Нелсън Демил
Играта на лъва (19)

18.

Асад Халил, неотдавна пристигнал от Париж и единствен оцелял от Боинг 747 на „Трансконтинентал“, удобно седеше на задната седалка на едно нюйоркско такси и гледаше през десния прозорец към високите сгради, издигащи се покрай магистралата. Много от автомобилите в Америка бяха по-големи от тези в Европа и Либия. Времето беше приятно, но също като в Европа, бе прекалено влажно за човек, свикнал със сухия климат на Северна Африка. Имаше много зеленина. Коранът обещаваше рай с дървета, потоци, вечна сянка, плодове, вино и жени. Странно, помисли си той, земите на неверниците като че ли напомняха рая. Но тази прилика беше само повърхностна. А може би Европа и Америка наистина бяха обещаният от Корана рай, който очакваше възцаряването на исляма.

Асад Халил насочи вниманието си към шофьора, Джамал Джабар, негов сънародник, чиято снимка и име се виждаха на закачения на таблото лиценз.

В Ню Йорк имаше достатъчно шофьори мюсюлмани и мнозина от тях можеха да бъдат убедени да направят малка услуга, макар че не бяха борци за свобода. Офицерът от разузнаването в Триполи, когото познаваше като Малик — „Царя“ или „Господаря“, — усмихнато му беше казал: „Много шофьори имат роднини в Либия“.

— Какъв е този път? — попита Халил.

— Казва се „Околовръстна магистрала“ — отвърна на арабски с либийски акцент Джамал Джабар. — В момента се намираме в Бруклин. Тук живеят повечето от правоверните в Ню Йорк.

— Зная. Защо си тук?

Джабар бе готов за този въпрос.

— Само за да спечеля пари в тая проклета земя. След половин година ще се върна при семейството си в Либия.

Асад знаеше, че това не е вярно — не защото смяташе, че шофьорът лъже, а защото щеше да е мъртъв след един час.

Той погледна наляво към океана, после към високите жилищни сгради от другата страна на пътя и накрая към далечния манхатънски хоризонт напред. Беше прекарал достатъчно време в Европа, за да не се впечатли от гледката. Земите на неверниците бяха многолюдни и благоденстващи, но хората се бяха извърнали от своя Бог и бяха слаби. Хора, които не вярваха в нищо друго, освен в това да си напълнят търбусите и портфейлите, не можеха да се сравняват с ислямските борци.

— Изповядваш ли вярата тук, Джабар? — попита Халил.

— Да, разбира се. Близо до дома ми има джамия.

— Добре. С това, което правиш днес, ти си осигуряваш място в рая.

Шофьорът не отговори.

Асад се отпусна назад и се замисли за последния час от този важен ден.

С лекота се измъкна от сервизния район на летището и се качи на таксито, но знаеше, че само след десетина-петнайсет минути положението щеше да е съвсем различно. Изненада се на борда на самолета, когато чу как високият мъж с костюма казва: „местопрестъпление“. После мъжът го погледна и му нареди да слезе от спиралното стълбище. Зачуди се как полицаите толкова скоро са разбрали, че е извършено престъпление. Навярно онзи пожарникар беше съобщил нещо по радиостанцията. Ала Халил и неговият съучастник Юсеф Хадад бяха внимавали да не оставят очевидни следи. Всъщност Асад дори си бе направил труда да счупи врата на Хадад, така че ченгетата да не забележат кървавите петна от огнестрелна или прободна рана.

Имаше и други вероятности. Пожарникарят можеше да е забелязал липсващите палци на федералните агенти. Или пък полицаите можеше да са заподозрели нещо след прекъсването на радиовръзката с него. Халил не беше планирал да го убива, но нямаше друг избор, когато мъжът отвори вратата на тоалетната.

Във всеки случай появата на мъжа с костюма рязко бе променила положението и Асад трябваше да действа по-бързо. Той се усмихна при мисълта, че непознатият му бе наредил да слезе от стълбището, каквото беше и неговото намерение. Да напусне самолета се оказа не само лесно — всъщност му заповядаха да го направи.

После не представляваше никакъв проблем да се качи на оставения с включен двигател мотокар. Дори можеше да избира от десетки свободни коли, както му бе казал либийският разузнавач, който имаше приятел в „Трансконтинентал“.

Бяха взели картата на летището от уебсайт в Интернет, а Бутрос, човекът, „предал се“ на американците през февруари, точно бе посочил мястото, наречено клуб „Конквистадор“. Хората от либийското разузнаване бяха накарали Халил стотици пъти да репетира пътя от заградената зона до клуба и накрая той можеше да го измине и със завързани очи.

Замисли се за Бутрос, когото беше виждал само веднъж — не за самия него, а за лекотата, с която бе измамил американците в Париж, Ню Йорк и накрая във Вашингтон. Американските разузнавачи не бяха глупави, но бяха арогантни, а арогантността водеше до самоувереност и оттам до нехайство.

— Знаеш ли какъв ден е днес? — попита той Джабар.

— Естествено. Аз съм от Триполи. Бях момче, когато дойдоха американските самолети, проклети да са!

— Пострадал ли си лично от въздушния удар?

— Убиха чичо ми в Бенгази. И досега скърбя за него.

Халил се удиви колко много либийци са изгубили приятели и роднини в бомбардировката, по време на която бяха загинали по-малко от сто души. Отдавна знаеше, че всички лъжат. Джабар също лъжеше.

Асад рядко споменаваше за собствената си загуба и никога не говореше за това извън Либия. Но тъй като шофьорът скоро нямаше да представлява опасност за него, му каза:

— Цялото ми семейство загина в Ал Азизия.

Джабар не отговори веднага, после каза:

— Съчувствам ви.

— Майка ми, двете ми сестри и двамата ми братя.

Последва ново мълчание.

— Да, да — накрая отвърна Джабар. — Спомням си. Семейство…

— Халил.

— Да, да. Мъченици на исляма. — Той погледна безплатния си пътник. — Аллах ще отмъсти за страданията ви и ще ви даде покой и сили, докато отново се срещнете със семейството си в рая.

И продължи да ниже празни хвалби и благословии.

Мислите на Асад Халил се върнаха към високия мъж с костюма и жената със синьото сако. Подобно на европейците, американците превръщаха жените в мъже и мъжете все повече заприличваха на жени. Това бе обида за аллах и неговото творение. Жената е създадена от реброто на Адам, за да му помага, а не да е равна на него.

Във всеки случай, когато двамата се бяха качили на борда, положението незабавно се бе променило. Всъщност Халил нямаше намерение да ходи в „Конквистадор“, тайния щаб на федералните агенти, но не успя да устои на изкушението — удоволствие, на което мислено се наслаждаваше от февруари, когато Бутрос беше съобщил за съществуването му на Малик. „Още при пристигането ти се предлага вкусно блюдо — бе му казал офицерът. — Внимателно и разумно обмисляй всичко. Убивай само онова, което можеш да изядеш или да скриеш за по-късно.“

Халил си спомняше тези думи, но беше решил да поеме риска и да убие онези, които си мислеха, че са негови тъмничари.

Случилото се на самолета нямаше почти никакво значение за него. Смяташе убийството с отровен газ за проява на страхливост, ала планът го изискваше. Бомбите, които бе взривил в Европа, също не го бяха задоволили особено много, макар че оценяваше символиката в това да очисти онези хора по начин, подобен на този, по който американските пилоти бяха унищожили семейството му.

Най-голямо удоволствие му беше доставило убийството на офицера от американските военновъздушни сили в Англия. Все още си спомняше как мъжът се приближаваше към колата си на тъмния паркинг. Забелязал, че някой го следи, той се обърна и попита: „Мога ли да ви помогна с нещо?“ Халил се усмихна. „Да, можете, полковник Хамбрехт. Ал Азизия.“ Никога нямаше да забрави изражението му, преди да извади брадвата изпод шлифера си и да замахне към ръката му. После продължи да кълца крайниците, ребрата и гениталиите му, отлагайки фаталния удар в сърцето, докато не се увери, че американецът е страдал достатъчно, но не чак толкова, че да изгуби съзнание. Накрая замахна към гърдите му, разцепи костта и острието разсече сърцето му. Бликна малък гейзер кръв, която надяваше се Асад, Хамбрехт щеше да види и да усети, преди да умре.

Естествено, взе портфейла и часовника му, за да заблуди ченгетата, че става дума за обир, макар че убийството с брадва щеше да изглежда доста необичайно. И все пак това щеше да накара полицаите да се усъмнят и да го определят като вероятен обир или политически атентат.

После си спомни за тримата американски ученици в Брюксел, които чакаха автобуса. Трябваше да са четирима, по един за всеки от братята и сестрите му, но онази сутрин бяха само трима. Водеше ги жена, навярно майката на някой от тях. Халил спря колата си, простреля ги в гърдите и главите, усмихна се на жената, качи се в автомобила си и потегли.

Малик се беше разгневил, че е оставил жив свидетел, който е видял лицето му, ала Халил не се съмняваше, че жената няма да си спомни нищо друго, освен трите деца, умрели в ръцете й. Ето как бе отмъстил за майка си.

За миг се замисли за Малик, своя наставник, господар, почти баща. Бащата на Малик, Нумаир — „Пантерата“, — бил заловен от италианската армия и обесен. Халил и Малик си споделяха всичко. Убийството на родителите им от ръцете на неверниците ги свързваше, както и копнежът им за мъст.

След обесването на баща му британците предложили на Малик да шпионира италианците и немците, докато армиите на трите държави се избивали взаимно из цяла Либия. Малик бе шпионирал и самите англичани и бе правил всичко възможно, за да се стига до по-големи кръвопролития. Когато пристигнали американците, Малик открил поредния доверчив работодател. Веднъж отвел американски патрул право при немска засада, после се върнал при американските линии и им съобщил местоположението на немците.

Халил изпитваше страхопочитание към неговото двуличие и към цялата смърт, която беше посял, без да изстреля нито куршум.

Мнозина опитни мъже го бяха обучавали да убива, ала тъкмо Малик го научи да мисли, действа, мами и разбира поведението на западняка, за да мъсти за всички ислямски мъченици, убити през вековете от християнски неверници.

„Ти имаш силата и смелостта на лъва — бе му казал Малик. — Можеш да убиваш с лъвска бързина и свирепост. Аз ще те науча да си хитър като лъв. Защото без хитрост, Асад, скоро и ти ще станеш мъченик.“

Малик беше вече стар, близо седемдесетгодишен, ала бе доживял да види много триумфи на исляма над Запада. В деня преди Халил да замине за Париж, той го изпрати с думите: „Ако Бог пожелае, ти ще стигнеш в Америка и враговете на исляма и на нашия велик вожд ще паднат в краката ти. Бог е предопределил задачата ти и ще те закриля, докато се върнеш. Но и ти трябва да му помогнеш мъничко, като не забравяш на какво са те учили. Самият аллах ти даде имената на нашите врагове, за да ги убиеш. Нека те води, но не допускай да те заслепи омраза. Лъвът не мрази. Лъвът убива всеки, който го заплашва или му е донесъл страдания. И когато е гладен. Твоята душа е гладна от нощта, в която са ти отнели семейството. Майчината ти кръв те зове, Асад. Зове те невинната кръв на Есам, Кадир, Адара и Лина. И баща ти Карим, с когото бяхме приятели, ще те гледа от рая. Върви, сине, и се върни със слава. Ще те чакам.“

Халил едва не се просълзи известно време мълчаливо седя в таксито, като размишляваше, молеше се и благодареше на аллах за късмета си до този момент. Не се съмняваше, че е в началото на края на дългото си пътуване, започнало от онзи покрив в Ал Азизия на същата тази дата.

Мисълта за покрива му навя неприятни спомени за Бахира и той се опита да ги изхвърли от главата си, но лицето й постоянно се явяваше пред очите му. Бяха открили трупа й две седмици по-късно, вече толкова разложен, че никой не знаеше от какво е умряла. Нямаха представа какво е правила толкова далеч от дома си.

Наивният шестнайсетгодишен Халил се беше страхувал, че ще го свържат с нея, и живееше в постоянен ужас, че ще го обвинят в разврат, богохулство и убийство. Ала хората около него смятаха, че състоянието му се дължи на скръбта от загубата на семейството му. Той наистина скърбеше, но повече се боеше да не го обезглавят. Не се страхуваше от самата смърт, все си повтаряше момчето, а от позорната смърт, която щеше да му попречи да си отмъсти.

Не дойдоха да го убият — дойдоха със съчувствие и уважение. Самият велик вожд присъства на погребението на семейството му, а Асад, от своя страна, присъства на погребението на Хана, осемнайсетмесечната осиновена дъщеря на Кадафи, загинала по време на въздушния удар. Преди това посети в болницата жена му Сафия и двама от синовете му. Поне те се бяха възстановили, слава на аллах. А две седмици по-късно погребаха Бахира, но след толкова много смърт Халил беше претръпнал и не изпитваше нито скръб, нито угризения.

Що се отнасяше до семейството на капитан Хабиб Надир, фактът, че не са загинали при бомбардировката, изпълваше Асад с гняв. Или по-скоро със завист. Всъщност след трагедията те бяха толкова мили към него, че момчето известно време живя при тях. Тъкмо тогава преодоля чувството на вина, че е убил и опозорил дъщеря им. За случилото се на покрива бе виновна единствено тя. Имаше късмет, че я почитаха като мъченица след безсрамното й поведение.

Халил погледна през прозореца и видя огромен сив мост.

— Какво е това? — попита той Джабар.

— Нарича се мостът Верацано — отвърна шофьорът. — По него ще стигнем на Стейтън Айланд, после по друг мост ще отидем в Ню Джърси. Тук има много вода и мостове — прибави той. — През годините беше возил свои сънародници, емигранти, бизнесмени, туристи и други, пристигнали по тайна работа като този човек отзад, Асад Халил. Почти всички се бяха удивлявали на високите сгради, мостовете, магистралите и зеленината. Но този тип не изглеждаше впечатлен, само любопитен. — За пръв път ли сте в Америка?

— Да, и за последен.

Потеглиха по дългия мост.

— Ако погледнете надясно — каза Джабар, — ще видите южен Манхатън. Наричат го „финансовия квартал“. Ще забележите два много високи еднакви небостъргача.

Огромните сгради на южен Манхатън сякаш се издигаха от водата. Халил позна Световния търговски център.

— Може би следващия път — отвърна той.

— Ако Бог пожелае — усмихна се шофьорът.

Всъщност Джамал Джабар смяташе експлозията в единия небостъргач за ужасно злодеяние, но знаеше пред кого как да говори. Мъжът отзад го притесняваше, макар че нямаше представа защо. Навярно заради очите му. Прекалено шаваха. А и приказваше само от време на време, после потъваше в мълчание. Разговорите между двама араби обикновено бяха дълги и приятелски. В това отношение Асад Халил повече приличаше на християнин или евреин.

Когато приближиха до будките за таксата, Джабар намали скоростта и каза на пътника си:

— Това не е полицейски или митнически пост. Просто трябва да платя за това, че съм използвал моста.

Халил се засмя.

— Зная. Живял съм в Европа. Да не ме мислиш за неграмотен номад?

— Не, господине. Но понякога сънародниците ни се нервират.

— Нервира ме единствено отвратителното ти шофиране.

Двамата се засмяха.

— Имам електронен пропуск, с който мога да мина през будката, без да се налага да спирам — каза Джабар. — Но ако не искате да оставяме следи, трябва да платя в брой.

Халил не искаше нито да оставя следи, нито да спира пред будката. Служителят можеше да запомни лицето му. От друга страна, данните от електронната система можеха да се използват, за да засекат пътя му до Ню Джърси, защото щом откриеха трупа на Джабар в таксито, имаше вероятност да свържат убийството с него.

— Плати в брой — накрая реши той.

Когато шофьорът се насочи към будката в най-близкото платно, Асад вдигна пред лицето си американски вестник. Джабар спря и плати, без да размени нито дума със служителя, после продължи по широката магистрала.

Халил свали вестника. Все още не го търсеха или поне не бяха разширили радиуса на издирването извън летището. Зачуди се дали са се досетили, че тялото на Юсеф Хадад не е на Асад Халил. Хадад беше избран заради приликата си с него. Дали бе предусещал съдбата си?

Слънцето вече се спускаше над хоризонта и след два часа щеше да залезе. Той предпочиташе мрака за следващата част от пътуването си.

Бяха му казали, че американската полиция е многобройна и добре оборудвана и че до половин час след като е напуснал летището ще разполагат със снимката и описанието му. Но автомобилът бе най-доброто средство за бягство. За разлика от Либия, тук имаше прекалено много коли, за да спират и претърсват всички. Трябваше да избягва летища, авто — и жп гари, хотели, домове на свои сънародници, както и някои пътища, мостове и тунели. Този мост бе точно такова място, ала той беше сигурен, че полицията все още не е затворила напълно мрежата си. И дори да я стегнеха по-плътно около Ню Йорк, пак нямаше да има значение, тъй като почти бе напуснал града и никога вече нямаше да се върне. А ако разширяха района на издирване, мрежата щеше да стане хлабава и лесно щеше да може да се промъква през нея. Много полицаи, да. Но и много хора.

Преди двайсет години — беше му казал Малик — арабите правеха впечатление в американските градове, но сега няма да те забележат даже в някое село. Американецът обръща внимание само на красиви жени. — Двамата се засмяха и учителят му прибави: — „А американките обръщат внимание само на дрехите на другите жени и на витрините.“

Отбиха по друга магистрала и се насочиха на юг. Скоро Халил видя, че пред тях се издига нов мост.

— От тази страна на моста не се плаща такса — каза Джабар. — От отсрещната страна е щатът Ню Джърси.

Асад не отговори и отново се замисли за бягството си. „Бързина — бяха му казали в либийската разузнавателна служба в Триполи. — Бързина. Бегълците обикновено се движат бавно и предпазливо и заради това ги залавят. Бързина, простота и дързост. Качи се на таксито и тръгвай. Никой няма да те спре, стига шофьорът да не кара прекалено бързо или прекалено бавно. Питай го дали има проблеми със стоповете или мигачите. Американските полицаи спират за такива неща. Седни на задната седалка. Там ще има американски вестник. Всички наши шофьори познават американския правилник за улично движение. Лицензирани са.“

Малик му бе казал: „Ако поради някаква причина ви спре полиция, дръж се така, като че ли това няма нищо общо с теб. Не излизай от таксито и остави шофьора да говори. Повечето американски полицаи пътуват сами. Ако те попита нещо, отговаряй на английски с уважение, но не и със страх. Без основателна причина няма да претърси нито теб, нито колата. Такъв е законът в Америка. Даже да претърси таксито, няма да пипне теб, освен ако не е убеден, че те издирват. Ако те помоли да слезеш, значи иска да те претърси. Престори се, че се подчиняваш, извади пистолета си и го застреляй. Той няма да е извадил своя пистолет, освен ако не е сигурен, че си Асад Халил. В такъв случай аллах да те пази. И винаги носи бронираната си жилетка. Ще ти я дадат в Париж, за да те пази от атентатори. Използвай я срещу тях. Използвай оръжията на федералните агенти срещу тях.“

Халил кимна. Макар и малка, разузнавателната организация на великия вожд се финансираше щедро и агентите й бяха обучени от стария КГБ. Безбожните руснаци бяха опитни, но не вярваха в нищо и тъкмо затова държавата им толкова ненадейно и окончателно се бе разпаднала. Великият вожд все още използваше хората им и ги наемаше като уличници да служат на ислямските борци. Самият Халил беше обучен от руснаци, неколцина българи и дори афганистанци, които американското ЦРУ бе подготвило за борба срещу руснаците. Беше също като през войната, в която Малик беше насъсквал едни срещу други немци, италианци, британци и американци. Неверниците се избиваха помежду си и обучаваха ислямски борци да им помагат — без да съзнават, че посяват семената на окончателната си гибел.

Джабар мина моста, отби от магистралата и продължи по улица, застроена с къщи, които се сториха бедняшки дори на Халил.

— Какво е това място? — попита той.

— Казва се Пърт Амбой.

— Още колко остава?

— Десет минути.

— И никой няма да обърне внимание на автомобила в този щат, така ли?

— Не. Преминаването между отделните щати е свободно. Някой може да ни забележи само ако прекалено се отдалеча от Ню Йорк. Пътуването с такси на големи разстояния е скъпо. Но разбира се — прибави шофьорът, — вие няма нужда да обръщате внимание на таксиметровия апарат. Включил съм го, защото законът ме задължава. — Тук има много закони и закончета.

— Да, и човек трябва да спазва малките, за да може по-лесно да нарушава важните.

Двамата се засмяха.

Халил извади портфейла от вътрешния джоб на тъмносивото сако, което му беше дал Джамал Джабар. Провери паспорта си. На снимката носеше очила и имаше къси мустаци. Това го смущаваше. В Триполи, където го бяха снимали, му казаха: „Юсеф Хадад ще ти даде фалшиви мустаци и очила. Маскировката е задължителна, но ако полицията те претърси, ще проверят мустаците и ще открият, че са фалшиви.“

Асад докосна мустаците си и ги подръпна. Бяха добре залепени, но да, лесно можеше да се разбере, че не са истински. Във всеки случай, нямаше намерение да допусне никой полицай достатъчно близо, за да ги провери.

Носеше очилата в джоба си. Имаше нормално зрение, но тези бяха бифокални, така че можеше да вижда с тях и в същото време щяха да минат за очила за четене.

Отново погледна паспорта. Сега се казваше Хефни Бадр и бе египтянин. Ако го разпиташе работещ в полицията американски арабин, либийският му акцент щеше да мине за египетски. Беше прекарал няколко месеца в тази страна и можеше да убеди дори американски египтянин, че е негов сънародник.

В паспорта се посочваше, че е мюсюлманин, учител по професия, живеещ в Ел Миния, град на Нил, за който бяха чували малцина западняци и дори египтяни. Асад бе живял там един месец, за да затвърди легендата си — фалшивия си живот.

Халил прерови портфейла и откри петстотин долара, не прекалено много, за да привлече внимание, но напълно достатъчно за нуждите му. Имаше и египетски пари, египетска лична карта, египетска кредитна карта на името на Бадр, както и карта на „Американ Експрес“.

Във вътрешния си джоб намери и международна шофьорска книжка със снимка, подобна на онази в паспорта.

Джабар го погледна в огледалото.

— Всичко наред ли е, господине?

— Надявам се, че няма да се наложи да открия нещо не наред — отвърна Асад.

Двамата отново се засмяха.

Халил прибра всичко в джоба си. Ако ги спряха, навярно щеше да заблуди обикновен полицай. Но трябваше ли да се прави на актьор само защото беше дегизиран? Въпреки онова, което му бяха казали в Либия, първата му реакция щеше да е да извади пистолетите си и да убие всеки, който представлява заплаха за него.

Той отвори черния сак, който Джабар бе оставил на задната седалка. Вътре имаше тоалетни принадлежности, бельо, няколко вратовръзки, спортна риза, химикалка и празен бележник, американски монети, евтин туристически фотоапарат, две пластмасови бутилки минерална вода и малък Коран, отпечатан в Кайро.

Нямаше нищо, което да го компрометира. Носеше в главата си всичко, от което се нуждаеше. Единственото, което можеше да провали Хефни Бадр, бяха глоковете на двамата федерални агенти. В Триполи му бяха казали да се избави от тях колкото може по-скоро. Шофьорът на таксито щял да му даде друг пистолет. „Ако ме спрат — беше отвърнал Халил, — няма да има значение какъв пистолет нося. Искам да използвам оръжията на враговете, докато не изпълня задачата си или не умра.“ Те не бяха възразили. А в черния сак нямаше пистолет.

Все пак две неща можеха да го уличат. Първото бе тубичка паста за зъби, която всъщност беше лепило за мустаците. Второто беше пудра за крака, египетска марка, всъщност сива боя. Халил развъртя капачката, поръси главата си и се погледна в ръчното огледалце от несесера. Резултатът бе удивителен — гарвановочерната му коса изглеждаше прошарена с бяло. Той се среса на път, сложи си очилата и попита Джабар:

— Е, какво мислиш?

Шофьорът вдигна очи към огледалото.

— Какво е станало с пътника, когото взех на летището? Какво направихте с него, господин Бадр?

Двамата се засмяха, но Джабар се напрегна. „Защо ми трябваше да му показвам, че знам фалшивото му име?“ — помисли си той, погледна в огледалото и видя, че тъмните очи на мъжа са впити в него.

Халил се обърна към прозореца. Все още бяха в район, който не изглеждаше особено благоденстващ, но по улиците бяха паркирани хубави коли, което го изненада.

— Това е магистралата, по която трябва да тръгнете — каза шофьорът. — Ще платите на автомата.

— Знаеш ли какво се случи днес на летището? — попита Халил.

— На кое летище, господине?

— На онова, от което идваме.

— Не, нямам представа.

— Е, тогава ще чуеш по радиото.

Джабар не отговори.

Асад отвори една от бутилките минерална вода, насили се да я изпие почти до дъно, после изля остатъка на пода. Влязоха в огромен паркинг.

— Хората оставят колите си тук и взимат автобус за града — поясни шофьорът. — Но днес е събота и няма много автомобили.

Халил се огледа. Не се виждаше жива душа. Джабар паркира и попита:

— Виждате ли черната кола точно пред нас?

Асад проследи погледа му.

— Да.

— Ето ключовете. — Без да се обръща, шофьорът му ги подаде. — Документите за наема са в жабката. Наета е за една седмица на името от паспорта ви от летището в Нюарк, Ню Джърси, но регистрационните номера са нюйоркски. Това е всичко, което ми наредиха да ви кажа. Ако искате, мога да ви заведа до магистралата.

— Не е необходимо.

— Аллах да ви благослови. Дано се върнете невредим в родината.

Халил вече стискаше глока в ръката си. Пъхна дулото в празната пластмасова бутилка, притисна дъното й към гърба на предната седалка и стреля в горната част на гърба на Джамал Джабар, така че ако не улучи гръбначния стълб, куршумът да проникне в сърцето. Бутилката заглуши изстрела.

Тялото на шофьора полетя напред, но предпазният колан го задържа изправено.

Във въздуха се разнесе мирис на кордит и Асад с наслада го вдиша.

— Благодаря за водата — каза той. Помисли си дали да не стреля още веднъж, но видя, че Джабар започва да потръпва по начин, който не можеше да се имитира. Докато го чакаше да умре, Халил намери празната гилза, сложи я в джоба си и прибра пластмасовата бутилка в сака.

Джамал Джабар най-после престана да се гърчи и неподвижно увисна на колана.

Халил се огледа, за да се увери, че са сами на паркинга, после се пресегна, бързо взе портфейла на шофьора, разкопча колана му и го натисна надолу под таблото. Накрая изключи двигателя и извади ключовете.

Слезе от таксито, затвори и заключи вратите и се запъти към черната кола — беше „Мъркюри Маркиз“. Качи се и запали, после си спомни и си сложи предпазния колан. Напусна тихия паркинг и потегли по улицата. В главата му изникна стих от еврейското свещено писание: „… лъв на пътя!“^[1] Халил се усмихна.