Мелани Раабе
Истината (23)

23

Кошмар в кошмара.

Не съм усетила неговото присъствие. Не съм в състояние да проумея веднага картината, която се разкрива пред очите ми.

Моята спалня. Светлината на лампичката до леглото ми. И в снопа светлина Непознатия. Той се взира в лицето ми.

Стаята около мен се завърта, защото сърцето ми започва да бие все по-силно и по-силно и по-силно.

Той е като дух, няма шум от дишане, няма миризма, нищо. Само една слаба фигура, облечена цялата в черно. Бледа кожа, тъмни очи. Стои до леглото ми и ме гледа.

Задъхвам се. Инстинктивно пропълзявам колкото мога по-надалече от него, докато не усещам рамката на леглото в гърба ми. Непознатия примигва за миг, сякаш съм го изтръгнала от някакъв транс. Присвива очи. Кой знае откога е стоял тук в мрака и ме е наблюдавал. Като сянка.

За няколко секунди оставам така, твърде шокирана, за да реагирам, но после скачам на крака и мигом съм на вратата. Непознатия след мен. Завива ми се свят, все още не съм си възвърнала всички сетива, все още съм твърде замаяна от съня. Спъвам се, докато закачам стола, с който по-рано през нощта бях барикадирала вратата, залитам, блъскам си болезнено кокалчето на глезена — а острата болка ме събужда окончателно. Овладявам се. С един скок прелитам през вратата. Хуквам. Боса. Напред по коридора, усещам студените плочки под краката ми. И Непознатия в тила ми, и крачките му. Ускорявам темпото, прелитам по стълбите надолу, едва не се сгромолясвам, не падам, успявам. Едва сега се сещам за пистолета в спалнята ми, сега, когато отдавна вече е станало твърде късно.

И тогава чувам Непознатия.

— Сара — вика той.

Само това.

И после пак:

— Сара!

Всичко в мен се надига и противи на неговия глас.

Претичвам през партерния етаж в тъмницата, насочвам се към входната врата, неговите стъпки са зад мен, не смея да се огледам, усещам, че той е точно зад мен, по-бърз от мен, точно зад мен, на входната врата ще ме хване, мисля си аз, ще трябва да спра, за да я отворя, тя се отваря навътре, ще загубя няколко секунди на вратата, почти навън ще съм, а тогава той ще ме хване. Тичам бързо колкото мога, виждам вратата, почти се плъзгам към нея в безумна паника, дръпвам я, понечвам да се втурна през прага като през магически портал — и той ме хваща. Сграбчва ме през талията, дръпва ме назад, по-далеч от вратата, аз се съпротивлявам на хватката му, напред, само напред, през вратата и после да тичам, по нощната улица, да тичам и да тичам и никога да не спирам. Не успявам. Той притиска вратата и я затваря. Завърта ме за раменете към себе си, някакво странно въртене, докато се намести между мен и входната врата, аз съм срещу него. Отново се опитвам да се отскубна, удивена съм, че ми се удава, хуквам, отчаяно, без да мисля, правя чупка около телевизора, около дивана, в посока към градината, „Ще успея — мисля си. — Този път ще успея.“

Блъскам задната врата, хуквам, оставям зад себе си терасата, вече съм на поляната, луната е почти пълна, хвърля студена, анемична светлина, усещам под ходилата си росата, толкова хладна, хлъзвам се в мократа висока трева, тичам, към овошките, а после покрай тях, пред мен изниква градинската къщичка. Не чувам нищо зад себе си, съвсем нищо, нито крачки, нито дишане, хвърлям един поглед назад и виждам, че той е на няколко метра зад мен. Мислите ми се блъскат, какво да правя, боже, какво да правя, нямам дори достатъчно въздух в дробовете, за да викам, трябва да се махна, да се махна, продължавам да тичам, през чакъла на нощната градина, настъпвам нещо хлъзгаво, може би гол охлюв или друго, не успявам дори да се погнуся, напред, напред. Пронизва ме мисълта да се барикадирам в градинската къщичка, той е толкова близо, толкова близо, това е единственият ми шанс, там вътре, да затворя вратата зад мен и резето пред нея; боря се със себе си за миг, два, три, не мога да се преодолея, не, тогава наистина ще заседна в капан. Профучавам покрай къщата, тичам към оградата, зад която има малка уличка, водеща към главния път. Зная, че там някъде има дупка, през която понякога се пъха Лео, макар често да съм го молила да не го прави, понеже неведнъж си е късал дрехите там. Затичвам се към мястото, където предполагам, че е дупката, Непознатия зад мен, коленича, опипвам панически, намирам я, наистина я намирам, промушвам се през нея. Изведнъж усещам остра болка в левия си крак, пренебрегвам я, продължавам да пълзя, изправям се, куцукам напред, излизам на улицата. Улична лампа пръска слаба светлина. Понасям се боса по асфалта в посока към главния път, никой не пътува, никакъв човек, дълбока нощ, но главният не може да е пуст, просто не може да бъде. Отново го чувам зад себе си, открил е дупката в оградата, следва ме, все още ме следва, на какво се надява той, какво иска от мен, какво?

Продължавам да препускам бясно по асфалта, покрит с остри камъчета, секунди след това вече съм с разранени нозе — и достигам до главния път точно в момента, в който там профучава автомобил. Размахвам панически ръце, завъртам се, виждам Непознатия да идва към мен. Изглежда променен, обръснал си е брадата, но студените черни очи са си все същите. Обръщам поглед наляво и надясно, не се вижда друга кола, само тъмното комби, което тъкмо профуча покрай мен и най-много да следи в обратното огледало отчаяното ми ръкомахане. Обръщам се. Заставам лице в лице с Непознатия, който се е приближил на няколко метра. Готова съм да се боря. И в този миг го чувам.

Колата. Шофьорът на комбито е спрял и е включил на задна скорост. Със свистене и ръмжене колата се носи към мен. Без да се колебая, аз хуквам към нея. Колата спира пред мен, аз усещам с тила си Непознатия зад мен, по лицето ми струи пот, по челото ми са залепнали кичури коса, бутам ги настрана, шофьорът спуска прозореца откъм съседната седалка. Мъжът е на възрастта на Йохан, може би на шейсет и няколко. Набит, тъмнокос, с брада. Добродушен, силен. С външност на работещ в някой строителен хипермаркет.

— Всичко наред ли е? — пита той.

— Моля — изхриптявам аз. — Помогнете ми. Този мъж ме преследва…

Не успявам да изрека нищо повече, защото Непознатия е вече тук.

— Сара, господи боже, какви ги вършиш?

Извъртам се рязко. Виждам загрижеността на лицето му, която си е залепил като маска заради шофьора.

— Вие не сте моят мъж! — изсъсквам аз.

Това е всичко, което ми хрумва в този момент. Опитвам се да отворя вратата на колата, за да се кача, ала тя е заключена.

— Пуснете ме вътре! — викам. Гласът ми звучи пискливо от паниката. — Пуснете ме да вляза, по дяволите!

— Моля, извинете — казва Непознатия на шофьора. — Жена ми нещо не е добре.

Аз изгубвам самообладание. Дърпам дръжката на вратата.

— Пуснете ме вътре! Не виждате ли какво става тук?!

Погледът на шофьора се мести между мен и Непознатия. Давам си сметка що за картинка представляваме. Аз напълно отнесена и боса, Непознатия напълно спокоен и овладян. Прилично облечен и пак с тази добронамерена маска, която си беше сложил още при Барбара Петри.

— Ама аз вас ви познавам — казва изведнъж шофьорът. — Вие сте онзи, дето бил жертва на отвличане. Видях ви по телевизията.

Погледът му се отмества към мен, шари по лицето ми.

— И вас също!

Непознатия удостоява шофьора с една примамлива усмивка — с правилната доза изтощение, която би се очаквала от някого, който се е завърнал у дома след дълга одисея.

— Жена ми нещо не е добре — повтаря Непознатият.

Шофьорът кима полека с глава, хвърля поглед към мен.

— Не му вярвайте нито дума — казвам. — Това не е моят мъж.

Шофьорът ме гледа няколко секунди, сетне извръща поглед. Прозорецът се плъзва с жужене нагоре и мъжът включва на първа скорост. Чувствам се тъй безпомощна, че нямам думи.

— Това не е моят мъж! — викам за последно.

После шофьорът на комбито дава газ и се отдалечава. Гледам секунда подир него, после се обръщам към Непознатия. Отново усещам порива да хукна да бягам. Той го забелязва. Тръсва едва забележимо глава.

— Я се погледни само — казва накрая. — Накъде си се запътила?

Поколебава се за миг, после се обръща и се отправя обратно към къщата. Спира, щом забелязва, че не го следвам.

— Идвай — казва.

Аз стоя и го гледам.

„Бягай — казвам си. — Махай се.“

— Предупреждавам те — казва Непознатия тъй, сякаш е прочел мислите ми.

И отново през главата ми минават думите му отпреди.

Ще изгубиш всичко. Детето си. Целият твой хубав живот.

Преглъщам.

— Не знам какво смятате, че знаете за мен — казвам. — Обаче се лъжете! Аз съм просто една майка! Една учителка! Не мога и муха да убия!

Непознатият се смее. Без никакъв хумор.

Отново прави няколко крачки към къщата и пак спира, щом забелязва, че не го следвам.

— Идвай! — казва той.

Аз съм като вкоренена в земята, не зная какво да правя.

— Ако исках да ти сторя нещо, нощес имах не една възможност за това — казва той. После повтаря: — Идвай!

Сякаш съм някаква плашлива котка, която иска да примами. В главата ми се вихри буря, не мога да мисля ясно. Но после бавно, съвсем постепенно в мозъка ми изкристализира една мисъл, избистря се, става все по-силна, докато накрая изпълва цялата ми глава и там не остава никаква друга мисъл: Няма смисъл да бягам.

Вдишвам дълбоко и издишвам. После си давам тласък и тръгвам след непознатия мъж обратно към моята къща.

 

 

Непознатия

Estoy cansado. Уморен съм. Не само защото не съм спал от три дни. А най-вече защото съм под постоянно напрежение.

Никой орган не харчи толкова много енергия както мозъкът. Изнурително е постоянно да си стопроцентово съсредоточен и напълно буден. Това изяжда силите — да не ти е позволена и най-малката грешка.

Цялата тази работа е по-трудна, отколкото очаквах.

Тя е по-трудна.

Аз наистина си я представях другояче.

Отварям сака си, изваждам мобилния телефон от малкото отделение, скрито от вътрешната страна, включвам го. Грим все още не се е обаждал. Озаптявам нетърпението си. Нещо, което се случва, не е добро или лошо. Събитията сами по себе си нямат значение. Ние им придаваме значението. Лягам на леглото, изпъвам се.

Колко често през последните дни мислите ми пътуват към дома. И както винаги, ги обуздавам, щом ми стане ясно, моментално ги връщам в настоящето. Не бива да се отпускам в концентрацията си. Има неща, които мога да правя дори и без информацията от Грим.

Сядам пак, изваждам от сака книгата си, плъзгам пръсти по изтърканата корица. Сун Дзъ, „Изкуството на войната“. Отварям книгата, чета. „Най-умният воин е този, комуто никога не се налага да се бори.“

Търпение. Дисциплина. Функциониране. Да правиш каквото трябва да се направи.

Затварям за миг очи.

Готов съм.

Сетне отивам до прозореца и чакам изгрева на слънцето.