Мелани Раабе
Истината (4)

4

Еуфория. Чувството за тръгване нанякъде.

Лятото се върна. В небето над мен черни бързолети се носят и играят на вятъра. Предният двор с градинката на Мириам ми напомня някак си на градината на любимата ми баба — шарен събор от лалета и далии, рози, магнолии, форзиции. Върху малката морава стои синьо детско колело. С облекчение установявам, че колата на Мартин все още не е паркирана пред къщата. Наистина съм подранила достатъчно, за да се видя с Мириам насаме. Натискам копчето на звънеца. Под него виси керамична табелка, украсена с фигурка на таралеж и надпис с несръчни букви на първолак: „Мама, тати, Юстус и Емили“. Още преди да отлепя пръст от звънеца, Мириам се появява на прага.

— О, боже! — казва спонтанно тя. — Какво е станало с теб?

Не отвръщам нищо, очаквах, че тя ще реагира учудено, може би дори шокирано. Косата има толкова голямо значение за външния вид.

После Мириам се овладява и казва:

— Извинявай. Не исках да кажа това. Изглеждаш…

Тя се колебае, после добавя:

— Изглеждаш страхотно. Различно. Някак по-възрастна, но и някак по-млада. Не зная как да ти го опиша, обаче ми харесва.

Аз я удостоявам с усмивка:

— Благодаря.

— Хайде, влизай — казва Мириам. — Момчетата са горе.

Пристъпвам прага на тази красива, малко хаотична къща, която толкова много обичам. Тук винаги има по някоя захвърлена играчка, винаги стои по някоя ваза с пъстри цветя от собствената градина. До носа ми долита лека миризма на ядене, откъм горния етаж долитат типичните шумове и тропот, които създават играещи момчета, пращящи от енергия.

— Момчета, не дивейте толкова! — провиква се Мириам, ала не получава отговор.

Тя извърта театрално очи, а аз се усмихвам. Толкова обичам да съм тук. Една съвсем нормална къща. Едно съвсем нормално семейство. Емили, шестмесечната сестричка на Юстус, сигурно вече спи мирно в креватчето си, без да се впечатлява от буйството на осемгодишния си брат и най-добрия му приятел.

— Това Сара ли е? — чувам ненадейно гласа на Мартин, а малко след това мъжът на Мириам вече се подава иззад ъгъла, стиснал в ръка някаква бормашина.

Бързо преглъщам разочарованието си. Може би пък така е по-добре.

— Уау! — казва Мартин, когато ме вижда. — Секси си с тази къса коса!

Аз се смея.

— Аха — обажда се Мириам с престорено обиден глас. — Всеки път, щом аз поискам да подрежа дори връхчетата на моята, ти вдигаш истински бунт, а сега при Сара късата коса била секси?

Мартин се засмива добродушно. После се сеща за бормашината, която все още държи в ръка.

— А, да, ето — казва той. — Приготвих ти я, както обещах.

Той вдига за миг уреда във въздуха, после го поставя край входната врата, за да не го забравя на тръгване.

— Супер — казвам. — Благодаря ти.

Мартин постоянно иска да ми помага, когато в къщата ми има да се върши нещо по домакинството, но аз предпочитам да правя тези неща сама. Обичам да забивам пирони в стени, да пробивам дупки, обичам дюбели и винтове, инструменти. Извършваш някакво действие и получаваш ясен, предвидим резултат. Създаваш някакъв ред. Слагаш нещата под контрол. Аз обичам реда. Обичам контрола.

— И? — пита Мартин, все още ухилен.

— Какво… и?

— Ами нали казват, че когато жените си отрязват косите, това означавало, че е заради мъж? Новата любов е като нов живот… или нещо такова?

— Мартин! — избухва възмутено Мириам.

Тя знае, че от изчезването на Филип насам аз съм сама. Смята, че трябва да ме защитава.

— Нищо де — отвръщам аз. — Мартин винаги е бил любопитен като стара клюкарка.

Той се хили, доволен от моята реакция.

— Как е тренировката? — пита той.

— Върви.

Тренирах с Мартин за моя първи маратон. После той се отказа от бягането, защото му се появиха проблеми с коленете, а аз оттогава се прехвърлих на триатлон.

— Ти си направо върхът — казва той.

— О, хайде, моля те.

Хвърлям поглед към Мириам, понякога се притеснявам, че може да я дразни това, дето Мартин ме обсипва с толкова много внимание. Но не. Радва я.

Вероятно изпитва жал към мен, все още, след всички тези години. Вероятно дори самата Мириам е подканила мъжа си да бъде особено мил с мен и да ми помага по малко при разни поправки из дома.

— Ще останеш ли за вечеря? — пита Мириам.

— Не, нали днес самата аз имам гости — казвам. — Исках само набързо да взема Лео.

— А, да, разбира се, вечерята купон с колегите — отвръща Мириам.

Аз тутакси ставам нервна. Мириам не го забелязва.

Откъм горния етаж се дочува приглушен детски смях.

— Ще отида да ги видя — казва Мартин и тръгва по стъпалата към втория етаж.

Подсвирва с уста мелодията на онзи стар хит „Новата любов е като нов живот“, намигва ми още веднъж и изчезва.

Мириам върти с досада очи, така, сякаш мъжът й я нервира, но всъщност тя си го обича такъв, какъвто е. Мартин, шегаджията. Тя знае какво има в негово лице. Не е авантюрист, не е романтичен, не е съблазнител. Затова пък е Мартин майтапчията. Мартин, който обича да стои край скарата и макар да наближава петдесетте, да носи тениски с имената на своите любими рок банди. Обича децата си и обича да си прави майтапи, на които той се смее най-силно, но пък никой не му се сърди за това, защото е просто твърде мил и симпатичен. Просто Мартин. Който никога не подарява на Мириам цветя и никога не я изненадва с нещо романтично, от което тя понякога се оплаква. Пък тогава аз си мисля: „Ами не всеки мъж може да бъде като Филип“. А гласно казвам: „Че на кого му трябват букети от магазина, когато си има цяла градина, пълна с прекрасни цветя?“.

На стълбите се появява Лео и прекъсва мислите ми.

— Здрасти, мамо! — вика той, затичва се насреща ми, притиска се за секунди към мен, игнорира факта, че съм си отрязала косата, напълно го игнорира.

После открива бормашината и аз вече съм зачеркната от списъка.

— О, яко! — прошепва той, хваща машината пред себе си като лазерен пистолет, прицелва се в някакъв невидим враг, стреля. — Та-та-та! Пжж-пжж!

— Ами добре — казвам и целувам приятелката си по бузата. — Ние трябва да тръгваме.

— Чао! — казва Мириам.

Аз й се усмихвам, вземам бормашината от ръцете на сина ми.

— Чао, Мартин! — викам.

Главата на Мартин се появява на горния парапет на стълбата.

— See you later, alligator! — подвиква той подире ми.

Вече не ги виждам, но зная, че Мириам усмихната върти очи и имитира досада.

Чувствам се леко, докато карам бързо, из града, с Лео на задната седалка. Макар че не успях да излея душата си. Но вероятно и без това нямаше да мога. Толкова дяволски трудно е да изречеш някои неща.