отвърнах.

Може би си пролича по гласа ми. Може би усети какво предстои. Все едно, хукна към кръга, но беше твърде късно.

Изпод земята в краката на Сеньората се подадоха ръце. Мъртви длани я сграбчиха за глезените и я проснаха в дългата трева. Изгубих я от поглед, но не изгубих власт над зомбитата. Казах им:

— Убийте я. Убийте я!

Тревата зашумоля и се разтвори като вода. Нощта се изпълни със звука от мускули, отлепващи се от кожата на влажни дебели ленти. Костите се чупеха с остро пукане. И Доминга се разпищя, заглушавайки звука от разкъсваща се плът.

Чу се последен влажен звук, плътен и тежък. Писъците на Сеньората секнаха внезапно. Усетих мъртвите ръце да разкъсват гърлото й. Кръвта й плисна в тревата.

Заклинанието й се разсея във вятъра, но вече нямах нужда от подканването й. Силата ме бе обладала. Яздех я като птица, носеща се по въздушно течение. Тя ме държеше и ме извисяваше. Усещах я едновременно осезаема и безплътна като въздуха.

Сухата хлътнала земя се разпука над гроба на предшественика на Гейнър. Бледа ръка посегна към небето. Втора ръка се подаде през пукнатината. Зомбито ровеше сухата пръст. Чух и други стари гробове да се разпукват в спокойната лятна нощ. Зомбито си проправяше път навън от гроба точно както Гейнър бе пожелал.

Милионерът седеше в количката си на върха на хълма. Беше обкръжен от мъртъвци. Около него се тълпяха дузини зомбита в различни етапи на разложението. Но аз все още не им бях дала заповед. Нямаше да го наранят, ако не им наредя.

— Питай го къде е съкровището! — провикна се Гейнър.

Взирах се в него и всички зомбита се обърнаха по посока на погледа ми и също го зяпнаха. Той не разбираше. Бе досущ като всички други богаташи. Бъркаха парите с властта. А това изобщо не е едно и също.

— Убийте човека Харолд Гейнър — казах го достатъчно високо, за да се чуе добре в застоялия въздух.

— Ще ти дам един милион, задето го вдигна. Все едно дали ще открия съкровището — обади се милионерът.

— Не искам парите ти, Гейнър! — отвърнах.

Зомбитата приближаваха от всички страни — бавно, с протегнати ръце, досущ като във всеки един филм на ужасите. Понякога Холивуд е точен, ша знайте.

— Два милиона, три милиона! — гласът му пресекваше от страх. Беше имал по-добра възможност от мен да наблюдава смъртта на Доминга. Знаеше какво го очаква. — Четири милиона!

— Не стигат — казах.

— А колко? — извика той. — Кажи си цената!

Вече не го виждах. Зомбитата го скриваха от погледа ми.

— Не става дума за пари, Гейнър — смъртта ти ще ми е напълно достатъчна!

Той се разпищя нечленоразделно. Усетих ръцете, които започваха да го разкъсват. Зъбите, които го хапеха.

Уанда ме хвана за краката.

— Моля те, не го наранявай! Моля те!

Само се взирах в нея. Припомнях си окървавеното плюшено мече на Бенджамин Рейнолдс, малката ръчица с онова тъпо пластмасово пръстенче, просмуканата с кръв спалня, бебешкото одеялце…

— Той заслужава да умре — казах. Гласът ми прозвуча съвсем отделно, дистанциран и отекващ. Сякаш изобщо не говорех аз.

— Не можеш просто да го убиеш! — възкликна Уанда.

— Само стой и гледай! — отвърнах й. Проститутката се опита да се покатери по мен, но краката й я предадоха и тя падна на земята, хлипайки.

Не разбирах как може Уанда да моли за живота на богаташа след всичко, което й беше сторил. Предполагам, че беше любов. В крайна сметка наистина го е обичала. И това вероятно беше най-тъжният момент в цялата история.

Разбрах, когато Гейнър умря. Когато парченцата от него оцапаха почти всяка ръка и уста на мъртвите, те спряха. Обърнаха се към мен в очакване на нови заповеди. Силата все още ме обгръщаше. Не бях уморена. Щеше ли да стигне да ги положа всички в мир? Надявах се.

— Върнете се, всички вие, върнете се в гробовете си. Почивайте в тихата земя. Върнете се, върнете се!

Те се раздвижиха, сякаш ги бе духнал вятър, след това един по един се завърнаха при гробовете си. Легнаха на твърдата суха земя и гробовете просто ги погълнаха на една хапка. Беше като магически плаващи пясъци. Почвата под нас потръпваше, като спящ човек, който се намества по-удобно.

Някои от труповете бяха на възрастта на предшественика на Гейнър, което означаваше, че няма да ми трябва човешка жертва, за да вдигна един-единствен тристагодишен труп. Бърт щеше да остане очарован. Човешката смърт май имаше кумулативен ефект. Двама мъртъвци и ето, че изпразних цяло гробище. Не беше възможно. Но все пак го сторих. Кво да ви рекна, страхотийско!

Първите утринни лъчи се разляха като мляко по небето на изток. Вятърът затихна с пришествието на светлината. Уанда лежеше в окървавената трева и плачеше. Коленичих до нея.

Тя се дръпна при докосването ми. Предполагам, че не би трябвало да я виня, но все пак се притесних.

— Трябва да се махнем оттук. Имаш нужда от лекар — казах.

Проститутката се втренчи в мен.

— Какво си ти?

Днес, за първи път, не знаех как да отговоря на този въпрос. „Човек съм“ май не покриваше целия спектър. Накрая казах:

— Аз съм съживителка.

Уанда просто продължи да ме зяпа. На нейно място и аз не бих повярвала. Но ме остави да й помогна да стане. Предполагам, че това все пак бе някакъв напредък.

Само дето продължаваше да ме стрелка с подозрителни погледи. Смяташе ме за едно от чудовищата. И сигурно беше права.

Изведнъж проститутката зяпна и се ококори.

Обърнах се — твърде бавно. Чудовището ли беше?

Жан-Клод излезе от сенките.

В първия миг не успях да си поема дъх. Беше толкова неочаквано!

— Какво правиш тук? — попитах.

— Силата ти ме повика, ma petite! Тази нощ в града нямаше мъртвец, който да не почувства мощта ти. А аз съм градът, така че дойдох да проуча случващото се.

— Откога си тук?

— Видях как уби онези двамата. Видях как събуди гробището.

— А случайно да ти е хрумвало да ми помогнеш?

— Ти нямаше нужда от помощ — вампирът се усмихна едва доловимо на лунната светлина. — Освен това, нямаше ли да се съблазниш да настържеш на парченца и мен?

— Не е възможно да се страхуваш от мен! — възкликнах.

Жан-Клод разпери широко ръце.

— Страхуваш се от човешкия си слуга? От мъничката сладка moi?

— Не се страхувам, ma petite, просто съм предпазлив.

Не, боеше се от мен. Само по себе си това почти си струваше цялата гадория.

Понесох Уанда надолу по хълма. Тя нямаше да допусне Жан-Клод да я докосне. Предпочиташе другото чудовище.