Мелани Раабе
Истината (36)

36

Ужас, страх, облекчение — всички емоции адски се сгъстиха. Най-сетне той си призна. Поне това. Вече бях на път да загубя разума си. Напрежението, което пада от плещите ми, е толкова голямо, че едва не избухвам отново в сълзи.

Непознатия ме остави в спалнята ми. В ушите ми все още кънти трясъкът, с който вратата се захлопна след него.

Устата ми е съвсем пресъхнала, вие ми се свят, спешно трябва да пия нещо. Хвърлям поглед през прозореца. Навън е тъмно, сигурно е късно, късна вечер, нощ. Отварям вратата, тръгвам по коридора и тъкмо понечвам да сложа крак върху първото стъпало, за да се спусна по стълбата и да си взема чаша вода от кухнята, когато до ушите ми долита гласът на Непознатия. Да не би да има някого при него? Гласът му звучи много приглушено, не само защото идва от много далече, а и защото той го е понижил. Промъквам се безшумно по стълбите надолу. Гласът идва откъм хола. Приближавам се предпазливо, внимавам да не предизвикам никакъв звук. Вратата на хола е притворена. Една дъска от пода прискърцва, докато пристъпвам към вратата, стряска ме, затаявам дъх. Дали ме е чул? После обаче чувам отново гласа на Непознатия, сетне тишина. Той говори по телефона! Заслушвам се. Отначало не чувам нищо. Вече се боя, че ме е усетил и е прекъснал разговора, но в този миг гласът му прозвучава отново.

— Не мисля така, не.

Пауза.

— Не вярвам, че тя ще отиде в полицията.

Пауза.

Аз преглъщам.

— Не зная!

Примка стяга гърлото ми.

— Трудно мога да преценя това, наистина.

Пауза.

— Ако тя отиде в полицията, ще навреди най-много на самата себе си…

Косата на тила ми се изправя, кожата по цялото ми тяло настръхва.

— Не вярвам, че ще се наложи да…

Пауза.

— Аз няма да…

Тишина.

— Вие какво си мислите, с кого говорите? Аз не правя такива неща!

Пауза.

— Забравете го. Няма да направя такова нещо! — казва той.

Пауза.

— Никакво насилие, такава беше уговорката!

Пауза.

— Ще поговоря разумно с нея.

Пауза.

— Един опит си струва, нали?

Пауза.

— Обещайте ми, че ако успея, Сара и синът й ще излязат невредими от тази работа.

Пауза.

— Обещавате ли?

Пауза.

— Добре. Добре, благодаря. Да. Чао-чао.

Чувам как поставя слушалката обратно в гнездото.

Не толкова съдържанието на думите му е това, което кара студена пот да избива от всички пори по тялото ми. Причината е в тона му. Звучи другояче, сякаш говори с мен. Непознатия звучи гневно и изтощено, да, изтощено също. Обаче има и още нещо, усещам го съвсем отчетливо и то ме обърква повече от всичко друго.

Непознатия го е страх.

Колкото може по-бързо и тихо се отдалечавам от вратата. Промъквам се нагоре по стълбите, отивам в спалнята си, затварям вратата. Сядам на леглото. Трябва да размисля, но не стигам до това, отново чувам крачки.

Непознатия чука, влиза почти в същия миг. Стои там с увиснали рамене, без да ме поглежда. Мълчи дълго, сякаш търси думи. После се извръща към мен, поглежда ме в лицето.

— Добре. Слушайте — казва накрая той. — Вие се заблуждавате, като мислите, че аз съм ваш враг.

Това е толкова абсурдно, че едва не ме напушва смях.

— Преди малко ме заплашихте за пореден път — отбелязвам аз. — Ако не сте мой враг, какъв сте тогава?

Той не отговаря.

— Вие сте измамник! — избухвам. — Промъкнахте се в къщата ми, заплашвахте ме. Какъв сте тогава? — повтарям аз.

— Не съм си избирал аз тази роля.

— Мислите ли, че това прави нещата по-добри? — питам, но не изчаквам отговор.

Решавам да изтегля жокера си.

— Знам, че работите заедно с Йохан Кербер — казвам.

Отведнъж привличам цялото му внимание. Тъмните му очи ме гледат съсредоточено и будно.

— Парите, които ви е обещал, можете да получите и от мен!

За миг в стаята пак настъпва пълна тишина.

После Непознатия тръсва уморено глава.

— Не е толкова просто.

Припомням си тона на разговора, който току-що подслушах, страха в гласа му.

— Защо не?

Той не отговаря.

— Казахте, че не вие сте си избрали тази роля. Готова съм да ви помогна.

Той се разсмива.

— Вие искате да ми помогнете?

— Искам да си отидете — казвам — И съм готова да платя за това. Не блъфирам.

— Въпросът не е в това.

— А в какво? — питам.

Той се колебае. Нервите ми вибрират от напрежение.

— Може ли да ви дам един съвет? — казва накрая той.

— Какъв?

— Имайте търпение.

Едва сега забелязвам, че е престанал да ми говори на „ти“.

— Тази призрачна история тук скоро ще приключи — добавя той.

— За какво говорите?

Той сяда.

— Още само два дни — отговаря Непознатия, без да ме поглежда. — Два дни. И ще се отървете от мен. Два дни и всичко ще се оправи. За вас. И за сина ви. Ако се държите спокойно.

Аз се вглеждам в лицето му… и напук на всякакъв разум, ме обзема чувството, че той ми казва истината.

— Искам да зная какво се е случило с мъжа ми — казвам.

— Ще научите всичко. Дайте ми два дни.

 

 

Не разбирам какво става тук. Не проумявам нито защо Непознатия изведнъж ми съдейства, нито защо този срок от два дни е толкова важен. Защо да му имам доверие? Искам да му вярвам, надеждата проблясва червена, сладка и изкусителна като райската ябълка. А какво ще стане, ако се спра за два дни, а после той изведнъж изчезне, а заедно с него и всичко, което той знае за Филип?

— Повярвайте ми — казва той. — Не искам да ви навредя. Аз също съм само един мъж, който прави най-доброто за своето семейство.

Наблюдавам профила му, отново е извърнал поглед, не мога да кажа дали лъже.

— Какво ще стане след два дни? — питам.

Той не отговаря. Сещам за онзи мъж, когото видях в града.

— Филип жив ли е? — питам.

Той не отговаря.

— Мъжът ми жив ли е?

Мълчание.

— Моля ви — проплаквам аз. — Само това.

— Два дни — казва Непознатия. — Само два дни. Дайте ми тези два дни, после ще получите информацията, която искате.

Той извръща глава, поглежда ме.

— Обещавам ви — казва.

Опитвам се да преглътна това.

— Вярвам ви — казвам.

Не съм сигурна дали е вярно. Двамата мълчим няколко секунди.

— Два дни? — питам.

Непознатия кима с глава. Аз обмислям за кратко, сетне вземам решение.

— Ако ще трябва да прекарам още два дни под един покрив с мъж, когото дори не познавам и който се представя за мой съпруг, тогава бихте могъл поне да ми кажете как се казвате.

В стаята отново става тихо, само стенният часовник издава, че светът продължава да се върти. Аз вече съм на границата да повярвам, че Непознатия няма да ми отговори, но тогава той се прокашля. Когато заговаря, звучи за първи път искрено.

— Винсънт — казва тихо. — Аз съм Винсънт.

 

 

Непознатия

В стаята се възцарява тишина. Жената се взира в коленете си.

„Правилно беше — мисля си, — правилно беше“.

Когато я погледнах в лицето и прочетох изтощението й, ми стана ясно, че е време да сменя тактиката. „Надежда — помислих си, — ако мога да я подмамя с нещо сега, то е надежда.“ Реших да опитам нещо ново. Никакви провокации повече. Вместо това — успокояване.

След телефонния разговор с Грим ми стана ясно: спешно трябва да спечеля време. В никакъв случай не ми трябва сега жената да изпадне в паника и да избяга. Тогава никога повече няма да се добера до нея. Още два дни. Няма да навреди, ако ситуацията малко се поразхлаби.

Мисля си за разговора с Грим.

Ядосах се, като забелязах колко силно трепереха ръцете ми, когато му зададох най-спешния си въпрос:

— Тя ли е била или не?

— Не мога да ви кажа със сигурност, обаче…

— Кога мога да разчитам на отговор? — прекъснах го аз. — На категоричен отговор?

Грим мълчеше.

— Дайте ми два дни — каза накрая той.

— Два дни ли? А аз как да удържа положението тук още два дни?

— Не знам какво друго да ви кажа — отвърна той.

Точно тогава чух внезапно жената зад вратата. Веднага ми стана ясно, че ще е грешка да прекъсвам рязко разговора, така я алармирах. Реших да се възползвам от шанса и малко да импровизирам.

— Не вярвам, че тя ще отиде в полицията — казах високо и отчетливо.

— Не разбирам — отвърна Грим.

— Не знам — казах.

Грим мълчеше объркано.

— Трудно мога да преценя това, наистина — импровизирах аз.

— Какво можете да прецените трудно? — попита Грим.

— Ако тя отиде в полицията, ще навреди най-много на самата себе си… — казах.

Почти бях сигурен, че жената все още подслушва.

— Разбирам — обади се Грим, който най-сетне се беше досетил. — В момента не можете да говорите.

— Не вярвам, че ще се наложи да… — казах.

— Е, добре. Ние и без това изяснихме всичко — отвърна Грим.

— Аз няма да… — казах аз.

— Дочуване — отговори Грим.

— Вие какво си мислите, с кого говорите? Аз не правя такива неща! — казах високо.

Чу се щракване. Отсреща бяха затворили телефона.

— Забравете го. Няма да направя такова нещо! — казах аз.

Сигнал „свободно“ отсреща.

— Никакво насилие, такава беше уговорката!

Придадох на гласа си нотка на морално възмущение, направих пауза за реплика на моя въображаем събеседник.

— Ще поговоря разумно с нея.

Пауза.

— Един опит си струва, нали?

Пауза.

— Обещайте ми, че ако успея, Сара и синът и ще излязат невредими от тази работа.

Питах се дали пък не сгъстявам много боите. Все едно.

— Обещавате ли?

Пауза.

— Добре. Добре, благодаря. Да. Чао-чао.

Затворих. Сетих се за едно от моите любими изречения от любимата ми книга, която е най-отгоре в сака ми: „Шансовете се умножават, когато ги грабнеш“. Колко безобидна може да изглежда жената. Аз обаче не изпитвам състрадание към нея. Не съм толкова глупав. Тя може да си пролива крокодилски сълзи, колкото си иска. Аз зная, че никога не бива да се обръщам с гръб към нея. Познавам я. Може би по-добре, отколкото се познава тя самата.

След два дни ще зная всичко. И ако се окаже истина това, което подозирам, тогава, мисля, Бог да й е на помощ.

Няма да позволя обаче на нито една моя мисъл да проникне навън. Просто седя тук, гледам жената и се надявам, че тя ще го преглътне. В противен случай ми остава само ескалацията.