Нелсън Демил
Играта на лъва (48)

47.

Двамата слязохме първи и ни посрещна агент от лосанджелиското оперативно бюро на ФБР, който ни откара до полицейския хеликоптер. Излетяхме за Вентура, където и да се намираше тя.

Всичко на земята приличаше на Куинс, освен палмите и планините. Прелетяхме няколко километра над някакъв океан, струва ми се, после продължихме над брега. Слънцето беше точно над океана, но вместо да изгрява като над моя океан, то залязваше. Странно място.

След двайсет и пет минути кацнахме до общинската болница в източната част на Вентура.

Чакаше ни син седан, шофиран от някакъв тип на име Чък, облечен в тъмнокафяви панталони, спортно сако и маратонки. Твърдеше, че бил агент от ФБР, но не приличаше на такъв. Явно беше ФБР калифорнийски вариант. Само че всички те се смятат за еднакви, защото са учили в една и съща школа в Куонтико.

По пътя до офиса Чък ни зададе цял куп въпроси. Предполагам, че във Вентура не се занимаваха с много масови убийства, извършени от международни терористи. Всъщност в самолета Кейт бе споменала, че преди офиса бил затворен и кой знае защо, наскоро пак го били открили.

Намираше се в модерна офис сграда, заобиколена от палми и паркинги. Докато вървяхме към входа, се огледах. Във въздуха миришеше на цветя и температурата и влажността бяха страхотни. Слънцето залязваше, но небето все още бе светло.

— Какво прави тук ФБР? — попитах Кейт. — Да не отглеждат авокадо?

— Внимавай какво говориш.

— Естествено. — Представих си тукашните агенти по сини костюми, сандали и без чорапи.

Както и да е, влязохме в сградата, качихме се с асансьора и стигнахме до врата, на която пишеше ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ. Освен това имаше и герб на министерството на правосъдието, като везните не бяха наклонени на нито една страна. Следваше девизът ВЯРНОСТ, СМЕЛОСТ, ЧЕСТНОСТ. Не можех да споря с него, но казах на Кейт:

— Би трябвало да прибавят и „политическа коректност“.

Този път тя просто не ми обърна внимание и натисна звънеца.

Вратата се отвори и ни посрещна симпатична агентка на име Синди Лопес.

— Нищо ново — съобщи тя. — Трима наши хора са в дома на Уигинс. Преди малко от Лос Анджелис им пратиха подкрепление от още трима. В района има двайсет и четирима агенти от двете бюра, местната полиция е предупредена и всички поддържат връзка по радиостанции или мобифони. Продължаваме да се опитваме да открием Елууд Уигинс. В къщата му намерихме документи, според които работи в „Пасифик Карго Сървисис“. Посетихме ги, но те ни съобщиха, че имал полет чак в петък. Обаче споменаха, че понякога в петък си взимал болничен. Пратихме двама агенти на окръжното летище във Вентура в случай, че се появи там. Освен това наблюдаваме местата, които посещава често. Изглежда, Уигинс е човек със свободен дух и обикаля, където му скимне.

— Тоя тип ми харесва — казах.

Агент Лопес се усмихна и продължи:

— Приятелката му също я няма. Известно е, че двамата обичат да ходят на къмпинг и най-вероятно в момента правят тъкмо това.

— Какво е къмпинг? — попитах аз.

Госпожа Лопес погледна госпожа Мейфилд. Госпожа Мейфилд погледна мен.

— А, например в гората — казах аз. — Палатки и прочее.

— Да.

— Уигинс или приятелката му имат ли мобифони?

— Да. И двамата. Но не отговарят.

Замислих се и реших, че е по-добре да са на къмпинг, отколкото да са мъртви, но че разликата не е много голяма.

— Изглежда, сте свършили сериозна работа — похвалих госпожа Лопес.

— Разбира се. — Тя подаде на Кейт един лист. — От Ню Йорк се обади Джак Кьоних. Помоли да му се обадите. Ще остане там до полунощ нюйоркско време, после ще си е вкъщи.

— Ще му позвъним от дома на Уигинс — казах на Кейт. — Когато имаме какво да му съобщим.

— Ще му позвъним сега — отсече тя.

— Значи искаш да си приказваш тук с Джак, докато Халил е в дома на Уигинс, така ли?

Кейт неохотно кимна и се обърна към Синди Лопес.

— Добре, искаме да отидем в дома на Уигинс.

— Опитваме се да не демонстрираме много присъствието си там.

— Тогава кротко ще седим на дивана — казах аз.

Тя се поколеба.

— Ако отидете, ще ви помолим да останете там поне до ранните утринни часове. Опитваме се да поставим капан, а не да организираме купон.

Искаше ми се да й напомня, че всичко това е моя заслуга, но устоях на изкушението да кажа очевидното. Виждате ли колко бързо могат да ти измъкнат случая изпод носа?

Вечната дипломатка Кейт каза:

— Това е ваша територия и няма да ви се месим.

Което трябваше да накара госпожа Лопес да се зачуди защо тогава сме тук. Всичко е заради самолюбието, момиче.

— С госпожа Мейфилд започнахме да работим по случая още от трагедията на „Кенеди“ и искаме да участваме докрай. Когато отидем в дома на Уигинс, няма да ви се пречкаме.

Предполагам, че не ми повярва, но каза:

— Съветвам ви да си сложите бронирани жилетки. Мога да ви дам.

Изпитах желание да се съблека и да покажа на госпожа Лопес, куршумите просто минават през тялото ми, без да ме засягат.

— Благодаря ви, но…

— Благодаря, ще ги вземем — прекъсна ме Кейт и информира госпожа Лопес: — Никога не питай мъж дали иска бронирана жилетка или ръкавици. Просто го накарай да си ги сложи.

Госпожа Лопес разбиращо се усмихна.

Е, сега се почувствах наистина особен, заобиколен от грижовни жени, които знаят какво е най-добре за глупавичкия малък Джони, после си помислих за Асад Халил. Надявах се, че имат жилетки моя размер.

Отидохме в оръжейната им. Вътре имаше какво ли не — пушки, пистолети, зашеметяващи гранати, белезници и така нататък.

— Можете да си облечете жилетките в мъжката и женската съблекалня, ако желаете — предложи ни госпожа Лопес.

Кейт й благодари и агентката излезе.

Свалих си връзката, сакото и ризата и й казах:

— Няма да надничам.

Тя си съблече сакото и блузата и аз надзърнах. Намерихме подходящи жилетки и си ги сложихме.

— Това е точно като сцена от „Досиетата Х“…

— Престани със скапаните „Досиета Х“.

— Ама не се ли чудиш защо ония двамата още не са се оправили.

— Тя не го обича. Уважава го и той я уважава и не искат да развалят или усложняват връзката си.

— Я повтори.

— Аз лично смятам, че вече би трябвало да се чукат.

Излязохме от оръжейната и благодарихме на агент Лопес. Чък, който ни бе взел от хеликоптерната площадка на болницата, ни придружи до паркинга и потеглихме към дома на Елууд Уигинс.

Докато колата се насочваше на запад към левия бряг, през главата ми минаваха много мисли. Бях изминал дълъг път, за да стигна дотук, но пътят на Асад Халил беше още по-дълъг. Историята му започваше от място, наречено Ал Азизия, някъде в Либия. През нощта на 15 април 1986 година в продължение на няколко минути двамата с Чип Уигинс се бяха намирали в една и съща точка от пространството и времето. Сега Асад Халил искаше да му върне визитата и Уигинс не знаеше, че ще си има компания. Или пък вече се бяха срещнали. В такъв случай нито единият нямаше да се появи в дома на Уигинс. Но ако пътищата им още не се бяха пресекли, чудех се кой пръв ще спре на отбивката.

Вечерта се спускаше и вече бяха включили уличното осветление.

Когато наближихме квартала на Уигинс, Чък предупреди по радиостанцията агентите в района, за да не станат нервни и да не започнат да стрелят. После със същата цел се свърза по мобифона си с онези в къщата и аз го помолих:

— Кажете им да сложат кафе.

Той не го направи и по разговора можех да преценя, че феберейците не са въодушевени от неочакваната компания. Майната им. Случаят си беше мой.

Така или иначе, поехме по дългите прави улици на предградието, което според Чък било близо до океана, макар че нито виждах, нито усещах мирис на море. Тук дворовете бяха съвсем малки, а самите къщи представляваха едноетажни квадратни кутийки с пристроени гаражи и червени керемидени покриви, плюс поне една палма на двор. Кварталът не ми изглеждаше скъп, но в Калифорния човек никога не знае, пък и не ми пукаше.

— Тия къщи винаги ли са си били тук — попитах Чък, — или свлачищата са ги смъкнали от планината?

Той се захили.

— Смъкнаха се при последното земетресение, което беше преди горските пожари.

Тоя тип ми харесваше.

За щастие, не забелязах нито един от наблюдаващите района екипи. Още по-хубавото бе, че не мярнах наоколо деца.

— Къщата вдясно — втората след пресечката — посочи ни Чък.

— Искаш да кажеш бялата с червения керемиден покрив и палмата ли?

— Да… ама те всичките… втората от края.

Кейт, която пътуваше на задната седалка, срита облегалката ми. Нещо като знак, предполагам.

— Ще спра, вие ще слезете и аз ще потегля — каза Чък. — Вратата е отключена.

На влизане в колата бях забелязал, че при отваряне на вратите вътрешната лампичка не свети, както правим и на Източното крайбрежие. Може би тези хора все пак си знаеха работата.

Спряхме, двамата с Кейт бързо слязохме и без да тичаме, се запътихме по разронената бетонна алея. Вдясно от вратата имаше голям прозорец със спуснати щори. В някогашния ми квартал вече всички съседи щяха да са наясно какво става, но тази улица приличаше на сцена от фантастичен филм от петдесетте години, в който всички са загинали от атомна радиация. А може федералните да ги бяха евакуирали.

Отворих вратата и влязохме. Нямаше фоайе и се озовахме в Г-образна дневна и трапезария, осветена от една-единствена слаба настолна лампа. В средата на стаята стояха мъж и жена, облечени в сини панталони и ризи, найлонови якета с надпис ФБР и закачени с щипки служебни карти. На лицата им сияеха широки усмивки и ръцете им бяха приветствено протегнати. Не бе, майтап.

— Аз съм Роджър Флеминг, а това е Ким Рий — каза мъжът.

Госпожа Рий произхождаше от Ориента, сега наречен Източна Азия, и по името й реших, че е корейка. Роджър беше бял като саламурено сирене.

— Предполагам, че знаете нашите имена — отвърнах. — Моето е Кейт.

Флеминг не се усмихна, нито пък агент Рий. Някои хора стават абсолютно сериозни, когато очакват смъртоносна престрелка. Ченгетата са склонни да се майтапят, навярно за да скрият нервността си, но федералните възприемат всичко сериозно, включително, сигурен съм, почивката на плажа.

— Колко време ще останете тук? — попита агент Рий.

— Колкото трябва — заявих аз.

— Нямаме намерение да участваме в самото задържане на заподозрения, ако се появи, освен ако не ви потрябваме — каза Кейт. — Тук сме само за да го идентифицираме и да вземем показания, след като го арестувате. Освен това ще го отведем в Ню Йорк или Вашингтон, за да му отправим федерално обвинение.

Нямах точно това предвид, но за пред Флеминг и Рий можехме да минем и за нормални.

Госпожа Мейфилд продължи да излага целите на мисията ни.

— Ако първо пристигне господин Уигинс, ще го разпитаме и ще го помолим да остави жилището си на наше разположение, после някой от нас ще го придружи до друго място. И в двата случая ще останем в къщата, за да чакаме заподозрения, който според нас се е насочил насам.

— Решихме, че е най-добре в къщата да чакат шестима агенти — отвърна госпожа Рий. — Така че ако заподозреният се появи, ще ви помолим да заемете позиция в задната стая, която ще ви покажем.

— Вижте, госпожо Рий и господин Флеминг — намесих се аз, — можем дълго да останем тук и да използваме едни и същи бани и спални, така че предлагам да престанем с глупостите и да се опитаме да се понасяме. Става ли?

Никакъв отговор. Кейт промени тона си.

— Работим по случая, откакто Асад Халил кацна в Ню Йорк. Видяхме над триста мъртви на борда на самолета, с който пристигна, убит е и агент от нашата група.

И така нататък. Изложи им всичко прекалено любезно, струва ми се, обаче те разбраха посланието и когато Кейт свърши, кимнаха.

Междувременно аз се оглеждах. Мебелировката бе оскъдна и въпреки това безвкусна. Освен това беше мръсно, за което ми се щеше да обвиня федералните, но навярно всъщност отразяваше отношението на господин Уигинс към живота.

Госпожа Рий предложи да ни запознае с колегите си и ние я последвахме в кухнята, докато господин Флеминг зае позиция до задния прозорец и занаднича през щорите. Върхът на модерната техника. Но разбира се, някой от агентите в квартала щеше да ни предупреди, ако някой се приближеше към къщата.

Кухнята бе слабо осветена от флуоресцентна крушка под един от шкафовете, но виждах, че всичко тук датира някъде от средата на петдесетте години. Посрещнаха ни мъж и жена, също облечени с градски десантен екип, състоящ се от тъмни панталони, тъмносини ризи и найлонови якета. Сините им бейзболни шапки бяха на плота. Мъжът седеше на малката кухненска маса и четеше материали по случая, като си светеше с фенерче. Жената стоеше до задната врата и надзърташе през прозорчето.

Госпожа Рий ни представи на господина, чието име, също като моето, беше Хуан, макар че не успях да чуя испанската му фамилия. Госпожата бе чернокожа и се казваше Еди. Тя ни махна с ръка, без да прекъсва наблюдението на задния двор.

После се върнахме през дневната и излязохме в малко антре, от което водеха три врати, едната за банята. В по-голямата стая, спалнята, имаше компютър, пред който седеше мъж в костюм и обикаляше из директориите на господин Уигинс, като в същото време поддържаше връзка по радиофона и двата си мобифона. Тук единствената светлина идваше от мониторния екран и всички щори бяха спуснати.

Госпожа Рий ни представи и мъжът, който се казваше Том Стокуел, бял, ни информира:

— Аз съм от лосанджелиското бюро и ръководя групата по този случай.

Предполагам, че това изключваше моето участие. Реших да бъда любезен.

— С госпожа Мейфилд сме тук, за да помогнем, без да се намесваме. Как ви звучи това?

— Колко време ще останете? — попита Том.

— Колкото трябва.

— Както би трябвало да знаете — рече Кейт, — заподозреният носи бронирана жилетка и има поне две оръжия, глокове четирийсети калибър, които е взел от двамата агенти на борда на самолета. — Тя му описа подробностите и Том внимателно я изслуша. Накрая Кейт завърши с думите: — Този човек е извънредно опасен и едва ли ще го заловим, без да окаже съпротива. Но разбира се, трябва да го хванем жив.

— Разполагаме с различни несмъртоносни оръжия и устройства — отвърна Том, — например лепилни пушки и мрежи, плюс, разбира се, газ и…

— Моля? — попитах аз. — Какво е лепилна пушка?

— Голямо ръчно устройство, изстрелващо лепило, което мигновено се втвърдява и обездвижва човек.

— Това калифорнийско изобретение ли е?

— Не, господин Кори. Използва се в цялата страна. Имаме също мрежа, която може да се изстрелва.

— Наистина ли? А имате ли истински оръжия?

Той не ми обърна внимание и продължи разясненията си. Прекъснах го.

— Евакуирахте ли квартала?

— Много спорихме по този въпрос, но във Вашингтон се съгласиха, че ще е трудно.

— За кого?

— На първо място, това ще наложи агентите да напуснат прикритията си. Някои хора не са си вкъщи и по-късно може да се върнат, така че операцията ще отнеме цялата нощ. А и местните жители ще бъдат извънредно притеснени, ако се наложи да напуснат домовете си за неопределен срок. Все пак евакуирахме къщите от двете страни и отзад и наши агенти заеха позиции в тях.

С други думи, беше по-важно да се залови Асад Халил, отколкото да се безпокоят, че данъкоплатците могат да попаднат под кръстосан огън. Ако трябва да съм искрен, не бих могъл да твърдя, че не съм съгласен с него.

— Агентите са инструктирани да не се опитват да задържат заподозрения на улицата, освен ако той не усети опасността и не тръгне да бяга — прибави госпожа Рий. — Най-вероятно арестът ще бъде извършен в или около тази къща. Заподозреният сигурно е сам, но носи само два пистолета. Така че, ако не допуснем някаква грешка — не очакваме продължителна престрелка. — Тя ни погледна. — Ако заподозреният се появи, ще блокираме квартала.

Аз лично смятах, че ако телевизорите и стереоуредбите им гърмят достатъчно силно, съседите няма да забележат дори дива престрелка на предната си морава.

— Съгласен съм, каквото и да ни струва това — казах. Но си представих дете с колело, което се появява във възможно най-неподходящия момент. Случва се. Божичко, наистина се случва.

— Предполагам, че агентите навън имат очила за нощно виждане — рече Кейт.

— Разбира се.

Побъбрихме известно време и Кейт случайно информира Том и Ким, че и тя била калифорнийско момиче, и всички се съгласиха, че трябва да действаме заедно. Освен мен. Чувствах се малко излишен.

Том спомена, че в предишното жилище на Уигинс в Бърбанк също имало агенти. Местната полиция на двете места била предупредена, но не била помолена за пряко съдействие.

По някое време ми писна да слушам как всичко било покрито и попитах:

— Къде е шестият ви човек?

— В гаража. Там е пълно с боклуци, така че Уигинс не може да прибере колата си вътре, но вратата се отваря автоматично и той може да влезе през междинната врата направо в кухнята. Най-вероятно ще постъпи точно така, тъй като е най-близо до отбивката.

Прозях се. Предполагам, че ми действаше часовата разлика, пък и през последните няколко дни не ми се събираше много сън. Колко беше часът в Ню Йорк? По-късно? По-рано?

Том също ни увери, че правели всички усилия да открият Елууд Уигинс, преди да се е запътил обратно към дома си.

— Халил може да се опита да го пресрещне по пътя — каза той. — Уигинс има лилав джип „Гранд Чероки“, който не е тук, затова предупредихме да го търсят.

— Каква е колата на приятелката му? — попитах аз.

— Бял форд „Уиндстар“, който е до къщата й в Окснард. Тя също е под наблюдение.

Окснард ли? Така или иначе, какво можех да кажа? Тези хора действаха професионално. Обаче все още ги смятах за кретени.

— Сигурен съм, че са ви информирали за посещенията на Халил при вече покойните пилоти от ескадрилата на Уигинс — обадих се аз — Това показва, че е възможно Халил да разполага с повече информация за Уигинс от нас. Търсил го е повече време. — И за протокола прибавих: — Има голяма вероятност господин Уигинс и господин Халил вече да са се срещнали.

Няколко секунди всички мълчаха, после Том каза:

— Това не променя работата ни тук. Ще чакаме някой да се появи. Халил и Уигинс вече са обявени за издирване, разбира се, че полицията може да ни се обади и да ни съобщи, че са открили единия или и двамата. Уигинс жив, Халил — с белезници.

Не исках да предизвиквам съдбата, но не можех да си представя Халил с белезници.

Том отново седна пред компютъра.

— Опитвам се да открия някаква следа, която да ни покаже къде би могъл да се намира Уигинс. Проверих имейла му, за да видя дали не се е свързал с някой щатски или национален парк или да е направил резервация за къмпинг, такива неща. Според нас е на къмпинг… — Той замълча, после прибави, предполагам заради мен: — Това е екскурзия в гората с палатка или каравана.

Заключих, че госпожа Лопес и Том вече са успели да поговорят насаме.

— Проверихте ли бельото на Уигинс? — попитах го.

Той вдигна глава от компютъра.

— Моля?

— Ако носи боксери среден размер, бих искал да му заема един чифт.

Том се замисли за миг.

— Всички сме си взели чисти дрехи, господин Кори. Навярно някой — от мъжете, искам да кажа — може да ви заеме чифт гащета. Не можете да използвате бельото на господин Уигинс.

— Е, ще го попитам лично, ако се появи.

— Добра идея.

Кейт — трябва да й отдам дължимото — не се преструваше, че не ме познава.

— Бихме искали да видим гаража и останалата част от къщата — каза тя на Ким Рий.

Госпожа Рий ни изведе в антрето и отвори вратата на стая, която гледаше към задния двор. В помещението, което преди навярно бяха използвали за спалня, сега имаше огромен телевизор, аудиоуредба и достатъчно тонколони, за да предизвикат ново земетресение. На пода забелязах шест сака.

— По-късно можете да останете тук — предложи госпожа Рий. — Диванът е разтегателен. Всички ще се редуваме да спим, ако акцията продължи цяла нощ.

Преди си мислех, че най-страшният ми кошмар е семейна вечеря за Деня на благодарността, обаче сега бях попаднал в капан в малка къща с агенти от ФБР.

Госпожа Рий отвори вратата и на малката баня, което ме накара да се зачудя дали не е работила като агент на недвижими имоти. Направи ми впечатление, че в жилището липсват каквито и да било военни отличия, и това ми подсказа, че Елууд Уигинс не желае да си спомня за военната си служба. А може просто да беше изгубил всичко, което отговаряше на психологическия му профил. Или пък бяхме сбъркали къщата. Нямаше да е за пръв път федералните да не улучат адреса. Помислих си дали да не спомена последната възможност на госпожа Рий, но щяха да се обидят.

Както и да е, върнахме се в кухнята и Ким отвори вратата, водеща към претъпкания с боклуци гараж. На сгъваем стол зад натрупани кашони седеше загорял русокос младеж, очевидно младшият агент — четеше вестник на светлината на флуоресцентна крушка. Той се изправи и госпожа Рий му даде знак да седне на мястото си, за да не се вижда, ако вратата на гаража внезапно се отвори автоматично.

— Това е Скот, който сам прояви желание да остане тук — каза тя и за пръв път ни се усмихна.

Скот, който изглеждаше като току-що слязъл от сърф, ни се ухили и махна с ръка.

— Хм, глей сега, пич, дръж се — нали загряваш? — казах аз.

Всъщност не го казах, обаче ми се щеше. Скот беше колкото мен на ръст, ама не приличаше на човек, който носи боксерки.

Госпожа Рий затвори вратата и останахме в кухнята с Еди и Хуан.

— Донесохме малко замразена и консервирана храна, за да не се налага никой да излиза, ако операцията се проточи — информира ни Ким и подчертано прибави: — Ще стигне за шест дни за шестима души.

Внезапно си представих агенти, които след свършването на храната се превръщат в канибали, но не споделих тази мисъл. Вече стъпвах по тънък лед или там калифорнийския му еквивалент.

— След като имаме да храним още две усти, хайде да поръчаме пица — каза Хуан. — Умирам за пица.

Реших, че Хуан е готин пич. За съжаление, бе доста по-едър от мен и също едва ли носеше боксерки.

— Готвя страхотни макарони със сирене на микровълнова фурна — каза ми Еди.

Всички се захилихме. Тая работа смърдеше. Но до този момент нещата се развиваха много по-добре, отколкото можех да очаквам преди едно денонощие. Асад Халил ни беше в кърпа вързан. Нали така? Какво можеше да се обърка? Не питайте.

Но ако Уигинс още бе жив, поне имаше голяма вероятност да не се присъедини към колегите си.

Кейт каза, че отивала да се обади на Джак Кьоних, и ме покани да се уединим в задната стая. Отклоних предложението и тя излезе. Останах да си приказвам с Еди и Хуан в кухнята.

След петнайсетина минути Кейт се появи и ме информира:

— Джак те поздравява за добрата детективска работа. Желае ни успех.

— Много мило. Пита ли го как е било във Франкфурт?

— Не сме обсъждали този въпрос.

— Къде е Тед Наш?

— На кой му пука? — Тя погледна колегите ни и тихо прибави: — Не се вманиачавай по маловажни неща.

— Просто исках да му натрия носа. Нищо повече.

Кейт не ми обърна внимание.

— Джак каза да му се обадим, ако се случи нещо, разбира се. Наредено ни е да отведем Халил жив или мъртъв в Ню Йорк, не във Вашингтон. Това е невероятен успех.

— Пилците се броят наесен.

Тя за пореден път пропусна репликата ми покрай ушите си.

— В момента Джак работи с местните полицейски управления, за да създадат ясна картина за движението на Асад Халил, убийствата му и вероятните му съучастници.

— Добре. Така ще има достатъчно работа, за да не ми виси над главата.

— Така му казах и аз.

Мисля, че госпожа Мейфилд ме поднасяше. Така или иначе, не искахме повече да забавляваме колегите си, затова прекратихме разговора.

Еди ни предложи кафе и четиримата с Кейт, Ким и Еди седнахме на масичката, докато Хуан пазеше на задната врата. Всички много се интересуваха от случилите се от събота насам събития и ни разпитваха за подробностите, които не бяха споменати във вестниците и в служебните доклади. Бяха любопитни какво е настроението на Федерал Плаза 26, какво казват шефовете във Вашингтон и прочее. Хората от правоохранителната система, реших аз, бяха еднакви и въпреки първоначалната си любезно прикрита враждебност започнахме отлично да се разбираме. Помислих си дали да не ги поведа в хор с „Пътят за Вентура“ или „Идвам, Калифорния“, обаче не исках да прекалявам. Другите явно знаеха, че съм бивше ченге, затова предположих, че са ги предупредили, ако това е точната дума, или просто сами се бяха досетили.

Всичко изглеждаше мирно и тихо, но знаехме, че иззвъняването на телефон може рязко да промени положението и да вледени кръвта във вените ни. Преживявал го бях, както и останалите в къщата, и може би даже го чаках, защото не мислех за хубавата си безопасна аудитория в „Джон Джей“. Мислех за Асад Халил и почти усещах присъствието му. Всъщност представях си как кълца с брадва полковник Хамбрехт и убива децата в Брюксел.

Изтече около час и петимата агенти се редуваха да стоят на пост. С Кейт предложихме също да участваме, но те, изглежда, искаха да си стоим в кухнята.

Сега на масата седеше Скот и ме разпитваше за Ню Йорк. Опитах се да го убедя, че хората ходят на сърф на Ист Ривър, и всички се разхилиха. Изкушавах се да разкажа вица за министърката на правосъдието, но можеха нещо да се засегнат.

Така или иначе, проявих скромност по отношение на приноса си в разследването, едва споменах, че именно аз съм открил какви са намеренията на Асад Халил, и прескочих блестящата си проява на проницателност с идентифицирането на пилотите.

Лицата на всички помръкнаха при мисълта, че много хора, вярно служили на страната си, са били убити от чужд агент. Не биваше да се случват такива неща.

Малко преди 21:00 някъде в къщата иззвъня телефон и разговорите замлъкнаха.

След секунди в кухнята влезе Том.

— Из квартала обикаля син бус на фирма за доставки. Вътре е само шофьорът. Момчетата с очилата за нощно виждане казват, че отговарял на описанието на заподозрения. Всички да заемат позициите си.

Вече бяхме станали. Том се обърна към нас с Кейт.

— Идете в стаята с телевизора. — И бързо излезе от кухнята.

Ким Рий отиде в гаража, където в момента дежуреше Роджър Флеминг. Остави вратата отворена и видях, че Роджър е приклекнал зад кашоните с насочен напред пистолет. Ким също извади патлака си и застана до електрическото табло край вратата на гаража. Хуан пазеше задния изход.

С Кейт отидохме в дневната. Том и Еди стояха от двете страни на входа. Скот надничаше през шпионката. Не можех да не забележа, че е само по широки бански гащета, от които стърчеше дръжката на глок. Предположих, че това е калифорнийският вариант на дегизировка. Във всеки случай, отдадох му дължимото, че не носи бронирана жилетка.

Том ни видя и пак ни предложи да се оттеглим в стаята с телевизора, но бързо разбра, че не сме изминали хиляда и петстотин километра да гледаме телевизия, докато те арестуват заподозрения.

— Прикрийте се ей там — каза ни той.

Кейт застана до Том, който беше вляво от вратата, и извади оръжието си. Аз отидох при Еди, който бе заел позиция между касата и дясната стена на дневната. Вратата щеше да се отвори навътре към нас и щеше да ни скрие. Имаше достатъчно извадени пистолети, така че оставих глока си в кобура. Погледнах Кейт, която ми се усмихна и ми намигна. Сърцето ми туптеше, но боя се, не за Кейт Мейфилд.

Том притискаше мобифон към ухото си и слушаше. После ни съобщи:

— Бусът намалява скоростта на няколко къщи оттук…

— Виждам го — рече Скот. — Спира отпред.

В стаята можеше да се чуе дишането ни и въпреки подкрепленията, цялата супермодерна техника и бронираните жилетки, нищо не може да се сравнява с момента, в който очакваш да се изправиш пред въоръжен убиец.

Скот спокойно каза:

— От буса слиза човек… откъм улицата, не го виждам… заобикаля отзад… отваря вратите… вади пакет… идва насам… отговаря на описанието… висок, от Средния изток… носи дънки и риза с тъмна яка… държи малък пакет в ръка… оглежда се…

Том говореше нещо по мобифона, после го прибра в джоба си.

— Всички знаете какво да правите — прошепна ни той.

Всъщност бях пропуснал тая репетиция.

— Имайте предвид — предупреди ни Том, — че може да е невинен доставчик…

Зачудих се какво се е случило с лепилната пушка. Усетих, че по лицето ми избива пот.

Позвъни се. Скот изчака около пет секунди, после отвори. Преди вратата да запречи полезрението ми, видях агента да се усмихва.

— Нещо за мен ли?

— Господин Уигинс? — попита мъжки глас с чужд акцент.

— Не — отвърна Скот. — Аз само се грижа за къщата. Да се разпиша ли за пратката?

— Кога ще се върне господин Уигинс?

— В четвъртък. Или в петък. Мога да се разпиша. Няма проблем.

— Добре. Разпишете се тук.

— Тази химикалка не пише. Влез вътре.

Скот отстъпи назад и не можех да не си помисля, че ако наистина се грижеше за къщата, скоро щеше да е мъртъв и да се вмирисва в задната стая, докато Асад Халил чака господин Уигинс да се прибере.

Високият смугъл господин влезе в дневната и Еди изрита вратата. Въпреки че не бях участвал в репетицията, знаех какво ще се случи. Скот сграбчи мъжа за ризата и го дръпна към нас.

След около четири секунди нашият гост се озова проснат по очи на пода. Аз седнах върху краката му, Еди стъпи на шията му, а Том и Скот му слагаха белезниците.

Кейт отвори вратата и даде знак с палци нагоре на онези, които наблюдаваха къщата с бинокъл, после се затича по алеята към буса. Аз я последвах.

Претърсихме го, но вътре нямаше никого. На пода лежаха няколко пакета. Кейт откри на предната седалка клетъчен телефон и го взе.

Изневиделица се появиха коли, които рязко спряха пред къщата. От тях точно като на кино наизскачаха агенти, макар че не виждах нужда да бързат.

— Закопчахме го — съобщи им Кейт.

Вратата на гаража се отвори и на моравата се появиха Роджър и Ким. Наоколо все още нямаше съседи. Хрумна ми нелюбезната мисъл, че ако наистина снимахме филм, нямаше да сме в състояние да държим тълпите, желаещи да се включат като статисти.

Така или иначе, както изискваше стандартната оперативна процедура, агентите се върнаха в колите си и изчезнаха, за да възобновят наблюдението си на къщата и да не изплашат вероятните съучастници и господин Уигинс, ако той се прибереше.

С Кейт влязохме при пленника. Еди, Том и Скот го претърсваха.

Погледнах го и не се изненадах особено, че не е Асад Халил.