Нелсън Демил
Играта на лъва (46)

45.

Самолетът се отдалечаваше от Колорадо Спрингс. Асад Халил се премести на последната лява седалка и погледна към планината. Струваше му се, че вече са се издигнали над най-високите върхове, и все пак самолетът продължаваше да се носи право напред. Всъщност вече можеше да види целия Денвър.

Замисли се дали пилотите не са предали по радиостанцията предупреждение. Можеха да симулират механичен проблем и да кацнат на някое изолирано летище, където да го чакат властите. Имаше бърз и лесен начин да разбере.

Той стана и се запъти към кабината. Вратата все още беше отворена и Халил застана зад двамата мъже.

— Има ли някакви проблеми? — попита той.

Капитан Фиск хвърли поглед през рамо.

— Не, господине. Всичко е наред.

Асад внимателно се вгледа в тях. Винаги можеше да познае кога го лъжат, колкото и добър актьор да бе човекът. В поведението на пилотите нямаше нищо необичайно, макар че му се щеше да види очите им.

— Започваме да завиваме на запад над планината — каза капитанът. — Ще ви помоля да се върнете на мястото си, господин Пърлман.

Халил се подчини. Включи се знакът за предпазните колани, който досега Фиск не беше използвал, и прозвуча сигнал.

Самолетът се наклони наляво, после продължи напред. След няколко минути Асад усети слаба турбулентност. Все още се издигаха.

— Току-що получихме разрешение за кацане в Сан Диего — разнесе се по интеркома гласът на пилота. — Полетът ще продължи около час и петдесет минути. Ще кацнем към шест и петнайсет калифорнийско време. Това е един час назад от планинския часови пояс.

— Благодаря. Мисля, че вече разбирам часовите пояси.

— Да, господине.

Халил си помисли, че от Париж всъщност пътуваше със слънцето и това му даваше няколко часа повече, макар че нямаше особена голяма нужда от тях. Следващата промяна щеше да е международната часова линия над Тихия океан и както му бе казал Малик: „Когато я пресечеш, капитанът ще го съобщи и Мека ще се пада на запад, а не на изток. Започни молитвите си с лице на изток, за да завършиш с лице на запад. Господ ще те чуе и с двете си уши и ще си осигуриш безопасно завръщане.“

Той се отпусна на кожената седалка и мислите му се върнаха към Борис. Съзнаваше, че през последните няколко дни по-често си спомня за него, отколкото за Малик. Руснакът му беше основен съветник по отношение на Америка и американските обичаи, така че това бе съвсем естествено. Именно той го бе научил да разбира упадъчната култура, в която се намираше сега, макар че самият Борис невинаги я смяташе за такава.

„Всъщност в Америка има много култури — беше му казал бившият агент от КГБ. — От високоразвити до съвсем примитивни! Освен това има много хора, Асад, които подобно на теб искрено вярват в Бог. Други вярват само в удоволствието, парите и секса. Има патриоти и предатели. Има честни хора и крадци. Средният американец е по-честен от крадливите либийци, с които съм си имал работа, въпреки любовта ви към аллах. Не подценявай американците — те са били подценявани от британците, французите, японците, Адолф Хитлер и от моята бивша родина. Хитлер отдавна го няма. Британската, френската, японската и съветската империя не съществуват. Американците все още са тук.“

„Следващият век принадлежи на исляма“ — бе отвърнал Халил.

„Повтаряте го вече хиляда години — засмя се Борис. — Ще ти кажа кой ще ви победи — жените. Те повече няма да търпят глупостите ви. Робите ще въстанат срещу своите господари. Видях го в собствената си родина. Един ден на жените ви ще им писне да носят фереджета, да ги бият, да ги убиват за това, че са се чукали с мъж, да си губят живота вкъщи. Когато настъпи този ден, хората като теб и вашите скапани молли трябва да са готови да преговарят.“

„Ако беше мюсюлманин, това щеше да е богохулство и щях да те убия на място.“

„Майната ти“ — отвърна Борис, заби юмрук в слънчевия сплит на Халил и си тръгна, оставайки го превит надве. Никога не споменаваха за този случай, макар и двамата да знаеха, че руснакът и без това е мъртвец — все едно осъден на смърт да се изплюе в очите на човека, който трябва да го обезглави.

Самолетът все още се издигаше и планинските ветрове продължаваха да го разтърсват. Халил погледна надолу и видя сгрените от луната върхове — лунните лъчи не можеха да проникнат в тъмните долини.

Отново се отпусна на седалката и мислите му за сетен път се върнаха към Борис. Въпреки всичките си богохулства, въпреки пиянството и арогантността си, руснакът се беше оказал добър учител. Познаваше Америка и американците. Информацията му не бе събрана само по време на престоя му в страната. Някога той беше работил в секретен учебен лагер на КГБ в Русия, в който руските шпиони се бяха учили да се преобразяват в американци.

Веднъж, както винаги пиян, разбира се, Борис му призна, че това била една от последните големи тайни, които не били разкрити от КГБ след разпадането на Съветския съюз. Според него, американците също искали тя завинаги да остане погребана. Асад нямаше представа за какво говори и руснакът никога повече не отвори дума за това.

Във всеки случай, според собствените му твърдения, именно по време на престоя си в лагера Борис започнал да разбира американската душа. „Има моменти, в които ми се струва, че наистина съм американец. Веднъж ходих на бейзбол в Балтимор и когато засвириха химна, станах и усетих, че от очите ми бликват сълзи. Разбира се, по същия начин се чувствам и когато чуя «Интернационала». — Той се усмихна. — Сигурно страдам от раздвоение на личността.“ „Ще си много по-щастлив, ако не страдаш от раздвоение на верността“ — отвърна му Асад.

Интеркомът изпращя и прекъсна спомените му.

— Господин Пърлман — каза капитан Фиск, — извинявам се за турбулентността, но тя е типична за планините.

Халил се зачуди защо пилотът се оправдава за нещо, което е единствено във властта на Господ.

— След двайсетина минути ще навлезем в спокоен район — продължи капитанът. — Ще продължим на югозапад през Колорадо, после ще минем над мястото, известно като Четирите ъгъла — където се събират границите на Колорадо, Ню Мексико, Аризона и Юта. После ще пресечем северна Аризона. За съжаление, след залеза на луната няма да видите много, но ще различите пустинята и високите плата.

Халил бе виждал повече пустини, отколкото двамата пилоти, взети заедно. Той взе слушалката на интеркома.

— Моля, съобщете ми, когато минаваме над Големия каньон.

— Разбира се, господине. Един момент… добре, след четирийсет минути ще прелетим на осемдесетина километра южно от него. Но се боя, че от тази височина и това разстояние гледката няма да е много вълнуваща.

Халил не проявяваше никакъв интерес към Големия каньон. Просто искаше да го събудят в случай, че заспи.

— Благодаря ви. Не се колебайте да ме събудите, когато наближим каньона.

— Разбира се, господине.

Той се отпусна назад и затвори очи. Отново се замисли за полковник Калъм. Беше убеден, че е постъпил правилно, оставяйки ангела на смъртта да се справи с този убиец. Следващото му посещение щеше да е при лейтенант Уигинс. Уигинс, бяха му казали в Триполи, бил човек на настроението, за разлика от мъжете на навика, които вече бяха мъртви. Поради тази причина и тъй като с лейтенанта списъкът му свършваше, в Калифорния щеше да го очаква съучастник. Халил не искаше и не се нуждаеше от помощ, но тази фаза от задачата му бе най-критична, най-опасна и — както скоро щеше да узнае светът — най-важна.

Унесе се и отново сънува мъжа, който го преследваше. Двамата летяха над пустинята, Халил отпред, непознатият някъде невидим след него, а над тях — ангелът на смъртта, който беше видял в оазиса Куфра. Ангелът — Асад го чувстваше — обмисляше кого да докосне.

После внезапно се озова гол до онази жена — пилотката. Държаха се за ръце и търсеха плосък покрив, за да се отдадат на плътски удоволствия. Всички сгради обаче бяха разрушени от бомби.

Интеркомът изпращя и Халил се стресна. Беше подгизнал от пот и възбуден.

— Големият каньон отдясно, господин Пърлман — съобщи пилотът.

Асад дълбоко си пое дъх, прокашля се и отвърна:

— Благодаря.

Стана и отиде в тоалетната. Докато миеше лицето и ръцете си със студена вода, продължаваше да мисли за сънищата си, върна се на мястото си и погледна през прозореца. Луната потъваше зад хоризонта и земята долу тънеше в мрак. Халил се пресегна за радиофона и набра запомнения наизуст номер. Отговори мъжки глас.

— Ало.

— Обажда се Пърлман. Съжалявам, че ви събудих.

— Таненбаум слуша. Няма проблем. Спя сам.

— Добре. Обаждам се, за да проверя дали моментът е подходящ за бизнес.

— Бизнес климатът тук е благоприятен.

— Къде са конкурентите ни?

— Още не са се появили.

Размениха уговорените реплики и Халил завърши с думите:

— С нетърпение очаквам да се срещнем.

— Аз също.

Асад затвори и дълбоко си пое дъх, после вдигна слушалката на интеркома.

— Да, господин Пърлман? — каза капитанът.

— Налага се нова промяна в полета.

— Да, господине.

„Господин Пърлман не бива да се оправдава за постоянните промени в полетите — бе го предупредил Борис. — Господин Пърлман е евреин, плаща добри пари и изисква за тях съответните услуги. На първо място е бизнесът — и чуждите неудобства не са негов проблем.“

— Трябва да отида в Санта Моника — каза Халил. — Предполагам, че не ви затруднявам.

— Не, господине — отвърна пилотът. — Разстоянието дотам е приблизително същото.

Асад вече го знаеше.

— Добре.

— По това време на нощта няма да се забавим — продължи Фиск.

— Кога ще стигнем в Санта Моника?

— В момента въвеждам координатите, господине… добре, пътят дотам е четирийсетина минути, което означава, че ще наближим общинското летище към шест. Може да се наложи да намалим скоростта, за да кацнем след шест, заради забраната за шум.

— Разбирам.

Двадесет минути по-късно самолетът започна да се спуска и на бледата светлина на изгрева Халил видя ниска планинска верига.

— Започваме спускане, господине — съобщи капитан Фиск, — така че закопчайте колана си. Пред нас е планината Сан Бернардино. Освен това можете да видите долу светлините на източен Лос Анджелис. Летището на Санта Моника е отляво, близо до океана. Ще кацнем след десет минути.

Халил не отговори. Самолетът се наклони надолу и той зърна огромните осветени ленти на магистралите.

Нагласи часовника си на 05:55 калифорнийско време. Чу, че Фиск разговаря по радиостанцията, но не можеше да разбере какво му казват, защото пилотите използваха слушалки. Това не бе необичайно, но си струваше да го отбележи в случаи, че се появят и други обезпокоителни признаци. В Триполи бяха планирали полета така, че да променят курса над Големия каньон и да стигнат в Санта Моника веднага щом вдигнат забраната за шум. Ако го чакаха в Сан Диего и откриеха, че се е насочил към Санта Моника, властите щяха да разполагат с по-малко от четиридесет минути, за да му поставят капан. Ако пилотът му съобщеше, че се налага известно закъснение, Халил щеше да поиска нова промяна в курса, този път опрял пистолет в главата на Фиск. Следващата им цел щеше да е малка изоставена писта в планината Сан Бернардино, само на няколко минути полет от Санта Моника. Там вече го очакваше автомобил със залепени под волана ключове. Полицията скоро щеше да разбере кой командва парада. Всички тези промени в плановете — той го знаеше — не му гарантираха, че на земята ще е в безопасност. Но ако не друго, поне щяха да затруднят американците, ако изобщо се опитваха да му поставят капан. Малик му беше показал два интересни филма. В първия, прожектиран в забавен кадър, лъв преследваше газела. Когато тя се отклони наляво, наставникът му каза: „Забележи, че лъвът не се опитва да пресече пътя на плячката си. Той знае, че газелата бързо може да завие надясно и да му избяга. Лъвът променя посоката под същия ъгъл и я следва точно отзад.“ Накрая звярът се хвърли върху газелата, която рухна под огромната му тежест и примирено зачака смъртта си.

Следващият филм показваше лъв, преследван по тревист терен от ландроувър, в който пътуваха двама мъже и две жени. Според диктора хората в автомобила се опитваха да се приближат на достатъчно разстояние, за да изстрелят упойваща стреличка и да го хванат с научни цели. Отначало лъвът се опита да използва бързината си, но когато се умори, зави надясно и ландроувърът го последва, но под по-остър ъгъл, за да го пресрещне. Звярът обаче разбра това и внезапно се отклони наляво. В резултат колата се озова далеч надясно от него. Филмът свърши и Халил така и не разбра дали лъвът е избягал.

„Когато преследва плячка — каза му Малик, — лъвът се съсредоточава единствено върху нея. Когато го преследват, той разчита на ловния си опит и инстинкт, за да измами преследвачите си. Има моменти, в които ще трябва да променяш посоката, за да избягаш от преследвачите си. В други случаи излишната промяна на посоката позволява на плячката да ти се изплъзне. Най-опасната промяна е онази, която те води право в капана. Внимателно обмисляй кога да промениш курса си и кога да увеличиш или да намалиш скоростта, ако усетиш някаква опасност. А също и кога да спреш и да се скриеш в храстите. Газелата, която избяга от лъва, просто се връща към безмозъчната си паша. Задоволява се да напълни корема си с трева. Лъвът никога не се отказва и ще чака газелата да стане още по тлъста и бавна.“

Самолетът прелетя над началото на пистата и когато кацна, Халил погледна през илюминатора. Скоро спряха и се насочиха към почти пустата рампа. Асад се изправи, взе сака си, приближи се до кабината и приклекна зад пилотите. Мъж със светлинни палки насочваше самолета към сервизната сграда.

Капитан Фиск изключи двигателите.

— Пристигнахме, господин Пърлман. Имате ли нужда от транспорт?

— Не. Ще ме чакат.

„Макар че не зная кой.“ Халил продължи да гледа през прозорците на кабината.

Вторият пилот — Санфорд — разкопча колана си, стана, извини се и се провря покрай пътника си. Отвори вратата и вътре нахлу слаб ветрец. Асад го последва навън, готов да се сбогува или да го застреля в главата, в зависимост от събитията през следващите няколко секунди.

Капитан Фиск също слезе и тримата застанаха заедно на асфалта.

— Имам среща с един колега в кафенето — каза Халил.

— Ясно, господине — отвърна пилотът. — Кафенето е в онази двуетажна сграда ей там. Би трябвало да е отворено.

Либиецът плъзна поглед по хангарите и сервизните постройки наоколо.

— Не, ето там, господине — посочи му Фиск. — Сградата с многото прозорци.

— Да, виждам я. — Халил си погледна часовника. — Ще ме откарат в Бърбанк. Колко е пътят дотам?

— Летище Бърбанк е само на двайсетина километра оттук — каза Тери Санфорд, — така че с кола не би трябвало да ви отнеме много време. Най-много половин час.

— Навярно трябваше да кацнем направо там — каза Асад.

— В Бърбанк забраната за шум е до седем часа.

— А, значи затова колегата ми каза, че ще ме чака тук.

— Да. Най-вероятно.

Всъщност Халил знаеше всичко това и се усмихна при мисълта, пилотите все някога ще открият каква е била причината за всички тези промени в плановете.

— Благодаря ви за отзивчивостта и помощта — обърна се той към тях.

Те отговориха, че удоволствието било тяхно. Халил се съмняваше в искреността им, но им даде по сто долара, след което се сбогуваха и мъжете се отдалечиха към отворения хангар. Асад остана сам на откритата рампа и зачака тишината да избухне в крясъци и стъпки на тичащи хора. Ала не се случи нищо, което не го изненада. Не усещаше опасност, само Божието присъствие в изгряващото слънце.

Откри кафенето и видя на една от масите да седи непознат мъж — носеше дънки и синя тениска и четеше „Лос Анджелис Таймс“. Имаше семитски черти и беше приблизително на негова възраст. Халил се приближи.

— Господин Таненбаум?

Мъжът се изправи.

— Да. Господин Пърлман?

Ръкуваха се и непознатият попита:

— Искате ли кафе?

— Мисля, че трябва да тръгваме. — Халил излезе от кафенето.

Мъжът плати на касата и го последва. Запътиха се към паркинга.

— Добре ли пътувахте? — все още на английски попита Таненбаум.

— Ако не бях, щях ли да съм тук?

Другият не отговори. Усещаше, че сънародникът му не е настроен за празни приказки.

— Сигурен ли сте, че не са ви проследили? — каза Асад.

— Да. Не съм замесен в нищо, което да привлече вниманието на властите.

— И сега не си замесен — отвърна на арабски Халил. — В бъдеще не говори такива неща, приятелю.

— Разбира се. Извинете ме.

Стигнаха до син бус с надпис БЪРЗИ ДОСТАВКИ, следван от телефонен номер. Мъжът отключи вратите и седна зад волана. Халил се настани до него и погледна към задното отделение, на пода на което имаше десетина пакета. Другият запали двигателя и каза:

— Закопчай си колана, за да не ни спре полицията.

Асад го направи, после нареди:

— Шосе четиристотин и пет, на север.

Потеглиха и след няколко минути вече пътуваха на север по широкото междущатско шосе. И двамата поглеждаха в страничните огледала.

Небето изсветляваше. Халил видя знаци за Сенчъри Сити, студиата на „Туентиет Сенчъри Фокс“, Западен Холивуд, Бевърли Хилс и нещо, което се казваше КУЛА^[1].

Знаеше, че Холивуд е мястото, където се произвеждат американските филми, но това не го интересуваше.

— Отзад има пратки, адресирани до господин Пърлман — каза шофьорът.

Халил не отговори.

— Разбира се, не зная какво има в тях, но съм сигурен, че ще намерите всичко, което ви е нужно.

Отново мълчание.

Асад видя, че мъжът става неспокоен, затова се обърна към него с истинското му име.

— Е, Азим, значи си от Бенгази.

— Да.

— Липсва ли ти родината?

— Разбира се.

— Липсва ти и семейството ти? Баща ти, доколкото знам, все още живее в Либия.

Азим се поколеба.

— Да.

— Скоро ще можеш да ги посетиш и да ги обсипеш с подаръци.

— Да.

Известно време пътуваха в мълчание, като продължаваха да гледат в страничните огледала.

Наближиха кръстовището с магистралата за Вентура. На изток се намираше Бърбанк, пътят на запад водеше към Вентура.

— Казаха ми, че знаете къде е срещата ви — рече Азим.

— А на мен ми казаха, че ти знаеш.

Шофьорът едва не излезе от пътя.

— Не… — смотолеви той. — Нищо не зная… казаха ми, че…

Халил се засмя и постави ръка на рамото му.

— А, да. Забравих. Знам адреса. Отбий към Вентура.

Азим принудено се усмихна, после намали скоростта и зави надясно.

Асад Халил погледна към голямата долина, в която се издигаха къщи и промишлени сгради, после към високите хълмове в далечината. И тук забеляза палми, които му напомниха за дома.

Замисли се за следващата си жертва. Следите на Елууд Уигинс лъкатушеха, но накрая го бяха открили в Бърбанк, откъдето се беше преместил още по на север във Вентура, град, разположен на крайбрежието. Всъщност този ход бе фатален и го приближаваше до мястото, където Асад Халил възнамеряваше да сложи край на пребиваването си в Америка. Не се съмняваше, че ръката на самия аллах е придвижила последните няколко участници в играта.

Ако лейтенант Уигинс си беше вкъщи, Асад Халил щеше да свърши работата си днес и да продължи към следващата си цел. Ако го нямаше, американецът все някога щеше да се прибере, за да открие в дома си гладен лъв, нетърпелив да прегризе гърлото му.

Халил се засмя. Азим усмихнато погледна към него, но когато видя изражението му, усмивката му се стопи. Космите на тила му настръхнаха и той зяпна пътника си, който сякаш се бе преобразил в звяр.