Лоръл К. Хамилтън
Усмихнатият труп (10)

10

Когато пъхнах ключовете в ключалката, телефонът звънеше. Изревах му:

— Ида де, ида!

Интересно, защо хората правят така? Крещят на апарата, все едно онзи отсреща може да ги чуе и да изчака?

Отворих вратата и грабнах слушалката на четвъртото позвъняване.

— Ало?

— Анита?

— Долф! — поздравих. Стомахът ми се сви. — Какво става?

— Май намерихме момчето… — каза той тихо и равнодушно.

— Брей — отвърнах. — Защо „май“?

— Знаеш много добре какво имам предвид — отвърна полицаят. Прозвуча ми уморено.

— Като родителите ли е? — всъщност не задавах въпрос.

— Аха.

— Боже, Долф, много ли е останало?

— Ела и виж. Намираме се в гробището „Бърел“. Знаеш ли го?

— Ами да, работили сме там.

— Ела веднага щом можеш. Искам да се прибера у дома и да прегърна жена си.

— Разбира се, Долф, разбирам… — говорех си сама. Телефонът беше прекъснал. Позяпах за миг слушалката. Полазиха ме студени тръпки. Не исках да ходя и да гледам останките на Бенджамин Рейнолдс. Не исках да знам. Вкарах си голяма доза въздух през носа и бавно издишах.

Огледах тъмния си чорапогащник, обувките с високи токове, роклята. Не бях в обичайните за оглед на местопрестъпление дрехи, но щеше да ми отнеме твърде много време да се преобличам. Обикновено се явявах последният повикан експерт. Щом приключех, ченгетата можеха да прибират тялото. И всички да си идат у дома. Награбих чифт черни „Найки“ за ходене по трева и през кръв. Няма как да изчистиш кръвта от оцапани официални обувки.

Носех със себе си браунинга „Хай Пауър“, заедно с кобур, един вид увит върху черната ми кожена чанта. Пистолетът бе преживял погребението в колата ми. Не се сещах къде да пъхна каквото и да е оръжие, ако съм облечена в рокля. Знам, по телевизията сте виждали кобури отвътре на бедрото, но говори ли ви нещо терминът „ожулване“?

Позачудих се дали да си взема допълнителния пистолет и да го пъхна в чантата, но се отказах. Чантата — като всички дамски чанти — май съдържаше истинска черна дупка. Никога не бих могла да извадя пистолета навреме, ако наистина ми потрябва.

Под късата черна пола обаче криех сребърен нож в набедрена кания. Чувствах се така, все едно ме дере Кит Карсън, но след краткото посещенийце на Томи нямах намерение да стоя невъоръжена. Не си правех илюзии какво ще последва, ако ме спипа без оръжие. Ножовете не са така добри, но надминават с няколко класи ритането с крачета и писъците.

Засега не ми се беше случвало скоростно да вадя нож от набедрена кания. Вероятно щеше да изглежда малко неприлично, но ако успеех да се опазя жива… хей, какво е малкото притеснение в такъв случай?

Гробището „Бърел“ се намира на склона на хълм. Някои от надгробните камъни датират отпреди векове. Мекият, обветрен варовик вече е почти оронен — като изсмукано захарно петле. Буйната трева стига до кръста и само камъните стърчат като уморени стражи.

На края на гробището стои къщата, където живее пазачът, но той няма кой знае какви грижи. Гробището е пълно и стои така от години. Последният погребан тук човек най-вероятно е заварил Световното изложение през 1904-та.

Към гробището вече не води път. Има нещо като призрачна следа — коловоз, където тревата не е чак толкова висока. Къщата на пазача беше обкръжена от полицейски коли, имаше и бус на Съдебна медицина. Моята „Нова“ изглеждаше миниатюрна. Може би трябва да си купя някоя голяма дълга антена, или пластмасова лепенка „Зомбитата и ние“ за вратите? Бърт вероятно ще откачи.

Извадих от багажника гащеризон и се намъкнах в него. Покрива ме от петите до врата. Като повечето гащеризони, и при него дъното на панталона е на нивото на коленете. Така и не можах да разбера защо ги кроят така, но поне полата нямаше да се нагъне. В началото купих гащеризоните за пронизване на вампири, но кръвта си е кръв. Освен това плевелите щяха да видят сметката на чорапогащника ми. Извадих чифт хирургически ръкавици от малката кутийка в багажника. Найките смениха официалните обувки и ето ме готова да огледам останките.

Останки. Добре казано.

Долф стоеше като някакъв древен страж, извисявайки се над всички други наоколо. Проправих си път към него, като се стараех да не се спъна в някой счупен надгробен камък. Вятърът беше достатъчно горещ, та да изпече яйце. Потях се под гащеризона.

Детектив Клайв Пери дойде да ме посрещне — сякаш се нуждаех от ескорт. Детектив Пери беше един от най-любезните хора, които съм срещала някога. Изтъкан е от едностранчива любезност. Джентълмен в най-добрия смисъл на думата. Все ми се иска да го питам какво е направил, та да го захвърлят в Отряда на привиденията.

Слабото му черно лице беше окъпано в пот. Все още носеше сакото на костюма си, макар че сигурно беше над трийсет и пет градуса.

— Госпожице Блейк!

— Детектив Пери! — поздравих го. Погледнах към склона на хълма, където Долф и неколцина други стояха с вид, сякаш не знаят какво да правят. Никой не гледаше към земята.

— Какво е положението, детектив Пери? — попитах.

Той поклати глава:

— Зависи с какво го сравняваш…

— Видя ли записите и снимките от дома на Рейнолдс?

— Аха.

— По-зле ли е? — ето я моята нова система за измерване на „най-лошото нещо на света“. Преди първото място заемаше вампирската банда, опитала се да се премести от Лос Анджелис тук. Почетното вампирско общество ги беше насякло с брадви. Някои части още пълзяха из стаята, когато ги намерихме… Сегашният случай може би не беше по-страшен. А може би просто времето замазва спомените.

— Не е по-кърваво — уточни Пери, но се поколеба. — Обаче това е дете. Малко момченце.

Кимнах. Нямаше нужда да ми обяснява. Ситуацията винаги изглежда по-страховита, ако става дума за дете. Така и не разбрах защо. Може би е някакъв първичен инстинкт да защитаваш малките. Дълбок хормонален порив. Във всеки случай с децата е по-зле. Взирах се в един бял надгробен камък. Изглеждаше като посивял, полустопен лед. Не ми се искаше да изкачвам хълма. Не исках да видя…

Изкачих се по хълма. Детектив Пери ме последва. Смел детектив. Смела аз.

На тревата като палатка бе разтворен чаршаф. Долф се намираше най-близо до него.

— Долф — поздравих.

— Анита…

Никой не предложи да дръпне чаршафа.

— Това ли е?

— Аха.

Долф май се поотърси — или пък го полазиха тръпки. Пресегна се и хвана ръба на чаршафа.

— Готова ли си? — попита.

Не, не бях готова. Не ме карайте да гледам! Моля ви, не ме карайте да гледам! Устата ми беше пресъхнала. Сърцето ми подскачаше в гърлото. Кимнах.

Чаршафът отлетя, уловен от порив на вятъра като бяло хвърчило. Тревата беше отъпкана. Признак за борба? Дали Бенджамин Рейнолдс е бил жив, когато са го влачили през високата трева? Не, определено не. Божке, надявах се да не е бил.

Долнището на пижамата беше цялото в малки фигурки от анимационни филми. Самата пижама изглежда е била обелена като кора на банан. Едната малка ръчица бе заметната над главата, като насън. Дългите клепки усилваха илюзията. Кожата на момчето бе бледа и безупречна, малката устица като купидонов лък — полуотворена. Би трябвало да изглежда зле — много по-зле.

На пижамата му имаше мръснокафяво петно там, където платът прилепваше към тялото. Не исках да виждам причината за смъртта му. Но нали за това бях тук? Поколебах се, люлеейки пръсти над скъсания плат. Поех си дълбоко дъх — и сбърках. Над тялото във ветровитата августовска жега се носеше прясна миризма. Наскоро умрелите миришат като помийна яма, особено, ако стомахът или вътрешностите са били разкъсани. Знаех какво ще видя, когато вдигнах окървавения парцал. Миризмата ми бе подсказала.

Коленичих и закрих за малко устата и носа си с ръкав. Дишах повърхностно и през устата, но всъщност това не ми помагаше. Щом веднъж надушите смрадта, носът ви не я забравя. Миризмата пълзеше в гърлото ми и не искаше да се махне.

Бързо или бавно? Да дръпна ли плата или да го отместя? Бързо. Дръпнах, но пижамата беше залепнала заради съсирената кръв. Платът се обели с влажно всмукване.

Изглеждаше така, сякаш някой е грабнал гигантска лъжица за сладолед и е изкормил детето. Стомахът, вътрешностите, органите… всичко бе изчезнало.

Слънцето се завъртя около мен и се наложи да се подпра с длан на земята, за да не падна.

Погледнах към лицето. Косата на момчето беше светлокестенява като на майка му. По бузките бяха полепнали влажни къдрици. Погледът ми се върна отново към зейналата руина на корема му. От скъсания край на чревцето му течеше някаква тъмна, гъста течност.

Запрепъвах се встрани от местопрестъплението, използвайки за опора надгробните камъни. Щях да хукна, но бях сигурна, че ще падна. Небето се въртеше, за да се срещне със земята. Рухнах в буйната трева и повърнах.

Повръщах, докато се почувствах изцедена и светът спря да се върти. Избърсах си устата с ръкава и се изправих с помощта на един крив надгробен камък.

Никой не ми каза и дума, докато се връщах при ченгетата. Чаршафът бе закрил тялото. Тялото. Трябваше да мисля за него така. Не биваше да умувам върху факта, че е принадлежало на малко момче. Не можех. Щях да полудея.

— Е? — попита Долф.

— Не е мъртъв отдавна. Проклети да сме, Долф, било е късно сутринта или може би рано призори. Бил е жив, жив, когато тази твар му е посегнала! — взирах се в лейтенанта и усетих горещите зародиши на сълзи в очите си. Нямаше да плача! Вече се бях унижила достатъчно за днес. Поех си дъх — дълбоко, но внимателно — и издишах. Нямаше да ревна!

— Дадох ти двадесет и четири часа да говориш с тази Доминга Салвадор. Научи ли нещо?

— Казва, че не знае за случая. Вярвам й.

— Защо?

— Защото, ако искаше да убива хора, нямаше да извърши нещо толкова драматично.

— Какво имаш предвид? — попита той.

— Спокойно може да си пожелае да са мъртви… — обясних.

Долф се ококори.

— Вярваш ли си?

Свих рамене:

— Може би. Да. По дяволите, не знам. Тя ме плаши!

Той вдигна едната си гъста вежда:

— Ще го запомня.

— Имам обаче още едно име, което да си вкараш в списъка — допълних.

— Кого?

— Джон Бърк. Дошъл е от Ню Орлиънс за погребението на брат си.

Долф записа името в малкото си тефтерче.

— Ако е дошъл на гости, имал ли е време да…?

— Не се сещам за мотив, но той може да го извърши, ако иска. Провери го в нюорлеанската полиция. Според мен там го подозират в убийство.

— И за какъв дявол е излязъл от щата тогава?

— Не мисля, че те разполагат с доказателства уточних. — Доминга Салвадор каза, че ще ми помогне. Обеща да поразпита и да ми съобщи, ако изникне нещо.

— Аз пък разпитвах откакто ми спомена името й. Не помага на никого извън собствения й кръг. Как си я накарала да ти сътрудничи?

Свих рамене:

— Заради сладката ми личност е.

Долф поклати глава.

— Не е незаконно, Долф! Като изключим това, не искам да говоря за случката.

Той остави темата. Умен човек.

— Кажи ми веднага, щом научиш нещо, Анита! Трябва да спрем това чудо, преди да убие пак.

— Съгласна съм — обърнах се и зареях поглед над разлюляната трева. — Това ли е гробището, близо, до което сте намерили първите жертви?

— Да.

— Може би част от отговора се крие тук? — предположих.

— Какво имаш предвид?

— Повечето вампири трябва да се прибират в ковчезите си преди изгрев. Гулите се крият в подземни тунели — като гигантски къртици. Ако ставаше дума за нещо такова, бих решила, че тварта е някъде тук и чака да падне нощта.

— Но… — проточи детективът.

— Но, ако е зомби, то няма да пострада от слънчевите лъчи и не се нуждае от ковчег за почивка. Може да е вдигнато къде ли не, но според мен идва от това гробище. Ако са използвали вуду, би трябвало да намерим следи от ритуала.

— Като например?

— Нарисувано с тебешир верве, някакви символи около гроба, изсъхнала кръв, може би огън… — взирах се в шумолящата трева. — Макар че аз лично не бих запалила огън на открито точно тук.

— А ако не е било вуду?

— Тогава е бил съживител. И отново търсим изсъхнала кръв, може би мъртво животно… В такъв случай няма да останат толкова следи и е по-лесно да се почисти.

— Сигурна ли си, че е някакъв вид зомби? — поинтересува се Долф.

— Не знам какво друго може да е. Според мен трябва да постъпваме така, сякаш виновникът е зомби. Така поне има откъде да започнем и какво да търсим.

— Ако не е зомби, няма да си имаме и понятие — съгласи се ченгето.

— Точно така.

Той се усмихна, но не беше доволен.

— Надявам се да си права, Анита!

— Аз също — кимнах.

— Ако е дошло оттук, можеш ли да намериш гроба му?

— Може би.

— Може би ли?

— Да, може би. Вдигането на мъртви не е като науката, Долф. Понякога мога да усетя мъртъвците под земята. Неспокойни са. Да позная откога са мъртви, без да гледам камъка. Понякога не мога… — свих рамене.

— Ще ти помогнем, доколкото е възможно.

— Ще трябва да изчакам до смрачаване. Силите ми… са по-големи на тъмно.

— Това е след няколко часа. Можеш ли да направиш нещо сега?

Позамислих се.

— Не. Съжалявам, но не мога.

— Добре. Ще се върнеш ли тук довечера?

— Аха.

— Кога точно? Ще пратя хората си.

— Не знам по кое време. А и не знам колко ще трае. Може да се въртя тук с часове и да не намеря нищо.

— Или?

— Или пък да намеря самия звяр.

— Значи ще ти трябва подкрепление, просто за всеки случай!

Кимнах:

— Съгласна съм, но куршумите дори ако са сребърни, не вършат работа.

— А какво тогава?

— Огнепръскачки с напалм, каквито изтребителите използват за тунелите на гулите — обясних.

— Това не е стандартно въоръжение.

— Ами повикай екип изтребители, да се навъртат в готовност наоколо.

— Добра идея! — Долф си я записа.

— Искам една услуга — обадих се. — Той вдигна глава:

— Каква?

— Питър Бърк е бил убит, застрелян е. Брат му ме помоли да проверя какво е постигнала полицията по случая.

— Знаеш, че не можем да издаваме информация току-тъй.

— Знам, но ако успееш да научиш фактите, аз ще кажа на Джон Бърк само толкова, колкото да поддържам интереса му.

— Ти май се разбираш добре с всичките ни заподозрени — предположи Долф.

— Аха.

— Е, ще поразпитам в „Убийства“. Знаеш ли под чия юрисдикция е бил намерен?

Поклатих глава:

— Не, но мога да разбера. Тъкмо ще имам извинение пак да поговоря с Бърк.

— Каза, че бил заподозрян за убийство в Ню Орлиънс?

— Ахъм — съгласих се.

— И че може да е сторил това… — Долф махна към чаршафа.

— Мда.

— Пази си гърба, Анита!

— Винаги внимавам.

— Обади ми се колкото се може по-рано тази вечер. Не искам хората ми да седят и да кълчат пръсти срещу заплащане за извънреден труд.

— Ще звънна щом мога. Трябва да отложа трима клиенти само за да имам време да дойда…

Бърт нямаше да остане доволен. Денят тепърва започваше.

— Защо не е изяло повече от момчето? — попита Долф.

— Не знам — отвърнах.

Той кимна.

— Добре, значи ще се видим довечера.

— Предай на Лусил много поздрави от мен. Тя как се справя с дипломната си работа?

— Почти е приключила. Все ще успее, преди най-малкият да си вземе инженерната диплома.

— Страхотно!

Чаршафът запляска под порива на топлия вятър. Струйка пот потече по челото ми. Безсмислените ми теми бяха на свършване.

— Ще се видим после — казах и тръгнах по склона. Спрях и се обърнах: — Долф?

— Да?

— Досега не бях чувала за точно такова зомби. Може би става от гроба no-скоро като вампирите. Ако онези изтребители и подкреплението се въртят наоколо след здрач, нищо чудно да го спипате как се вдига от гроба и да успеете да го претрепете.

— Колко е вероятно?

— Не особено, но е възможно — уточних.

— Не знам как ще обясня извънредния труд, но ще се справя.

— Ще дойда веднага щом мога.

— Че какво по-важно може да има от това? — изуми се Долф.

Усмихнах се.

— Нищо, което би пожелал да научиш.

— Хайде, опитай!

Поклатих глава. Той кимна.

— Довечера, колкото се може по-рано.

— Колкото се може — съгласих се.

Детектив Пери ме изпрати. Може би от учтивост, може би просто искаше да се махне от corpus delicti^[1]. Не го виня.

— Как е жена ти, детектив?

— Чакаме първото бебе след месец.

Усмихнах му се:

— Не знаех. Моите поздравления!

— Благодаря! — Внезапно лицето му се помрачи и между тъмните му очи се очерта бръчка. — Смяташ ли, че ще открием тази твар, преди да убие отново?

— Надявам се — отвърнах.

— И какъв е шансът?

Какво искаше — успокоение или истината? Истината.

— Нямам ни най-малка представа.

— Надявах се, че няма да го кажеш.

— Аз също, детектив! Аз също!