Мелани Раабе
Истината (26)

26

Нервните връзки вътре в мен изтрещяват и в стомаха ми плъзва тъпо, неприятно чувство. Вече съм виждала някъде този мъж. Познавам го, но не мога да се сетя откъде. Усещам, че е невероятно важно да си спомня кой е този човек — обаче просто не ми идва на ум. Имаше меко, почти младежко лице, макар да беше сигурно около четиридесетте. Дънки, спортна блуза, коремче. Външност, която на пръв поглед извиква симпатия. Но заедно с това в нея имаше нещо заплашително. Странно.

Покрай мен се нижат велосипедисти и минувачи, слънцето се издига все по-нагоре и ме заслепява, но в мислите си съм все още при онзи мъж, който току-що изчезна пак зад вратата. За част от секундата ми минава мисълта просто да звънна на вратата му, за да открия кой е и какво знае, но после си казвам, че винаги мога да го направя и по-късно, ако го смятам за умен ход. И решавам, че е по-добре да продължа да преследвам измамника, който вече е завил зад ъгъла и е извън полезрението ми. Когато и аз стигам до ъгъла на улицата, в продължение на няколко секунди си мисля, че вече съм го изгубила. Изругавам тихо, хуквам напред, плъзвам поглед наляво и надясно, надигам се на пръсти, завъртам се веднъж около себе си — не го съзирам никъде. И тъкмо когато вече съм на път да се откажа и да се върна, малка групичка хора пред мен се разпръсва и го откривам. Наблюдавам го как изчезва в станцията на метрото. Отведнъж се е разбързал? Дали ме е забелязал? Ускорявам крачка, опитвам се да преценя в каква посока е поел. Къде е той? Дали се е насочил към левия перон, където спират влаковете към Централна гара? Или пък надясно, където пристигат онези, които извеждат извън града? Междувременно тук просто гъмжи от хора, час пик на трудовия делник. Пак го изгубих от очи, решавам да избера центъра на града, оставям се на потока от хора да ме отнесе надолу по стъпалата към перона, надявам се, че чувството в корема ми не ме е подвело. Проправям си път през потната, люлееща се маса от тела, която, пиейки кафе и щракайки по смартфоните, запушва перона… и едва не връхлитам върху Непознатия. Той изведнъж се оказва точно пред мен, само дето ми е обърнал гръб. Спирам мигновено, правя крачка встрани, едва не се сблъсквам с един възрастен мъж, отмествам се, без да отклонявам поглед от измамника. Заемам позиция на няколко метра встрани зад него. Тук е толкова претъпкано, че най-вероятно не би ме видял дори ако се обърне. Той, изглежда, се чувства напълно незабелязан и ненаблюдаван. Стои си там, между всички тези хора, най-спокойно, не пие кафе, не зяпа в смартфон, просто стои с една лека, помирителна усмивка на устата, сякаш се вслушва в някаква доловима само от него прекрасна мелодия. Изражението на лицето му хич не ми харесва. Той изглежда определено доволен… Не! Той изглежда щастлив. По дяволите.

Влакът пристига. Изчаквам, докато Непознатия се качи, после изтичвам до една от последните врати и също се качвам. Стоя права, за да мога да реагирам бързо и да го държа под око. Той също стои, отдалечен на няколко метра, с гръб към мен. Вратите бавно се затварят и вече очаквам да скочи в последния момент навън и да ми хвърли триумфиращ поглед от перона, докато аз, безпомощна, съм отнесена от потеглящия влак. Но не се случва нищо подобно. Влакът тръгва и ни отнася в тъмнината, стрелва се заедно с нас през червата на града. Пътуваме, спираме, пътници слизат, нови се качват, аз внимателно наблюдавам Непознатия, той не помръдва. Това се повтаря още два пъти, три пъти, четири пъти… после спираме на Централна гара. Този път той слиза.

Аз за малко да пропусна станцията, не бях заела благоприятна позиция, достигам до вратата твърде късно, влакът вече се пълни с нови пътници, които напират срещу мен. Разблъсквам ги, промушвам се, използвам лактите си, нямам време за любезности, разбутвам ги и се измъквам от теснотията, най-сетне успявам да стъпя на перона, преди вратите отново да се затворят и влакът пак да потегли. Оглеждам се трескаво. През стъклата високо над мен пада ярка слънчева светлина. Вече се усеща, че на града му предстои един горещ ден.

Непознатия се придвижва с ескалатора нагоре, а на мен дъхът ми секва за миг, когато вдигам поглед. Там над нас, на прозорците на фасадата на Централна гара стърчи с гигантски сини букви една дума, която днес за първи път ми прави впечатление: ФИЛИПС. Само една реклама, нищо повече, а все пак гледката ме пронизва до мозъка на костите. Откъсвам поглед от гигантските букви и отново се заемам с преследването. Непознатият се мотае из залата на гарата, край зяпачи и минувачи, край заведения за бързо хранене и кафенета, покрай бездомници и ученици екскурзианти на път към своя коловоз, покрай автомати за паспортни снимки и магазини за цветя и цигари, край влюбени двойки, които облени в сълзи се прощават или празнуват срещата си. Аз почти не удостоявам с поглед всичко това, очите ми са се впили в тила на мъжа, който се представя за мой съпруг. Той спира пред един автомат за сладкиши и го наблюдавам как рови из панталона си за дребни пари. Сетне оглежда различните шарени продукти, изложени зад стъклото на автомата. Питам се дали този автомат не е място за среща. Дали Непознатия не чака някого.

Казвам си, че това са глупости. Никой няма да дойде, това тук не е шпионски филм. Но точно докато си го мисля, наистина се появява някой и се приближава към Непознатия. Някакъв мъж — дребен, жилест, с къса кестенява коса, облечен в тъмни джинси и суичър на футболен клуб „Сант Паули“. Твърде далече съм, за да чуя какво обсъждат двамата, но пък виждам как мърдат устните им. За няколко секунди от погледа ми ги скрива група тийнейджъри, които минават шумно покрай тях. Когато отново имам видимост, ниският жилест мъж е изчезнал, а аз успявам да зърна как Непознатия подчертано спокойно и небрежно пъхва в джоба на панталона си нещо, което не успявам да различа. После той пуска пари в автомата, натиска копчетата, чака нещо да падне, навежда се, за да го вземе от процепа — и тръгва към изхода. Аз се питам какво съм видяла току-що. Непознатия получи информация? Или това беше някаква размяна?

Измамникът излиза от гарата. Отново изглежда така, сякаш просто си се разхожда и сякаш няма никаква друга цел, аз обаче вече знам, че не е така. Той не прави нищо без основателна причина. Сега тук пред мен се осъществява един очевидно разработен план, за чиято цел и замисъл мога само да гадая. Пред вътрешния ми взор отново изниква лицето на мъжа, в чиято къща влезе одеве Непознатия, и изтезавам мозъка си с въпроса откъде го познавам. Просто не мога да се сетя.

Пред зданието на гарата, обкръжени от десетки оси, седят на слънце няколко туристи, допиват кафетата си и поемат няколко последни слънчеви лъчи, преди да хукнат към влаковете си. Тук и там стоят пушачи, които набързо допушват цигарите си, преди да тръгнат със следващата градска железница. Единствените, които не създават суматоха, са бездомниците, които стоят на малки групички, говорят си, пушат, слушат бегло плешивия, дебеловрат проповедник аматьор, които се е изтъпанил пред тях, цитира Библията и настойчиво им разправя как някога Исус го бил спасил. Непознатия спира за миг, сякаш да послуша проповедника, а аз вече очаквам някой отново да се приближи до него и дискретно да му подаде нещо. В този миг обаче той се насочва към бездомниците. Пак не чувам какво се говори, но виждам, че Непознатия изважда от джоба на дънките си пачка банкноти и ги раздава на мъжете. Не вярвам на очите си. Какво, за бога, прави той… и защо? Ясно ми е, че не подарява тези пари от чиста сърдечна доброта. Заплаща ли на тези мъже? Но за какво? После ми просветва: те биха могли да направят доста неща за него. Да държат незабелязано под око някого, който пристига на гарата. Наблюдение, събиране на информация, докладване. Да свидетелстват за нещо, ако се наложи.

Не успявам да стигна до окончателно заключение, трябва да продължа, защото сега Непознатия смени тротоара — и ядейки най-спокойно шоколада си, изчезва в край гаровия квартал. По челото ми избива пот. А сега пък звъни и телефонът в чантата ми, измъквам го, ругая. Мирко. Точно пък сега. Въпреки това приемам обаждането.

— Мирко, не точно сега — чувам се да казвам като пукната грамофонна плоча и затварям.

Малко след това телефонът звъни пак.

Този път отхвърлям обаждането.

Когато вдигам очи, Непознатия е изчезнал в хорската тълпа.