Нелсън Демил
Играта на лъва (41)

40.

Докато таксито потегляше от Федерал Плаза, Кейт ме попита:

— Този път наистина ли ще дойдеш? Или пак ще отидеш да спиш?

Тези думи малко ми прозвучаха като укор, дори като предизвикателство към моята мъжественост. Жената започваше да се научава кои копчета да натиска.

— Идвам — отвърнах аз.

Трафикът беше нормален, отслабващият априлски дъжд караше улиците да блестят и шофьорът бе хърватин. Винаги питам. Правя статистическо проучване.

Както и да е, стигнахме до блока на Кейт и аз платих на шофьора, включително пътуването от „Кенеди“ и престоя. Освен това и взех куфара. Между другото, няма такова нещо като безплатен секс.

Портиерът отвори вратата, като се чудеше, сигурен съм, защо госпожа Мейфилд е излязла с куфар и няколко часа по-късно се връща пак с него, че и с мъж в добавка. Надявам се това да го е измъчвало цяла нощ.

Качихме се с асансьора и влязохме в апартамента й на четиринайсетия етаж.

Жилището й беше малко, с бели стени, дъбов паркет и съвсем оскъдни модерни мебели. Нямаше растения, произведения на изкуството, скулптури и разни дрънкулки. И слава Богу, нямаше следи от котка. В малка ниша видях лавица с книги, телевизор и компактдиск плейър, чиито тонколони бяха на пода.

Кейт Мейфилд отиде в кухненския бокс, отвори един от шкафовете и попита:

— Скоч?

— Да, ако обичаш. — Оставих нейния куфар и моето дипломатическо куфарче на пода.

Кейт извади бутилка уиски. Седнах на столчето до барплота и тя ми подаде чаша.

— Сода?

— Не, благодаря.

Чукнахме се и отпихме.

— Вечерял ли си?

— Не. Но не съм гладен.

— Добре. — Тя отвори друг шкаф и извади разни ужасни неща — големи целофанови опаковки със странни имена, например „Хрус-хрус“. После загреба шепа оранжеви гъсеници и ги лапна.

Наля си ново уиски, отиде при плейъра и пусна музика. Били Холидей.

Изу си обувките и си съблече сакото, под което се показа хубава бяла блуза, кобур с глок и още нещо. Напоследък малцина от нашия бранш носят патлаци под мишницата. Тя хвърли сакото на фотьойла, после си свали кобура. Зачаках да се разхвърля още повече, но не би.

Не исках да се възползвам от това, че е невъоръжена, затова също си съблякох сакото и разкопчах колана с кобура си. Тя ги взе и ги остави върху своите, после седна на столчето до мен. Като истински професионалист, започнах да дрънкам за преимуществата на новия четирийсеткалибров глок, който използваха федералните, с какво е по-добър от предишния деветмилиметров модел и така нататък.

— Няма да пробие бронирана жилетка, но може да събори човек.

Кейт, изглежда, не се интересуваше от тази тема.

— Трябва да подредя този апартамент — каза тя.

— Изглежда ми съвсем приличен.

— Ти да не живееш на сметището?

— Преди живеех. Но после се ожених и се преместих.

— Как се запозна с жена си?

— С поръчка по пощата.

Тя се засмя.

— Поисках машина за капучино, но сигурно съм сбъркал каталожния номер и се появи тя.

— Странен си. — Кейт си погледна часовника. — Искам по-късно да гледам новините в единайсет. Има три пресконференции.

— Добре.

Тя се изправи.

— Ще проверя телефонния секретар и ще съобщя в командния център, че съм си вкъщи. — Кейт ме погледна и попита:

— Да кажа ли, че и ти си тук?

— От теб зависи.

— Трябва да знаят къде си.

— Известно ми е.

— Е? Ще останеш ли?

— Пак зависи от теб. Изненадваш ме.

— Добре. — Тя се обърна и излезе през вратата, която водеше към спалнята или офиса й.

Отпих от скоча, замислен за продължителността и целта на посещението си. Знаех, че ако си допия уискито и си тръгна, с госпожа Мейфилд повече няма да сме приятелчета. Ако останех и свършех работата, пак вече нямаше да сме приятелчета. Наистина се бях озовал в задънена улица.

Както и да е, Кейт се върна в стаята.

— Имах само едно съобщение. От теб. — Тя отново седна до мен и разбърка скоча си с пръст. — Обадих се в центъра.

— Спомена ли, че съм тук? — попитах аз.

— Да. Дежурният беше пуснал разговора по високоговорителя и всички в залата заръкопляскаха.

Усмихнах се.

Кейт си наля нова чаша, после затършува из целофановите пакетчета.

— Не би трябвало да държа тук тия боклуци. Всъщност мога да готвя. Но не го правя. Какво ядеш, когато си вкъщи?

— Купувам си нещо готово.

— Харесва ли ти да живееш сам?

— Понякога.

— Никога не съм живяла с някого.

— Защо?

— Заради работата, предполагам. Викат ме по никое време, постоянно пътувам насам-натам. Местя се от място на място. Пък и нося в къщи оръжие и секретни документи, но това едва ли е толкова важно. По-възрастни колеги са ми казвали, че преди години никой нямало да вземе жена като мен.

— Навярно са прави.

— Мисля, че и с мъжете не е много по-различно. Ти си по-възрастен. Какъв е бил животът през четирийсетте?

Усмихнах се, но не беше толкова смешно.

Госпожа Мейфилд бе погълнала четири скоча, но алкохолът, изглежда, не й действаше.

Известно време послушахме „Очите ми са само за теб“. Тя ме изненада, като каза:

— Пия, когато съм нервна. Сексът винаги ми опъва нервите. Искам да кажа, когато е за пръв път. Ами ти?

— Да… малко съм напрегнат.

— Не си толкова жилав. Само се преструваш.

— Бъркаш ме със злия ми близнак. Джеймс Кори.

— Коя е жената на Лонг Айланд?

— Казах ти. Ченге от „Убийства“.

— Нещо сериозно ли е? Не искам да те поставя в неловка ситуация.

Не отговорих.

— Много жени в службата те мислят за секси.

— Наистина ли? Опитвам се да се държа прилично.

— Това няма нищо общо с поведението ти, а с вида ти.

— Изчервявам ли се?

— Малко. Мислиш ли, че избързвам?

Имах стандартен отговор на този въпрос.

— Не, откровена си. Обичам жените, които проявяват интерес към мъжете, без да страдат от комплексите, наложени им от обществото.

— Глупости.

— Да. Подай ми скоча.

Тя взе бутилката и отиде при дивана.

— Хайде да гледаме новините.

Взех си чашата и седнах до нея. Тя изключи плейъра, намери дистанционното управление и включи новините по Си Би Ес. Първият репортаж се отнасяше за полет 175 и пресконференциите.

— На съвместна пресконференция днес — започна водещият — ФБР и нюйоркската полиция съобщиха онова, за което вече няколко дни се носят слухове. Трагедията с полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“ е била резултат от терористичен акт, а не инцидент. ФБР има заподозрян, либийски националист на име Асад Халил. — На екрана се появи снимка на Халил. — Това е човекът, когото ви показахме снощи. Сега научихме, че именно той е заподозреният.

Кейт превключи на Ен Би Си и репортажът в общи линии бе същият, както и по Ей Би Си и Си Ен Ен. Тя продължи да си играе с дистанционното. Когато го правя аз, нямам нищо против, но се нервирам, когато играчката попадне в ръцете на друг, особено на жена.

Както и да е, схванахме същността на репортажите, после пуснаха запис от първата пресконференция. Феликс Манкузо, шефът на нюйоркското оперативно бюро на ФБР, разкри някои грижливо обмислени подробности за случая, последва го началникът на полицията, който направи същото.

След това се появи Джак Кьоних и каза няколко думи за координирането на действията на ФБР и НЙПУ, но не спомена за Антитерористичната спецчаст.

Не спомена и за Питър Горман и Фил Хъндри, обаче съобщи за убийството на Ник Монти, Нанси Тейт и Мег Колинс, които нарече „федерални служители“. Човек можеше да остане с впечатлението, че са загинали при престрелка с опитващия се да избяга терорист. Записът на съвместната пресконференция завърши с канонада от журналистически въпроси, но всички големи клечки като че ли се бяха изпарили и на подиума беше останал само малкият Алън Паркър, който приличаше на сърне, попаднало в светлината на автомобилни фарове.

Водещият съобщи за втората пресконференция в Градския съвет. Показаха откъси от речите на кмета, губернатора и други политици, които се заклеха да направят нещо, макар че не се конкретизираха. Най-важното бе, че имат възможност да излязат по телевизията.

После пуснаха за записа от Вашингтон. Директорът на ФБР и познатия ни заместник-директор, отговарящ за антитероризма, направиха мрачни, но оптимистични изявления.

Заместник-директорът припомни за наградата от един милион долара за всяка информация, която доведе до арестуването на Асад Халил. Дори не каза „осъждането“, само „арестуването“. За осведомените това бе необичайно и показваше пълно отчаяние. Накрая показаха кратък материал от Белия дом. Президентът каза няколко внимателно подбрани думи, които можеха да се отнасят за почти всякакъв случай, например за седмицата на Националната библиотека.

Забелязах, че целият репортаж, включително дългите пресконференции, е отнел около седем минути, което е много ефирно време. Искам да кажа, представих си как водещият монотонно чете от телепромптера: „Към земята лети метеорит и в сряда ще я разруши“, после се обръща към спортния репортер и пита: „Хей, Били, как се представиха днес Метс“? Навярно преувеличавам, но това беше адски важно събитие, за което имах информация от първа ръка, а дори аз не успях да разбера нищо от репортажа.

Но по всички канали обещаваха специален материал в единайсет и половина и обикновено тогава представяха събитията по-подробно. Новините служеха само за да привлекат вниманието.

Така или иначе, пиленцето беше изхвърчало от кафеза и мутрата на Асад Халил красеше екраните. Трябваше да го направят по-рано, но по-добре късно, отколкото никога.

Кейт изключи телевизора и със същото дистанционно управление включи плейъра. Удивително.

— Искам да гледам повторението на „Досиетата Х“ — казах аз. — В тази серия Мълдър и Скъли откриват, че неговото бельо е извънземна форма на живот.

Тя не отговори.

Моментът бе настъпил.

Кейт си наля още един скоч и видях, че пръстите й наистина треперят. Тя се плъзна по дивана и прехвърли ръката ми през раменете си. Известно време отпивахме от една и съща чаша, докато слушахме Били Холидей да пее „Самота“.

Прокашлях се.

— Може ли да си останем само приятели?

— Не. Аз дори не те харесвам.

— О…

Е, целунахме се и след около две секунди малкият Джони стана големия лош Джони.

Преди да се усетя всичките ни дрехи се оказаха пръснати по пода и масичката и двамата лежахме голи един срещу друг на дивана.

Ако ФБР раздаваше медали за красиви тела, Кейт Мейфилд щеше да получи златна звезда с диаманти. Искам да кажа, бях прекалено близо, за да виждам тялото й, но подобно на повечето мъже в такива ситуации, имах усета на слепец.

Дланите ми се плъзнаха по бедрата и дупето й, между краката й и по корема към гърдите й. Кожата й беше гладка и хладна, което ми харесва, и мускулите й явно бяха стегнати във фитнес зала.

Ако някой проявява интерес, собственото ми тяло може да се опише като мускулесто и гъвкаво. Преди имах твърд като дъска корем, но откакто в слабините ми попадна онова парче олово, плътта ми се е поотпуснала.

Така или иначе, пръстите на Кейт се плъзнаха по задника ми и спряха върху твърдия белег отдолу.

— Какво е това? — попита тя.

— Изходна рана.

— Къде е входната?

— В долната част на корема.

Дланта й се насочи към слабините ми и потърси наоколо, докато не откри мястото на седем и половина сантиметра североизточно от връх Уили.

— Ооох… горе-долу там.

— Ако беше малко по-надолу, щяхме да си останем само приятели.

Кейт се засмя и ме прегърна толкова силно, че изкара въздуха от ранения ми бял дроб. Божичко — тая жена наистина бе силна.

Някъде дълбоко в душата си бях съвсем сигурен, че Бет Пенроуз няма да одобри това. Не че нямам съвест, но същото не можеше да се каже за малкия Джони, така че за да реша конфликта, изключих главния си мозък и оставих Джони да действа както си знае.

Опипвахме се, целувахме се и се прегръщахме в продължение на десетина минути. Има нещо невероятно в това да изследваш чуждо голо тяло — кожата, извивките, хълмовете и долините, вкуса и аромата на жена. Любовната игра ми харесваше, но Джони започваше да губи търпение, затова предложих да се преместим в спалнята.

— Не, направи ми го тук — отвърна тя.

Няма проблем. Е… на диван не ми е много удобно, но Джони не смяташе така.

Тя се покатери отгоре ми и след миг променихме характера на професионалната си връзка.

 

 

Останах да лежа на дивана, докато Кейт отиде до банята. Не знаех какви контрацептиви използва, но из апартамента не бях видял детски креватчета и кошарки, затова реших, че е взела съответните мерки.

Тя се върна в дневната, включи лампата до дивана и ме погледна. Седнах. Сега виждах цялото й тяло и наистина беше изключително, по-пълно, отколкото си го бях представял в няколкото случая, в които мислено я бях събличал. Освен това забелязах, че е естествено руса, отгоре до долу, но вече се бях досетил за това.

Кейт коленичи пред мен и ме накара да се разкрача. Видях, че държи в ръка влажна кърпа. Тя започна да лъска ракетата, което за малко да предизвика ново изстрелване.

— Не е зле за старец като теб. Взимаш ли виагра?

— Не, взимам селитра, за да стои мирен.

Кейт се засмя, наведе се и отпусна лице в скута ми. Погалих я по косата.

Тя вдигна глава и ме хвана за ръцете. Видя белега на гърдите ми и го докосна, после плъзна длан към гърба ми и пръстите й напипаха изходната рана.

— Куршумът е счупил предното и задното ребро.

Момичетата от ФБР разбират от тия неща. Много цинично. Но по-добре, отколкото „О, бедничкият, сигурно ужасно те е боляло“.

— Сега мога да кажа на Джак къде са те ранили — прибави Кейт, засмя се и ме попита: — Гладен ли си?

— Да.

— Добре. Ще изпържа яйца.

Тя отиде в кухненския бокс. Аз станах и започнах да събирам разхвърляните дрехи.

— Не се обличай — извика Кейт.

— Просто исках да си сложа за малко сутиена и бикините ти.

Това отново я накара да се засмее.

Наблюдавах я как шета гола. Приличаше на богиня, изпълняваща някакви ритуали в храм.

Порових из купчината дискове и открих Уили Нелсън, любимата ми посткоитална музика.

Уили запя „Не се навъртай наоколо“.

— Това ми харесва — каза тя.

Плъзнах поглед по книгите на лавиците. Обикновено можеш да научиш нещо за човек по онова, което чете. Повечето томове бяха справочници, от ония неща, които трябва да следиш, за да поддържаш форма в тоя бранш. Имаше и книги по криминалистика, тероризъм, патологична психология и така нататък. Нямаше романи, класика, поезия, нямаше история на изобразителното изкуство или фотографията. Това затвърди първоначалната ми представа за Кейт Мейфилд като всеотдайна професионалистка, истински играч от отбора, жена, която никога не оцветява фигурите извън контурите.

Но тази спретната мажоретка явно си имаше и друга страна, която не беше много сложна — тя обичаше мъжете, обичаше секса. Но защо харесваше точно мен? Може би искаше да натрие носовете на колегите си от ФБР, като ходи с ченге. Може да й бе писнало да играе по неписаните правила и писмените директиви. Може просто да й се чукаше. Кой знае? Човек може да се побърка от опити да анализира причините да го изберат за сексуален партньор.

Телефонът иззвъня. Агентите трябваше да имат отделна линия за служебни разговори, но Кейт дори не погледна към телефона на стената в кухнята, за да види по коя линия я търсят. Накрая се включи телефонният секретар.

— Мога ли да направя нещо? — попитах аз.

— Да. Иди да се срешиш и си измий червилото от лицето.

— Добре, — отидох в спалнята и забелязах, че леглото е оправено.

Защо жените си оправят леглата?

Така или иначе, спалнята беше оскъдно мебелирана, също като дневната. Все едно че бях в мотелска стая. Кейт Мейфилд явно нямаше намерение да се задържи дълго в Манхатън.

Влязох в банята. За разлика от другите помещения в апартамента, банята изглеждаше така, все едно са я обискирали. Намерих гребен и се сресах, после си измих лицето и си нажабурих устата. Погледнах се в огледалото. Под кървясалите ми очи висяха торбички и бях малко блед. Джон Кори очевидно беше извървял тежък път, който все още не бе завършил. Но манивелата ми все още работеше, въпреки че акумулаторът ми се беше изтощил.

Тъй като не исках да се бавя в светая светих на мадмоазел, се върнах в дневната.

Кейт бе донесла на масичката две чинии с бъркани яйца и препечен хляб и две чаши портокалов сок. Седнах на дивана, а тя се настани на колене срещу мен. Започнахме да се храним. Наистина бях гладен.

— В Ню Йорк съм от осем месеца и ти си първият мъж, с когото спя.

— Сигурен съм.

— Ами ти?

— Не съм спал с мъж от години.

— Дръж се сериозно.

— Ами… какво да ти кажа? Имам приятелка. Знаеш го.

— Можем ли да се избавим от нея?

Засмях се.

— Сериозно, Джон. Нямам нищо против да се застъпим за няколко седмици, но след това… нали разбираш?

Не бях сигурен, но отвърнах:

— Напълно.

Известно време се гледахме. Накрая осъзнах, че трябва да кажа нещо.

— Виж, Кейт, мисля, че просто си самотна. И прекалено ангажирана. Аз не съм онзи, който ти трябва. Може би за момента, да, но…

— Глупости. Не съм чак толкова самотна, нито толкова ангажирана. Мъжете постоянно ме свалят. Твоят приятел Тед Наш ме е канил да излезем поне десет пъти.

— Какво? — Изпуснах си вилицата. — Тоя дребен лайнар…

— Не е дребен.

— Но е лайнар.

— Не е.

— Бесен съм. Излизала ли си с него?

— Само няколко пъти на вечеря. В рамките на междуведомственото сътрудничество.

— По дяволите, бесен съм. Защо се смееш?

Тя не ми каза защо се смее, но предполагам, че знаех причината. Кейт скри лицето си с длан, докато се мъчеше да преглътне хапката си, и не преставаше да се залива от смях.

— Ако се задавиш, не знам как да ти помогна.

Това още повече я разхили.

Както и да е, промених темата и я попитах какво мисли за пресконференциите.

Тя отговори, но аз не я слушах. Замислих се за Тед Наш и за това как беше свалял Бет Пенроуз по време на плъмайландското разследване. Е, може да е било взаимно, пък и не се случи кой знае какво, но не мога да понасям съперничество. Мисля, че Кейт Мейфилд го бе разбрала и просто го използваше.

После се замислих за Бет Пенроуз и честно казано, чувствах се малко гузен. Макар че Кейт Мейфилд нямаше нищо против неколкоседмично застъпване на сексуалните връзки, аз общо взето съм моногамен и предпочитам да си нямам повече от едно главоболие — освен един уикенд в Атлантик Сити с ония две сестри, но това е друга история.

Известно време поседяхме мълчаливо и аз си ядях яйцата. Отдавна не бях вечерял с гола жена и си спомнях, че някога това ми доставяше истинско удоволствие. Ако се замисли човек, в храната и голотата, в яденето и секса има нещо, което върви заедно. От една страна, е примитивно, от друга — изключително чувствено.

Бях стъпил на хлъзгавия склон, който се спускаше към бездната на любовта, дружбата и щастието — а вие знаете докъде води това. До нещастие.

Голяма работа. Човек трябва да поема рискове.

— Утре сутрин ще се обадя на Бет и ще й кажа, че всичко между нас е свършило.

— Няма нужда. Аз ще го направя вместо теб. — Тя пак се засмя.

Кейт Мейфилд явно беше в по-добро посткоитално настроение от мен. Наистина водех вътрешна борба, бях объркан и малко уплашен. Но на сутринта щях да оправя всичко.

— А сега по работа — рече тя. — Разкажи ми за информатора.

Предадох й разговора си с Фади Асуад, след което вече не се чувствах толкова гузен, че съм съкратил работния си ден заради храна и секс.

Кейт ме изслуша и накрая попита:

— И не смяташ, че се опитват да ни извъртят номер, така ли?

— Не. Зет му е мъртъв.

— Въпреки това всичко може да е част от плана. Тези хора са абсолютно безмилостни.

Замислих се.

— Защо им е да ни лъжат, че Асад Халил е отишъл в Пърт Амбой с такси?

— За да престанем да го търсим в Ню Йорк.

— Преиграваш. Ако беше видяла Фади Асуад, щеше да разбереш, че казва истината. Гейб също смята така, а аз вярвам на инстинкта му.

— Фади е казал истината за онова, което знае. Това не доказва, че в таксито е бил Халил. Но ако е така, значи франкфуртското убийство е само за заблуда.

— Точно така. — Рядко ми се е случвало да провеждам анализ с гол колега от другия пол и не е толкова приятно, колкото навярно изглежда. Но все пак е по-добре, отколкото съвещание на дълга заседателна маса. — Е, спасих те от няколко седмици в Европа с Тед Наш — казах аз.

— Тъкмо затова мисля, че си съчинил всичко. За да ме върнеш тук.

Усмихнах се.

Тя помълча няколко секунди, после попита:

— Вярваш ли в съдбата?

Замислих се. Случайната ми среща с двама латиноамерикански господа на Западна 102-ра улица преди година беше предизвикала поредица от събития, които доведоха до пенсионирането ми, до постъпването ми в Антитерористичната спецчаст и накрая до този момент. Не вярвам в предопределението, съдбата, шанса и късмета. Вярвам, че нашият живот се управлява от съчетание от свободна воля и хаос, че светът е нещо като разпродажба на дамско облекло. Във всеки случай, човек постоянно трябва да е нащрек, готов да упражни свободната си воля сред все по-хаотична и опасна среда.

— Джон?

— Не, не вярвам в съдбата. Мисля, че не сме били предопределени да се срещнем и да правим любов в твоя апартамент. Срещата ни беше случайна, сексът беше твоя идея. Страхотна идея, между другото.

— Благодаря. Твой ред е да ме сваляш.

— Знам правилата. Винаги пращам цветя.

— Прескочи цветята. Просто се дръж мило с мен пред хора.

Имам един приятел писател, който е познавач на жените и веднъж ми каза: „Мъжете разговарят с жените, за да могат после да се чукат с тях, а жените се чукат с мъжете, за да могат после да разговарят с тях“. Това, изглежда, се отнася за всички, но не съм сигурен колко трябва да приказвам след секс. С Кейт Мейфилд отговорът явно бе „много“.

— Джон?

— А… ако съм мил с теб, хората ще започнат да шушукат.

— Добре. И другите идиоти ще стоят настрана.

— Какви други идиоти? Освен Наш?

— Няма значение. — Тя се отпусна назад, вдигна крака на масичката, протегна се и се прозя. — Господи, колко е хубаво!

— Постарах се.

— Имам предвид храната.

— О. — Погледнах дигиталния часовник на видеото. — Трябва да тръгвам.

— Как ли не. Толкова отдавна не съм спала през нощта с мъж, че не си спомням кой кого завиваше.

Изхилих се. Кейт Мейфилд ме привличаше с това, че пред хората изглеждаше и се държеше като девственица, но тук… е, ясна ви е картинката. Това възбужда някои мъже и аз съм от тях.

— Нямам четка за зъби — казах й.

— Имам един от ония мъжки несесери, дето ги раздават в бизнес — класа.

— От кои линии? Обичам несесерите на „Бритиш Еъруейс“.

— Мисля, че е от „Ер Франс“. Вътре има презерватив.

— Като става дума за това…

— Довери ми се. Аз работя за федералното правителство.

Това може би беше най-смешното нещо, което бях чувал от месеци.

Тя включи телевизора и легна на дивана с глава в скута ми. Погалих гърдите й, което накара хидравличния ми кран да се надигне. Кейт проточи шия напред и каза:

— Още няколко сантиметра по-високо, моля — след което се засмя. Докъм два през нощта изгледахме много повторения на новините, плюс няколко специални предавания за онова, което вече се наричаше „Терористичен удар срещу полет 175“. Мрежите очевидно се опитваха да не споменават името на основния си рекламодател — „Трансконтинентал“. Всъщност, колкото и странно да изглежда, по един от каналите пуснаха реклама на „Трансконтинентал“, показваща весели пътници във втора класа. Мисля, че статистите им са лилипути, така че седалките да ти се струват по-големи. Освен това обърнете внимание, че в рекламите никога не показват арабски пасажери.

В специалните предавания бяха събрани събеседници от всички кътчета на света и дрънкаха разни глупости за глобалния тероризъм, историята на средноизточния тероризъм, Либия, ислямските екстремисти, цианидния газ, автопилотите и така нататък, и така нататък.

Към три се оттеглихме в спалнята, като взехме със себе си кобурите с пистолетите си.

— Спя гол — казах аз, — но винаги въоръжен.

Тя се усмихна и се прозя, после нахлузи ремъка с кобура върху голото си тяло и ако си падате по такива неща, изглеждаше секси.

— Странна работа — след като се видя в огледалото, отбеляза Кейт. — Искам да кажа, циците и патлака.

— Без коментар.

— Това беше кобурът на баща ми. Не исках да му кажа, че вече не се носят. Глокът е нов и го нося горе-долу веднъж седмично. И всеки път, когато гостувам на родителите си.

Кимнах. Това ми подсказваше нещо за Кейт Мейфилд.

Тя отиде при телефонния секретар на нощното шкафче и натисна един от бутоните. Разнесе се гласът на Тед Наш:

— Кейт, тук е Тед. Обаждам се от Франкфурт. Съобщиха ми, че двамата с Кори нямало да се присъедините към нас. Смятам, че пропускате възможност. Според мен убийството на таксиметровия шофьор е за заблуда… Както и да е, позвъни ми… в Ню Йорк минава полунощ… мислех, че ще те открия вкъщи… И Кори го няма. Добре, обади ми се тук до три-четири часа ваше време. Аз съм във „Франкфуртер Хоф“. — Той продиктува номера. — Или по-късно ще се опитам да те намеря в службата. Трябва да поговорим.

Нито един от нас не каза нищо, но гласът на тоя тип в спалнята на Кейт Мейфилд ме ядоса и предполагам, че тя го усети, защото каза:

— По-късно ще се чуя с него.

Както обикновено, двамата с Тед имахме различни теории. Аз смятах, че франкфуртското убийство е за отвличане на вниманието. И бях съвсем сигурен, че хитрият стар Тед също мисли така, но иска да съм в Германия. Интересно. Е, щом Тед казва да отида на точка В, значи ще остана на точка А.

Кейт вече беше в леглото и ме викаше при себе си.

Пъхнах се под завивките и двамата се сгушихме един до друг с преплетени ръце и крака. Чаршафите бяха студени и свежи, възглавницата и матракът бяха твърди, също като Кейт Мейфилд. Така по ми харесваше, отколкото да клюмам на фотьойла си пред телевизора.

Големият мозък заспиваше, но малкият бе абсолютно буден, както понякога се случва. Тя се покатери отгоре ми. По някое време съвсем се унесох и ми се присъни адски реалистичен сън за това как се чукам с Кейт Мейфилд.