Нелсън Демил
Играта на лъва (22)

21.

Джак Кьоних се върна с някакви документи, които приличаха на факсове. Всички седнахме и той ни каза:

— Разговарях с шефа на лабораторията. Пратили са предварителен доклад за огледа на самолета и „Конквистадор“. Освен това се свързах с Джордж, който предложи да се оттегли от Антитерористичната спецчаст.

Той остави заявлението да увисне във въздуха за няколко секунди, после попита Кейт:

— Да? Не?

— Не.

Кьоних се обърна към нас с Кейт.

— Някой от двама ви може ли да предположи какво се е случило на борда преди приземяването на самолета?

— Джон е детективът — отвърна тя.

— Ваш ред е, Джон — каза Кьоних.

Тук трябва да отбележа, че във ФБР наричат детективите „следователи“, тъй че не знаех дали ми оказват чест, или се държат снизходително. Във всеки случай, отчасти затова ме бяха назначили, разбира се, пък и това е по моята част. Но Кьоних не криеше факта, че са му известни отговорите на някои от въпросите, които задава.

— Сигурно са открили двете кислородни бутилки в багажното отделение на втората палуба.

— Да. Само че както сте видели, вентилите и на двете са били отворени и не знаем какво е имало вътре. Но можем да приемем, че в едната е имало кислород, а в другата — не. Продължавайте.

— Добре… някъде на два часа път от Ню Йорк Центърът за контрол на въздушния трафик е изгубил връзка с полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“. Следователно тъкмо тогава онзи тип с медицинските кислородни бутилки, който навярно е седял в бизнес класата…

— Точно така — прекъсна ме Кьоних. — Казва се Юсеф Хадад. Място две А.

— Добре, та тоя тип… как му беше името?

— Юсеф Хадад. Което може да се преведе като Джо Смит. Фигурира в списъка на пътниците с йордански паспорт и кислородни бутилки заради емфизема. Паспортът сигурно е фалшив, емфиземата също, както и една от бутилките.

— Да. Значи Джо Смит от Йордания, бизнес класа, място две А. Този тип е дишал истинския кислород, после се е навел и е отворил вентила на втората бутилка. И газът прониква в затворената вентилационна система на самолета.

— Точно така. Какъв газ?

— Ами, било е нещо гадно от рода на цианидите.

— Отлично. Най-вероятно е бил хемотоксин, може би военен вариант на цианид. Жертвите са умрели от задушаване. В лабораторията ще анализират кръвта и тъканите и ще се опитат да го определят. Не че има значение. Но винаги действат така. Както и да е, след десет минути всички поглъщат отровната си доза — всички, освен Юсеф Хадад, който продължава да диша чист кислород. — Той ме погледна. — Кажете ми обаче как е избегнал смъртта Халил.

— Ами, не съм сигурен за последователността на събитията, но… мисля, че по време на изпускането на газа е бил в тоалетната. Въздухът там може да не е бил толкова токсичен.

— Всъщност не е така — отвърна Кьоних. — Но въздухът от тоалетната направо се отвежда извън самолета, поради което пътниците не усещат нищо, когато някой седи на гърнето.

Интересно. Искам да кажа, веднъж летях с „АероМексико“ за Канкун и ни сервираха обяд, състоящ се от двайсет и две различни ястия с боб. Изненадах се, че самолетът не избухна.

— Значи въздухът в тоалетната е бил токсичен и Халил е дишал колкото може по-малко, навярно през навлажнена хавлиена кърпа.

— Хадад е трябвало да действа адски бързо и да му занесе или своята кислородна бутилка, или някоя от аптечката на боинга.

Кьоних кимна, ала не каза нищо.

— Не разбирам откъде Хадад и Асад Халил са знаели, че самолетът е програмиран за приземяване на автопилот — рече Кейт.

— И аз не съм сигурен — отвърна крал Джак. — Ще проверим.

Той ме погледна. — Продължавайте.

— Добре, след десет минути на борда остават живи само двама души — Асад Халил и неговият съучастник Юсеф Хадад. Хадад взима ключовете за белезниците от Питър Горман и освобождава Халил в тоалетната. Вентилационната система постепенно пречиства отровния газ и след като се уверяват, че няма опасност, навярно след петнайсетина минути, двамата свалят кислородните си маски. С Кейт не забелязахме кислородната бутилка от аптечката и предполагам, че са я върнали на мястото й. После са оставили бутилката на Хадад в багажното отделение, където я открихме.

— Да — съгласи се Кьоних, — искали са, когато самолетът кацне на „Кенеди“, всичко да изглежда сравнително нормално. Ако приемем, че Питър или може би Фил е умрял близо до тоалетната, значи ония двамата трябва да са върнали трупа на мястото му. Продължавайте, Кори.

— Ами… Халил едва ли веднага е убил Хадад, защото тялото му беше по-топло от останалите. Сигурно са преровили вещите на Фил и Питър, взели са пистолетите им, след това са слезли в първа и втора класа, за да се уверят, че всички са мъртви. По някое време Халил вече не е имал нужда от компания и е строшил врата на Хадад, както установи Кейт. Оставил го е до Фил, закопчал го е с белезници и му е сложил маската за сън. — Замълчах, после прибавих: — И накрая е отрязал палците.

— Точно така — потвърди Кьоних. — Хората от лабораторията са открили нож със следи от кръв в помещението за стюардите на втората палуба. В кошчето са намерили кърпата, с която е бил избърсан ножът. Ако онзи, който пръв се е качил на самолета, го беше видял, може би щеше да заподозре нещо. Ако го бяхте забелязали вие с Кейт, още по-бързо щяхте да стигнете до заключението си.

Той погледна към нас.

— По някое време, докато теглили боинга, сержант Анди Макгил от отдел „Произшествия“ на Транспортна полиция за последен път се свързал по радиостанцията с хората си.

Всички кимнахме.

— Макгил и Халил може случайно да са се натъкнали един на друг — предположих аз.

Кьоних прелисти факсовете.

— Според уликите — кръв, мозъчна и костна тъкан — Макгил е бил убит между отделението на стюардите и тоалетната. С лице към тоалетната. Кървави пръски са открити из цялото помещение, както и по тялото на мъртвата стюардеса, макар че някой може би се е опитал да я избърше, поради което и вие не сте забелязали нищо — подчертано рече той. — Така че Макгил навярно е отворил вратата на тоалетната, където е бил Асад Халил. Хората от лабораторията са намерили и одеяло с дупка и следи от обгаряне, които показват, че е използвано за заглушаване на звука от изстрела.

Кимнах. Винаги се удивлявам колко бързо момчетата от лабораторията могат да ти кажат много неща и с каква скорост детективът прави заключения и пресъздава престъплението. Нямаше значение, че в случая се отнасяше за терористичен акт — местопрестъплението си е местопрестъпление. Убийството си е убийство. Обикновено липсва само убиецът.

— Що се отнася до бягството на Халил от самолета — продължи Кьоних, — можем да приемем, че е знаел процедурата на летището. Тъй като пилотите са били мъртви, хората от отдел „Произшествия“ са щели да се качат на борда, да изключат двигателите, да повикат влекач и да изтеглят боинга в заградената зона. Останалото ви е известно.

Наистина.

— Освен това — прибави той — е намерена ръчна чанта, която е била на Юсеф Хадад. Под костюма му е имало гащеризон на работник от „Трансконтинентал“. Несъмнено е имало и още един, който Асад Халил е облякъл, знаейки, че работниците на компанията ще се качат, за да свалят ръчния багаж.

Кьоних погледна Кейт, после мен и попита:

— Забелязахте ли някой подозрителен? Знаели сте, че нещо не е наред, и все пак Халил се е измъкнал.

— Мисля, че когато се качихме на самолета, вече го е нямало — отвърнах аз.

— Възможно е. А може и да е бил там.

— Щяхме да го познаем — отбеляза Кейт.

— Нима? Не и ако е носил работнически гащеризон, ако е бил с друга прическа, с очила и фалшиви мустаци. Но е възможно той да ви е видял. Може по някое време да е разбрал, че в самолета има федерални агенти или детективи. Помислете. Опитайте се да си спомните кого сте видели на борда и в заградената зона.

— Добре, Джак, ще помисля. Благодаря, че го спомена.

— Във всеки случай — продължи Кьоних, — Халил се е качил на някой от мотокарите. След това повечето терористи биха взели самолет за Средния изток. Но не, Асад Халил не си е заминал. Не още. Първо се е отбил в „Конквистадор“. Останалото, както казват, е история.

Цяла минута не се обади никой.

— Имаме си работа с изключително изобретателен, хитър и смел човек — отбеляза накрая Кьоних. — Той светкавично се възползва от обстоятелствата, без да се колебае и да се бои, че ще го заловят. Разчита на това, че другите са заети или не подозират за присъствието на убиец психопат. Бързина, свирепост и шок. Решителност, дързост и измама. Разбирате ли?

Разбирахме. Можех да разкажа на Джак Кьоних за десетината-петнайсет такива убийци, с които се бях сблъсквал през годините. За истински опасните убийци психопати, каквито току-що описа той. Няма да повярвате какви ужасии им се разминават безнаказано. Няма да повярвате колко глупави и доверчиви са жертвите им.

— Имало е вероятност събитията да се развият по друг начин — продължи Кьоних. — Например самолетът просто да се разбие и всички на борда да загинат, включително Халил. Той би го приел, струва ми се, дори би го сметнал за победа.

Всички кимнахме.

— Или да го заловят на земята и да го обвинят в убийство. Това също не би го уплашило. В Триполи пак щяха да го обявят за герой.

Отново кимнахме.

— Трета възможност: да избяга от самолета, но да не успее да изпълни задачата си в „Конквистадор“. Във всеки случай, след като Юсеф Хадад е бил на борда с бутилките кислород и отровен газ, Асад Халил не е можел да изгуби. Всъщност даже Хадад да не се беше качил на самолета в Париж, Халил пак щеше да стигне до „Конквистадор“, макар и с белезници и под охрана. Кой знае какво щеше да се случи тогава?

Всички се замислихме какво би станало, ако бяхме отвели Асад Халил в „Конквистадор“ според плана. В кой момент щеше да побеснее?

Господин Кьоних завърши с думите:

— Като оставим настрани другите възможности, Асад Халил ни нанесе страхотен удар. И все още не ни е известно дали в момента се крие някъде в Америка, или се е върнал в Либия. Но трябва да приемем, че е наблизо и се готви за нова атака.

Тъй като вече бяхме изчерпали фактите и навлизахме във фазата на догадките, аз предположих:

— Според мен този тип е самотник и няма да се появи в обичайните наблюдавани от нас къщи, нито пък ще се мотае с обичайните заподозрени в местната джамия.

Кейт се съгласи с мен и прибави:

— Може да има само една свръзка, например онзи от февруари или някой друг. Ако приемем, че след първоначалния контакт не се нуждае от помощ, можем да очакваме, че скоро ще открием трупа на друг негов съучастник. Освен това смятам, че някой на летището му е помогнал да избяга и че ще го намерим мъртъв. Трябва да предупредим полицейското управление.

Кьоних кимна и се обърна към Наш.

— Защо смяташ, че е заминал?

Тед не отговори веднага и си придаде вид, че му е писнало от хвърляне на бисери пред свине. Накрая се наведе напред и впери поглед във всеки от нас.

— Описахме пристигането на Халил в страната величествено и драматично. И господин Кьоних е прав, че каквото и да се беше случило, либиецът пак щеше да е победител. Бил е готов да жертва живота си в служба на аллах и да отиде при братята си в рая. Адски рискован начин да проникнеш във вражеска държава.

— Това вече ни е известно — отвърна крал Джак.

— Изслушайте ме докрай, господин Кьоних. Важно е. Добре, да приемем, че Асад Халил е дошъл в Америка, за да вдигне във въздуха тази сграда, другата оттатък улицата, целия Ню Йорк или Вашингтон. Да приемем, че някъде е скрита ядрена бомба. Или по вероятно един тон токсичен газ. Или пък хиляда литра антракс. Ако беше човекът, който е трябвало да използва тези оръжия за масово унищожение, Асад Халил щеше да влезе през Канада или Мексико с фалшив паспорт и да мине границата, за да изпълни тази важна задача. Нямаше да рискува да го заловят или убият. Днешният случай беше класическа операция „Чайка“… — Той се огледа наоколо и поясни: — Нали знаете, долита в страната, вдига много шум, осира навсякъде и отлита. Господин Халил е изпълнявал операция „Чайка“. Операцията е приключена. Заминал е.

Всички се замислихме за операция „Чайка“. Милият Тед бе проговорил. Оказваше се, че коефициентът му за интелигентност е поне колкото на видеокасетофон. Аргументацията му беше неопровержима. Тишината в стаята ми показа, че колегите ми най-после са видели блестящата проницателност на Наш.

Кьоних кимна.

— Струва ми се логично.

— Мисля, че Тед е прав — също се съгласи Кейт. — Халил е изпълнил онова, за което са го пратили. Няма да последва втори удар. Задачата му е приключила на летището и е имал възможност да хване всеки от десетките полети в късния следобед.

Кьоних погледна към мен.

— Господин Кори?

— Тед убедително подкрепи теорията си — казах аз.

Крал Джак се замисли за миг.

— И все пак трябва да продължим така, все едно че Халил е останал в страната. Вече уведомихме всички правоохранителни институции в Съединените щати и Канада. Освен това събрахме всички агенти от Антитерористичната спецчаст, които успяхме да открием, й установихме наблюдение над обичайните сборища на терористи от Средния изток. Съобщихме на Транспортна полиция, НЙПУ, Ню Джърси, Кънектикът, съседните окръзи и така нататък. Колкото повече време минава, толкова повече се разширява зоната на издирване. Ако се крие, навярно в очакване да напусне страната, можем да го пипнем някъде наблизо. Най-важното в момента е да го задържим.

— От летището се обадих в Лангли — информира ни Наш. — Управлението обяви издирване на всички международни летища, на които имаме доверени лица. — Той погледна към мен. — Това означава хора, които работят за нас.

— Благодаря. Чета шпионски романи.

Та така. Асад Халил или вече бе извън страната, или се криеше в очакване да се измъкне. Това наистина изглеждаше най-логично като се имаше предвид случилото се.

Някои неща обаче ме смущаваха, една-две подробности, които не пасваха. Първо: защо Асад Халил се беше предал в парижкото ни посолство? Много по-просто щеше да е да се качи на борда на полет 175 на „Трансконтинентал“ с фалшив паспорт, като своя съучастник Джо Смит. Далеч по-лесно можеше да изпълни същия номер с отровния газ без белезници и неохраняван от двама въоръжени федерални агенти.

Наш пропускаше човешкия елемент, точно както се и очакваше. За да разбереш какво е намислил Асад Халил, трябва да разбираш начина му на мислене. Той не искаше да е поредният анонимен терорист. Бе влязъл в посолството, за да го оковат в белезници и после да избяга като Худини. Да ни се изплюе в лицето, а не да изпълни някаква си операция „Чайка“. Беше искал да прочете какво знаем за него, да отреже палците на агентите, да влезе в „Конквистадор“ и да избие всички вътре. Определено поемаше изключително голям риск, но уникалното в случая бе личният му аспект. Халил ни унижаваше като древен воин, проникнал сам във вражески лагер и изнасилил жената на вожда.

Чудех се само дали Асад Халил е свършил с преебаването на американците. Едва ли — засега късметът му помагаше. Но бях съгласен с Наш, че нито ще взриви ядрена бомба, нито ще пусне отровен газ или смъртоносни микроорганизми. Инстинктивно усещах, че Асад Халил — Лъва — е в Америка, за да продължи да ни се изсира в лицето. Нямаше много да се изненадам, ако се появеше на двайсет и осмия етаж.

Беше време да споделя всичко това с колегите си и да разкрия коза си на крал Джак.

Но колегите ми приказваха за нещо друго и докато чаках възможност да се обадя, започнах да се съмнявам в предчувствията си. Затова за момента реших да си затрая и се заслушах в разговора.

— Халил очевидно е прочел материалите в куфарчетата на Фил и Питър — казваше на Джак Кьоних Кейт.

— Те не носеха почти нищо — прекалено безразлично отвърна той.

— Но той е взел досието си — отбеляза тя.

— В него нямаше почти нищо — повтори Кьоних. — Нищо повече от онова, което вече е знаел за себе си.

— Но сега знае колко малко ни е известно — продължи да настоява Кейт.

— Така е. Съгласен съм. Нещо друго?

— Да… в досието имаше докладна записка от Зак Уебър. Обикновена оперативна докладна, но адресирана до Джордж Фостър, Кейт Мейфилд, Тед Наш, Ник Монти и Джон Кори.

Мамка му! Изобщо не се бях сетил за това.

— Ами тогава бъдете внимателни — небрежно каза Кьоних.

Мерси, Джак.

Той прибави:

— Но се съмнявам, че Халил… — Кьоних се замисли за миг. — Знаем на какво е способен този човек. Но нямаме представа какви са плановете му. Мисля, че вие не фигурирате в тях.

— Нали се разбрахме да не го подценяваме — възрази Кейт.

— Само че не трябва и да го надценяваме — отсече той.

Това бе нещо ново за мен. Също като ЦРУ, ФБР обикновено надценява всичко. Отразява се благотворно на бюджета и имиджа им. Естествено запазих тази мисъл за себе си.

— Рядко се случва терорист да се държи така — продължи Кейт. — Повечето терористични актове са или случайни, или се извършват от разстояние, като взривяването на бомби. Този човек е заподозрян в убийства в Европа. Излишно е да припомням какво направи тук. В него има нещо, което ме безпокои, освен всичко очевидното.

— Какво? — попита господин Кьоних.

— Не зная. Но за разлика от повечето терористи, Халил прояви изключителна интелигентност и смелост.

— Като лъв — отбеляза крал Джак.

— Да, като лъв. Но да не изпадаме в метафори. Той е човек, убиец, и това го прави по-опасен от звяр.

Кейт Мейфилд се приближаваше към същността на въпроса, към природата на Асад Халил. Но не каза нищо повече и никой не доразви мислите й.

Една-две минути обсъждахме типовете убийци. Във ФБР са адски добри в психологическите профили. Голяма част от всичко това ми звучеше като празни приказки, но някои неща бяха точни.

— Имам чувството, че Халил нещо лично се е надървил на американците — предложих мнението си аз.

— Моля? — попита господин Кьоних.

Съжалих, че съм използвал полицейския жаргон и изясних термина.

— Целите му не са само философски или политически. Той изпитва смъртоносна омраза към американците като народ. — Направих пауза и прибавих: — Струва ми се, в светлината на днешните събития можем да приемем, че някои или всички подозрения и твърдения от досието на Халил са верни. В такъв случай именно той е убил с брадва онзи офицер от нашите военновъздушни сили. И е застрелял трите невинни американчета в Брюксел. Ако успеем да открием причината, навярно ще разберем какво го измъчва и какъв ще е следващият му ход.

— Той нанася удари и срещу британци — обади се Наш. — Според нас е взривил бомба в британското посолство в Рим. Това опровергава твоята теория, че страда от… мания да убива само американци.

— Ако наистина е взривил бомбата в британското посолство — отвърнах аз, — значи има някаква връзка. Халил не обича британците и американците. Връзките винаги показват нещо.

Наш ми се изсмя. Адски мразя да ми се хилят така.

Кьоних го погледна.

— Не си ли съгласен с господин Кори?

— Господин Кори бърка полицейската работа с разузнаването — каза Тед. — Те невинаги се покриват.

— Невинаги — рече Кьоних. — Понякога обаче си приличат.

Наш сви рамене.

— Даже Асад Халил да убива само американци, това не го прави уникален. Всъщност тъкмо обратното. Повечето терористи нанасят ударите си срещу Америка и американците. Това е тяхната отплата, че сме номер едно, че подкрепяме Израел, за войната в Залива и за антитерористичните ни операции в световен мащаб.

Кьоних кимна.

— И все пак стилът на Халил е уникален. Той действа отблизо, възприема нещата лично и се стреми да ни унижи.

Наш отново сви рамене.

— И какво от това? Дори стилът му да показва нещо за бъдещите му планове, не бихме могли да го спрем. Няма да го заловим в крачка. Той има милиони цели и сам избира обекта, времето и мястото. Операция „Чайка“.

Никой не отговори.

— Във всеки случай — заключи Тед Наш — аз съм убеден, че случилото се днес е изчерпало съдържанието на задачата му и че си е заминал. Следващият му удар може да е в Европа, където очевидно е действал и преди и познава терена и където невинаги се взимат достатъчно мерки за сигурност. Да, някой ден може да се върне. Но засега лъвът е сит и се връща в либийското си леговище, ако ми позволите да продължа с метафората. И докато не огладнее, няма да излезе отново на лов.

Сетих се за своята метафора с Дракула — за кораба, който пристига с мъртъв екипаж и пътници и графът се промъква в нищо неподозиращата страна, пълна с тлъсти хора с хубави вени, и така нататък. Но господин Кьоних, изглежда, ме смяташе за логичен тип със силен инстинкт и без никакви метафорични мисли. Затова казах:

— Като имам предвид случилото се днес, продължавам да твърдя, че Халил е на не повече от осемдесет километра оттук. С Тед се басирахме на десет долара, че скоро ще се обади отнякъде.

Господин Кьоних се усмихна.

— Наистина ли? Най-добре да оставите парите у мен. Тед заминава в отвъдокеанска командировка.

Той не се шегуваше и протегна ръка. Двамата с Наш сложихме по десетачка в шепата му и крал Джак ги прибра в джоба си. Кейт завъртя очи. Момчетата винаги си остават момчета. Джак Кьоних ме погледна.

— Значи Халил е някъде наоколо и знае името ви, господин Кори. Смятате ли, че сте в менюто му?

Пак се бяхме върнали към лъвските метафори. Схванах смисъла и той не ми допадна.

— Понякога ловците се превръщат в плячка — уведоми ме Кьоних. После се обърна към Наш. — Например преди известно време терорист от Средния изток уби двама мъже на паркинга пред сградата на ЦРУ.

Тед Наш изглеждаше така, като че ли предпочиташе да забрави за този случай.

— Жертвите бяха служители на управлението, но се оказаха случайни мишени — поясни той. — Убиецът не ги е познавал. Целта му е била да нанесе удар на институцията.

Джак Кьоних не му отговори, а каза на всички:

— Вие не сте причината за пристигането на Асад Халил тук. Но ако той все още е в страната, вече може да сте в списъка му. Всъщност това ми се струва съвсем реална възможност.

Наведох се напред.

— Моля? Каква възможност?

— Ами, не ми се ще да използвам думата „примамка“, но…

— Лоша идея. Да не я обсъждаме повече.

На него обаче не му се искаше да се откаже и се върна към лъвската метафора.

— Значи имаме един лъв, който яде селяните. Имаме и ловци, които за малко да го хванат. Лъвът им е бесен и допуска фаталната грешка да тръгне след тях. Нали така?

Наш като че ли се развесели. Кейт се замисли.

— Ще пуснем в пресата материали за Джон и Кейт — продължи Кьоних — и дори може би ще публикуваме снимките ви, макар че обикновено не правим така. Халил ще реши, че в Америка това нещо е нормално и няма да заподозре капана. Нали?

— Струва ми се, че това не се включва в трудовия ми договор — отбелязах аз.

Той не ми обърна внимание.

— Няма да използваме името и снимката на Тед, защото неговата организация няма да ни позволи. Джордж е женен и има деца, затова няма да рискуваме. Но ти, Джон, и ти, Кейт, живеете сами, нали така?

Кейт кимна.

— Защо засега не оставим тази идея? — попитах аз.

— Защото ако сте прав, господин Кори, и Халил все още е някъде наблизо, може да се изкуши да нанесе удар по лесна мишена, преди да се насочи към следващата. А тя ще е много по-голяма от онова, което вече е извършил. Ето защо. Опитвам се да предотвратя ново масово убийство. Понякога човек трябва да залага живота си в името на сигурността на нацията. Не сте ли съгласни?

— Съгласна съм — отвърна Кейт. — Струва си да опитаме.

— Страхотна идея — казах аз. — Защо не се сетих за нея?

— И ако Джон греши — отбеляза Наш — и Халил е напуснал страната, печеля десет долара. Ако Халил е останал в Щатите, Джон печели десет долара, но… е, да не мислим за това.

Тед Наш наистина се кефеше. Доколкото си спомнях, за пръв път. Искам да кажа, че старият стоик Тед се хилеше при мисълта някакъв шантав ездач на камили да пререже гръкляна на Джон Кори. Дори господин Робъртс се мъчеше да скрие усмивката си. Странно какви неща разсмиват хората.

Съвещанието продължи още известно време. Разгледахме въпроса за пресата, който след смъртта на тристате пътници на самолета и убийствата на земята можеше да се окаже изключително деликатен. Джак Кьоних завърши с думите:

— Следващите няколко дни ще са много трудни. Медиите общо взето се отнасят добронамерено към нас, както се убедихме в случая със Световния търговски център и самолета на „Транс Уърлд Еърлайнс“. Но трябва да ги контролираме. Освен това утре ще се наложи да отидем във Вашингтон и да успокоим началството, че владеем положението. Искам всички да се приберете вкъщи и да се наспите. Утре сутрин ще се срещнем на „Ла Гуардия“ и ще вземем първия полет на „Ю Ес Еъруейс“ в седем часа. Джордж ще остане в „Конквистадор“. — Той се изправи и ние го последвахме. Крал Джак ме изненада, като каза: — Молете се за мъртвите. — Всички се ръкувахме, даже господин Робъртс. Тримата с Кейт и Тед си тръгнахме. На излизане усетих, че ни зяпат много очи.