Мелани Раабе
Истината (21)

21

Чувствам се като главния герой от любимата приказка на Лео. Сякаш живея в замъка на Снежната кралица, където всичко е от лед. Стените, мебелите, килимите на пода, картините по стените, да, дори хората. Треса се от студ. Пъхам се под завивката си, треперя, макар навън да е жарко лято, опитвам се да се стопля. Затварям очи. Искам да се накарам да заспя. Нощ е. Днес няма да мога да направя нищо повече, колкото и да не ми харесва тази мисъл. Каквото и да донесе утрешният ден, трябва да го посрещна поне наполовина отпочинала.

Каква спешна нужда от сън имам, забелязах одеве, когато едва не припаднах. Нямам представа какво ми беше станало, що за картини бяха тези, които изведнъж се възпламениха в мен, филм ли, сън ли?

Не, мисля си. Бяха нещо повече от съновидения, и ти го знаеш.

Сякаш се отвори някаква врата.

Но аз все още не съм готова да мина през нея.

А и без това в момента си имам други проблеми. Трябва да се стегна. В края на краищата нося отговорност не само за себе си, а и за моето дете.

Наистина, не се чувствам добре, когато изпускам Непознатия от поглед, обаче не мога да го охранявам денонощно, за жалост бях принудена да проумея това. Той не може да влезе при мен, заключих вратата на моята спалня и заклещих един стол под бравата. Барикадирах се, нищо не може да ми се случи, той не може да проникне при мен. Поне така си внушавам.

Кой знае какво прави той. Дали спи? Крои планове? Телефонира? Размишлява? Дали се смее? Тресе се от смях над наивността на Барбара Петри и над безпомощността на Сара Петерсен? Какво ли знае? Колко дълбоко е копал в моето минало и в миналото на Филип Петерсен? Какво знае той, което не зная аз? Колко добре съм познавала моя мъж? Колко добре познавам себе си? И отново и отново въпросът: Какво прави той, какво прави? Защо се представя за мъжа ми?

Твърде превъзбудена съм, за да остана да лежа в леглото. Цялата тази работа е просто абсурдна. Все някак трябва да е възможно да го надхитря. Сега. Тук. Не след няколко дни или седмици! Бенката, мисля си аз отново. Ставам, вземам телефона си, включвам камерата му. Не, това е идиотско. Хрумва ми друга идея и включвам диктофона на мобилния телефон. В началото Непознатия изглеждаше напълно овладян, но след избухването му одеве знам, че фасадата му се пропука. Може пък да се подведе и да направи някое необмислено изказване, ако го провокирам още веднъж? Махам стола под бравата. Отключвам вратата предпазливо, безшумно. Понечвам да я отворя, но сетне се разколебавам. Ами ако той само това и чака? Ами ако ме дебне?

Броя наум до три, после отварям рязко вратата. Очаквам едва ли не да се сблъскам лице в лице с него, с Непознатия, но тъмният коридор пред моята стая е пуст. Отдъхвам си, забелязвам, че неволно съм задържала дъха си. Чакам, докато дишането ми се успокои, а очите ми привикнат с тъмнината, сетне се оглеждам наляво и надясно в коридора, уверявам се, че наистина съм сама, и накрая тръгвам към стълбите. Отдолу към мен прониква слаб сноп светлина.

Промъквам се безшумно по стъпалата надолу, с голяма крачка преминавам над четвъртото от горе надолу, защото то скърца — познавам тази къща като собственото си тяло. Светлината идва откъм хола. Как допуснах да се стигне дотам, да прекарам тук нощта с него?

Дишам колкото се може по-тихо и на пръсти се прокрадвам в хола. Стряска ме някакъв шум — после разбирам, че това е собственият ми куркащ стомах. Надничам предпазливо иззад ъгъла. Телевизорът е с изключен звук. Върви един от частните канали, които никога не гледам, тъкмо дават реклами. Едно семейство — добре изглеждащи млади хора, две деца, момче и момиче, момчето — брюнет като бащата, а момичето русо като майката, ядат кисело мляко и пътуват на излет на село с голям, тъмен семеен автомобил, с голямото, добродушно семейно куче. Три красиви тийнейджърки си говорят за момчета и си мият лицата с някакъв крем против акне, летят пръски вода, момичетата крякат като гъски. Красива двойка на средна възраст се наслаждава на пица от хладилника, гледат се влюбено, някаква домакиня се радва на чистото си пране, манекенка се радва на дългите си и гъсти мигли, спортист се радва на косата си без пърхот. С най-голямо удоволствие бих се излегнала на дивана и бих наблюдавала рекламните семейства в тяхното нормално и щастливо съществуване. Малката лампичка до моето кресло е запалена, но креслото е празно, също както и диванът. Изключвам телевизора. Чувам зад гърба си тихо щракване и се стряскам. Завъртам се рязко, вторачвам се в тъмнината на трапезарията, през която току-що съм минала. Но там няма никого. Никого. Бил е само един от онези шумове, които тази стара къща издава от време на време, за да уведоми обитателите си, че все още е жива. Къде е той? Какво ли прави? Фактът, че не зная къде се намира Непознатия, отведнъж ми става непоносим. Край на предпазливото мотаене. Минавам през къщата и включвам всички лампи. Сетне се изкачвам по стълбата към горния етаж. Разтварям врати, натискам и тук копчетата на лампите. Спалнята, банята, стаята на Лео — всички са празни.

Къде е той?

В стаята на Лео замирам. Погледът ми пада върху чертите и датите, отбелязвани с молив по рамката на вратата — свидетелствата за неговия растеж. Върху леглото е хвърлена една от неговите ризи — тази на сини карета. Не можа да реши коя да облече за срещата с баща си. Преоблече се, а аз го наблюдавах как си маже косата с гел и проверява външния си вид в огледалото. С усилия скрих от него умилението си.

— Трябва да тръгваме — казах накрая. — Готов ли си?

Лео кимна с глава, а после се спря.

— Ей сега, след малко!

Съблече през глава карираната риза, старателно гелосаната му прическа пострада, метна ризата на леглото си и грабна маслиненозелената. Наблюдавах как я закопчава, овладях се да не му помогна с копчетата, за да стане всичко по-бързо. Чаках търпеливо, доколкото можех, докато Лео грижливо си опъне ризата.

— Хайде, ела, отиваме да вземем татко — казах.

Думите едва излизаха от устата ми.

Сега това ми се струва толкова отдавна.

Откъсвам поглед от карираната риза, защото телефонът иззвънява. Втурвам се бързо по стълбите, нахлувам в хола, вземам слушалката.

— Ало?

Нищо.

Не, не е нищо. Нечие дишане.

— Ало? — повтарям аз и усещам как пулсът ми се изстрелва нагоре.

От другата страна затварят.

Със сбърчено чело оставям телефона и тъкмо съм се отдалечила на няколко метра от него, когато той отново започва да звъни. Обаждам се.

— Ало? — казвам.

Никакъв отговор.

— Кой е там?

Щракване. Затварят.

Обезпокоена, аз също затварям телефона и отивам в кухнята. Слагам на масата хляб и фъстъчено масло, донасям си чиния, нож. Зная, че яденето няма да има никакъв вкус, както и всичко, което в последно време слагам в устата си, но трябва да правя нещо. Вземам филия хляб и я слагам в чинията си. Доколкото мога, игнорирам звуците на телефона, който пак звъни. Мажа с ножа малко фъстъчено масло върху хляба и отхапвам. Телефонът замлъква. Никакъв вкус в устата ми, само консистенция. Лепило за тапети върху картон. Телефонът отново звъни. Прилошава ми. Опитвам се да преглътна кашата в устата си, успявам с усилие. Телефонът млъква, сетне пак звъни. Хвърлям филията хляб в кофата за боклук. Бързо прибирам чинията и ножа в миялната машина и се връщам в спалнята си. Изключвам звънеца на телефона. Отпускам се на леглото си, чакам да премине гаденето и размишлявам.

Би трябвало да изпитам облекчение, но ставам още по-неспокойна: Непознатия е изчезнал.