Нелсън Демил
Играта на лъва (47)

46.

Набрах един вашингтонски номер и отговори мъжки глас.

— Отдел „Убийства“. Детектив Келъм.

— Тук е Джон Кори, НЙПУ, отдел „Убийства“. Търся детектив Калвин Чилдърс.

— Той има алиби за тази нощ.

Всички са шутове. Заиграх по свирката му.

— Той е черен, въоръжен е и е мой.

Келъм се засмя.

— Чакайте.

След цяла минута по телефона се разнесе гласът на Калвин Чилдърс.

— Здрасти, Джон, как е в Ню Йорк?

— Все същата гадост, Кал. — И след като свършихме с любезностите, продължих: — Всъщност занимавам се с оная история „Трансконтинентал“.

— Леле-мале! Как се докопа до тоя тлъст кокал?

— Дълга история. Да ти кажа честно, в момента работя във ФБР.

— Знаех си, че няма да свършиш добре.

Захилихме се. Преди няколко години с Кал Чилдърс бяхме участвали в един семинар в централата на ФБР и си бяхме допаднали най-вече заради проблемите си с властите и федералните. Тъкмо от него знаех вица за министърката на правосъдието.

— Ония типове са като покойници бе, човек — каза Кал. — Просто си седяха там с каменни физиономии. За тия пуяци ли бачкаш?

— Държат ме на краткосрочен договор и на къса каишка.

— Ясно. Е, какво мога да направя за теб?

— Ами… направо ли да карам, или да се опитам да те баламосам, щото колкото по-малко знаеш, толкова по-добре?

— Слушат ли ни?

— Навярно.

— Имаш ли мобифон?

— Естествено.

— Обади ми се по него. — Той ми продиктува прекия си номер.

Затворих и се обърнах към Кейт, която се беше върнала отнякъде.

— Извинявай. Би ли ми дала за малко клетъчния си телефон?

Тя работеше нещо на компютъра си и без да ме поглежда, бръкна в сакото си и ми подаде мобифона.

— Благодаря. — Набрах номера на Калвин и го попитах: — Работиш ли по убийството на генерал Уейклиф?

— Не. Но познавам момчетата, които работят.

— Супер. Имате ли някакви следи?

— Не. А вие?

— Знам името на убиеца.

— А стига бе! Гепихте ли го?

— Не още. Тъкмо затова се нуждая от помощта ти.

— Естествено. Кажи ми името на убиеца.

— Естествено. Обаче първо ми помогни.

Кал се засмя.

— Добре, какво ти трябва?

— Виж сега, трябват ми имената на едни хора, които са участвали в бомбардировка заедно с покойния генерал. Ще ти кажа веднага, тези имена са строго секретни и военновъздушните сили и Министерството на отбраната мълчат или се туткат, а може и да не знаят.

— Тогава откъде да ги знам аз.

— Ами, можеш между другото да попиташ семейството или да отидеш в дома на покойния и да поогледаш. Потърси в бележника му например. Може да има снимка или нещо подобно. Нали си детектив.

— Детектив съм, ама не съм телепат. Кажи ми още нещо.

— Добре. Бомбардирали са едно място в Либия, казва се… — Погледнах една от статиите на бюрото ми. — Ал Азизия…

— Имам племенник, който се казва Ал Азизия.

Споменах ли, че и двамата имахме странно чувство за хумор?

— Това е място, Кал. Край Триполи.

— А, да бе, така кажи. Сега всичко е ясно.

— Виж, абсолютно сигурен съм, че генерал Уейклиф е бил убит от оня тип, Асад Халил…

— Оня, дето очисти всички пътници на самолета ли?

— Същият.

— Какво прави във Вашингтон, по дяволите?

— Убива хора. Мисля, че иска да очисти всички екипажи, участвали в удара срещу Ал Азизия.

— Без майтап? Защо?

— Защото си отмъщава. Според мен е живял там и някоя от бомбите може да е убила негови близки. Загряваш ли?

— Да… Значи сега си го връща.

— Точно така. Бомбардировката е била на петнайсети април осемдесет и шеста. Участвали са четири самолета F–111 с двучленни екипажи, общо осем души. Единият, полковник Уилям Хамбрехт, е убит с брадва през януари край военновъздушната база Лейкънхийт в Англия. После генерал Уейклиф. Друг пилот, чието име не знам, е загинал в Залива. Така че сега имаш две имена, Хамбрехт и Уейклиф. Може да има групова снимка или нещо подобно.

— Ясно. — След една-две секунди той попита: — Защо е чакал толкова дълго, за да си разчисти сметките?

— Бил е малък. Сега е пораснал. — Накратко му разказах биографията на Асад Халил, искането на убежище в Париж и други подробности, които не бяха споменати по новините.

— Щом сте го гепили в Париж — рече Кал, — трябва да имате отпечатъците му и всичко останало.

— Да. Накарай от лабораторията на ФБР да ти пратят каквото имат. Взели са даже влакна от костюма му, ДНК и някои други неща.

— Без майтап?

— Да, майтапа са го пропуснали.

Той се засмя.

— Не открихме почти нищо на местопрестъплението, но ако убиецът е тоя Халил, в лабораторията поне ще знаят какво да търсят.

— Да. Жертвите с четирийсети калибър ли са убити?

— Не. Четирийсет и пети. Генералът е имал военен автоматичен пистолет четирийсет и пети калибър и според дъщеря му сега е изчезнал.

— Нали каза, че не участваш в разследването?

— Не пряко. Обаче случаят е голям. Убити са бели, нали разбираш?

— Да. Е, могат да го лепнат на теб.

Кал се засмя.

— Виж сега, дай ми няколко часа…

— Най-много час, Кал. Трябва да поставим под охрана тези хора. Сигурно вече сме закъснели за някои от тях.

— Добре, ясно. Трябва да се видя с момчетата, които работят по случая, и да отида в дома на жертвата. Ще ти се обадя оттам. Става ли?

— Благодаря. — Дадох му номера на мобифона. — И си дръж устата затворена.

— Длъжник си ми — отвърна той.

— Вече ти платих. Асад Халил. Това е убиецът.

— Дано си прав, приятел. Залагам си задника.

— Ще те покривам.

— Добре. Феберейците винаги покриват ченгетата.

— Все още съм ченге.

— Дано. — Той затвори.

Оставих мобифона на бюрото си.

Кейт вдигна поглед от компютъра.

— Чух всичко.

— Обаче не и официално.

— Добре. Мисля, че не си нарушил правилата.

— Как ли не.

— Не ставай параноик. Имаш право да разследваш с всички законни средства.

— Даже да се отнася за строго секретна информация ли?

— Не. Но изглежда, че престъпникът разполага с нея и следователно вече е разсекретена.

— Сигурна ли си?

— Довери ми се. Аз съм правистка.

Засмяхме се. Май пак бяхме приятели.

Разменихме няколко общи лафа, както правят любовници след кратко недоразумение по повод на това, че една от страните не се е избавила от някой, когото е чукала. После продължихме по работа.

— Ако твоят приятел ни даде тези имена и — да се надяваме — адресите преди госпожа Хамбрехт да ги съобщи или да ги открият военновъздушните сили и министерството на отбраната, ще имаме преднина в разследването на случая — каза Кейт. — Преднина пред антитерористичния отдел във Вашингтон.

Погледнах я. Явно преосмисляше правилата на играта. Очите ни се срещнаха и тя се усмихна.

— Да — отвърнах. — Мразя, когато взимат мои неща.

Кейт кимна.

— Наистина си интелигентен. Изобщо не ми хрумна да се обадя във вашингтонското управление.

— Аз съм детектив. Това е работа между ченгета. Постоянно го правим. Спомни си за Гейб. Обаче ти се сети да изискаш досието на полковник Хамбрехт. Виждаш ли? Можем да работим заедно. ФБР и ченгетата. Действа страхотно. Каква идея! Защо не постъпих в тази спецчаст преди десет години? Като си помисля само за цялото време, което изгубих в полицията…

— Спокойно, Джон.

— Слушам, госпожо.

— Ще поръчам обяд. Какво искаш?

— Трюфели със сос беарнез и туршия.

— Как ще ти хареса да ти перна един?

Мили Боже! Станах и се протегнах.

— Какво ще кажеш да те изведа на обяд?

— Ами… аз не…

— Хайде. Трябва да се измъкна оттук. Имаме пейджъри. — Прибрах мобифона й в джоба си.

— Добре. — Тя стана, отиде при дежурната и й каза, че излизаме, но че ще сме наблизо.

След няколко минути вървяхме по Бродуей.

Все още беше хубав слънчев ден и тротоарите бяха пълни с народ, предимно държавни служители, които ядяха на крак или носеха кафяви торби, за да спестят някой долар. Не че ченгетата получават много мангизи, но знаем как да си угаждаме. Когато си в службата, никога не си наясно какво ще ти донесе бъдещето, ядеш, пиеш и се кефиш.

Не исках да се отдалечавам прекалено много от министерство на истината, затова се насочих на юг към Чеймбърс Стрийт и Градския съвет.

— Съжалявам, че бях малко… разстроена — каза Кейт, докато вървяхме. — Обикновено не се държа така.

— Остави. Първите няколко дни са нервни.

— Абсолютно.

После не ставаше много по-добре, ама защо да го споменавам и да провалям момента?

Заведох я в „Еко“. Това е уютно местенце с атмосферата на стария Ню Йорк — освен цените. С моята бивша често идвахме тук, защото работехме в този квартал, но не го казах на Кейт Мейфилд.

Метрдотелът ме поздрави по име, което винаги впечатлява хората. Вътре бе претъпкано, но ни придружиха до хубава маса за двама до прозореца. В нюйоркските ресторанти се отнасят добре към ченгета с костюми и пистолети и предполагам, че същото е валидно за целия свят. И все пак нямам нищо против да се откажа от четките и вниманието и да стана пенсионер някъде във Флорида. Нали така?

В ресторанта имаше много политици от Градския съвет и другите градски власти. Тук се събира общинският елит с богати каси за безотчетни разходи и градските данъци и такси се връщат обратно в частния сектор, след което пак отиват в градската хазна. Така всички са доволни.

С Кейт поръчахме на собственика, който се казваше Енрико, вино за осем долара. Бяло за госпожата, червено за господина.

След като Енрико се отдалечи, тя каза:

— Няма нужда да ме водиш в скъпи ресторанти.

Разбира се, че нямаше. Обаче отвърнах:

— Наистина ти дължа хубав обяд след вкусната закуска.

Кейт се засмя. Виното пристигна.

— Може да се наложи да ми пратят факс. Би ли ми дал номера си? — попитах Енрико.

— Разбира се, господин Кори. — След което ми записа на салфетка номера на факса си и си тръгна.

Чукнахме се и аз казах:

— Siainte.

— Какво означава това?

— Наздраве. На ирландски. Аз съм половин ирландец.

— Коя половина?

— Лявата.

— Искам да кажа, по майка или по баща?

— По майка. Баща ми е англичанин. Страхотен брак. Пращат си писма бомби.

Тя се засмя и отбеляза:

— Вие нюйоркчаните обръщате голямо внимание на произхода. В останалата част от страната не е така.

— Наистина ли? Голяма досада.

— Като оня виц за италианците и Свидетелите на Йехова.

Трябваха ми няколко секунди, за да го загрея.

— Трябва да те запозная с бившия си партньор Дом Фанели. Той е по-забавен от мен.

И така нататък. Бях идвал тук и преди, но този път, кой знае защо, беше различно.

Прочетохме менюто. Както се казва, аз проучих дясната страна, Кейт — лявата. Моята бе малко по-скъпа, отколкото си я спомнях, но ме спаси иззвъняването на мобифона. Извадих го от джоба си и казах:

— Кори.

Обаждаше се Калвин Чилдърс.

— Виж сега, намирам се в кабинета на покойния. Има една снимка на осем души, застанали пред изтребител, казаха ми, че бил F–111. Датата на снимката е тринайсети април, годината е осемдесет и седма, а не осемдесет и шеста.

— Ясно… Операцията е била секретна, така че навярно…

— Да, разбрах. Добре, но на снимката няма имена.

— По дяволите!

— Почакай, приятел. Забрави ли, че със случая се занимава Калвин? После намерих голяма черно-бяла снимка с надпис „Четирийсет и осмо тактическо крило, база на кралските военновъздушни сили в Лейкънхийт“… И този път има имена, нали знаеш, първи ред, втори ред и правостоящи. Разгледах лицата с лупа, открих осмината от снимката с изтребителя и им взех имената. Седем души — вече зная как изглежда Уейклиф. Добре, след това отворих бележника на генерала и им взех адресите и телефоните.

Издъхнах от облекчение.

— Браво. Искаш ли да ми пратиш имената и адресите по факса?

— Какво ще получа?

— Обяд в Белия дом. И медал. Каквото пожелаеш.

— Да. И присъда в Левънуърт^[1]. Добре, в кабинета на Уейклиф има факс. Дай ми номера си.

Продиктувах му го и казах:

— Благодаря, приятел. Добра работа.

— Къде според теб е тоя Халил?

— Ходи на гости на пилотите. Да има някой в района на Вашингтон?

— Не. Във Флорида, в Южна Каролина, Ню Йорк…

— Къде в Ню Йорк?

— Чакай да видя… казва се Джим Маккой… живее някъде си в Удбъри, работи в лонгайландския музей „Люлка на авиацията“.

— Добре. Нещо друго?

— По факса ли да ти ги пратя, или да ти ги прочета?

— По факса. Прати и снимката пред изтребителя. И напиши от горе кой кой е. И докато се занимаваш с това, прати ми качествена снимка по въздушна поща, обади ми се да ми кажеш с кой полет идва и ще пратя някой безработен агент да я вземе.

— Голям досадник си, Кори. Добре, само да се разкарам оттук, преди да съм привлякъл вниманието. Тоя Халил е гаден тип, Кори. Ще ти пратя и снимки от местопрестъплението.

— Аз пък ще ти пратя снимки на труповете от самолета.

— Пази си задника.

— Винаги си го пазя. Ще се видим в Белия дом. — Затворих.

Кейт ме погледна въпросително.

— Имаме всички имена и адреси — информирах я аз.

— Надявам се да не сме закъснели.

— Закъснели сме.

Повиках келнера.

— Донеси ми сметката и последния факс, който сте получили. Адресиран е до Кори.

Той изчезна. Допих виното си и двамата с Кейт се изправихме.

— Дължа ти един обяд — казах аз.

Запътихме се към вратата, келнерът се появи, аз му дадох десетачка, а той ми даде две ръкописни страници, пратени по факса и не особено ясна снимка.

Излязохме на Чеймбърс Стрийт и докато бързо се връщахме към Федерал Плаза, аз прочетох имената на глас:

— Боб Калъм, Колорадо Спрингс, Академия на военновъздушните сили. Стив Кокс, загинал в Залива през януари деветдесет и първа, Пол Грей, Дейтона Бийч/Спрус Крийк, Флорида. Уили Хамбрехт — за него знаем. Джим Маккой в Удбъри — това е на Лонг Айланд. Бил Садъруейт, Мънкс Корнър, Южна Каролина. Къде е това, по дяволите? И накрая Чип Уигинс в Бърбанк, Калифорния, но Кал е отбелязал, че в бележника на Уейклиф този адрес и телефонен номер са зачеркнати.

— Опитвам се да си представя пътя на Халил — каза Кейт. — Тръгва от летище „Кенеди“ с такси някъде към пет и половина следобед. Вероятно с таксито на Джамал Джабар. Дали Джабар го е откарал в дома на Джим Маккой?

— Не знам. Ще разберем, когато се обадим на Джим Маккой.

Набрах домашния му номер в движение, но ми отговори телефонен секретар. Тъй като не исках да му оставям прекалено обезпокояващо съобщение, казах:

— Господин Маккой, тук е Джон Кори от ФБР. Имаме основание, да смятаме, че… — Какво? Че най-гадният скапаняк на планетата се опитва да му свети маслото ли? — Че е възможно да ви преследва човек, който иска да отмъсти за участието ви във въздушния удар срещу Либия през осемдесет и шеста. Моля, уведомете местната полиция и се свържете с офиса на ФБР на Лонг Айланд. Ето директния ми номер в Манхатън. — Продиктувах го и прибавих: — Моля, бъдете изключително предпазлив. Съветвам ви незабавно да се преместите на друго място. — Изключих и се обърнах към Кейт. — Може да си помисли, че това е някакъв номер, но думата „Либия“ сигурно ще го убеди. Отбележи часа на обаждането ми.

Тя вече беше извадила бележника си и си записваше.

— Освен това може изобщо да не получи съобщението — отвърна Кейт.

— Да не мислим за това.

Спрях до една количка за хотдог и казах на продавача:

— Два пъти книш с горчица и кисело зеле.

После набрах домашния номер на Бил Садъруейт в Южна Каролина.

— Преди да позвъня в полицията се обаждам в домовете на потенциалните жертви — обърнах се към Кейт. — Ченгетата могат да те държат на телефона сто часа.

— Да.

— После ще ги потърся в службите им.

Отново се включи секретар:

— Бил Садъруейт. Оставете съобщение.

Казах същото, каквото и на Маккой, като завърших със съвета да напусне града.

Продавачът ме чу и ме изгледа подозрително, после ни подаде книша. Оставих му десетачка.

— Какво е това? — попита Кейт.

— Храна. Вид еврейско картофено пюре. Пържено. Вкусно е. — Набрах домашния номер на оня във Флорида, като забелязах, че домашният и служебният му адрес са еднакви.

Поредният телефонен секретар ми каза да оставя съобщение. Повторих репликата си и продавачът продължи да ме зяпа, докато ми връщаше рестото.

Двамата с Кейт продължихме към Федерал Плаза. Опитах служебния номер на Грей.

— „Грей Симюлейшън Софтуер“. В момента не можем да отговорим… — и така нататък. Не ми хареса фактът, че като че ли никой не си е вкъщи и че Грей не е в офиса си. Оставих същото съобщение и Кейт отново си записа часа.

Набрах служебния номер на Садъруейт. Пак секретар. Изкушавах се да изкрещя в телефона: „Плюй си на петите, приятел!“, но просто затворих и попитах Кейт:

— Къде ли се губят всички днес?

Тя не отговори.

Завихме по Бродуей. Федерал Плаза беше на съседната пряка. Докато преглеждах факса, излапах за рекордно време половината от големия си книш.

Кейт отхапа малко, сбърчи лице и го хвърли в първото срещнато кошче, без дори да ми го предложи. Бившата ми караше келнера да отнесе едва докоснатата й храна, без да ме попита дали не я искам. Лош признак.

Реших да опитам с номера на лонгайландския музей „Люлка на авиацията“, като знаех, че ще ми отговори човешки глас.

— Музеят. — Беше жена.

— Госпожо, тук е Джон Кори от Федералното бюро за разследване. Трябва да говоря с господин Джеймс Маккой. Спешно е.

Последва продължително мълчание и аз разбрах какво означава това.

— Господин Маккой… — Чух тихо изхлипване. — … Господин Маккой е мъртъв.

Погледнах Кейт, поклатих глава, хвърлих книша си в канала и ускорих ход.

— Как е умрял, госпожо?

— Убили са го.

— Кога?

— В понеделник вечерта. Музеят е пълен с полицаи… не пускат никого в сградата.

— А вие къде сте, госпожо.

— В съседния детски музей. Аз съм секретарката на господин Маккой и сега телефонът му е прехвърлен тук, така че…

— Добре. Как е убит?

— Той… застреляли са го… в… един от самолетите… с него е имало друг човек… искате ли да говорите с полицията?

— Не още. Знаете ли кой е бил другият?

— Не. Всъщност да. Госпожа Маккой каза, че бил техен стар приятел, но не си спомням…

— Грей?

— Не.

— Садъруейт?

— Да. Точно така. Садъруейт. Ще ви свържа с полицията.

— След малко. Казахте, че били застреляни в самолет, така ли?

— Да. Двамата с приятеля му са седели в изтребител… F–111… и двамата са били… пазачът, господин Бауър, също е убит…

— Добре. Пак ще се обадя.

Затворих и на влизане във Федерал Плаза 26 преразказах разговора на Кейт. Докато чакахме асансьора, се обадих на Боб Калъм в Колорадо Спрингс. Отговори ми жена.

— Госпожа Калъм ли е?

— Да. Кой се обажда?

— Господин Калъм вкъщи ли е?

— Полковник Калъм. Кой се обажда?

— Тук е Джон Кори, госпожо, от ФБР. Трябва да говоря със съпруга ви. Спешно е.

— Днес не се чувства добре. Почива си.

— Но си е вкъщи?

— Да. За какво се отнася?

Асансьорът пристигна, но вътре сигналът можеше да прекъсне, не влязохме.

— Госпожо, ще ви свържа с партньорката си Кейт Мейфилд. Тя ще ви обясни. — Притиснах мобифона към гърдите си и казах на Кейт: — Жените по-добре се разбират с жени.

Подадох й телефона.

— Аз се качвам. — Докато чаках следващия асансьор, чух Кейт да се представя.

— Госпожо Калъм, имаме основание да смятаме, че съпругът ви се намира в опасност. Моля ви, изслушайте ме и веднага щом свърша, искам да се обадите в полицията, ФБР и охраната на базата. В базата ли живеете?

Качих се на асансьора. Оставях работата в добри ръце.

Слязох на двайсет и шестия етаж, бързо отидох в командния център и седнах на бюрото си. Набрах номера на Чип Уигинс в Бърбанк с надеждата да получа сегашния му адрес, но записът ме информира, че телефонът е изключен.

Погледнах към факса. Уейклиф, Маккой и Садъруейт вече бяха убити, Пол Грей не отговаряше, Уигинс липсваше. Хамбрехт бе убит в Англия през януари и се зачудих дали навремето някой се е сетил за причината. Единствено Стивън Кокс беше умрял от естествена смърт, ако гибелта в битка можеше да се смята за естествена за пилот изтребител. Госпожа Хамбрехт бе споменала, че един от мъжете е тежко болен, и предположих, че става дума за Калъм. За следващата си среща осмината нямаха нужда от голяма стая.

Обърнах се към компютъра си. От опит знаех, че с убийствата във вътрешните райони на Флорида се занимава окръжното шерифско управление. Открих номера и го набрах. Бях наясно, че незабавно трябва да предупредя антитерористичния отдел в сградата „Дж. Едгар Хувър“, но такъв разговор можеше да продължи час, последван от задължителен писмен доклад, а инстинктът ми подсказваше първо да се обадя на потенциалните жертви. Всъщност това беше нещо повече от инстинкт, това бе собствената ми стандартна оперативна процедура. Нали ако някой се опитваше да ме очисти, щях да искам да науча пръв.

— Шерифско управление, тук заместник-шериф Фоли.

Акцентът му като че ли бе от моя край.

— Шерифе, тук е Джон Кори от оперативното бюро на ФБР в Ню Йорк. Обаждам се, за да предупредя за опасност от убийство на Пол Грей, жител на Спрус Крийк…

— Късно.

— Добре… кога и къде?

— Можете ли да докажете, че сте от ФБР?

— Обадете ми се през нашата централа. — Дадох му външния номер и затворих.

След петнайсет секунди телефонът иззвъня и заместник-шериф Фоли каза:

— Според моя компютър това е номерът на Антитерористичната спецчаст.

— Точно така.

— Защо ви интересува този случай?

— Не мога да ви кажа, докато не чуя вашата информация. Национална сигурност.

— Нима? Какво означава това?

Този тип определено беше нюйоркчанин и аз разиграх този коз.

— От Ню Йорк ли сте?

— Да. Как познахте?

— Налучках. Преди работех в нюйоркското полицейско управление. В отдел „Убийства“. В момента съм и на двете места.

— Аз бях патрул в сто и шести участък в Куинс. Тук има много момчета от нюйоркското управление. Някои работят, други са пенсионери. Сега съм заместник-шериф. Смешно, а?

— Знаеш ли, може да се прехвърля при вас.

— Тук сме на почит. Мислят, че си знаем работата. — Той се засмя.

С това си осигурих крайния резултат.

— Разкажи ми за убийството.

— Добре. Извършено е в дома на жертвата. В домашния му кабинет. В понеделник. Патоанатомът определя часа на смъртта някъде към обяд, но климатикът е бил включен, така че може да е било малко по-рано. Открихме трупа в осем и петнайсет вечерта. Предупреди ни жена на име Стейси Мол. Тя е частен пилот и возила клиент от общинското летище в Джаксънвил до дома на жертвата. Къщата се намира на частно летище в Спрус Крийк, край Дейтона Бийч. Клиентът казал, че има работа с убития.

— Наистина е имал.

— Да. Та този клиент се представил на жената като Димитриос Пулос, търговец на антики от Гърция, но после тя видяла снимката му във вестника и си помислила, че е Асад Халил.

— Познала е.

— Божичко! Искам да кажа, ние смятахме, че си измисля, но после открихме трупа… защо го е очистил Халил?

— Не си пада по самолети. Не знам. Какво друго?

— Ами, две огнестрелни рани — едната в корема, другата в главата. Чистачката също го е отнесла, един изстрел в тила.

— Взехте ли куршумите или гилзите?

— Само куршумите. И трите са четирийсети калибър.

— Добре. Предполагам, че сте уведомили ФБР.

— Да. Искам да кажа, не вярвахме, че убиецът е Асад Халил, но Грей, изглежда, се е занимавал с някаква работа, свързана с отбраната, и според гаджето му може да са изчезнали компютърни дискове.

— Но сте съобщили на ФБР за възможна връзка с Асад Халил нали?

— Да. От оперативното бюро в Джаксънвил ни казаха, че през петнайсет минути им се обаждали с информация за Халил. Не ни взеха на сериозно, но обещаха да пратят агент. Чакаме го.

— Ясно. Добре, къде е откарала онази жена клиента си след Спрус Крийк?

— Обратно на общинското летище в Джаксънвил, после на международното. Казал, че си заминавал за Гърция.

Замислих се.

— Съобщихте ли в джаксънвилското полицейско управление?

— Разбира се. Да не мислиш, че съм забравил всичко от Ню Йорк? Провериха летищата, списъците на пътниците, но нямаше Димитриос Пулос.

— Добре… колко време е останал престъпникът в дома на жертвата?

— Около половин час.

Кимнах. Почти можех да възпроизведа разговора между Асад Халил и Пол Грей.

Зададох на сержант Фоли още няколко въпроса, но не научих почти нищо друго. Освен че агентите в джаксънвилското оперативно бюро са затънали дълбоко в лайната — но те още не го знаеха. През петнайсет минути да им се обаждат с информация за Халил. Само че този път беше наистина. Нямах представа коя е Стейси Мол, но щях да се опитам да й осигуря малко федерални мангизи като на съвестна гражданка.

— Ще го пипнете ли скоро тоя тип? — попита заместник-шериф Фоли.

— Да, струва ми се.

— Адски мръсно копеле.

— Наистина.

— Как е времето в Ню Йорк?

— Страхотно.

— Тука е страшна жега. Между другото, Мол каза, че клиентът и щял да се върне другата седмица. Направил резервация за полет до Спрус Крийк.

— Не разчитайте много.

— Ясно. Освен това се уговорили да вечерят заедно.

— Има късмет, че е останала жива.

— Наистина.

— Благодаря. — Затворих и отбелязах до името на Пол Грей „убит“ с датата и приблизителния час. Осморката съвсем оредяваше. Всъщност можеше да е оцелял само Чип Уигинс, освен ако не се бе преместил на изток и Асад Халил вече не го беше посетил. Боб Калъм все още бе жив и се зачудих дали Халил го е оставил, защото е знаел, че е много болен, или просто защото още не е стигнал до Колорадо. И къде се губеше Уигинс? Ако можех да го спася, щях да постигна малка победа в играта, в която Лъва водеше срещу отбора на домакините с пет на нула.

Кейт влезе в стаята, седна на бюрото си и каза:

— Останах на телефона, докато госпожа Калъм ме свърже с ченгетата и началника на военната полиция в Академията. Тя ми каза, че имала пистолет и можела да борави с него.

— Добре.

— Съпругът й бил тежко болен. Рак.

Кимнах.

— Мислиш ли, че Халил знае?

— Опитвам се да разбера какво не знае. Обадих се в полицията в Дейтона Бийч. Пол Грей е бил убит в понеделник по обед, може би по-рано.

— О, Господи!…

Разказах й всичко, което бях научил от заместник-шериф Фоли.

— Според мен — продължих, — Халил се качва в таксито на Джабар, не отива в лонгайландския музей на Маккой, а напуска района — много хитър ход, между другото — направо се насочва към Пърт Амбой, очиства шофьора, взима очакващия го автомобил, заминава за Вашингтон, пренощува някъде, открива дома на Уейклиф, убива генерала, съпругата му и чистачката, после по някакъв начин стига до общинското летище в Джаксънвил, след това… предполагам, че посещава Мънкс Корнър… Садъруейт има чартърна фирма, така че наема самолета му и двамата отлитат за Лонг Айланд. Полетът трябва да е бил интересен. Кацат на Лонг Айланд, бам-бам, очиства двамата в музея — в изтребител F–111, не другаде — както и пазача. Невероятно, мамка му!

Кейт кимна.

— А после? Как е напуснал Лонг Айланд?

— Предполагам, че е излетял от „Макартър“. Летището не е международно, така че охраната невинаги е на ниво. Но може да използва само частни самолети.

— Възможно е. Значи може да лети за Колорадо Спрингс или за Калифорния с частен самолет. Най-вероятно реактивен.

— Сигурно. Но от друга страна, има вероятност да реши да се откаже, преди да се е прецакал и в момента да е на път за Арабистан.

— Не сме му дали основание да смята, че не може да свърши всичко, за което е дошъл.

— Имаш право. — Взех молив и започнах да записвам имената на известните жертви, без да смятам обгазените от полет 175. — Този тип явно е решил да се справи с проблема с пренаселеността на Източното крайбрежие. — Оставих молива и прочетох: — Анди Макгил, Ник, Нанси и Мег Колинс, Джабар, Уейклиф, жена му и прислужницата, Грей и чистачката, Садъруейт, Маккой и пазача. Тринайсет. Нещастно число.

— Не забравяй Юсеф Хадад.

— Да. Съучастникът му. Четиринайсет. А е едва вторник.

Кейт не отговори.

Подадох й факса.

— Освен Калъм, който е покрит, Уигинс е последният, останал жив, и местонахождението му не е известно.

Тя погледна факса и ме попита:

— Търси ли го?

— Да. Телефонът му е изключен. Хайде да опитаме с бърбанкския телефонен указател.

Кейт започна да трака на клавиатурата си.

— Как е истинското му малко име?

— Не знам. Виж какво ще успееш да направиш.

— Докато се занимавам с това, се обади във вашингтонския антитерористичен отдел. После в лосанджелиското оперативно бюро. След това уведоми всички в командния център по имейла или по друг начин, ако решиш, че ще стане по-бързо.

Не може да се каже, че горях от нетърпение да изпълня всичко това. Опитвах се да мисля по-бързо, отколкото Халил убиваше хора. Книшът, горчицата, киселото зеле и червеното вино се бълникаха в корема ми.

Не виждах непосредствена причина да осведомявам нито колегите наоколо, нито Вашингтон. Вече бях установил, че четирима мъже са мъртви и не се нуждаят от охрана. Калъм беше жив и го бяха покрили. Оставаше проблемът с откриването на Уигинс, с който двамата с Кейт можехме да се справим по-добре от другите.

— Ще се обадя в оперативното бюро на ФБР в Лос Анджелис — казах й. — Или може би ти искаш да им позвъниш?

— Щях, ако ти беше по-наясно с компютрите. Аз ще търся Уигинс. — И прибави: — Поискай да те свържат с Дъг Стърджис. Той е заместник главен агент. Спомени моето име.

— Ясно. — Набрах номера на оперативното бюро в Лос Анджелис, представих се като агент от нюйоркската Антитерористична спецчаст, което обикновено привлича вниманието на хората, и поисках да ме свържат с Дъг Стърджис. Той ме попита:

— Какво мога да направя за вас?

Не исках да го обърквам с факти, нито пък ми се щеше да надуе клаксона във Вашингтон, но имах нужда от помощ.

— Господин Стърджис, търсим бял мъж на име Чип Уигинс, петдесетинагодишен, с последен известен адрес в Бърбанк. — Дадох му адреса. — Той е вероятен свидетел във важен случай, свързан с международен тероризъм.

— За кой случай става дума?

Защо всички са толкова любопитни?

— Разследването е деликатно и засега е секретно. Съжалявам, но нямам право да отговоря на този въпрос. Обаче Уигинс може да знае нещо, което ме интересува. Моля ви само да го потърсите и да го поставите под охрана, след което незабавно да ми се обадите. — Съобщих му малкото информация за Уигинс, с която разполагах.

Последва мълчание, после Стърджис попита:

— Кой се опитва да го убие? Каква група?

— Да речем, от Средния изток. Важно е да го открием преди тях. Когато науча повече подробности, ще ви се обадя.

Господин Стърджис не изглеждаше склонен да изпълни молбата ми, затова прибавих:

— Работя заедно с Кейт Мейфилд.

— О.

— Тя каза, че мога да разчитам на вашата помощ.

— Добре. Ще направим каквото е по силите ни. — Той повтори последния известен адрес на Уигинс. — Предайте поздравите ми на Кейт.

— Непременно. — Дадох му преките ни номера, благодарих му, затворих и набрах отдел „Изчезнали“ в лосанджелиското полицейско управление. Представих се и ме свързаха с началника на отдел лейтенант Майлс. Изиграх същия номер като с оперативното бюро й прибавих: — Вие можете да се справите много по-добре от нас с откриването на изчезнали хора.

— Не е възможно да разговарям с ФБР — отвърна лейтенантът.

Любезно се подсмихвах.

— Преди работех в НЙПУ, отдел „Убийства“. Тук съм, за да ги уча как се работи в правоохранителните органи.

Той се засмя.

— Добре. Ако го открием, ще го помолим да ви се обади. Повече не мога да направя, ако не е заподозрян в нищо.

— Ще съм ви задължен, ако го придружите до управлението. Заплашва го опасност.

— Каква опасност? Това е нещо друго.

— Става дума за националната сигурност и това е всичко, което мога да ви кажа в момента.

— А, сега пак сте федерален.

— Не, ченге съм до мозъка на костите си. Просто този човек ми трябва и не мога да ви обясня защо.

— Добре. Ще разлепим снимката му навсякъде. Имате ли негова снимка?

Дълбоко си поех дъх.

— Не е качествена и е много стара. Освен това не искам да вдигаме такъв шум. Опитваме се да заловим човека, който го търси, и не бива да го подплашим. Разбирате ли? Между другото, обадих се на агент Стърджис от лосанджелиското оперативно бюро и те също работят по случая. Който го открие пръв, ще получи златен медал.

— Леле! Защо не ми казахте? Веднага ще се заемем.

Ченгетата са голяма досада.

— Но сериозно, лейтенант.

— Добре. Ще ви се обадя.

— Благодаря. — Дадох му телефоните ни.

— Как е времето в Ню Йорк?

— Вали сняг и има поледица.

— Ясно. — Той затвори.

Кейт вдигна поглед от компютъра си.

— Излишно е да си толкова потаен с нашите хора и с полицията.

— Не съм потаен.

— Потаен си.

— Е, не е важно да знаят защо, важно е да знаят кой. Чип Уигинс го няма и трябва да го открием. Повече не ги интересува.

— Ако знаеха защо, щяха да са мотивирани да го търсят.

Имаше право, разбира се, но се опитвах да мисля като ченге и да действам като федерален, а и всичките глупости с националната сигурност започваха да ми действат. Кейт се върна към клавиатурата си.

— Няма го в нито един от лосанджелиските указатели.

— Кажи на компютъра защо го търсиш.

— Майната ти, Джон. Аз съм ти шеф. Ще ме държиш в течение и ще ме слушаш.

Леле! Нацупих се.

— Щом не ти харесва как разследвам случая и не си доволна от досегашните резултати…

— Добре. Извинявай. Просто съм малко нервна и уморена. Не съм спала цяла нощ. — Тя ми се усмихна и ми намигна.

Отговорих на усмивката й. Госпожа Мейфилд не беше от лесните и трябваше да го запомня.

— Стърджис ти праща много поздрави.

Тя продължи да трака на клавиатурата си.

— Този тип може да се е преместил и в Аляска. Ще ми се да имах номера на социалната му осигуровка. Провери имейла си и виж дали нямаме съобщение от министерството на отбраната или военновъздушните сили за досиетата на осемте пилоти.

— Слушам. — Отворих имейла си, но освен куп междуведомствени боклуци нямаше нищо. Казах на Кейт: — След като научихме имената, можем да поискаме от военновъздушните сили конкретно досието на Уигинс.

— Да. Ще го направя. — Тя вдигна слушалката и я чух да си проправя път през няколко поредни бюрокрации.

— Надявам се, че Асад Халил също като нас се затруднява да открие Уигинс — без да се обръщам към никого, отбелязах аз. Влязох в компютъра си и опитах няколко пътя от информационната магистрална мрежа, включително уебсайта на ВВС. Имаше раздел „Изчезнали и загинали в битка“ и колкото и да е невероятно, прочетох името на Стивън Кокс, убит в Залива. Но нямаше раздел, озаглавен „Участници в секретни операции“. Кейт затвори слушалката.

— Може да мине известно време, докато получим досието на Уигинс. Искаха малкото му име, служебния му номер и номера на социалната му осигуровка. И ние това искаме.

— Да. — Поиграх си с компютъра, но освен хубава рецепта за шоколадови бисквити не успях да открия друго. Наистина предпочитам телефоните.

Кейт продължи да ме тормози да се обадя във вашингтонския антитерористичен отдел и аз постоянно го отлагах, защото бях убеден, че разговорът ще продължи най-малко час, след което щях да се озова на самолета за столицата. А и бе по-важно да стигна до Уигинс преди Халил.

Има много начини да откриеш изчезнал човек в Америка — земя на бумащина, кредитни карти, шофьорски книжки и прочее. Намирал съм хора за по-малко от час, макар че по-често ми е отнемало ден-два. Но се случва и никога да не го откриеш, въпреки че този човек някога е бил щастлив собственик на къща с жена и деца.

Знаех само прякора, фамилията, последния му известен адрес и че е служил във ВВС.

Обадих се в калифорнийското управление на моторните превозни средства и някакъв необичайно услужлив служител ми даде името Елууд Уигинс в Бърбанк със същия последен известен адрес, плюс дата на раждане. Voilà! Образът на тоя Чип започваше да се оформя. Представях си го като абсолютно безотговорна личност, човек, който изобщо не си прави труда да информира света за местонахождението си. От друга страна, това можеше да му спаси живота.

— Търси Елууд — казах на Кейт. — Според шофьорската му книжка това е малкото му име. Роден е през шейсета година.

— Добре. — Тя затрака на клавиатурата и продължи да рови в телефонните указатели.

Обадих се в лосанджелиската окръжна патология, за да проверя дали господин Елууд Уигинс не ми е направил услугата да умре от естествена смърт. Информираха ме, че миналата година починали много хора на име Уигинс, но не и Елууд.

— В патологията няма нищо за него — съобщих на Кейт.

— Нали знаеш — отвърна тя, — може да е напуснал Лос Анджелис, щата и страната. Опитай със Службата за социално осигуряване.

— Предпочитам да го търся на крак. Пък и ще искат номера на социалната му осигуровка.

— Тогава го потърси чрез Управлението на ветераните, Джон.

— Ти го потърси. Но ти казвам, тоя тип сигурно не съобщава на никого къде е. Ще ми се да знаехме къде е роден. Уведоми военновъздушните сили, че сме открили името Елууд и рождената му дата. Това може да помогне на компютъра им.

През следващия половин час продължихме да работим с компютрите и телефоните си. Пак се обадих в отдел „Изчезнали“ и оперативното бюро в Лос Анджелис и им предадох новата информация. Но вече не се сещах на кого още да позвъня. Накрая ми хрумна нещо и набрах номера на госпожа Роуз Хамбрехт.

Тя отговори и аз отново й се представих.

— Съобщих всичко на генерал Андерсън от „Райт-Патърсън“ — осведоми ме вдовицата.

— Да, госпожо. Още не са се свързали с мен. Но научих друга информация за осемте души от либийската операция и исках да я потвърдя.

— Не работите ли заедно?

Не.

— Да, госпожо, но това отнема известно време, а се опитвам да си върша работата колкото може по…

— Какво искате?

— Интересува ме човек на име Чип Уигинс.

— А, Чип! Голям чешит.

— Да, госпожо. Знаете ли дали малкото му име е Елууд?

— Никога не съм знаела малкото му име. Само Чип.

— Добре, имам адрес в Бърбанк, Калифорния. — Прочетох й го. — Същият ли е?

— Почакайте да си взема тефтера.

Докато чаках, попитах Кейт:

— Откри ли нещо?

— Нищо. Джон, време е с проблема да се заеме целият команден център. Вече прекалено много се забавихме.

— Нямам нужда от петдесет агенти, за да се обадя на същите хора и служби, на които вече звъних. Ако ти трябва помощ, давай, прати ми мейл или там каквото искаш. Но аз знам как да открия изчезнал човек.

— Моля? — попита госпожа Хамбрехт, която се бе върнала на телефона. — Какво казахте?

— Хм… просто си прочиствах гърлото. — Прокашлях се.

— Адресът на Чип е същият.

— Добре… знаете ли къде е роден господин Уигинс?

— Не. Не зная почти нищо за него. Спомням си го само от Лейкънхийт през осемдесетте години. Беше много безотговорен офицер.

— Да, госпожо. Но полковник Хамбрехт поддържаше ли връзка с него?

— Да. Но не често. Зная, че разговаряха по телефона миналия април на годишнината от…

— Ал Азизия.

— Да.

Продължих да я разпитвам, но тя не знаеше нищо повече или подобно на повечето хора, си мислеше, че не знае. Само че трябва да зададеш съответния въпрос. За съжаление, той не ми беше известен.

Кейт, която слушаше и разбра, че вече не се сещам какво да питам госпожа Хамбрехт, покри слушалката с длан и ми каза:

— Знае ли дали е женен?

На кой му пука? И все пак…

— Знаете ли дали е женен?

— Едва ли. Но е възможно. Наистина ви казах всичко, което зная.

— Добре… ами…

— С какво се занимава? — подсказа ми Кейт.

Повторих въпроса.

— Не зна… Всъщност спомням си как съпругът ми каза, че изкарал пилотски курсове и станал пилот.

— След въздушния удар? Не е ли малко късно? Искам да кажа…

— Чип Уигинс не беше пилот — сряза ме госпожа Хамбрехт. — Беше оръжейник. Пускаше бомбите.

— Разбирам…

— Изкара курсовете след напускането на военновъздушните сили и стана пилот на товарни самолети, струва ми се. Да, не можеше да работи в пътнически компании, сега си спомням.

— Знаете ли в коя компания?

— Не.

— Например „Фед Екс“, „Ю Пи Ес“ или някоя от големите?

— Не зная.

— Е, благодаря ви, госпожо Хамбрехт. Много ни помогнахте. Ако се сетите нещо друго за Чип Уигинс, моля, незабавно ми се обадете. — Отново й дадох номера си.

— За какво ви е всичко това? — попита ме вдовицата.

— А вие как мислите?

— Мисля, че някой се опитва да убие пилотите, участвали в онази операция. И е започнал със съпруга ми.

— Да, госпожо.

— Боже мой…

— Аз… хм…

Чух я да промълвява:

— Не е честно… О, бедният Уилям…

— Моля, бъдете предпазлива. За всеки случай. Обадете се в полицията и в най-близкото оперативно бюро на ФБР.

Тя не отговори, но чувах, че плаче. Не знаех какво да кажа, затова затворих. Кейт вече бе набрала друг телефон.

— Свързах се с Федералното управление на авиацията. В архива си пазят пилотското му разрешително.

— Ясно. Надявам се, че поне там е съобщил новия си адрес.

— Дано, защото иначе и те ще му почернят живота.

Радвах се, че в цяла Америка все още е работно време, иначе щяхме да си седим и да си играем на компютърни игри.

— Да — каза в слушалката Кейт. — Добре… — Взе химикалка, което бе обнадеждаващо, и записа нещо в бележника си. — Откога? Добре. Много ми помогнахте. Благодаря ви. — Кейт затвори. — Вентура. Малко на север от Бърбанк. Пратил е съобщението за промяна на адреса преди месец, но няма телефонен номер. — Тя провери в компютъра. — Няма го в указателя на Вентура. Ще се свържа с телефонни справки.

Кейт даде името Елууд Уигинс, после остави слушалката.

— Няма го. Ще накарам хората от местното оперативно бюро да го намерят.

Погледнах си часовника. Всичко това ни беше отнело около час и петнайсет минути. Ако се бях обадил във Вашингтон, още щях да разговарям.

— Къде е най-близкото оперативно бюро? — попитах.

— Имаме малък офис в самата Вентура. — Тя вдигна слушалката. — Надявам се да не сме закъснели и да могат да поставят капан на Халил.

— Да. — Станах от стола си. — Връщам се след петнайсет минути.

— Къде отиваш?

— При Стайн.

— Пак ли разговор между ченгета?

— Кьоних е отвъд океана и сега Стайн командва парада. Веднага се връщам.

Бързо излязох от стаята.

Качих се на асансьора. Кабинетът на капитан Стайн се намира в югозападния ъгъл на двайсет и осмия етаж и не се съмнявах, че е точно толкова голям, колкото югоизточния офис на господин Кьоних.

Профучах покрай двете секретарки и се озовах в средата на стаята пред капитан Стайн, който седеше на огромното си бюро и приказваше по телефона. Той ме видя и отдръпна слушалката от ухото си.

— Трябва да е нещо важно, Кори, иначе ще ти скъсам гъза. — После ми даде знак да седна срещу бюрото му.

Спогледахме се и установихме, че наистина е важно. Той отвори чекмеджето си, извади бутилка от минерална вода и напълни две пластмасови чаши с водка. Подаде ми едната и аз я изпих до половината. Някъде заплакаха федерални ангели. Стайн също дръпна здравата.

— Какво имаме? — попита той.

— Всичко, капитане, или повечето. Но сме закъснели с около седемдесет и два часа.

— Да чуем.

Бързо го осведомих, без да обръщам внимание на граматиката и пунктуацията, като между ченгета ако щете. Той ме слушаше, кимаше, не си водеше бележки и след като свърших, се замисли. Накрая попита:

— Четирима мъртви, така ли?

— Петима, ако броим полковник Хамбрехт. Четиринайсет, ако броим всички, без да споменаваме за жертвите от полет сто седемдесет и пет.

— Копеле!

— Да, господине.

— Ще го пипнем, копелето му мръсно.

— Да, господине.

Стайн отново се замисли.

— И не си се обаждал на никого във Вашингтон, така ли?

— Не, господине. Най-добре да го направите вие.

— Да. — След нова пауза той каза: — Е, предполагам, че има известен шанс да сграбчим за яката тоя тип, ако вече не е стигнал до Уигинс, или ако отиде да убие Калъм.

— Точно така.

— Но може да го е направил или да е решил, че става напечено, и да е напуснал страната.

— Възможно е.

— Мамка му! Значи офисът във Вентура покрива последния известен адрес на Уигинс.

— Кейт работи по въпроса.

— Покрит ли е полковник Калъм?

— Да, господине.

— Федералните поставят ли капан на Халил в Колорадо Спрингс?

— Мисля, че просто го пазят. Чудя се дали ако знае, че Калъм умира, Халил ще отиде да го убие.

— Щом умиращият е хвърлил бомба отгоре му, смятам, че ще се опита. Ще се обадя на ФБР в Денвър и ще им препоръчам да поставят капан.

Той пресуши чашата си, аз също допих своята. Помислих си дали да не го помоля за втора.

Известно време капитан Стайн гледа високия таван, после сведе очи към мен.

— Знаеш ли, Кори, на израелците им трябваха осемнайсет години, за да си разчистят сметките за удара на мюнхенския олимпийски стадион през седемдесет и втора.

— Да, господине.

— Немците размениха заловени терористи за отвлечения самолет на „Луфтханза“. Израелското разузнаване систематично изби седмината терористи от „Черния септември“, които очистиха израелските спортисти. Последният беше през деветдесет и първа.

— Да, господине.

— В Средния изток играят друга игра. Не ги интересува никакъв часовник. Имат цялото време на света.

— Разбирам.

Стайн помълча около половин минута, после попита:

— Направили ли сме всичко възможно?

— Ние, да. За другите не съм сигурен.

Той не отговори на намека ми.

— Добра работа. Харесва ли ти тук?

— Не.

— Какво искаш?

— Да се върна там, където си бях.

— Няма начин да се върнеш у дома, момчето ми.

— Има, естествено.

— Ще видя какво мога да направя. Междувременно, имаш да пишеш толкова доклади, че едва ли ще свършиш до края на седмицата. По-късно пак ще поговорим. — Той стана и аз го последвах. — Кажи на госпожа Мейфилд, че я поздравявам, ако това означава нещо от устата на ченге.

— Сигурен съм, че означава.

— Добре, трябва да се хващам за телефона. Чупката.

Не се чупих, а казах:

— Нека да отида в Калифорния.

— Защо?

— Искам да участвам в последното действие.

— Там вече е пълно с ченгета и феберейци. Нямат нужда от теб.

— Но аз имам нужда да съм там.

— Защо не в Колорадо Спрингс? Мисля географски. Последния път, когато проверих, Колорадо още беше на пътя за Калифорния.

— Писна ми да преследвам тоя задник. Искам да го изпреваря.

— Ами ако отидеш в Калифорния и феберейците го пипнат в Колорадо Спрингс?

— Ще го преживея.

— Съмнявам се. Добре, върви където искаш. И без това е най-добре да се махнеш оттук. Ще ти подпиша командировъчното. Използвай собствената си кредитна карта, за да спестиш време. И гледай да не те очистят. Имаш да пишеш доклади. Бягай, преди да съм променил решението си.

— Ще взема и партньорката си.

— Както искаш. В момента си златното момче… А бе, ти гледаш ли „Досиетата Х“?

— Естествено.

— Как така още не я е изчукал?

— Чудя се.

— И аз. — Той протегна ръка и аз я стиснах.

На излизане Стайн извика след мен:

— Гордея се с теб, Джон. Ти си добро ченге.

В кабинета на капитан Стайн човек наистина можеше да си поеме глътка свеж въздух.

Бързо слязох в командния център и понеже разбирах, че може да ме задържи телефонен разговор или някой феберейски шеф, отидох направо при бюрото на Кейт, хванах я за ръката и казах:

— Да вървим.

— Къде?

— В Калифорния.

— Сериозно? Сега?

— Веднага.

Тя се изправи.

— Трябва ли ми?…

— Не. Само пистолетът и служебната карта.

Запътихме се към асансьорите и Кейт попита:

— Кой нареди?

— Стайн.

Тя се замисли за миг.

— Навярно би трябвало да отидем в Колорадо Спрингс.

Навярно трябваше. Но не исках да споря с шефката си, затова отвърнах:

— Стайн нареди да заминем за Калифорния.

— Защо?

— Не знам. Мисля, че иска да ме разкара колкото може по-надалече.

Асансьорът дойде, качихме се, спуснахме се във фоайето и излязохме на Бродуей. Спрях такси и казах на шофьора:

— На „Кенеди“.

Вляхме се в потока от автомобили.

— Какви са новините от Вентура? — попитах Кейт.

— Нашият офис откри номера на Уигинс и докато бях на телефона, му позвъниха. Отговори им телефонен секретар, но не оставиха подробно съобщение. Просто му казаха да се обади веднага щом се върне. После пратиха агенти в дома му, някъде край брега. И поискаха подкрепление от Лос Анджелис — във Вентура имаме само няколко души.

— Надявам се да не го открият мъртъв в дома му. Какви са намеренията им? Да обкръжат къщата с танкове ли?

— Не сме толкова глупави, колкото си мислиш Джон.

— Това е успокоително.

— Ще претърсят дома му, ще разговарят със съседите и разбира се ще поставят капан на Халил.

Опитах се да си представя седем-осем души в сини костюми, които тичат из крайбрежен квартал, чукат по вратите и стряскат хората с федералните си служебни карти. Това трябваше да предизвика паническо бягство на незаконни емигранти на юг. Междувременно, ако дебнеше наблизо, Асад Халил можеше да стане малко подозрителен. Но честно казано, не бях сигурен как щях да се справя със ситуацията самият аз.

— Обади се пак във Вентура — казах на Кейт.

Тя взе мобифона си и набра номера. Таксито наближаваше Бруклинския мост. Погледнах си часовника — точно 15:00, обедно време в Калифорния. Или обратното? Знам, че часовият пояс се променя на запад от Единайсето авеню.

— Обажда се Мейфилд — каза Кейт по телефона. — Нещо ново? — Послуша малко и отвърна: — Добре, излитам за Лос Анджелис. По-късно ще позвъня, за да ви кажа кога е самолетът ми. Ще ме посрещнете на летището и ще ме откарате до полицейска хеликоптерна площадка. После пак ще ме вземете с кола във Вентура. Да. По моя заповед. Не се безпокойте за това, освен ако не го изпълните. Тогава вече ще има за какво да се безпокоите. — Затвори и ме погледна. — Виждаш ли? И аз мога да се държа арогантно като теб.

Усмихнах се.

— Какво става във Вентура?

— Тримата агенти отишли в дома на Уигинс и разбили вратата в случай, че е мъртъв вътре. Но го нямало. В момента са в къщата и се обаждат на хората, чиито номера са открили в тефтера му. Ако е мъртъв, не е убит в дома си.

— Добре. Може да е на дълъг полет.

— Възможно е. С това си изкарва прехраната. Може да си е взел почивен ден. Или да е на плажа.

— Как е времето във Вентура?

— Там винаги е еднакво. Слънчево, двайсет и четири градуса. Преди известно време работих две години в лосанджелиското оперативно бюро.

— Хареса ли ти?

— Нормално е. Но не е толкова интересно, колкото в Ню Йорк.

Усмихнахме се.

— Къде е Вентура, по дяволите?

Тя ми обясни, но не разбрах нито точното и географско положение, нито всички ония испански имена.

Минахме Бруклинския мост и таксито пое на юг по експресна магистрала Бруклин-Куинс, която някога може да е отвеждала експресно колите до някъде, но аз не знам такова нещо, освен в три часа през нощта. Показах служебната си карта на шофьора и му наредих:

— Настъпи газта. — Винаги го правя, даже когато не закъснявам й нямам представа къде отивам.

Попитах го откъде е и той ми отвърна, че бил от Йордания. Това беше нещо ново. Пакистан бе доста напред, но Македония започва да го настига. Обърнах се към Кейт.

— Стайн каза да те поздравя.

Тя не отговори.

— Има някаква вероятност да се върна в службата — в полицията.

Отново не получих отговор, затова промених темата.

— Къде според теб е Халил?

— В Калифорния, в Колорадо Спрингс или някъде между тях.

— Може би. Но може да е действал само на Източното крайбрежие, където е имал съучастници, и после да се е измъкнал, навярно с помощта на някое средноизточно посолство. От Калифорния до Колорадо има бая път.

— Джон, този тип не е изминал половината свят, за да… — тя погледна към шофьора, — за да изяде само половината от храната. Знаеш го.

— Да. Но се чудя как ще стигне до Лос Анджелис. Летищата са опасни за него.

— Само големите. Веднъж преследвах беглец, който стигна от Лос Анджелис до Маями през малки летища. Можеше да измине разстоянието и по-бързо, но постоянно ни се изплъзваше, докато не го настигнахме в Маями.

— Ясно.

— И не забравяй за частните чартърни фирми. Веднъж гоних един наркобарон, който нае частен реактивен самолет. Мнозина постъпват така. Никой не ги проверява, полетите не се контролират и могат да отидат до всяка точка, стига да успеят да кацнат.

— Може би трябва да предупредим летищата в района на Вентура.

— Предложих го на агентите от местния офис. Напомниха ми, че там има десетки малки летища и още много други наоколо. Частен самолет може да се приземи на повечето от тях по всяко време на денонощието. Ще ти трябва цяла армия, за да ги следиш, да не споменавам за изоставените писти.

— Сигурно си права. — Кейт, изглежда, познаваше тези неща по-добре от мен. Моята област са такситата и метрото. Половината от бегълците ми се криеха в дома на майка си, в апартамента на гаджето си или се мотаеха около любимата си кръчма. Повечето престъпници, особено убийците, са адски тъпи. Харесвам умните. Те ме предизвикват и забавляват. — Халил е бързал — казах й. — Като джебчия. Той не е идиот и е знаел, че след три-четири дни ще сме по петите му.

— Твърде оптимистично.

— Е, ние го открихме за по-малко от четири дни. Нали така?

— Добре. И?

— И… не знам. Уигинс или вече е мъртъв, или е някъде другаде. Може да лети за Източното крайбрежие и Халил да го е открил. Ония агенти в дома му може дълго да чакат някой от двамата да се появи.

— Възможно е. Имаш ли други идеи? Искаш ли да останеш в Ню Йорк? Можеш да отидеш на съвещанието в пет часа и да слушаш как всички те превъзнасят.

— Това е удар под пояса.

— Освен това да не пропуснеш съвещанието в осем, когато Джак ще се върне от Франкфурт.

Не отговорих.

— Какво ще правиш, Джон?

— Не знам… този тип малко ме озадачава. Опитвам се да се поставя на негово място.

— Искаш ли моето мнение?

— Естествено.

— Предлагам да заминем за Калифорния.

— По-рано предложи да заминем за Франкфурт.

— Никога не съм предлагала такова нещо. Какво ще правиш?

— Обади се пак във Вентура.

— Те имат номера на клетъчния ми телефон. Ще ми позвънят, ако се случи нещо.

— Обади се в Денвър.

— Защо не си купиш мобифон? — Тя набра номера на денвърското оперативно бюро и поиска да я информират за ситуацията. После ми каза: — Семейство Калъм са настанени в Академията на военновъздушните сили. Наши агенти чакат в дома им. Също като във Вентура.

— Добре. — Вече бяхме на околовръстното и се насочвахме към „Кенеди“. Опитвах се да си вдъхна увереност, опитвах се да не изляза от релсите точно преди края.

Не е лесно да си човек на момента. Обикновено не споделям всички тези съмнения с никого, но с Кейт вече бяхме нещо повече от партньори.

— Обади се в лосанджелиското оперативно бюро и им кажи да поставят под наблюдение консулствата на страните, които могат да помогнат на Халил да избяга — казах й. — Както и предишното жилище на Уигинс в Бърбанк в случай, че Халил има стара информация и се появи там.

— Обадих се, докато ти беше при Стайн. Отговориха ми, че вече знаели какво да правят. Поне малко уважавай ФБР, Джон. Ти не си единственият гений в правоохранителните институции.

Аз пък мислех, че съм единственият. Но май не беше така. И все пак нещо ме глождеше, нещо липсваше и бях убеден, че знам какво е, но не можех да се сетя. Повторих всичко случило се от събота до този момент, но онова нещо продължаваше да ми се изплъзва в някое тъмно кътче на ума ми.

Кейт се свърза с жената от Федерал Плаза, която се занимаваше с резервации за пътуване, каза й, че ни интересуват първите директни полети за Лос Анджелис и Денвър, после си погледна часовника и се обърна към мен.

— Къде искаш да отидем?

— Където отива Халил.

— И къде отива той?

— В Лос Анджелис.

Тя пак заговори по телефона:

— Добре, Дорис, можеш ли да ни направиш резервации за полета на „Американ“? Не, нямам номера на заповедта. — Кейт ме погледна и аз извадих кредитната си карта. Тя я взе и каза на Дорис: — Ще платим ние и после ще си получим парите. Нека да е в първа класа. И моля те, обади се в лосанджелиското бюро й им съобщи, че пристигаме. Благодаря. — Кейт ми върна картата. — За теб, Джон, ще се съгласят на първа класа.

— Това сигурно е вярно днес, но утре може да не ни платят дори за това такси.

— Правителството те обича.

Както и да е, стигнахме на летището и шофьорът попита:

— На кой терминал?

Точно от този въпрос бях започнал в събота. Само че този път не отивах в клуб „Конквистадор“.

— На девети — отвърна Кейт.

Спряхме на терминала на „Американ Еърлайнс“, слязох, платих на шофьора и двамата отидохме на билетното гише, където получихме два билета за първа класа. Представихме се и попълнихме формулярите, в които посочихме, че носим със себе си два автоматични пистолета „Глок“ 40-ти калибър.

Имахме петнайсет минути да се качим на самолета и аз предложих набързо да ударим по едно, но Кейт погледна информационното табло и каза:

— Вече са обявили полета. Ще пием на борда.

— Въоръжени сме.

— Довери ми се. И преди съм го правила.

Госпожа Мейфилд наистина имаше друга страна, която до този момент не ми бе разкривала.

Стюардесата на първа класа — към осемдесетгодишна или там някъде — си сложи ченето и ни посрещна на борда.

— Влакът пътнически ли е, или експрес? — попитах я.

Жената се смути и си спомних за старческото оглупяване.

Както и да е, бях изчерпал самолетните си вицове, затова й дадохме разрешителните си за носене на оръжие и тя ме изгледа така, като че ли се чудеше как изобщо съм го получил. Кейт успокоително й се усмихна. Но всичко това можеше да е само плод на моето въображение.

Стюардесата провери в списъка си, за да се увери в самоличността ни, после — както изискваше правилникът — отиде в пилотската кабина с разрешителните ни, за да съобщи на капитана, че в първа класа пътуват двама въоръжени служители на правоохранителна институция: симпатична жена и полуидиот.

Намерихме местата си от лявата страна. Първа класа бе наполовина пълна и повечето пътници приличаха на жители на Лос Анджелис, прибиращи се у дома, където им беше мястото.

Е, не пътувахме до пистата прекалено дълго, като се имаше предвид, че това е „Кенеди“, и излетяхме само с петнайсет минути закъснение, което според думите на капитана щяхме да наваксаме във въздуха. Е, по-добре така, отколкото да компенсираме тия минути на летището, движейки се към портала с деветстотин и петдесет километра в час, докато надуваме аварийните стълби.

Излетяхме — въоръжени, мотивирани и изпълнени с надежди.

— Забравих да си купя чисто бельо — казах на Кейт.

— Тъкмо се канех да спомена същото.

Госпожа Мейфилд не беше в настроение.

Появи се друга стюардеса, която ни донесе вестници. Помолих за лонгайландския „Нюсдей“. Потърсих и открих статия за убийствата в музея „Люлка на авиацията“. Прочетох я с интерес. Забелязах, че не е подписана, което понякога е указание, че властите малко са я манипулирали. Всъщност в нея изобщо не се споменаваше за Асад Халил и като мотив се посочваше вероятен грабеж. Така. Обикновен въоръжен грабеж в музей. Зачудих се дали някой ще повярва на тази теория. Особено ме интересуваше дали ако я прочете, Халил ще се подлъже, че не подозираме нищо. Предполагам, че опитът си струваше.

Показах статията на Кейт, и тя също я прегледа.

— Халил е оставил в музея съвсем ясно послание. Това означава, че може да е свършил и да си заминава или че е невероятно арогантен и изпитва пълно презрение към властите. Все едно казва: „Хванете ме, ако можете“. — Тя се замисли за миг. — Надявам се да е последното и да се е запътил натам, където отиваме ние.

— В такъв случай вече е там. Дано да изчака вечерта, за да направи следващия си ход.

Кейт кимна.

Е, трябваше да пийна една-две чаши, затова я помолих да се подмаже на грохналата стюардеса.

— Няма да се съгласи — отвърна тя. — Въоръжени сме.

— Нали обеща!

— Излъгах те. Аз съм правистка. Казах „довери ми се“, което означава, че лъжа. Как може да си толкова глупав? — Кейт се засмя.

Смаях се.

— Вземи си безалкохолна бира.

— Ще припадна.

Тя ме хвана за ръка.

Успокоих се и си поръчах блъди мери без водка.

Храната в първа класа не беше лоша, филмът, в който Джон Траволта играеше шпионин от военното разузнаване, бе страхотен, въпреки отрицателната рецензия в „Нюсдей“, написана от Джон Андерсън, така наречен кинокритик, чието мнение беше точно обратното на моето.

По време на филма с Кейт се държахме за ръце, също като хлапета в кино. Когато свърши, отпуснах облегалката си назад и заспах.

Както често се случва, сънувах пророчески сън за онова, за което не успях да се сетя буден. Искам да кажа, изведнъж ме осени — какво е замислил Халил, къде ще отиде и какво трябва да направим, за да го заловим.

За съжаление, когато се събудих, забравих почти всичко, включително блестящите заключения, до които бях стигнал. Все едно да сънуваш страхотен сексуален сън и когато се събудиш да разбереш, че все още си надървен.

Но аз се отклонявам. Кацнахме в Лос Анджелис в 19:30 и за добро или зло бяхме в Калифорния. Или трябваше да сме тук, или не. Скоро щяхме да научим.