Нелсън Демил
Играта на лъва (10)

9.

Започваше да не ме свърта на едно място, но Джордж Фостър поддържаше постоянен контакт с агент Джим Линдли на изхода. Той на свой ред говореше с ченгетата от Транспортна полиция, а те имаха радиовръзка с командния център, който получаваше информация от кулата и групите на отдел „Произшествия“ на пистата.

— Какво казва Линдли? — попитах Джордж.

— Някой от отдел „Произшествия“ се качил в самолета и изключил двигателите.

— Съобщил ли е какво става на борда?

— Не още, но излъчил сигнал, че всичко е наред. Понеже е с противогаз, така е по-лесно, отколкото да говори…

— Ясно — прекъснах го. — Какво ще кажеш да изляза навън при Линдли?

— Защо?

— Защо не?

Джордж се разкъсваше между желанието си да ме държи под око и да се избави от мен. Обикновено оказвам такова въздействие върху началниците си.

Той се обърна към всички:

— Линдли ще ми се обади веднага щом човекът от отдел „Произшествия“ изведе нашите хора от самолета и ги качи на някоя от колите. Тогава ще слезем по стълбището. Няма да ни отнеме повече от трийсетина секунди, така че запазете търпение.

Нямах намерение да споря с него, но все пак отбелязах за протокола:

— Ти решаваш.

Радиостанцията на Дебра Дел Векио изпращя. Тя я доближи до ухото си, после ни информира:

— „Янките“ завършили наравно в петия ининг.

Продължихме да чакаме. На стената висеше туристически плакат с нощен изглед от осветената Статуя на свободата. Под снимката на десетина езика бяха преведени думите на Ема Лазаръс^[1]: „Дайте ми изнемогващите си онеправдани маси, които жадуват за свободен дъх, отпадъци окаяни на пренаселените ви страни. Пратете ми бездомниците, от бурята изхвърлени — аз факела си край портала златен вдигам!“

Знаех стиховете наизуст още от основното училище. Все още ме караха да настръхвам.

Погледнах към Кейт и очите ни се срещнаха. Тя се усмихна и аз й отвърнах. Общо взето, това беше по-приятно, отколкото да лежа на системи в Колумбийската презвитерианска болница. По-късно един от лекарите ми каза, че ако не били шофьорът на линейката и санитарят, щели да завържат табелката с името ми на крака, вместо на китката. Толкова малко оставало да се гътна.

Това изцяло променя живота на човек. Не външно, а дълбоко в душата му. Също като на мои приятели, които са воювали във Виетнам, понякога ми се струва, че договорът ми с Господ е изтекъл и трябва да го подновявам от месец за месец.

Сетих се, че преди три години ме бяха ранили горе-долу по това време на деня. Бившият ми партньор Дом Фанели бе настоял да отбележим първата годишнина на по чашка в един бар на Западна 102-ра улица, само на една пряка от мястото, където се беше случил щастливият инцидент. Там ни чакаха десетина мои стари приятелчета, които ми подариха голяма мишена за стрелба с пистолет. На пробитите с три куршума гърди на очертания силует пишеше ДЖОН КОРИ. Ченгетата са странни хора.

 

 

Анди Макгил знаеше, че през следващите седмици всичките му действия ще бъдат анализирани до най-малката подробност. Навярно щеше да прекара един-два месеца в даване на показания пред десетки щатски и федерални инстанции. Случаят щеше да се превърне в пожарникарска легенда и Анди искаше да е сигурен, че нейният герой ще е той.

Мислите му се върнаха от неизвестното бъдеще към проблематичното настояще. Ами сега?

Двигателите можеха отново да бъдат запалени само с помощното запалващо устройство, но тъй като пилотите бяха мъртви, щеше да се наложи от „Трансконтинентал“ да пратят кола, която да изтегли самолета на място, недостъпно за очите на публиката и медиите. Макгил вдигна радиостанцията си и повика Сорентино:

— Първи, тук Макгил. — Едва успя да чуе отговора на Тони през противогаза. — Колкото може по-скоро докарай влекач на компанията.

— Прието, да докарам влекач на „Трансконтинентал“. Какво става?

— Действай. Край.

Анди излезе от пилотската кабина, бързо се спусна на долната палуба и отвори втората врата, точно срещу онази, през която беше влязъл.

После дръпна завесата на втора класа и надникна в дългото, широко пътническо отделение. Срещу него неподвижно седяха стотици хора. Макгил продължи да ги гледа в очакване някой да се раздвижи или да издаде звук. Ала никой не помръдна, никой не реагира на неговото присъствие.

Той се извърна, отиде до завесата на първа класа, дръпна я и бързо пресече отсека. Докосна няколко лица, дори ги плесна по бузите. Нямаше абсолютно никакви признаци на живот. Кой знае защо, ненадейно си спомни за цената на двупосочните билети в първа класа за полета от Париж до Ню Йорк — около десет хиляди долара. Имаше ли значение? Всички бяха дишали един и същ въздух и сега бяха също толкова мъртви, колкото и пасажерите във втора класа.

Макгил се върна в коридора, отиде до дясната врата и си свали противогаза.

Сорентино, който стоеше на стъпалото на камиона, извика:

— Какво става?

Сержантът дълбоко си пое дъх и отвърна:

— Ужас. Истински ужас.

Тони никога не бе виждал шефа си в такова състояние и разбра, че се е случило най-страшното.

— Свържи се с командния център… — каза Макгил — и им съобщи, че пътниците и екипажът са мъртви. Причината вероятно са токсични изпарения…

— Боже Господи!

— Да. Повикай представител на компанията в Центъра. — Той замълча, после прибави: — Всъщност повикай всички. От митницата, от багажния сектор, абсолютно всички.

— Ясно. — Сорентино се скри в кабината на камиона.

Макгил се обърна към входа на втора класа. Беше почти сигурен, че вече няма нужда от противогаз, но взе кислородната бутилка със себе си, макар да остави брадвичката до стената. Не усещаше отровен газ, само някаква слаба миризма. Струваше му се позната и накрая се сети. Бадеми.

Като се мъчеше да не гледа мъртъвците, той тръгна по дясната пътека, отвори двата изхода, после направи същото с двете леви врати. Течението започна да изсушава мокрото му от пот лице.

Радиостанцията му изпращя.

— Първи, тук лейтенант Пиърс. Докладвай.

Макгил свали малкото устройство от колана си и отговори на началник-отдела:

— Тук първи. Намирам се на борда на въпросния самолет. Всички са мъртви.

Последва продължително мълчание.

— Сигурен ли си? — накрая попита Пиърс.

— Да.

— Дим? — след ново мълчание каза лейтенантът. — Или нещо друго?

— Няма дим. Токсични изпарения. Не открих източника. Самолетът е проветрен и не съм с противогаз.

— Прието. Не затваряй.

Малко му се гадеше, но смяташе, че е по-скоро от шока, отколкото от вероятните изпарения. Нямаше намерение да проявява инициатива и просто чакаше. Можеше да си представи какво става в командния център — чуваше бръмченето на десетки гласове.

— Добре… — накрая се обади Пиърс, — искал си влекач на „Трансконтинентал“.

— Точно така.

— Трябва ли ни… подвижният лазарет?

— Не. А подвижната морга няма да е достатъчна.

— Ясно. Е… тогава ще освободим пистата.

— Прието. Чакам влекача.

— Да… добре… хм… остани на борда.

— Никъде няма да ходя.

— Искаш ли да пратя някого? Санитари?

Макгил ядосано въздъхна. Тези идиоти в командния център като че ли не разбираха, че всички са мъртви.

— Не — отвърна той.

— Добре… в такъв случай… предполагам, че самолетът е кацнал на автопилот.

— Сигурно. Или на автопилот, или по Божия воля. Не съм го приземил аз, а определено не са били пилотите.

— Прието. Навярно… искам да кажа, че автопилотът е бил програмиран…

— Това си е чистата истина, господин лейтенант. Пилотите са студени.

— Прието… значи няма следи от пожар?

— Не.

— Декомпресия?

— Не, никъде не висят кислородни маски. Изпарения. Скапани токсични изпарения.

— Добре, успокой се.

— Аха.

— Ще те чакам в заградената зона.

— Ясно. — Макгил закачи радиостанцията на колана си.

Нямаше какво друго да прави, затова тръгна покрай седалките и за пореден път се увери, че никой на борда не е оцелял.

— Кошмар.

В пълното отделение на втора класа започна да изпитва клаустрофобия. Предпочиташе да е на горната палуба, откъдето можеше да вижда по-добре какво става около самолета.

Излезе в коридора, качи се по спиралното стълбище и влезе в отсека. През левите люкове видя, че към боинга се приближава влекач. Колите на отдел „Произшествия“ от другата страна се отдалечаваха към пожарната. Някои се насочваха към заградената зона.

Опита се да не обръща внимание на труповете. Тук поне бяха по-малко и сред тях нямаше деца и бебета. Но където и да се намираше в самолета, помисли си той, пак щеше да е единственото живо същество на борда.

Това не беше съвсем вярно, но Анди Макгил не знаеше, че има компания.

 

 

Тони Сорентино гледаше влекача на „Трансконтинентал“, който се приближаваше към предния колесник. Камионът представляваше нещо като голяма платформа с кабинки в двата края, така че когато шофьорът спре до носа, да не му се налага да дава на заден ход. Когато закачеше теглича, просто щеше да се качи във втората кабинка и да потегли.

Сорентино се зачуди защо „Патлаци и маркучи“ нямат такъв влекач, после си спомни: някой му бе казал, че е свързано със застраховането. Всяка авиокомпания имала собствени влекачи и ако откъснели колесника на самолет за сто и петдесет милиона долара, това си бил техен проблем. Имаше логика. И все пак отделът трябваше да разполага поне с един влекач. Колкото повече играчки, толкова по-добре.

Шофьорът закачи напомнящите на вила тегличи от двете страни на предния колесник. Сорентино се приближи до него.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не. Не пипай нищо.

— Хей, аз съм застрахован.

— Не и за такъв случай.

След като свърши, мъжът попита:

— Накъде?

— Към зоната за отвлечени самолети — отвърна Тони, като използва по-драматичното, но също толкова вярно название на заградения участък на летището.

Както очакваше, шофьорът сепнато го зяпна, вдигна очи към носа, после отново ги сведе към него.

— Какво става?

— Става това, че няма да ви стигне застраховката, приятел.

— Какво искаш да кажеш?

— Това тук е огромна скъпа катафалка. Всички са мъртви. Токсични изпарения.

— Божичко!

— Да. Е, да тръгваме. Колкото може по-бързо. Аз водя, ти караш след мен. Ще ни следва още един камион. Не спирай, докато не влезеш в зоната.

Шофьорът се олюля, после закрачи към предната кабинка. Качи се, запали дизеловия двигател и потегли.

Сорентино влезе в камиона си, изпревари влекача и се насочи към заградената зона, недалеч от четвърта дясна писта.

По радиостанцията кипеше оживена размяна на реплики. Никой не изглеждаше особено радостен.

— Тук първи екип, водя влекача и самолета — съобщи той. — Четвърти екип ни следва.

Движеше се с двайсет и пет километра в час, максималната скорост на натоварения с триста и четирийсет тона влекач. Тони погледна в страничните огледала, за да провери дали не е прекалено близо или прекалено далеч от боинга. Гледката му се стори изключително странна. Следваше го странен камион, а отзад се плъзгаше чудовищният сребрист самолет, влачен като детска играчка. „Божичко, какъв ден!“

 

 

Бездействието не е в природата на Джон Кори, затова казах на Джордж Фостър:

— Отново искам разрешение да отида на изхода.

Както обикновено, агентът, изглежда, се колебаеше и Кейт ми отговори:

— Добре, Джон, имаш разрешение. Но само на изхода.

— Обещавам — отвърнах аз.

Госпожа Дел Векио се обърна и набра кода на клавиатурата до изхода. Вратата се отвори и аз се спуснах по служебното стълбище.

Конвоят, който трябваше да ни откара на Федерал Плаза, чакаше край сградата на терминала. Бързо се приближих до една от колите на Транспортна полиция, показах си картата и съобщих на униформеното ченге:

— Въпросният самолет не мърда от края на пистата. Трябва веднага да отида там. — Седнах на предната дясна седалка, изпълнен с угризения, че съм излъгал Кейт.

— Нали хората от отдел „Произшествия“ трябваше да доведат вашия човек тук — каза младият полицай.

— Промяна в плана.

— Добре… — Той бавно потегли и в същото време се свърза с контролната кула, за да поиска разрешение да пресече пистите.

Забелязах, че някой тича край колата и по външността му прецених, че трябва да е Джим Линдли, агентът от ФБР.

— Стой! — извика той.

Ченгето от Транспортна полиция се подчини. Линдли се представи и ме попита:

— Кой сте вие?

— Кори…

— О… къде отивате?

— При самолета.

— Защо?

— Защо не?

— Кой ви позволи…

Внезапно до автомобила изникна Кейт.

— Всичко е наред, Джим — каза тя. — Просто ще идем да проверим. — И скочи на задната седалка.

— Да вървим — наредих на шофьора.

— Чакам разрешение да пресека… — започна хлапето.

По радиостанцията се разнесе глас.

— Кой иска разрешение да пресече пистите и защо?

Взех микрофона.

— Тук е… — Какъв бях аз? — Тук е ФБР. Трябва да идем при самолета. С кого разговарям?

— Тук е Ставрос, главен диспечер от контролната кула. Вижте, не може да пресечете…

— Случаят е спешен.

— Знам, че е спешен. Но защо трябва да пресичате…

— Благодаря ви — прекъснах го аз. Обърнах се към ченгето:

— Имаш разрешение за отлитане.

Младежът възрази:

— Той не…

— С включени светлини и сирена.

Полицаят сви рамене и колата потегли.

Онзи тип от контролната кула, Ставрос де, пак се опита да каже нещо, затова изключих звука.

— Ти ме излъга — чак сега се обади Кейт.

— Извинявай.

Ченгето посочи с палец през рамо.

— Коя е тази?

— Кейт. Аз съм Джон. Ти кой си?

— Ал. Ал Симпсън. — Той излезе на тревата и се насочи на изток. Автомобилът заподскача по неравния терен. — Най-добре да не минаваме по пистите.

— Ти си знаеш — съгласих се аз.

— За какъв спешен случай става дума?

— Съжалявам не мога да ти кажа. — Всъщност нямах представа. След минута вече виждахме силуета на големия боинг, очертан на хоризонта.

Симпсън зави, пресече пистата, после продължи по друг затревен участък, като избягваше всякакви знаци и светлини. По едно е каза:

— Наистина трябва да се свържа с контролната кула.

— Напротив, няма нужда — успокоих го аз.

— Изисква го правилникът на Федералното управление на авиацията. Забранено е пресичането…

— Не мисли за това. Аз ще внимавам за самолети.

Симпсън пресече широката писта.

— Ако се опитваш да ме принудиш да те уволня, почти успя — рече ми Кейт.

Боингът не изглеждаше много далеч, но това беше оптична илюзия.

— Настъпи газта — казах на хлапето.

Патрулната кола се задруса още по-силно.

— Имаш ли някакви предположения, които би желал да споделиш с мен? — попита ме тя.

— Не.

— Нямаш предположения или не искаш да ги споделиш?

— И двете.

— Защо отиваш там?

— Писна ми от Фостър и Наш.

— Струва ми се, че само се перчиш.

— Ще видим, когато стигнем при самолета.

— Обичаш да хвърляш зара, а?

— Не, не обичам. Просто няма кой друг да го хвърли.

Симпсън ни слушаше, но нито изрази мнение, нито взе страна.

Продължихме в мълчание. Самолетът продължаваше да изглежда недостижим като пустинен мираж.

— Може би ще се опитам да те подкрепя — каза накрая Кейт.

— Благодаря партньоре. — Предполагам, че при федералните това минава за безусловна вярност.

Пак погледнах към боинга и този път определено не се бяхме приближили.

— Мисля, че се движи — отбелязах аз.

Симпсън се втренчи през прозореца.

— Да… но… май че го теглят.

— Защо ще го теглят?

— Ами… нали са изключили двигателите. По-лесно е да докарат влекач, отколкото пак да ги палят.

— Искаш да кажеш, че не става просто с едно завъртане на ключа, така ли?

Той се засмя.

Движехме се по-бързо от самолета и разстоянието започна да намалява.

— Защо не го теглят насам, към терминала? — попитах Симпсън.

— Ами… струва ми се, че се насочват към зоната за отвлечени самолети.

— Какво?

— Искам да кажа, към заградената зона. Все тая.

Погледнах Кейт и видях, че е загрижена.

Ченгето усили звука на радиостанцията и тримата се заслушахме. Чувахме предимно заповеди, съобщения за придвижване на автомобили, главно на непонятния жаргон на Транспортна полиция, но не и доклад за положението. Предполагах, че всички, освен нас знаят какво става.

— Можеш ли да разбереш какво се е случило? — попитах Симпсън.

— Не… но не е отвличане. Мисля, че не е и механична повреда. Чух, че повечето коли на отдел „Произшествия“ се връщат в пожарната.

— Дали не е медицински проблем?

— Едва ли. Не викат линейки… — Той замълча, после възкликна: — Леле-мале!

— Какво?

Кейт се наведе напред.

— Симпсън? Какво става?

— Викат подвижна морга и патоанатом.

Което означаваше трупове.

— Настъпи газта — казах му аз.