Нелсън Демил
Играта на лъва (50)

49.

Чък се обади по мобифона си и ни резервира две стаи в някакъв крайбрежен мотел, наречен „Вентура Ин“. Използва номера на кредитната ми карта, получи отстъпка за държавни служители и ме увери, че ще мога да си възстановя парите.

После подаде на Кейт малка книжна торба.

— Спрях и купих четка и паста за зъби. Ако ти трябва още нещо, можем да се отбием някъде.

— Това е достатъчно.

— А на мен какво ми купи?

Той извади изпод седалката друг пакет.

— Взех ти малко нокти за гризане.

Ха, ха. Отворих торбичката и видях четка и паста за зъби, самобръсначка и флаконче крем за бръснене.

— Благодаря.

— На държавна сметка.

— Поразен съм.

— Така и трябва.

Прибрах нещата в джобовете си. След десет минути стигнахме до висока сграда с надпис „Вентура Ин“. Чък спря пред вратата на рецепцията.

— В нашия офис ще има хора през цялата нощ, така че ако ви трябва нещо, обадете се.

— Ако нещо изскочи — отвърнах, — непременно ни се обади, иначе адски ще се ядосам.

— Голяма работа си, Джон. Том остана впечатлен от това как успя да накараш оня тип доброволно да ни съдейства. С малко психология можеш да постигнеш много неща. Честно казано, тук има много тревопасни. Добре е от време на време да виждаш по някой хищен динозавър.

— Това комплимент ли е?

— Нещо такова. Е, по кое време искате да ви вземем утре сутрин?

— В седем и половина — отвърна Кейт.

Чък ни махна с ръка и потегли.

— Да не си луда? — казах. — Това е четири и половина нюйоркско време.

— Това е десет и половина нюйоркско време.

— Сигурна ли си?

Тя не ми обърна внимание и влезе във фоайето. Последвах я.

Мотелът бе хубав и през отворената врата на бара чух звуци на пиано.

Служителят на регистратурата ни посрещна топло и ни съобщи, че ни е запазил луксозни стаи с изглед към океана на дванайсетия етаж. Всичко за пазителите на западната цивилизация.

— Кой океан? — попитах го.

— Тихия, господине.

— Имате ли нещо с изглед към Атлантическия?

Той се усмихна.

С Кейт попълнихме регистрационните формуляри и мъжът направи ксерокопие на кредитната ми карта, което ме накара да изпъшкам.

Кейт извади от чантата си снимка, показа му служебната си карта и попита:

— Виждали ли сте този човек?

Служителят се понамръщи, погледна снимката и отвърна:

— Не, госпожо.

— Задръжте я — каза му тя. — Ако го видите, обадете ни се. Издирва се за убийство.

Мъжът кимна и прибра снимката под плота.

— Предайте и на колегата си от следващата смяна — рече Кейт.

Взехме електронните карти за стаите си и аз й предложих да пийнем в бара.

— Капнала съм. Отивам да спя.

— Едва десет часът е.

— Сега е един нюйоркско време. Уморена съм.

Помислих си, че май ще пия и ще спя сам.

Отидохме при асансьорите и мълчаливо се качихме.

Някъде към десетия етаж Кейт ме попита:

— Цупиш ли се?

— Да.

Асансьорът стигна на последния етаж.

— Е, не искам да се цупиш — каза тя. — Ела да пийнем в моята стая.

Отидохме в нейната стая, която беше голяма, и тъй като нямахме да разопаковаме багаж, бързо си наляхме два скоча със сода и излязохме на балкона.

— Хайде тази вечер да забравим за разследването — предложи Кейт.

— Добре. — Седнахме един срещу друг на двата стола и се загледахме в огрения от луната океан.

Това някак ми напомни за престоя във вуйчовата ми къща на Лонг Айланд. Напомни ми за нощта, в която с Ема седяхме и пиехме коняк, след като се бяхме къпали голи в залива. Изпадах в лошо настроение и се опитах да се поободря.

— За какво мислиш? — попита ме Кейт.

— За живота.

— Лошо. Някога хрумвало ли ти е, че си в този бизнес и работиш много, защото не искаш да имаш време да мислиш за живота си?

— Моля те, недей.

— Чуй ме. Наистина ме интересуваш и усещам, че търсиш нещо.

— Чисто бельо.

— Можеш да си изпереш скапаното бельо.

— Изобщо не се сетих за това.

— Виж, Джон, аз съм на трийсет и една и никога не съм се обвързвала сериозно с някого.

— Защо ли?

— Е, за твоя информация, не е поради липса на предложения.

— Ясно.

— Мислиш ли, че можеш да се ожениш пак?

— Според теб колко е висок този балкон?

Помислих си, че ще ми се ядоса, но тя се засмя. Понякога каквото и да правиш, все е лошо, друг път — хубаво. Това не е свързано с поведението на мъжа — свързано е с жената.

— Както и да е — каза тя, — днес се справи страхотно. Впечатлена съм. И дори научих някои неща.

— Добре. Обаче, когато забиеш коляно в ташаците на някой тип от такова положение, наистина можеш да му ги натикаш в корема. Затова трябва да внимаваш.

Каквато си беше проницателна, Кейт отвърна:

— Мисля, че не си агресивен и садистичен. Мисля, че правиш каквото трябва и когато трябва. И мисля, че не ти харесва. Това е важното.

Разбирате ли какво искам да кажа? В нейните очи не можех да сбъркам.

Тя бе сложила още две шишенца скоч в джоба на сакото си отново напълни чашите ни. След около минута каза:

— Аз… зная за онова нещо на Плъм Айланд.

— Кое?

— Когато си изкормил оня тип.

Дълбоко си поех дъх, но не отговорих.

Кейт помълча няколко секунди, после каза:

— Всички имаме по нещо, за което да съжаляваме. Нормално е.

— Всъщност ми достави удоволствие.

— Не.

— Не, наистина. Но… имаше смекчаващи вината обстоятелства.

— Зная. Убил е човек, когото си обичал.

— Хайде да сменим темата.

— Естествено. Но исках да знаеш, че разбирам какво и защо се е случило.

— Добре. Ще се опитам да не го правя пак. — Виждате ли какво искам да кажа? Аз изтърбуших вътрешностите на оня тип и тя пак одобрява. Всъщност той наистина си го заслужаваше.

Както и да е, оставихме тази тема. Отпивахме от скоча и не откъсвахме очи от хипнотизиращите океански вълни, които се разбиваха в пясъка. Страхотна гледка! Повя ветрец и усетих мириса на море.

— Харесваше ли ти тук? — попитах я.

— В Калифорния е чудесно. Хората са много дружелюбни.

Хората често бъркат ексцентричността с дружелюбие. Но защо да развалям спомените й?

— Имаше ли си гадже?

— Почти. Сексуалното ми минало ли те интересува?

— Колко ще отнеме?

— По-малко от час.

Усмихнах се.

— Разводът ти труден ли беше? — попита ме Кейт.

— Ни най-малко. Бракът ни беше труден.

— Защо се ожени за нея?

— Тя ме помоли.

— Не можеше ли да й откажеш?

— Ами… мислех, че съм влюбен. Всъщност тя беше прокурорка и двамата бяхме на страната на ангелите. После прие високоплатена работа като адвокатка на престъпници. Промени се.

— Не се е променила тя. Променила се е работата й. Ти ще станеш ли адвокат на престъпници? Можеш ли да станеш престъпник.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Само че…

— И тя е печелела много повече пари, като е защитавала престъпници, отколкото ти, като си ги арестувал.

— Парите нямат нищо общо с…

— Не казвам, че начинът, по който си е изкарвала прехраната, е лош. Казвам, че… как се казва тя?

— Робин.

— Робин не е била подходяща за теб дори когато е работила в прокуратурата.

— Така е. Може ли вече да скоча? Или искаш да ми кажеш още нещо?

— Искам. Почакай. После се запознаваш с Бет Пенроуз, която е от същата страна на закона като теб, и реакцията ти всъщност е насочена срещу бившата ти жена. Чувстваш се по-добре с ченге. Навярно не изпитваш угризения. Сигурна съм, че в участъка не е било много забавно да си женен за адвокатка на престъпници.

— Стига вече.

— Не. И сега се появявам аз. Съвършеното гадже. Нали така? Феберейка. Правистка. Твоя шефка.

— Млъкни. Нека ти напомня, че именно ти… Остави.

— Ядосан ли си?

— Адски си права. Ядосан съм. — Станах. — Трябва да вървя.

Тя също стана.

— Добре. Върви. Но трябва да погледнеш действителността, Джон. Не можеш вечно да се криеш зад външността си на гадно язвително копеле. Някой ден, навярно скоро, ще се пенсионираш и тогава ще ти се наложи да живееш с истинския Джон Кори. Без пистолет. Без полицейска значка. Без престъпници, които да арестуваш. Без жертви, които да пазиш. Ще си само ти и дори няма да знаеш кой си.

— Нито пък ти. Това са калифорнийски психобръщолевения, а си тук едва от седем и половина. Лека нощ.

Влязох от балкона в стаята й, излязох и влязох в своята.

Изух си обувките, хвърлих сакото си на леглото и си свалих кобура, ризата, връзката и бронираната жилетка. После си налях чаша от минибара.

Бях много възбуден и всъщност се чувствах адски кофти. Искам да кажа, знаех какво се опитва да направи Кейт, знаех и че не е злонамерена, но наистина нямаше нужда да ме принуждава да се изправя пред чудовището в огледалото.

Ако й бях дал още няколко минути, тя щеше да обрисува прекрасната картина на съвместния ни живот.

Жените си мислят, че единственото, което им трябва, е съвършен съпруг. Грешка. Първо, няма съвършени съпрузи. Даже добрите не се срещат често. Второ, беше права за мен и животът ми с Кейт Мейфилд нямаше да ме промени.

Реших да си изпера бельото, да си легна и след като приключи разследването, никога повече да не я видя.

На вратата се почука. Надзърнах през шпионката и отворих.

Тя влезе и се спогледахме.

В такива ситуации мога да се държа твърдо и нямах намерение да отстъпвам нито милиметър, да я целувам или да замазвам нещата. Дори вече не ми се чукаше.

Тя обаче носеше бял хавлиен хотелски халат, който се разтвори и се свлече на пода, разкривайки съвършеното й голо тяло.

Усетих, че решителността ми омеква със същата скорост, с която се втвърдяваше малкият Джони.

— Извинявай, че те безпокоя, но душът ми не работи — каза Кейт. — Може ли да ползвам твоя?

— Заповядай.

Тя влезе в банята, пусна водата и застана под душа. Е, искам да кажа, какво трябваше да направя? Събух си панталона, боксерките и чорапите и отидох при нея.

От благоприличие, в случай че през нощта се обадеха от ФБР, Кейт напусна стаята ми в 01:00.

Не спах особено добре и се събудих в пет и петнайсет, което, струва ми се, означаваше осем и петнайсет според биологичния ми часовник.

Влязох в банята и видях, че боксерките ми висят на въжето над ваната. Бяха чисти, все още влажни и някой беше залепил целувка с червило на стратегическо място.

Избръснах се, отново взех душ, измих си зъбите и така нататък — после излязох на балкона и застанах гол под вятъра, загледан в мрачния океан. Луната бе залязла и на небето сияеха звезди. По-хубаво здраве му кажи.

Останах дълго там, защото се чувствах чудесно.

Чух, че се отваря плъзгащата се врата от отсрещната страна на бетонната преграда, и извиках:

— Добро утро!

— Добро утро.

Преградата стърчеше пред балконите, така че не можех да надзърна зад нея.

— Гола ли си?

— Да. А ти?

— Разбира се. Страхотно е.

— Хайде да се срещнем за закуска след половин час.

— Добре. Благодаря, че си ми изпрала боксерите.

— Пак заповядай. Само да не ти става навик.

Поговорихме още малко и си помислих, че другите гости ни слушат. На нея навярно й хрумна същото, защото попита:

— Как викаш, че ти е името?

— Джон.

— Аха. Страхотно се чукаш, Джон.

— Благодаря. И ти.

Ето че бяхме двама зрели федерални агенти, застанали голи на хотелски балкони, разделени от бетонна преграда.

— Женен ли си? — извика тя.

— Не. Ами ти?

— Не.

Каква беше следващата ми реплика? Едновременно ми хрумнаха две мисли. Първо, че ме манипулира професионалистка. Второ, че ми харесва. Осъзнал, че завинаги ще запомня този момент, дълбоко си поех дъх и попитах:

— Ще се омъжиш ли за мен?

Продължително мълчание.

Накрая отгоре отвърна женски глас:

— Отговори му!

— Добре — извика Кейт. — Ще се омъжа за теб.

Някъде изръкопляскаха. Наистина бе тъпо. Мисля, че се засрамих, което рядко успява да скрие паниката ми. Какво бях направил?

Чух, че вратата й се затваря. Вече не можех да оттегля предложението си.

Влязох в стаята си, облякох се — без бронираната жилетка — и слязох в ресторанта, където си поръчах кафе и още топлия брой на „Йорк Таймс“.

Имаше продължение на репортажа за трагедията с полет 175, но съдържаше само повторение на събитията с няколко нови цитата от федерални, щатски и местни представители.

Вниманието ми привлече кратко съобщение за убийството на господин Лейбовиц във Франкфурт, придружено от некролог. Той живеел в Манхатън и имал съпруга и две деца. Отново си помислих колко капризен е животът. Човекът отива по работа в Германия и го очистват, защото някакви хора искат да заблудят други, че някакъв тип със секретна задача в Америка се е върнал в Европа. Бам. Просто ей така, без да мислят за жената и децата на жертвата. Абсолютни гадняри.

Прочетох и нов материал за двойното убийство на Джеймс Маккой и Уилям Садъруейт в музея „Люлка на авиацията“. Цитираха се думите на детектив от Насау: „Не изключваме възможността мотивът за тези убийства да не е грабеж“. Въпреки измъчената граматика, виждах, че малкият Алън Паркър пак се е постарал.

Като стана дума за измъчена граматика, обърнах на кинопрегледа на Джанет Маслин. Понякога решавам кръстословицата, друг път се мъча да разбера какво се опитва да каже госпожа Маслин. Не мога да се справя в един и същ ден и с двете неща, без да ме заболи главата.

Кейт влезе в ресторанта. Изправих се и се целунахме. После седнахме, прегледахме менюто и аз си помислих, че навярно е забравила глупавия инцидент на балконите. Но тя остави менюто си и попита:

— Кога?

— Хм… през юни? Нали юнските булки са най-щастливите.

— Добре.

Сервитьорката дойде и си поръчахме палачинки.

Наистина исках да прочета „Таймс“, но инстинктивно усещах, че вестникът на закуска е останал в миналото.

Обсъдихме плановете си за деня, разследването, хората, с които се бяхме запознали в дома на Чип Уигинс и другите, с които Кейт щеше да ме запознае по-късно в Лос Анджелис.

Донесоха ни палачинките и започнахме да закусваме.

— Баща ми ще ти хареса — каза тя.

— Убеден съм.

— Той е горе-долу на твоя възраст, може би малко по-стар.

— Хм, това е добре. — Спомних си една реплика от стар филм и казах: — Отгледал е чудесна дъщеря.

— Наистина. Сестра ми.

Подсмихвах се.

— Майка ми също ще ти хареса.

— Приличате ли си?

— Не. Тя е симпатична.

Пак се подсмихнах.

— Нали си съгласен да се оженим в Минесота? Имам голямо семейство.

— Страхотно. Минесота. Това град ли е, или щат?

— Аз съм методистка. А ти?

— Всякакви противозачатъчни стават.

— Говоря за религията си. Методистка съм.

— Хм… майка ми е католичка. Баща ми е… някакъв вид протестант. Никога не е…

— Тогава можем да възпитаме децата като протестанти.

— Имаш деца!?

— Това е важно, Джон. Сериозно.

— Сериозен съм. Опитвам се да… нали разбираш, да превключа на скорост.

Тя престана да яде и ме погледна.

— Толкова ли си се паникьосал?

— Не, разбира се.

— Изглеждаш паникьосан.

— Просто имам киселини. От възрастта е.

— Всичко ще се оправи. После ще живееш щастливо.

— Добре. Но нали знаеш, познаваме се отскоро…

— До юни ще се опознаем.

— Да. Права си.

— Обичаш ли ме?

— Всъщност да, но любовта…

— Ами ако стана и си отида? Как ще се почувстваш? Облекчен.

— Не. Ще се почувствам ужасно.

— Е? Тогава защо се съпротивляваш на чувствата си?

— Пак ли ще правим анализи?

— Не. Просто ти го казвам както си е. Аз съм лудо влюбена в теб. Искам да се омъжа за теб. Искам да имам деца от теб. Какво друго искаш да кажа?

— До юни ще обичам Ню Йорк.

— Мразя Ню Йорк. Но заради теб ще живея навсякъде.

— И в Ню Джърси ли?

— Не прекалявай.

Беше време напълно да се разкрия.

— Виж, Кейт, трябва да знаеш, че аз съм шовинистична свиня, женомразец и разказвам сексистки вицове.

— С което искаш да кажеш?…

Видях, че така няма да стигна доникъде.

— Освен това имам лошо отношение към властите, винаги си създавам служебни проблеми, нямам пукнат грош и не мога да се оправям с парите.

— Ето защо имаш нужда от правист и счетоводител. С други думи — от мен.

— Не мога ли просто да те наема?

— Не. Трябва да се ожениш за мен. Аз съм широко профилирана професионалистка. И мога да предотвратявам импотентност.

Няма смисъл да спориш с професионалистка.

Забавният разговор свърши и се спогледахме. Накрая попитах:

— Откъде знаеш, че съм подходящ за теб?

— Как да ти обясня? Когато си близо до мен, сърцето ми се разтуптява. Обичам вида ти, гласа ти, мириса ти и вкуса ти. И се чукаш страхотно.

— Благодаря. Ти също. Добре, няма да споменавам нищо за кариери, за твоето преместване, за живот в Ню Йорк, за жалката си инвалидна пенсия, за десетгодишната ни разлика…

— Четиринайсет.

— Да. Няма да споменавам за това. Влюбен съм. До уши. Ако се проваля сега, ще съм нещастен през остатъка от живота си.

— Точно така. За теб ще е най-добре да се ожениш за мен. Довери ми се. Искам да кажа, наистина. Не се смей. Погледни ме. Погледни ме в очите.

Погледнах я. Вече не бях паникьосан. Изпълни ме странен покой — точно така се чувствах и когато лежах на Западна 102-ра улица и кръвта ми изтичаше. Веднага щом престанеш да се съпротивляваш — на смъртта или брака, — веднага щом се откажеш и се предадеш, виждаш сияйна светлина, хор от пеещи ангели те възнася и чуваш глас: „Ела доброволно, иначе ще трябва да ти сложа белезници“.

Не, всъщност гласът казваше: „Съпротивата е приключила, мъките са свършили, започва нов живот, да се надяваме не толкова шибан, колкото предишния“.

Хванах Кейт за ръка и се погледнахме в очите.

— Обичам те — казах аз. И наистина я обичах.