Мелани Раабе
Истината (31)

31

Злобните думи на Констанца все още кънтят в ушите ми, докато паркирам колата си на улицата при Мириам. Дръпвам ръчната спирачка, изравям от чантата си мобилния телефон и звъня на Йохан. Лека-полека в моето нетърпение започва да се примесва притеснение. Йохан е работохолик, който не би могъл да живее без телефона си и обикновено с него може да се свържеш денонощно. Ами ако му се е случило нещо?

Връзката се осъществява бавно, сигналът се съпровожда от някакво металическо тракане, звъни се веднъж, втори път, трети, четвърти, пети, шести — никой не се обажда. По дяволите. Още два дни и две нощи, докато Йохан кацне отново тук и би могъл да ми помогне. Разочарована, оставям телефона настрана, слизам от колата и изминавам пеша няколкото метра до къщата на Мириам. Цветята, на които обикновено обичам да се възхищавам, цъфтят с пълна сила и пчелите жужат около тях подобно на нервни сателити, но днес не ги поглеждам. Карах близо час напред-назад из града и напразно се опитвах да подредя мислите си. Ясно ми е, че Констанца е болна от алцхаймер. Но все отнякъде ще да е дошла тази откачена мисъл, че аз съм била убила сина й. Кой й е втълпил това?

И каква беше тази глупост с парите? Наистина ли е разказала на Филип такава лъжа? Пред мен той никога не е споменавал нещо подобно. И все пак…

През главата ми минават толкова много мисли. Какво правеше Непознатия на Централна гара? Каква цел преследва? И кой, по дяволите, беше мъжът от къщата с номер 41, който ми се вижда до болка познат? Трябва да намеря отговор на тези въпроси, но като начало сега трябва да нагледам Лео и да обмисля къде да го настаня за следващите дни. Не е добре да го вземам с мен в къщата. Дали да не отидем с него в хотел?

Изпъвам рамене и натискам звънеца.

Когато отваря вратата и ме вижда, Мириам тутакси ме дръпва към себе си и ме прегръща. Мирише на ядене и на свежа пот.

— Горкичката ти — казва тя.

Прегръдката й ми е неприятна, тя смята, че имам нужда от утеха, а това ме дразни. Аз съм на трийсет и седем години и съм по-силна от повечето, не ми трябва никой да ме утешава.

— Добре ли си? — пита тя.

— Естествено — отговарям.

— Винаги можеш да говориш с мен, знаеш това.

— Благодаря ти, Мириам.

— Няма за какво.

Тръгвам след нея в кухнята.

— Констанца добре ли е? — пита тя.

— Да, всичко е наред.

— Вероятно денят просто й е дошъл в повече. И после срещата с Филип и…

— Къде е Лео? — прекъсвам я аз.

— Горе — отговоря Мириам и се усмихва.

— Невероятно е колко си приличат двамата. Той наистина е като копие на мъжа ти — добавя тя.

— Кой? — питам аз глухо.

— Как кой? — отвръща развеселена Мириам. — Лео естествено.

Аз примигвам объркано. Не казвам нищо.

— Питах се дали вие с Филип не искате да дойдете някой път на вечеря у нас — казва Мириам. — Ние страшно ще се радваме. Е, разбира се, ако това не е твърде много за него.

Аз не казвам нищо, Мириам просто продължава да дърдори. „Странно — мисля си, докато седя така срещу нея, сякаш нищо не се е случило. — Вътре в мен всичко е друго, а отвън изобщо нищо не се е променило, отвън всичко си е както винаги.“ За първи път в моя живот ми става ясно, че всички хора, които познавам, са айсберги, от тях аз виждам само миниатюрния, сияйно бял връх, под който в мрака лежи конус със заплашителни размери.

— Страхотно е да ви види човек двамата заедно — казва тя. — Приличате на двойка от холивудски филм.

Тя се закисква. Сякаш сме две тийнейджърки, които си приказват за момчета.

— Макар че… Да си кажа честно, аз познавах Филип само от снимките, които висят при тебе по стените. Ако не знаех кой е, днес следобед сигурно нямаше да го позная.

Аз отпивам глътка от водата, която е поставила пред мен.

— Направо невероятно как човек може да се промени — продължава тя. — Искам да кажа, не ме разбирай погрешно, вие изглеждате страхотно заедно. На него възрастта му отива.

Аз пак отпивам глътка.

— Знаеш ли за какво се замислих? — пита Мириам.

Не казвам нещо.

— Промяната, която той е изживял, ми напомня за една изложба, на която веднъж ходихме с Мартин. Имаше фотоси на американски войници, които са участвали във войната в Ирак. По три портрета на мъжете, един отпреди войната, един, правен през войната, и един след това. Страхотно.

Тя отпива глътка.

— Помня как стояхме с Мартин пред снимките и аз се опитвах да свържа младите, открити лица, които мъжете са имали преди войната, с белязаните лица след нея. Само няколко години, а напълно променени хора.

Мириам изглежда направо надута от гордост, все едно се е срещнала с известна личност. Аз нямам сила да се ядосвам на това.

— И Филип изглежда така — заключава тя. — Сякаш си идва от война.

Аз изпивам чашата си.

— Това не е Филип — казвам.

— Ъ? — възкликва Мириам. — Какво искаш да кажеш?

В този момент на вратата се появява Лео. Очите му съвсем са се смалили и са зачервени.

— Не ща вкъщи — сопва ми се той, обръща се и пак изчезва натам, откъдето е дошъл.

Ние с Мириам си разменяме погледи, после аз излизам от кухнята, изкачвам се по стълбите горе и тръгвам подир сина ми. Намирам го в банята за гости. Поне не се е заключил там. Искал е да дойда и да говоря с него.

Лео седи на ръба на душкабината и ме гледа недоверчиво. Аз влизам вътре, сядам по турски пред него върху морскосинята постелка пред ваната. Банята е малка, по плочките са налепени стикери с пъстри рибки. Колебая се. Дали наистина да отидем на хотел с него? Та това е абсурдно!

— Слънчице, можеш всеки ден от лятната ваканция да си играеш с приятелите си — казвам. — Обаче не можеш да останеш вечно тук. Мириам и Мартин си имат малко бебе, ти не можеш постоянно да палуваш с Юстус!

— Не е това — отвръща Лео. — И освен това ние не палуваме.

Той се цупи. Бърчи нос. Това сладко лице. Немирник с лунички.

 

 

Докато бях бременна с него, започнах да уча всевъзможни неща, за да имам винаги отговори за своя син, когато започне да пита. За да знае, че майка му е умна и че може да разчита на нея. Не исках постоянно да влизам в Гугъл, ако синът ми има въпрос. И така, учех всичко за това как работят автомобилите и мобилните телефони, колко планети има в нашата слънчева система, как точно протича фотосинтезата, какви са листата на липата и какви на бука. Какво означава пасивно странично и как да различим зелена мухоморка от печурка. Лео обаче никога не питаше за такива неща. Той винаги ме питаше за неща, които не знам. За живота и смъртта и за голямото „Защо“.

Сега той мълчи. Надява се, че аз ще кажа нещо, но аз изчаквам.

— Няма да дойда с теб — изрича накрая и става.

Аз инстинктивно правя същото. Ставам.

— Защо не искаш вкъщи, миличък? — питам, макар вече да зная отговора.

Синът ми вдига очи и ме поглежда така, сякаш съм най-недосетливият човек на планетата, но продължава да мълчи.

— Лео, какво има?

— Не искам да си ходим вкъщи — казва накрая той. — Аз… — той преглъща. — Страх ме е от…

Той се замисля, изглежда търси правилния израз.

— Страх ме е от мъжа.

Той не казва „от баща ми“ или „от татко“ или от „тате“ или от „тати“, той казва „от мъжа“. Аз го гледам една-две секунди, сетне го гушвам. Лео всъщност не обича това, или поне не го обича, когато някой би могъл да ни види, тогава то няма да е „яко“. Но сега ми позволява да го притисна. Обмислям трескаво какво трябва да му кажа. Ситуацията е толкова объркана. Не зная какво да кажа на Лео за Непознатия. Знам само, че освен мен и Констанца моят син е единственият, който, изглежда, е в състояние да вижда зад любезната фасада на измамника. Лео не познава баща си съзнателно, следователно не може да знае, че Непознатия не е негов баща. Обаче усеща, че с този мъж нещо не е както трябва. Лео има антени. Като мен.

Въздишам, пускам го. Отдавна вече отхвърлих кратковременната си мисъл да отидем с него на хотел, докато всичко се уреди. Нищо няма да се уреди, ако аз не го направя. Оставена съм сама на себе си. И няма да предоставя на Непознатия моята къща, в никакъв случай, никога. Ако той разчита на това, че ще избягам от него, излъгал се е. Когато стоиш пред нещо, което те плаши и не знаеш изход, тогава направи крачка към него. Повечето чудовища се страхуват толкова много от теб, колкото ти от тях. Това съм научила от моята умна баба.

— Ела — казвам на Лео и му протягам ръка. — Ще питаме М и М дали могат да те задържат още малко тук.

 

 

Непознатия

Тя все още не се е върнала. Питам се какво прави. Сигурно е замислила нещо, тя винаги замисля нещо. Дали накрая все пак не е отишла в полицията? Не. Няма да посмее.

Ставам, вече ми е твърде тревожно, за да седя.

Прехвърлям още веднъж в главата си събитията от изминалия ден. После вадя отново телефона от джоба си, включвам го. Ръцете ми леко се разтреперват, когато виждам, че Грим ми се е обаждал. Проверявам кутията си за съобщение, но няма нищо. Бързо набирам номера му. Звъни се, той не отговаря. Иде ми да запратя телефона в стената. Но няма да го направя. Трябва да контролирам импулса. Трябва да функционирам. Вдишвам дълбоко, издишвам, натискам бутона за повторно обаждане. Отново прозвучава сигналът. Оставям го да звъни дълго, но никой не вдига. Сара може да се върне всеки момент. Пъхам пак телефона в джоба на дънките си и тъкмо обмислям какво трябва да се направи като следваща стъпка, когато стационарният телефон на партерния етаж започва да звъни. Хуквам по стъпалата надолу. На дисплея вместо номер има само надпис: ЧАСТЕН. Вдигам бързо, напълно възможно е Грим да се опита на стационарния номер.

— Петерсен — заявявам аз.

— Ало — в слушалката се чува женски глас. — Обажда се Мириам.

Не отговарям веднага и настъпва пауза.

— Аз съм приятелка на Сара — продължава накрая тя. — Ние… — Тя млъква рязко. — Ние днес се запознахме набързо.

Дружелюбната приятелка с пепеляворуса коса до раменете и кръгли очила.

— Да. Разбира се — казвам. — Здрасти, Мириам. Много се радвам…

— И аз! — казва нервно тя. — Толкова е хубаво, че вие пак сте тук, така се радвам за Сара.

„Интересно — мисля си аз, — Сара все още не е казала на приятелката си нищо за това, че мъжът в къщата не е нейният мъж. Наистина интересно.“

— Да — казвам.

Мириам не отговаря нищо, мълчим си един на друг.

— Сара я няма — казвам най-сетне аз.

— А, така ли? Да — отвръща Мириам. — Знам. Тя беше тук преди малко, но пак тръгна. Исках да използвам времето, докато тя пътува към вас. Исках да говоря с вас.

Аз вече съм напълно буден.

— Ами значи така — започва Мириам. — Честно казано, аз в момента се притеснявам за Сара. Тя в последно време е странна.

Аз потискам циничната си усмивка. „Да — казвам си, — мога да си го представя. Тя знае какво ще последва.“

— И знам, че вие като начало трябва да привикнете и така нататък — продължава Мириам. — Обаче…

Оставя изречението да отзвучи.

Аз просто изчаквам. Главоболието се размърдва зад челото ми.

— Вече няколко пъти се опитвах да говоря с нея. Да я питам дали е добре, обаче тя всеки път се измъква. А след това нещо днес…

— Не се притеснявайте — казвам аз автоматично. — Последните дни дойдоха малко в повече на жена ми. На всички ни. Трябва й малко спокойствие. Тогава нещата ще се оправят.

— Аз мога ли да направя нещо? — пита Мириам.

„Да ме оставиш на мира — мисля си. — По дяволите, да ме оставиш на мира.“ Но ми е ясно, че няма да навреди, ако Мириам ме хареса и прояви малко съчувствие към мен и ако изляза от положението като любящ и загрижен.

— Просто бъдете мила с нея, ако пак дойде при вас — казвам. — И търпелива. И ми се обадете, ако има нещо. Окей?

— Окей — отвръща Мириам.

— А с Лео какво става? — питам аз напосоки. — Сара взе ли го?

— Лео ще остане още малко у нас — казва Мириам и аз си отдъхвам.

— Добре.

— Да. Нали е във ваканция — отбелязва тя.

Аз вече съм си изчерпал речника.

— Благодаря, че се обадихте — казвам само.

— Да. Добре. С удоволствие. И е хубаво, че пак сте тук. Наистина е хубаво.

— Благодаря.

— Да — казва Мириам. Сега изглежда засрамена. Може би и е станало ясно, че не е много мило да говориш с новопоявилия се съпруг зад гърба на най-добрата си приятелка. Не е мой проблем.

Едва успявам да затворя телефона, когато усещам, че мобилният вибрира. Измъквам го припряно от джоба на панталона.

— Тук е Харалд Грим — обажда се глух мъжки глас, когато натискам бутона и приемам обаждането.