Нелсън Демил
Играта на лъва (9)

8.

Анди Макгил чу клаксона на камиона, бързо се върна при него и скочи на стъпалото.

— Обади се Ставрос — съобщи му Сорентино. — Каза да се качим в самолета. Позвънили му някакви федерални. На борда имало задържан. В бизнес класата. Бил с белезници и го охранявали. Трябвало да вземем него и двамата му придружители и да ги заведем в някоя от патрулните коли, която да ги откара до двайсет и трети портал. Длъжни ли сме да изпълняваме заповедите на този човек?

За миг на Макгил му се стори, че между задържания и проблема има връзка, но после реши, че няма. Дори не ставаше дума за съвпадение. В самолетите често пътуваха арестувани престъпници, важни персони или свидетели — много повече, отколкото си мислеха хората. Гризеше го нещо друго и той не можеше да разбере какво, но трябваше да е свързано с тази ситуация.

— Не — отвърна Анди, — не сме длъжни да изпълняваме заповеди на Ставрос, нито на федералните… но навярно наистина е време да се качим на борда. Съобщи на началник-отдела.

— Слушам. — Сорентино взе радиостанцията. Макгил се замисли дали да не повика подвижната стълба, ала тя бе на известно разстояние и всъщност не му трябваше.

— Карай към предната врата — нареди той на Тони.

Сорентино потегли. Радиото изпращя и нечий глас каза:

— Хей, Анди, току-що се сетих за оная саудитска история. Внимавай.

— Мамка му! — изруга Тони.

Анди Макгил се вцепени на стъпалото. Внезапно си спомни всичко. Учебен филм. Преди двайсетина години саудитски „Локхийд“ L–1011, излетял от аерогарата в Риад, докладвал за дим в самолета, после се върнал и кацнал. Заобиколили го пожарни коли и хората от саудитската транспортна полиция зачакали вратите да се отворят. Но пилотите не били изравнили въздушното налягане и стюардите не успели да ги отворят. На никого не му дошло наум да разбие някой от прозорците с брадвичка. Накрая всичките триста души на борда умрели на пистата от дима и пламъците.

Злощастно известната саудитска история. Специално им я бяха преподавали. Ако случаят наистина беше такъв, жестоко се бяха издънили.

— Пфу, мамка му!

Сорентино завъртя волана с една ръка, а с другата подаде на Макгил раницата с въздушната бутилка и противогаза, после и брадвичката.

Когато камионът стигна до вратата на самолета, сержантът се покатери по скобите върху равния покрив, на който бе монтиран пожарният маркуч.

Хората от четвъртия спасителен екип се бяха качили в колата си и един от тях стоеше зад маркуча на покрива. Другите четири пожарни и линейките се бяха отдалечили в случай, че боингът избухне. Макгил с известно задоволство забеляза, че при споменаването на саудитската история всички знаят какво да правят. За съжаление прекалено дълго се бяха мотали със скръстени ръце, също като саудитските пожарникари, на които навремето се бяха присмивали.

На покрива имаше сгъваема стълба, дълга метър и осемдесет. Анди я разпъна и я завъртя към вратата. Стигаше точно до бравата. Той си сложи противогаза, дълбоко си пое дъх и се заизкачва нагоре.

 

 

Ед Ставрос гледаше през бинокъла си. Чудеше се защо групата от отдел „Произшествия“ се готви за гасене на пожар. Никога не беше чувал за саудитската история, но действията им му бяха познати. Той взе радиофона и повика камиона на Макгил.

— Тук е Ставрос. Какво става?

Сорентино не отговори.

Главният диспечер отново го повика.

Тони нямаше намерение да му признае, че със закъснение са се досетили какъв може да е проблемът. Все още оставаше петдесет процента вероятност да се касае за нещо друго и след няколко секунди щяха да разберат.

Ставрос пак го повика, този път по-настойчиво.

Сорентино знаеше, че трябва да отговори.

— Просто взимаме необходимите предпазни мерки.

— Има ли признаци за пожар?

— Не… няма дим.

Ставрос дълбоко си пое дъх.

— Добре… дръжте ме в течение. И отговаряйте на повикванията ми.

— Възможно е да ни предстои спасителна операция — отсече Тони. — Не ни пречете. Край!

Главният диспечер погледна Ернандес, за да види дали подчиненият му е чул как се държи с него онзи идиот от „Патлаци и маркучи“. Роберто се преструваше, че не е, и Ставрос си отбеляза да го похвали в доклада си.

Замисли се дали не трябва да съобщи на някого за развитието на събитията.

— Обади се в Центъра за контрол на въздушния трафик и им кажи, че четвърта лява и четвърта дясна писти ще останат закрити поне още петнайсетина минути — нареди той на Ернандес.

После отново насочи бинокъла си към пистата. Не виждаше предната дясна врата, но можеше да следи разгръщането на колите. Ако самолетът експлодираше и в резервоарите беше останало много гориво, автомобилите, които се бяха отдалечили на стотина метра, щяха да имат нужда от пребоядисване. Двете пожарни до боинга щяха да отидат направо за вторични суровини.

Трябваше да признае, че бе имало моменти, в които хората от отдел „Произшествия“ си бяха заслужавали заплатите. Но и всяка минута от неговата седемчасова смяна бе напрегната. Тези момчета се напрягаха само веднъж месечно.

Спомни си думите на онзи идиот от отдела: „Възможно е да ни предстои спасителна операция“. Това на свой ред го подсети, че неговото участие в събитията е приключило със спирането на самолета. Сега само трябваше да информира Центъра за контрол на въздушния трафик за положението на пистите. По-късно щеше да се наложи да напише доклад, който да не влиза в противоречие със записаните му разговори. Сети се, че разговорът с човека от министерството на правосъдието също е бил записан, и това го накара да се почувства по-добре.

Извърна се от големия прозорец и отиде на кафе-бара. Ако боингът се взривеше, щеше да го чуе и усети. Ала не искаше да го види.

 

 

Анди Макгил стисна брадвичката в лявата си ръка и допря опакото на облечената си в ръкавица дясна ръка до вратата. Горната част на ръкавицата бе тънка и на теория топлината можеше да проникне през материята. Той изчака няколко секунди, но не усети нищо.

Изтегли дръжката от нишата й и я натисна нагоре, за да изключи автоматичното спускане на аварийната стълба.

Погледна надолу зад себе си и видя, че от дясната му страна е застанал един от пожарникарите — държеше маркуча на автомобила насочен право към затворената врата. Другата пожарна, спасителен екип четири, беше на петнайсет метра назад. Хората му бяха с противогази и не можеше да ги различава, но вярваше на всички, така че нямаше значение. Мъжът на покрива на втората пожарна му даде знак с палци нагоре и Макгил му отговори по същия начин.

После силно натисна дръжката надолу. Ако налягането в самолета не бе изравнено, вратата нямаше да поддаде и щеше да се наложи да разбие прозорчето.

Внезапно вратата хлътна навътре. Той пусна дръжката и люкът автоматично се прибра в тавана. Сержантът се приведе под прага, за да избегне очакваните пламъци. Но нямаше нищо.

Без да губи време, Макгил се набра на мускули и се качи на борда. Бързо се озърна и видя, че се намира в предното отделение на стюардите, където и трябваше да е според плана на боинга. Провери противогаза си и притока на кислород, опря брадвичката на херметичната стена и погледна към другия изход. Там определено нямаше дим, ала не можеше да каже дали няма пламъци. Завъртя се към отворената врата и даде знак на хората си, че е добре.

После излезе от отсека на стюардите. Надясно беше първа класа, наляво — втора. Спиралното стълбище пред него водеше към пилотската кабина и бизнес класата.

Остана неподвижен за момент и усети вибрациите на двигателите. Всичко му се струваше нормално. Освен две неща: бе прекалено тихо и завесите на първа и втора класа бяха плътно спуснати. Правилникът на Федералното управление на авиацията изискваше по време на излитане и кацане да са дръпнати. И защо не се бе появил никой от стюардите? Но това бе най-малкият му проблем.

Инстинктът му подсказваше да провери в една от двете класи, но опитът му нареждаше да се качи в кабината. Той бавно се заизкачва по стъпалата. Когато гърдите му стигнаха до горното равнище, той спря и погледна в двете посоки. Големите плюшени седалки бяха по осем в редица, общо трийсет и две. Не виждаше глави над високите облегалки, но забеляза спуснатите отстрани ръце. Неподвижни ръце.

— Какво е станало, по дяволите?…

Продължи нагоре и застана до задната стена. В средата имаше плот, върху който лежаха списания, вестници и кошнички със закуски. През илюминаторите се процеждаха лъчите на късното следобедно слънце. „Спокойна гледка“ — помисли си Анди. Но в душата си знаеше, че е заобиколен от смърт.

Закрачи по централната пътека. Бяха заети само около половината седалки. Пътниците бяха предимно хора на средна възраст, каквито обикновено използваха бизнес класа. Някои бяха отпуснати назад с вестник в скута, на подвижните табли пред други имаше подноси с храна и напитки. По време на кацането няколко чаши се бяха съборили и разлели.

Неколцина пътници си бяха сложили слушалки и като че ли гледаха малките телевизионни екрани, монтирани на страничните облегалки. Те работеха и на най-близкия течеше реклама, показваща щастливи хора в Манхатън.

Сержантът продължи напред и се обърна към пасажерите. Вече не се съмняваше, че всички са мъртви. Дълбоко си пое дъх и се опита да проясни мислите си. Свали ръкавицата на дясната си ръка и докосна лицето на жената, която седеше най-близо до него. Кожата й не беше абсолютно студена, но определено бе под телесната температура. Макгил предположи, че смъртта е настъпила преди няколко часа — и всичко в самолета показваше, че нещастието се е случило много преди кацането.

Анди се наведе над лицето на мъжа на следващия ред. Изглеждаше спокойно — нямаше слюнка, сълзи, измъчено изражение… Никога не беше виждал такова нещо. Отровните изпарения и дим предизвикваха паника, ужасно задушаване, изключително грозна смърт, оставяща отпечатъка си върху лицата и телата на жертвите. Хората тук сякаш бяха умрели в съня си.

Потърси задържания и двамата му придружители. Откри мъж с белезници до десния прозорец на предпоследния ред. Носеше тъмносив костюм и макар лицето му отчасти да бе скрито под маска за сън, приличаше на латиноамериканец, арабин или индиец — Макгил не ги различаваше много. Но човекът, който седеше до него, най-вероятно беше ченге — сержантът винаги познаваше своите. Опипа дрехите му и усети кобура на левия му хълбок. После погледна мъжа на последния ред и реши, че е вторият придружител. Във всеки случай, това вече нямаше значение, освен че нямаше да се наложи да ги извежда от боинга.

Макгил обмисли ситуацията. Всички в бизнес класата бяха мъртви и тъй като въздухът и налягането в целия самолет бяха еднакви, същото се отнасяше за първа и втора класа. Това обясняваше положението на долната палуба. Това обясняваше тишината. Беше излишно да вика линейка по радиостанцията, но той откачи радиостанцията от колана си и тъкмо се канеше да я включи, когато се сети, че не знае какво да каже. Накрая просто натисна сигналния бутон, за да съобщи на хората си, че е добре.

— Прието, Анди — разнесе се гласът на Сорентино.

Макгил се запъти към задната тоалетна зад спиралното стълбище. Надписът показваше, че е свободна, и той отвори вратата. Насреща се намираше отделението на стюардите и когато се извърна от тоалетната, той видя, че на пода лежи стюардеса, и коленичи до тялото. Момичето сякаш беше задрямало. Той потърси пулс на глезена й, но не усети нищо.

След като вече бе сигурен, че никой от пътниците не се нуждае от помощ, Макгил бързо закрачи към пилотската кабина. Опита се да отвори вратата, но откри, че е заключена, както изискваше правилникът. Той силно почука и извика:

— Отворете! Отдел „Произшествия“! Отворете! — Не получи отговор. Не че очакваше.

Взе брадвичката и замахна към ключалката. Вратата поддаде и се открехна. Анди се поколеба, после влезе.

Пилотите седяха на местата си. Главите им бяха наклонени напред, сякаш кимаха.

Няколко секунди той остана неподвижен. Не му се искаше да ги докосва.

— Хей — каза Макгил накрая. — Чувате ли ме? — Почувства се малко глупаво да говори на мъртъвци.

Обливаше се в пот и коленете му трепереха. Бе изнасял достатъчно трупове от най-различни места, но никога не беше оставал сам сред толкова много смърт.

Допря голата си длан до лицето на пилота. Мъртъв от няколко часа. Тогава кой бе приземил самолета?

Погледът му се спря върху контролния пулт. Беше слушал едночасова лекция за пилотските кабини на боингите и насочи вниманието си към един малък дисплей, на който пишеше: ПРИЗЕМЯВАНЕ НА АВТОПИЛОТ 3. Бяха им казвали, че компютърът може да приземи самолета без човешка намеса. До този момент не бе сигурен, ала вече го вярваше.

Това обясняваше защо боингът едва не се е блъснал в лайнера на „Ю Ес Еъруейс“. И естествено, неколкочасовото мълчание, както и факта, че все още е на пистата с работещи двигатели. „Майко Божия…“ Пригади му се. Искаше му се да изкрещи, да повърне, да избяга, но запази самообладание и отново дълбоко си пое дъх. „Спокойно, Макгил.“

Ами сега?

„Проветри кабината.“

Той се пресегна и натисна лоста на аварийния люк на тавана. През отвора се показа квадрат синьо небе.

За миг Макгил остана на мястото си, заслушан във вече по-високия вой на реактивните двигатели. Знаеше, че трябва да ги изключи, но като че ли нямаше опасност от експлозия, затова не го направи. Така вентилационната система напълно щеше да пречисти невидимата отрова, предизвикала този кошмар. Облекчаваше го единствено мисълта, че дори да е действал по-рано, не е бил в състояние да промени нищо. Случаят напомняше саудитската история, но пасажерите бяха умрели във въздуха, далеч оттук. Нямаше пожар, затова боингът не беше катастрофирал като самолета на „Суис еър“ край брега на Нова Скотия.

Макгил погледна през предния прозорец. Искаше му се да е навън при живите. Опита се да си спомни колко време е нужно за пълното проветряване на „Боинг“ 747. Трябваше да знае такива неща, но не можеше да се съсредоточи.

„Успокой се.“

След по-малко от две минути — макар да му се струваше, че е минала цяла вечност — Анди се наведе към платформата между двете седалки и изключи подаването на гориво. Угаснаха почти всички лампички на пулта — освен онези, които се захранваха от акумулаторите. Воят незабавно замлъкна, последван от зловеща тишина.

Знаеше, че след изключването на двигателите всички извън самолета са въздъхнали от облекчение. Това означаваше, че той е добре, ала също и че го е направил именно Макгил, а не пилотите.

Откъм бизнес класата се разнесе шум. Анди се обърна към вратата и се заслуша. После извика през противогаза:

— Има ли някой там? — Тишина. Призрачна тишина. Мъртвешка тишина. Но той наистина беше чул нещо. Може би цъкането на изстиващите двигатели. Или ръчна чанта, претърколила се в някое от отделенията над седалките.

Макгил дълбоко си пое дъх и се овладя. „Мъртвите не могат да ти направят нищо — му бе казал веднъж един патоанатом. — Никой не е бил убиван от мъртвец.“

Той надникна в пътническото отделение и видя изцъклените погледи. Патологът грешеше. Мъртвите можеха да убият душата ти. Анди Макгил се помоли наум и се прекръсти.