Мелани Раабе
Истината (33)

33

Когато влизам, усещам, че той е тук. Присъствието му е обсебило къщата ми, то е като нисък тон, който човек усеща повече с корема, отколкото с ушите си и който кара всички косъмчета по тялото му да настръхват.

Затварям безшумно вратата, облягам се на нея, затварям за миг очи, опитвам се да обмисля, да извикам в паметта си всичко, което зная. Изчезването му тази сутрин, скитането му из града, фактът, че знае толкова много за Филип и че познава хора тук, в Хамбург, с които се среща, и това, че дава пари на някакви мъже на Централната гара. И че е готов дори на генетичен тест, само и само да си спечели малко време. Генетичният тест. Мислите ми се връщат към разговора с Барбара Петри. Той знае толкова много за нас. Непознатия трябва да е познавал добре Филип. Имал е време да го разучава. Дали двамата са били заедно в плен? Обмислям дали да не говоря още веднъж с властите, но всъщност нямам какво ново да им разкажа. Че съм видяла как Непознатия се е разхождал из града и е говорил с хора — това сигурно не би впечатлило никого. Сещам се за разговора с Барбара Петри, който протече толкова зле за мен.

Непознатия е извънредно убедителен. За да бъдеш толкова убедителен, трябва сам да си вярваш. Никак не е лесно да носиш постоянно маска. Не е достатъчно да изразиш достоверно пред други хора новата истина, която си съчинил. Трябва и сам да си я повтаряш постоянно, като молитва. В мислите си, винаги, отново и отново. Който иска да е достоверен, не само не бива да казва и една погрешна дума. Той не бива и да има погрешни мисли. Трябва постоянно сам да си го преповтаряш: аз съм невинен. Аз съм невинен. Аз съм невинен. Кажи си осемнайсет милиона пъти, че си невинен, и ще си невинен. Пред всеки човек, пред всеки детектор на лъжата… и пред самия себе си. Кажи си осемнайсет милиона пъти, че се казваш Филип Петерсен и че си женен за жена на име Сара, и ти ще се казваш Филип Петерсен. Ти ще функционираш.

С агресивни въпроси няма да стигна доникъде. Трябва да опитам другояче. Ако Непознатия наистина е познавал Филип, ако те наистина са били заедно в плен…

 

 

Оттласквам се от вратата и тръгвам да го търся. След като опитах в кухнята, хола, трапезарията и във всички спални, сега хвърлям поглед през вратата на терасата и го откривам в задната градина. Седи там облегнат на едно ябълково дърво, на сянка, изпънал крака. Преоблякъл се е, сега е бос, с дънки и бяла тениска.

„Трябва да променя тактиката си“, казвам си аз.

Той ме е забелязал, че стоя в рамката на вратата и го наблюдавам. Все още е топло, топло и задушно. Непознатия поглежда към мен, в погледа му се чете очакване и една подобаващо голяма порция недоверие.

Отивам там, присядам до него. В погледа му личи изненада. Няколко секунди мълчим и двамата. Аз откъсвам една паричка, завъртам я в пръстите си. Глупаво действие за преодоляване на момента.

— Когато Филип изчезна — казвам накрая, — синът ми беше точно на една годинка.

Непознатия не ме поглежда.

— Лео беше нашият трети опит, последният ни опит.

Преглъщам тежко.

— Преди това имах две помятания.

Гледам цветенцето в ръката си, после го оставям настрана.

— Лесно се изрича това… помятане — казвам. — Сякаш е просто някаква дреболия. Като хълцане. Или пресмятане. Помятане. Нищо сериозно.

Той не ме поглежда.

— След първото ми помятане бяхме разбити. Филип може би още повече, отколкото аз. Казаха ни, че е най-добре да опитаме още веднъж. Направихме го. Много бързо забременях пак и отначало всичко изглеждаше направо страхотно. Нищо чудно по принцип, бях здрава и млада. Тъкмо бях завършила следването. Аз…

Прекъсвам сама себе си.

— Филип обичаше деца, винаги е искал да има деца. Има хора, които не могат да са щастливи без деца. И Филип беше такъв. След второто ми помятане се уплаших. Погребахме второто ни бебе. И се питах как ще преживеем това нещо трети път. За мен три е едно такова число, знаете ли? Някак си все имам чувството, че ако нещо не стане третия път, значи никога няма да стане.

Усещам как по слепоочието ми се спуска капка пот, търкулва се надолу по бузата и по врата ми и накрая попива в яката на фланелката ми.

— Беше ме страх, че това ще е моят живот вече. Да забременявам и да помятам всеки път, отново и отново, три пъти, пет пъти, десет пъти, докато останем вече без сили, ние двамата. Една вечер намерих Филип в детската стая, която бяхме обзавели заедно. Той се взираше в празното кошче. Обърна се към мен, когато влязох. Изглежда му беше неприятно, че съм го сварила така. Онази вечер му казах, че съм готова да опитаме още веднъж, а той каза „не“. Не повярвах на ушите си, защото знаех колко много го иска той… дете. И го попитах защо не, какво е станало. А той каза, че едва е могъл да понесе последните ни два неуспешни опита, а за мен сигурно е било още по-зле. Не искал да минавам още веднъж през това. Разбирате ли? — казвам. — Такъв човек беше Филип.

Пак ми се налага да преглъщам. Хвърлям предпазлив поглед към Непознатия, той упорито гледа право напред, невъзможно е да прочета нещо по лицето му.

— Аз обаче настоявах. За трети, последен опит — казвам.

Непознатия мълчи.

— Вие сте познавали мъжа ми, нали?

Той мълчи.

— Държали са ви заедно в плен? Оттам ли познавате Филип?

Мълчание.

— Ако познавате Филип, тогава знаете, че той е добър човек.

Нещо в лицето на Непознатия се раздвижва, съвсем леко, много под повърхността. Вътре в него става нещо, може би някаква нова мисъл или полузабравен спомен, който изплува към повърхността. После виждам, че преглъща тежко, адамовата му ябълка подскача. Той се обръща към мен, поглежда ме в очите. Трудно ми е да издържа погледа му, но не поглеждам встрани.

— Аз се казвам Филип Петерсен — заявява той.

Дори окото му не мигва.

— Роден съм в един дъждовен ден в Хамбург. Баща ми се казва Филип като мен, майка ми се казва Констанца. Женен съм. Синът ми се казва Лео.

Декламира го на един дъх като скучно стихотворение.

Аз скачам, обръщам се към къщата. Нямам желание да слушам наизустените изречения на този фалшив измамник.

— Всички мислят, че сме нарекли сина ни на Ленард Коен — продължава да говори Непознатия. — Обаче в действителност той се казва така заради отдавна починалия прадядо на жена ми.

Застивам в крачка.

— Ние се оженихме в Лас Вегас — казва той. — Ти искаше татуировка вместо брачна халка, но аз не ти позволих.

Обръщам се.

— Ти обичаш „Рейдиохед“, защото те натъжават, и „Бийтълс“, защото те развеселяват.

Взирам се в него.

— Веднъж по време на крос из гората се спасихме от стадо побеснели глигани, покатерихме се на едно дърво.

Клякам пред него.

— Веднъж заедно отгледахме едно птиче, черен бързолет, паднало от гнездото.

Протягам ръце.

— Ние си обещахме един на друг, че при следващото слънчево затъмнение ще отидем в гората, за да видим дали птиците замлъкват.

Вземам лицето му в дланите си.

— Съжалявам, че ме нямаше, Сара — казва той. — Моля те, прости ми.

Приближавам лицето си съвсем близо до неговото. Усещам как гърлото ми се свива, преглъщам.

— Моля — казвам. — Моля, кажете ми къде е мъжът ми.

Настъпва пауза, в която Непознатия само ме гледа. Мълчи половин вечност.

— Ти изобщо сигурна ли си, че си го искаш отново? — пита накрая той.

— Разбира се!

Преглъщам киселия стомашен сок, напълнил хранопровода ми.

— Аз обичах мъжа си — казвам. — Повече от всичко.

— Сара, моля те — отвръща Непознатия и вперва в мен студените си тъмни очи. — И двамата знаем, че не е вярно.

Какво значи това, по дяволите?

— Моля — повтарям аз. — Престанете. Не мога повече.

В лицето му отново нещо се раздвижва и за един кратък ирационален миг си мисля, че ей сега ще избухне в сълзи. Вместо това той избухва в смях, кратък и горчив. Отблъсва ръцете ми, става.

— Искаш да знаеш къде е мъжът ти? — пита.

Аз кимвам, идиотско е, но все още се надявам, че този човек все някак може да бъде размекнат.

— Стои точно пред теб — казва той, удостоява ме с една любезна усмивка, която ме смразява до мозъка на костите, обръща се и си тръгва.

Аз скачам, гневна като бясна лисица, хуквам подир него в къщата, засичам го в кухнята.

— Права бях — казвам, когато той се обръща към мен.

Изглежда така, сякаш всеки миг ще загуби търпение с мен.

— Вие сте познавали Филип. Откъде иначе ще знаете толкова много за него, за нас.

Той изпъшква, сякаш вече е точно толкова уморен, колкото и аз, от целия този цирк.

Заобикалям масата, която ни разделя. Заставам точно пред него. Казвам си, че моята буза няма да пасне точно в трапчинката на шията му, ако положа глава на гърдите му, и че няма да ме завладее чувството, че съм си у дома.

— Вие сте по-нисък от Филип — казвам. — Не много. Само няколко сантиметра. Обаче видимо по-нисък.

Гледам го в лицето. Той не прави физиономия, само очите му святкат студено, опасно.

— Очите ви изглеждат съвсем другояче, не са като на Филип — продължавам аз. — Добре си вършите работата, признавам го. Адски много напреднахте. Какво обаче си мислите, колко още ще продължи това, преди да ви разкрият?

Той не казва нищо. Не помръдва.

„Изненадай го“, казвам си.

— Да приемем, че аз съм готова да ви повярвам — казвам.

Той изсумтява.

— Не, наистина — вмятам аз. — Аз съм готова. Трябва ми само едно нещо от вас.

„Ей сега ще го пипна“, мисля си.

Той вдига вежди.

— Само едно — повтарям.

— Какво?

— Искам да ви видя гол до кръста.

— До кръста?

Кимам.

— За какво?

— По-точно казано, да видя гърдите ви — уточнявам, игнорирам въпроса му.

— За какво? — повтаря той.

— Е, хайде де. Всичко, което искам, е да хвърля един кратък поглед върху торса ви.

Дръпвам тениската му, той отстъпва назад.

— Но защо не? — питам. Фактът, че отстъпва пред мен, пришпорва желанието ми за атака.

Не отговаря, сигурно се пита какво целя. С мъка се овладявам, за да не му се изсмея победоносно в лицето. Извънредно открояващата се родилна бенка на гърдите на Филип… защо чак сега се сетих за нея?

— Какво целиш с това? — пита Непознатия.

— Но, Филип — казвам аз подигравателно. — Всичко, което искам, е да видя малката бенка на гърдите ти. Нищо повече.

Вдигам вежди в напрегнато очакване.

— Е?

— Не — казва Непознатия.

— Не? — повтарям ехидно. — Моля само за тази малка услуга, а ти казваш „не“?

Той не отговаря.

— Така си и мислех. Почти — казвам злобно аз.

Завъртам се на пети и излизам от кухнята. В рамката на вратата се спирам още веднъж.

— Сега ще се обадя на вашата добра приятелка Барбара Петри — заявявам. — По дяволите, време е вече за този генетичен тест.

 

 

Непознатия

Тя ме съсипва. Откакто се прибра, непрекъснато ми приказва. Просто не пуска. Следва ме на всяка крачка, дърпа ме. Прекалено много е. Не знам кога за последен път съм спал. Главоболието ми вече е толкова силно, че постоянно виждам светкавички да проблясват пред очите ми. Нервите ми са оголени. Чувствам, че се образуват пукнатини.

Поглеждам жената, умореното й лице. Чувствам гнева й. В един миг си помислям, че ще ми се нахвърли, лицето й е разкривено от омраза. И изведнъж усещам нещо, което ме плаши: радост. Или не, не е радост. Това не се нарича така, дори усещането да е подобно. Как беше тази дума на немски? Правилно. Злорадство. Усещам злорадство и то е сладко на вкус.

Знам, че това не трябва да ме радва. Аз съм тук, за да бъда зъл. Аз съм тук, за да направя каквото трябва. Аз съм на правилната страна. Зная това. Но в мен нещо се вълнува, нещо дълбоко вътре. Дълго време не знаех какво е. Но постепенно ми става ясно. Доставя ми удоволствие. Доставя ми удоволствие да я виждам отчаяна. Да, тя го заслужава, мисля си аз. Да, харесва ми да виждам отчаянието й.

Но не трябва да се оставям да бъда воден от чувствата си. Правило номер три: Действай внимателно. Аз обаче нямам повече желание да действам внимателно. Да търпя. Искам да доведа това докрай.

Опитвам с всички сили да се успокоя. Страхувам се. От самия себе си.

Следващия път, когато загубя контрол, ще бъде строшено много повече от една малка масичка.