Мелани Раабе
Истината (28)

28

Предположението, че Непознатия инстинктивно ще ме последва в кухнята, се оказва правилно. Сега нямам време да се ядосвам за това, че е намерил дубликата от ключа ми, който аз, да си призная, не скрих добре и за жалост не се сетих своевременно за това. Ще се погрижа по-късно за тези неща.

Сякаш е най-естественото нещо на света, сядам пак на стола си, докато Мириам и госпожа Тайс гледат напрегнато към вратата. Само Констанца продължава да пийва спокойно от чая си.

Непознатия влиза в помещението и спира уплашен, когато му става ясно, че не сме сами с него. Тутакси прикрива удивлението си, отново като фокусник си поставя онова изражение на лицето, което насъбралата се хамбургска преса намери за толкова неотразимо. Тази смесица от чар, сила и изтощение. Дарява на госпожа Тайс една усмивка, дарява на Мириам една усмивка. После Констанца се извърта в стола си и се обръща към него. Аз го наблюдавам внимателно. За един миг Непознатия излиза от релси. Изплъзват му се чертите на лицето. Може би той знае или се догажда коя е тя, не е трудно да събереш две и две, още по-малко пък за някого, който съобразява тъй бързо като Непознатия. Той поглежда Констанца. Сетне се овладява, моментално намества пак маската си. Преди да успее да каже нещо, преди да може да си избере тактика, преди Мириам или пък госпожа Тайс да могат да се надигнат, за да се представят, аз изстрелвам:

— Констанца? — казвам и ставам. — Исках да ви изненадам. Филип е тук. Вашият син.

Констанца се вторачва в Непознатия. Той не устоява дори и секунда на погледа й, извръща гузно очи.

— Констанца — казвам аз. — Изобщо ли не се радвате да го видите?

Мириам бърчи чело. Понеже е забелязала, че си говорим на „вие“? Или защото във въздуха има някакво напрежение? Съседката ми май също е затаила дъх. Констанца все така не казва нищо.

Измамникът се колебае още няколко секунди, после изглежда взема някакво решение. Вдига ръце и прави крачка към Констанца, съвсем тъй, сякаш иска да я прегърне. Констанца продължава да седи като окаменяла, докато Непознатия я приближава. После тя, треперейки, се подпира на масата и се изправя, ясно си личи, че това й коства много сили. Отдръпва се от Непознатия. Блъска се в масата и събаря каничката ми за мляко, столът, на който допреди миг седеше, пада с тропот на пода. Шумът е неестествено силен. Чувам как някой уплашено вдишва въздух, може би е госпожа Тайс, с ъгълчетата на очите си виждам как Мириам скача.

— Това не е моят син — казва Констанца с треперещ глас. — Това не е моят син! Никога през целия си живот не съм виждала този човек!

Тя се запъхтява, сякаш думите са й коствали всичките сили. Мириам реагира първа, заобикаля масата, приближава старата дама, подпира я, говори й успокояващо и ми хвърля поглед, бърчейки чело. Зная какво си мисли. Пита се как съм могла да стоваря върху майката на Филип такава изненада, която емоционално вероятно би дошла много дори и на не толкова грохнал човек.

Непознатия се е спрял на място. Като в забавен кадър той отпуска ръце. Аз триумфирам вътрешно. Добре че Мириам и госпожа Тайс чуха това. Добре че целия следобед разговаряха с Констанца и могат да свидетелстват, че тя е била с ясен разсъдък и на себе си, когато е направила това заявление.

Мириам помага на Констанца да седне пак, а аз тъкмо понечвам да кажа на Непознатия, че само дразни Констанца и е по-добре да си отиде, за да мога да обясня всичко на госпожа Тайс и Мириам, когато Констанца отново взема думата:

— Моят син е мъртъв — казва тя. — Моята алчна, подла снаха го уби. Това го знае всеки в Хамбург. Всеки.

Тя запъхтяна се мъчи да си поеме въздух.

Аз усещам как цялата кръв се оттича от лицето ми.

Госпожа Тайс и Мириам, неприятно засегнати, гледат в пода.

— Моят син — продължава Констанца и от гърлото й се изтръгва горчив смях, който изглежда твърде дълбок за грохналото й тяло — вероятно лежи на дъното на Елба.

Аз стоя като окаменяла и гледам как млякото от съборената каничка капе по пода. Стискам облегалката на стола и си налагам да фиксирам очи върху малката бяла локвичка, която се е образувала на паркета. Тя става по-голяма, все по-голяма, пльок, пльок. Изключвам всичко друго, наблюдавам само тази гладка бяла повърхност. Усещам, че устата ми зее отворена, но не успявам да я затворя, тялото ми вече не приема заповеди от мозъка, като парализирана съм. Не само аз съм така, цялото помещение е като замръзнало, няма движение, нито звук, нито думи. Във въздуха висят някакъв ужас и лек дъх на ванилия.

После Мириам разбива тишината. Тя говори на Констанца, която бавно се успокоява и накрая пита за отдавна починалия си мъж. На мен ми е трудно да се държа на крака, отпускам се на един стол, а кухнята отведнъж се изпълва с движение. Госпожа Тайс се надига, извинява се.

— Аз трябва да си се връщам, да си нагледам къщата.

И изчезва за секунди. Не знаех, че може да е толкова пъргава.

Мириам си предлага услугите да закара Констанца у дома, но аз махвам с ръка. Сама ще поема това. Мириам ми хвърля поглед, който не мога да изтълкувам, после кима с глава мълчаливо и започва да подбутва свекърва ми навън, даже успява да съобщи на мнимия Филип, че много се радва да се запознае с него и че следващия път сигурно ще се видят при по-приятни обстоятелства.

Не искам сега да бъда насаме с Непознатия, но загубих напълно контрол над ситуацията.

— И какво беше това? — нахвърля се той върху мен, изпречва се на пътя ми.

Аз не отговарям.

— Може би трябва да поговорим за твоята майка, а?

Това е като удар в мен. Че споменава майка ми.

— Ще съжаляваш за това — изръмжава той.

Непознатия

През изминалите години се научих да се справям с екстремни стресови положения. Постоянно бях изложен на капризите на природата, влага, студ, после пак задушаваща жега. И всички тези животни. Сигурно до края на живота си ще изтръсквам винаги обувките и ботушите си, преди да ги обуя, така както ме научиха моите съкилийници в лагера. Помня как една сутрин седях на нара си, дръпнах ботушите си към себе си, изтръсках левия, изтръсках десния — и с ужас съзрях големия паяк тарантула, който изпадна оттам.

С всичко това се справям.

Тук, в Хамбург, няма опасни животни. Само опасни хора.

Отварям хладилника, изваждам шунка и сирене. Ям направо от опаковките.

Прехвърлям още веднъж в главата си ситуацията, която създаде жената. Решавам, че тя по-скоро навреди сама на себе си. Какво беше това?

Все едно, мисля си. Докато не отиде в полицията, нищо не е загубено. А тя няма да отиде. Сигурен съм в това. Прибирам пак храната, наливам си чаша вода, изпивам я на един дъх.

И тогава изведнъж се сещам. От един път съм напълно разбуден. Как съм могъл да го забравя? Точно този вид пропуск, който би могъл да се превърне в зла орис за мен.

Веднага се залавям за работа.