Нелсън Демил
Играта на лъва (56)

56.

Случилото се после се разви като в забавен кадър. Казах на Кейт да скочи от скалата. За скачане, скочи, само че половин секунда след мен.

Изобщо не чух пукота на пушката, но разбрах, че изстрелът идва от недалечните дървета, защото куршумът изжужа като пчела над главата ми — по-точно над скалата, където бях стоял допреди половин секунда.

Кейт сякаш се препъна и издаде тих болезнен вик, като че ли си бе изкълчила глезена. След миг осъзнах, че не съм схванал правилно последователността на събитията — първо беше извикала и после се бе препънала. Преди да успея да реагирам я видях да пада край пътеката.

Метнах се отгоре й, обгърнах я с ръце и се претърколих надолу по склона. Озовахме се сред редки храсти. В същия момент втори куршум се заби в скалата над главите ни и ни посипа с парченца камък и стомана.

Продължих да се търкалям, без да изпускам Кейт, но ни спряха някакви гъсталаци. Силно я притиснах към себе си.

— Не мърдай.

Бях обърнат с гръб към източника на стрелбата и се озърнах през рамо в опит да проверя какво може да види Халил от дърветата, които бяха на по-малко от стотина метра. Помежду ни имаше храсти и скали, но нямах представа къде се крие. Помислих си, че макар да е тъмен, костюмът ми не се слива със средата, нито яркочервеното сако на Кейт, но тъй като не последваха повече изстрели, бях сигурен, че Халил ни е изгубил. Или че се наслаждава на момента преди отново да натисне спусъка.

Обърнах се и се вгледах в очите на Кейт. Тя примижаваше от болка и започваше да се гърчи в ръцете ми.

— Не мърдай — повторих аз. — Кейт… кажи ми нещо.

Тя дишаше тежко. Не знаех нито къде, нито колко тежко е ранена, но усещах топла кръв, която се процеждаше през ризата ми и лепнеше по студената ми кожа. По дяволите!

— Кейт, кажи ми нещо. Кажи ми нещо.

— Ох… аз… ранена… съм…

— Добре… успокой се. Лежи неподвижно. Дай да видя… — Пъхнах дясната си ръка помежду ни и я плъзнах под блузата й. Не успях да открия входна рана, но навсякъде имаше кръв. О, Господи…

Погледнах лицето й. От устата и носа й не течеше кръв, което ме обнадежди, и очите й бяха ясни.

— О… Джон… по дяволите… боли ме…

Накрая напипах дупката — точно под най-долното ляво ребро. Бързо преместих длан на гърба й и открих изходната рана над дупето й. Не шуртеше кръв, но можеше да има вътрешен кръвоизлив.

— Всичко е наред, Кейт, ще се оправиш — казах й аз, както се полага с ранени хора.

— Сигурен ли си?

— Да.

Тя дълбоко си пое дъх и повдигна ръка, за да докосне входната и изходната рана.

Извадих носната си кърпичка от джоба си и я пъхнах в дланта й.

— Притисни я към раната.

Отново останахме неподвижни и зачакахме.

Този куршум беше предназначен за мен, разбира се, но съдбата, законите на балистиката, траекториите и моментът определят разликата между рана, с която можеш да се перчиш, и такава, която погребалният агент трябва да напълни с маджун.

— Добре си — повторих аз, — нищо и никаква драскотина…

Кейт доближи уста към ухото ми и усетих топлината на дъха и.

— Джон… — прошепна тя.

— Да?

— Ти си пълен идиот.

— А?…

— Но все пак те обичам. А сега да се махаме оттук.

— Не. Просто лежи неподвижно. Той не може да ни види, а щом не ни вижда, не може да ни улучи.

Което се оказа пълна глупост, защото ненадейно около нас изригнаха камъчета и пръст. Знаех, че Халил има обща представа къде сме. Явно бе решил да изпразни останалите от четиринайсетте патрона в пълнителя си. Божичко. Струваше ми се, че стрелбата никога няма да спре. Още по-страшно е, когато използват заглушител и не чуваш гърмежите, а само свиренето на куршумите.

След последния изстрел усетих остра болка в хълбока и ръката ми автоматично се стрелна към мястото. Раната беше дълбока и бях сигурен, че тазът ми е засегнат.

— По дяволите!

— Добре ли си, Джон?

— Да.

— Трябва да се махнем оттук.

— Добре, ще преброя до три и ще се затичаме приведени през тези храсти, но не повече от три секунди. После ще залегнем и ще се претърколим. Разбра ли?

— Да.

— Едно, две…

— Почакай! Защо не се върнем при онази скала, на която стояхме?

Обърнах глава и погледнах назад към скалата. Беше висока по-малко от метър и двайсет и доста тясна. Наоколо имаше само камъни. Но ако приклекнехме зад скалата, щяхме да сме скрити от преки изстрели.

— Добре — съгласих се аз, — но там отзад е малко тясно.

— Давай преди пак да е стрелял. Едно, две, три…

Скочихме на крака и се затичахме приведени към скалата — с други думи, към Халил.

Когато изминахме половината разстояние, чух познатото жужене над главата си, но либиецът трябваше да стреля над камъка и явно не се бе покатерил на достатъчно висок клон, за да може да ни улучи.

Стигнахме до скалата, обърнахме се и седнахме един до друг. Тя притискаше окървавената кърпичка към лявата страна на тялото си.

Не чувах повече куршуми и се зачудих дали копелето е имало смелостта да напусне прикритието си сред дърветата и да се насочи към нас. Извадих глока си, дълбоко си поех дъх, надзърнах иззад скалата и хвърлих бърз поглед към откритото пространство. Отдръпнах се точно навреме, за да избегна куршума, който се заби в камъка.

— Тоя тип е страхотен стрелец.

— Какво правиш, мамка му? Недей да си подаваш главата.

— Къде си се научила да псуваш така?

— Преди да се запозная с теб изобщо не псувах.

— Наистина ли?

— Млъкни.

— Добре.

Продължихме да седим зад скалата. Кръвта ни изтичаше, но не достатъчно, за да привлече акули или там каквото се въдеше из тия места. Асад Халил беше странно тих и това започваше да ми лази по нервите. Искам да кажа, тоя задник можеше да се промъква през храсталаците на пет метра от нас.

— Ще стрелям няколко пъти, за да привлека вниманието — казах аз.

— Не. Ако дойдат хора от Секретната служба, Халил ще ги очисти. Не искам да ми тежат на съвестта. Не ни заплашва опасност. Никъде няма да мърдаш.

Не бях сигурен, че не ни заплашва опасност, обаче останалото ми се стори логично. Затова Джон Кори, човек на действието, остана на мястото си.

— Навярно ако привлека вниманието на Тед, двамата с Халил ще си устроят състезание по стрелба — след около минута казах аз.

— Тихо. Вслушвай се за шум от храстите.

— Добра идея.

Кейт се изхлузи от червеното си сако, подгизнало от течност с горе-долу същия цвят, и завърза ръкавите около кръста си, за да направи нещо като турникет.

После започна да търси нещо в джобовете си.

— Ще се обадя в мотел „Сий Скейп“ и ще им обясня положението, за да могат да съобщят на Секретната служба тук и… Не мога да открия клетъчния си телефон!

Опа.

Заопипвахме земята около себе си. Кейт се пресегна прекалено далеч наляво и пръстта на няколко сантиметра от ръката й избухна.

— Боже мой, усетих как куршумът одрасква пръстите ми… но… всъщност не ме улучи… усетих топлина или нещо…

— Тоя тип е невероятен стрелец. Все пак къде е мобифонът?

Тя отново затършува из джобовете на сакото и панталона си.

— Сигурно е изпаднал, докато се търкаляхме. По дяволите!

Погледнахме към покрития с храсти склон пред нас, но нямаше начин да разберем къде е мобифонът. Пък и със сигурност нямаше да отидем да го търсим.

Отново напрегнахме слух. В известен смисъл се надявах копелето наистина да идва насам, защото трябваше да заобиколи скалата или да се покатери отгоре й и щяхме да го чуем. Но можеше да опише по-широк кръг и тогава изобщо нямаше да го забележим. Вече не се чувствах в безопасност от тази страна на камъка.

— Съжалявам за телефона — каза Кейт.

— Вината не е твоя. Май и аз трябва да си взема мобифон.

— Чудесна идея. Ще ти купя.

На около четиристотин метра прелетя хеликоптер, но пилотът не ни видя. Детекторите му също не ни засякоха. Халил не стреля по него, което ме наведе на мисълта, че Асад Халил си е тръгнал — или че иска единствено нас. Виж, това вече беше обезпокоителна мисъл.

Така или иначе, накрая ми писна от глупости. Съблякох си сакото и преди Кейт да успее да ме спре, бързо се изправих и го размахах отстрани като матадор. За разлика от матадорите обаче, аз светкавично се избавих от сакото и се хвърлих зад скалата точно навреме, за да чуя тихото изжужаване.

— Мисля, че все още е сред дърветата — отбелязах.

— И как разбра?

— Изстрелът дойде оттам и се забави с половин секунда, като че ли е на стотина метра от нас.

— Измисляш ли си?

— Нещо такова.

Е, играта на нерви продължи. Точно когато си мислехме, че Халил ще спечели, господин Железният убиец се нервира и пак откри огън. Тоя мръсник се забавляваше, като ръсеше куршуми по скалата и ни обсипваше с парченца камък.

Изпука цял пълнител, после презареди и започна да стреля от двете ни страни. Експлодиращата пръст, оставяща след себе си малки кратери, направо ме хипнотизира.

— Тоя тип е задник — информирах Кейт.

Тя не отговори.

— Къде се е научил да стреля така?

— Ако имах пушка, щях да му покажа какво се казва точен мерник — заяви Кейт. После прибави: — А ако имах бронирана жилетка, сега кръвта ми нямаше да изтича.

— Вземи си бележка за другия път. — Хванах ръката й и я стиснах. — Как си?

— Добре… адски ме боли.

— Дръж се. Все някога ще му писне да си играе с пушката.

— А ти как си?

— Имам си нова рана, с която да се перча пред гаджетата.

— Какво ще кажеш за още една?

Отново стиснах дланта й и тъпо изтърсих:

— Неговата и нейната рана.

— Изобщо не е смешно. Това гадно нещо пулсира.

Развързах ръкавите на сакото й, проврях ръка зад гърба й и внимателно опипах изходната рана. Тя извика от болка.

— Започва да се съсирва. Опитай се да не мърдаш, за да не счупиш коричката. И продължавай да притискаш входната рана с кърпичката.

— Зная, зная, зная. Господи, как боли!

— Знам. Случвало ми се е. — Стегнах сакото на кръста й.

На Халил му хрумна нова идея и започна да стреля по по-малките скали наоколо. Навсякъде се разхвърчаха камъни.

— Скрий си лицето между коленете — казах на Кейт. — Упорито копеленце, а?

Тя се наведе надолу.

— Явно наистина не те харесва, Джон. Вдъхновяваш го да надхвърля собствената си находчивост.

— Обикновено оказвам такова въздействие върху хората.

Внезапно усетих остра болка в дясното си бедро и разбрах, че ме е улучил рикоширал куршум.

— По дяволите!

— Какво има?

Опипах мястото и открих, че панталоните ми са раздрани. Спуснах ръка на земята и вдигнах все още топлия куршум.

— Седем цяло шейсет и два милиметров, стоманена обвивка, военно производство, навярно от М–14, модифицирана като снайперистка пушка с оптични мерници за нощна и дневна стрелба, плюс заглушител и филтър за светлина. Точно като оная на Джин.

— На кой му пука?

— Просто се опитвам да завържа разговор. — Замълчах, после прибавих: — И точно като оная на Тед.

Известно време поседяхме в мълчание, като се опитвахме да изхвърляме разни глупави мисли от главите си. Накрая аз се обадих:

— Разбира се, М–14 е сравнително често срещано оръжие и не намеквах нищо, като споменах, че Тед случайно има такова.

— Можеше да ни убие при самолетния фар — отвърна Кейт.

— Не би ни очистил толкова близо до мястото, където ни остави Джин — параноично отбелязах аз.

Разбира се, не мислех, че се опитва да ни убие Тед. Той не би го направил. Тед искаше да дойде на сватбата ни. Нали така? Но никога не се знае. Прибрах куршума в джоба си.

Настъпи затишие и аз реших, че който и да е стрелял, вече си е отишъл. Само че нямах намерение да проверя.

Чувах, че в далечината кръжат хеликоптери, и се надявах, че най-после някой от тях ще ни забележи.

Въпреки болката в хълбока започнах да се унасям. Бях напълно изтощен и обезводнен, затова си помислих, че бълнувам, когато чух телефонен звън. Отворих очи.

— По дяволите, какво…

С Кейт погледнахме надолу към склона, където звънеше мобифонът. Все още не го виждах, но имах представа къде е. Беше точно пред нас, така че ако изтичах до него, скалата щеше да ме скрива от Халил. Може би.

Преди да реша дали искам да рискувам, звънът спря.

— Ако успеем да го вземем, ще можем да повикаме помощ — казах аз.

— Ако се опитаме да го вземем — отвърна Кейт, — вече няма да имаме нужда от помощ.

— Права си.

Мобифонът отново иззвъня.

Установен факт е, че снайперистът не може постоянно да гледа през оптичния мерник, без да се умори, така че трябва да си почива. Навярно в момента Халил си почиваше. Всъщност може би тъкмо той ни се обаждаше. Не можеше едновременно да стреля и да приказва. Нали така?

Хвърлих се напред, за две секунди изминах петте метра, открих звънящия телефон, грабнах го, завъртях се на пети и се втурнах обратно. Преди да стигна до скалата, го метнах на Кейт, която го хвана. Блъснах се в камъка, обърнах се и се свлякох на земята, като се чудех защо все още съм жив.

Кейт държеше телефона до ухото си и слушаше. После каза:

— Майната ти… Не ми обяснявай какви приказки не били прилични за жени. Майната ти!

Имах чувството, че не е Джак Кьоних.

Тя притисна мобифона към гърдите си.

— Или си много смел, или си глупав. Как можа да го направиш, без да се посъветваш с мен? Да не предпочиташ да си мъртъв, отколкото женен? А?

— Извинявай, кой се обажда?

Тя ми подаде телефона.

— Халил иска да ти каже чао.

Спогледахме се — засрамени, струва ми се, от подозрението, че се е опитвал да ни убие Тед Наш, собственият ни сънародник. Трябваше да се откажа от тая работа.

— Най-добре да си смениш номера — казах аз, после вдигнах мобифона към ухото си. — Кори слуша.

— Ти си голям късметлия — каза Асад Халил.

— Господ ме пази.

— Най-вероятно. Рядко ми се случва да не улуча.

— Всички изживяваме кофти дни, Асад. Прибери се вкъщи и се поупражнявай.

— Възхищавам се на смелостта и чувството ти за хумор пред лицето на смъртта.

— Много ти благодаря. Виж, защо не вземеш да слезеш от онова дърво? После можеш да оставиш пушката на земята и да се приближиш с вдигнати ръце. Ще се погрижа властите да се отнесат справедливо с теб.

Той се засмя.

— Не съм на дърво. Пътувам си за вкъщи. Просто исках да се сбогувам с теб и да ти напомня, че ще се върна.

— С нетърпение очаквам пак да се срещнем.

— Майната ти.

— Религиозен човек не би трябвало да говори така.

— Майната ти.

— Не, ти върви на майната си, Асад. И изчукай оная камила, дето си я яхнал.

— Ще те убия. Ще убия и курвата, която е с теб, дори да ми трябва цял живот.

Очевидно пак го бях ядосал и за да насоча гнева му към по-градивни цели, му напомних:

— Не забравяй първо да си уредиш сметките с чичко Муамар. Освен това трябва да ти кажа, че баща ти е бил убит от човек на име Хабиб Надир. Познаваш ли го?

Не получих отговор. Не бях и очаквал. Връзката прекъсна и аз подадох мобифона на Кейт.

— Двамата с Тед биха си допаднали.

Продължихме да седим зад скалата. Не бяхме съвсем сигурни, че Асад си е плюл на петите и се спуска от планината, особено с последния разговор.

Слънцето започна да разсейва останалата мъгла. С Кейт се държахме за ръце и чакахме някой хеликоптер да ни забележи.

— Всичко това ни даде само бегла представа какво предстои — сякаш на себе си промълви тя.

Наистина. И Асад Халил, и следващият като него щяха да се върнат и ние щяхме да им отмъстим като изстреляме ракета по нечия къща. И така — до безкрай.

— Искаш ли да напуснеш тази работа? — попитах Кейт.

— Не. А ти?

— Само ако ти искаш.

— Харесва ми.

— Значи и на мен ми харесва.

— Харесвам Калифорния.

— Аз харесвам Ню Йорк.

— Ами Минесота?

— Това град ли е, или щат?

Накрая един от хеликоптерите ни видя и след като установи, че не сме побъркани арабски терористи, кацна и ни качи на борда.