Мелани Раабе
Истината (49)

49

Филип има красиво лице. Винаги съм смятала така. Той е с тъмна коса. Блед. Кафявите му очи са големи и понякога, когато нещо го зарадва, в тях се появява почти детско изражение. Веждите му обаче придобиват триъгълна форма, когато ги повдигне. Като на Мефистофел в класическата постановка на Гьотевия „Фауст“. Устните му са тънки, но горната има красива извивка, в която се влюбих преди много години.

Ако човек се вгледа внимателно, ще открие всичко. Стига да знае какво трябва да търси.

„Колко е удивително, че всички изглеждаме различно — мисля си аз. — Повече от седем милиарда хора на планетата, и всяко лице е различно. И сме в състояние да го възприемаме като уникално.“

Най-често.

 

 

Филип вдига очи, забелязва, че го изследвам, аз извръщам поглед.

В главата ми има много въпроси, твърде много, за да мога да избера един.

Дълго време той не казва нищо. В един момент вече не мога да понеса тишината.

— Сигурно си мислел, че правя това нарочно — казвам накрая. — Че само се преструвам, че не те познавам.

Филип кима.

— Да — казва. — Да, мислех, че го правиш нарочно. Исках най-сетне да говоря с теб за всичко. И недоумявах, когато отказваше да говорим. Не можех да повярвам, че искаш да продължаваш както преди, с подлостите и потискането. Бях извън кожата си. Мислех, че ме отхвърляш от пресметливост. Че преследваш някаква цел с това. Да се отървеш окончателно от мен.

— Защо да го правя?

Той свива рамене.

— Не знам, Сара. Седем години са много време. Откъде да зная как си живяла през всички тези години, какво мислиш, какво искаш и какво си готова да направиш заради това?

— Кога го разбра? — питам аз.

— Че наистина не си ме познала?

Аз кимам.

— Не зная точно кога. Вероятно когато ме преследваше из града. Беше странно. Тогава заподозрях.

Той се замисля.

— И после, когато доведе майка ми.

Споменът ме улучва като удар в стомаха.

— Точно пък майка ми. Тогава разбрах.

Той докосва с длан гърдите си там, където го одрасках с ножа, и аз се сещам за срещата с Барбара Петри.

— Когато поисках да видя бенката — казвам, — защо просто не ми я показа?

Филип забелязва неволното си движение, отпуска ръка.

— Мислех, че е само поредният ти опит да ме унижиш — казва. — В онзи момент и през ум не би ми минало, че наистина не ме познаваш.

Известно време двамата мълчим един срещу друг.

— Мислех, че имаш угризения на съвестта. Че заради това не искаш да ме познаеш. Мислех, че си била ти — казва той.

Става ми студено.

— Била съм какво? — питам, ала вече ми просветва.

Филип ме поглежда в очите. И аз най-сетне проумявам. Омразата, гневът, ехидността, жестокостите — отведнъж всичко това придобива смисъл. Въпреки това съм изумена. Как е могло да му хрумне?

— Ти си мислил, че имам нещо общо с отвличането ти? — питам беззвучно.

Той не отговаря.

Аз се сещам за времето, преди да изчезне, за ежедневните ни спорове, за всички онези грозни думи.

И за проклетата нощ, след която вече нищо не беше както преди, в която окончателно се разбихме и която аз тъй добре потиснах и изместих.

— Това ли си мислел? — едва прошепвам. — В продължение на седем години?

Филип тръсва глава.

— Не знаех какво да мисля.

— А сега какво мислиш?

Той преглъща шумно.

— Че просто съм имал лош късмет. Просто съм се оказал в грешното време на грешното място.

— Това сигурно ли е? — питам.

Филип кима.

— Наскоро го узнах.

Тишина.

Дълга.

— Не разбирам защо направи това, което направи — казвам накрая аз. — Нищо не разбирам.

— Исках само едно. Истината — отговаря Филип. — И тогава…

Той свива рамене.

— Тогава ти… просто се възползва от моето объркване — завършвам изречението вместо него. — За да ме подмамиш извън скривалището. И за да ме накажеш. Да ме хвърлиш в страх и ужас.

Той кима колебливо и пак става тихо.

— Мислех, че си била ти — повтаря той. — Когато слязох от самолета и тръгнах към теб, веднага ми стана ясно, че не се радваш да ме видиш. Точно обратното. Беше ужасена.

Не казвам нищо.

— И когато започнах да те провокирам… Когато те питах кое е най-лошото, което някога си извършила. Когато ти казвах, че трябва най-сетне да кажеш истината… Тогава вината беше изписана на лицето ти!

Едва сега ми става ясно.

— Ти си имал предвид отвличането — казвам.

Филип кима.

— А аз си мислех, че говориш за нощта. За катастрофата. За бягството от мястото. За човека, когото убих. Когото убихме.

В очите ми напират сълзи.

Хладилникът сякаш тананика мелодия.

— А какво правеше в града? — питам направо аз, избърсвам сълзите си.

— В града?

— Да. Онази странна обиколка из Хамбург.

На лицето му се появява крива усмивка.

— Точно това — казва. — Една обиколка из Хамбург.

— Хм.

Мълчим известно време.

— Как беше? — питам.

— Как беше кое?

— Туристическата обиколка из родния ти град. След всички тези години.

Филип се усмихва.

— Това, което напълно ме завладя, бяха дреболиите — казва той. — Докато бях в плен, имах много време да размишлявам. Наум правех дълги разходки из моя роден град, опитвах се да си представя всичко съвсем точно, да извикам пред вътрешния си взор всеки детайл истински и правдиво.

За секунди се отдава на спомените си.

— С много неща успях — казва. — Но имаше десетки, стотици, дори хиляди малки детайли, които ми убягваха. Какъв цвят бяха столовете, които италианецът на ъгъла изнася през лятото? Черни или тъмнозелени? Колко са стъпалата от нашата къща до съседите? Какви дървета хвърлят сянка по нашата улица? Имаше липи, сигурен бях. Липи, които лете правеха предните стъкла на паркираните под тях автомобили съвсем лепкави. Но нямаше ли и букове между тях? Или това беше на съседната успоредна улица? А какъв цвят бяха кофите за боклук? Сигурно милион пъти съм ги ползвал, а не се спомнях. Може би бяха оранжеви, сини или металносиви, не знаех.

Поглежда ме.

— Вчера проверих — казва. — Червени са.

Двамата мълчим. Отвън минава автомобил с надути бас усилватели, после пак става тихо.

— А мъжът? — питам най-сетне аз.

— Кой мъж?

— Мъжът до автомата за сладкиши. Видях как ти пъхна нещо в ръката.

— Нямаше никакъв мъж.

Тутакси заставам нащрек.

— А, да. Мъжът с фланелката на „Сант Паули“? Той ме попита дали мога да му разваля десетачка.

Толкова банално, толкова просто.

— Хм. А тормозът по телефона? Злобните коментари в интернет?

— Какво?

Филип сбръчква чело.

— Злобни коментари? — повтаря той.

Става ми ясно, че съм допуснала грешка.

Сещам се за Мирко, настоятелността му, неотстъпчивостта му месеци наред, и проумявам, че всички онези обаждания от скрития номер, злобните есемеси, да, вероятно дори и ужасните коментари онлайн биха могли да са от него. Никакъв заговор срещу мен или кампания. Само един обиден мъж, с когото известно време делях легло и когото нелюбезно пропъдих от живота си. Осъзнавам колко порцелан съм разбила, колко много неща ще трябва през следващите месеци да обяснявам, спасявам, слепвам… но в момента искам само да спя.

— Забрави — казвам. — Не е важно.

Изведнъж усещам колко невъобразимо уморена съм.

— Уморена съм като куче — казвам. — Лягам си.

— Трябва да ти кажа нещо — отвръща бързо Филип.

Аз го поглеждам.

— Не може ли да почака до утре?

— Не — казва той. — Това не може.

Става.

Твърде съм изтощена, за да му се противопоставя. Надигам се и го следвам, спирам едва когато ми става ясно, че иска да излезе от къщата.

— Искаш да излезеш навън? Сега?

Той кима.

— Трябва.

Сенките под очите му са толкова тъмни, че кожата проблясва почти виолетово. Но докато аз се олюлявам и едва се държа на крака, той все още се движи уверено и целенасочено. В него има нещо войнишко, мисля си аз. Сякаш е тренирал.

Все още е тъмно, ала раждането на новия ден вече се долавя. Филип сяда зад волана на моята кола, аз се намествам на седалката до него. Той включва стартера, дави мотора при първия си опит да потегли. Изругава тихо, втория път успява и поемаме бавно по улицата. Веднага се досещам къде отиваме и си казвам, че аз бих предпочела да обърна. Ще спра, ще седим мълчаливо, докато слънцето пак изгрее и прогони сенките. Филип ми хвърля един кос поглед, явно улавя мислите ми, но не казва нищо.

 

 

Улиците са пусти, след около половин час излизаме извън града. Тишина. Само шумът от двигателя и звуците, които издава колата, докато поглъща асфалта метър след метър. Пътят лъщи черен като лакрицов бонбон. Аз съм на път към сърцето на кошмарните си сънища.

Докато Филип кара колата извън Хамбург и отбива в едно отдалечено шосе, мислите ми се отнасят нанякъде.