Хенри Джеймс
Примката на призрака (7)

6

Разбира се, само тази конкретна случка не беше достатъчна, за да се сближим двете пред заплахата от онова, с мисълта за което сега трябваше да живеем, но и някак да се справяме с новото бреме на моята отговорност, вече под впечатление на видяното, и от онова, което моята приятелка знаеше — познание, в което се преплитаха и страх, и съжаление. Тази вечер след направеното разкритие в продължение на около час се чувствах напълно смазана и съсипана, затова и не се стигна до никакво ходене на църква, а единствената служба, която се състоя, бе изпълнена със сълзи и обети, с молитви и обещания; кулминацията се изля в поредица от взаимни обвинения и вричания във вярност, които последваха нашето оттегляне заедно в класната стая — там се заключихме, за да си кажем всичко. Резултатът от това споделяне бе, че направихме разбор на положението до най-малката подробност. Самата тя не бе видяла нищо, нито сянка на сянката дори, и никой друг в къщата, освен гувернантката, не можеше да поеме тежките отговорности на гувернантския пост; въпреки това, без да се съмнява нито за миг в здравия ми разум, тя прие истината такава, каквато й я разказах, и дори успя да ми покаже своята изпълнена със страхопочитание топлота, израз на уважение към моите повече от съмнителни привилегии, чийто благотворен дъх усещам и досега като една от най-прелестните прояви на човешко милосърдие.

Същата нощ между нас бе решено, че двете сами ще трябва да се справим с положението; и досега не съм съвсем сигурна дали в крайна сметка, независимо че това не влизаше в задълженията й, тя не изнесе на плещите си по-голямата част от бремето. За себе си мога да кажа, че още тогава, в онзи час, както и по-късно, бях наясно какво и доколко съм в състояние да издържа, за да предпазя учениците си; но мина известно време, преди да разбера със сигурност доколко моята предана приятелка е готова да спазва условията на нашето споразумение, което без съмнение я излагаше на риск. Бях достатъчно странна компания за нея, също толкова странна, колкото беше и онази, в която самата аз неволно се бях озовала; но сега, когато обръщам поглед назад към всичко, което преживяхме заедно, виждам колко много общо бяхме открили и двете в идеята, която с Божията помощ можеше да ни спаси. Именно идеята, този допълнителен порив, ме изведе директно, тъй да се каже, от вътрешния затвор на моите страхове. Поне можех спокойно да дишам въздуха навън, пък и госпожа Гроус вече бе до мен. И досега съвсем ясно си спомням как онази нощ, преди да се разделим, силата ми се върна, почувствах се окуражена. Бяхме си преповторили на няколко пъти всяка подробност, която бях забелязала.

— Значи, твърдиш, че той е търсил някой друг — друг човек, не теб, така ли?

— Търсеше малкия Майлс. — Бях обзета от необикновено силната и зловеща убеденост, че това е така. — Именно него търсеше.

— Но откъде знаеш?

— Знам и толкоз! — Възбудата ми растеше. — И ти, скъпа моя, също го знаеш!

Тя не отрече, но аз имах нужда да го кажа, защото усещах, че това е така. Ето че тя пак се обади:

— Ами какво ще стане, ако той го види?

— Малкият Майлс ли? Той точно това иска!

— Детенцето ми! — Отново я обзе ужасът.

— Да не дава Господ! Този мъж. Той иска да им се яви.

Че това можеше да се случи, бе само по себе си страшно, но все пак се надявах, че ще мога да го удържа настрана — нещо, което с течение на времето успях да докажа на практика. Бях абсолютно сигурна, че отново ще видя онова, което бях вече видяла, но нещо вътре в мен ми казваше, че ако му се предложа самоотвержено като единствения възможен обект на подобно изживяване, като го приема, подканя и превъзмогна, ще успея да му послужа като изкупителна жертва и по този начин да запазя спокойствието на моите повереници и приятели. Възнамерявах да вардя най-вече децата, като ги закрилям и бдя над тях именно по този начин. Спомням си едно от последните неща, които казах на госпожа Гроус тази вечер.

— Струва ми се странно, че моите малки ученици никога не са ми споменавали за…

Тя ме изгледа втренчено, докато аз замислено се умълчах.

— За него ли? За това, че е бил тук, за времето, прекарано с него?

— Да, за времето, прекарано с него. Никога нищо не са споменавали, нито дори името му, присъствието му, историята му — нищичко.

— О, малката дама едва ли помни. Тя нищо не е чула и нищо не знае.

— Дори за обстоятелствата около смъртта му? — Взех трескаво да премислям. — Може би не, но Майлс би трябвало да помни… Майлс би трябвало да знае.

— Не го поставяй на изпитание! Не го измъчвай! — не издържа госпожа Гроус.

Спокойно посрещнах гневния й поглед.

— Не се бой — казах и продължих да разсъждавам наум. Доста странно, нали?

— Това, че никога не го е споменавал ли?

— Ни най-малък намек дори. А ти твърдиш, че двамата били „големи приятели“.

— Не точно той! — натърти госпожа Гроус. — Само Куинт така си въобразяваше. Все искаше да си играе с него, да го разглезва. — Умълча се, после добави: — Въобще Куинт много си позволяваше.

Представих си лицето му — какво лице! — и мигом потреперих от погнуса.

— Позволявал си много с моето момче?

— С всекиго!

За момента се въздържах да анализирам в подробности това твърдение, само мислено отбелязах, че отчасти се отнася и до други членове на домакинството, тоест до половин дузината мъже и жени от прислугата, които образуваха нашата малка колония. Доколкото схващах обаче, на наша страна имахме и един щастлив факт, а именно че никакви злокобни легенди, никакви размирици сред слугите не се помнеха, нито се свързваха с името на нашето симпатично старо имение. То нямаше нито лоша репутация, нито мрачна слава, а госпожа Гроус просто от страх предпочиташе да се държи за мен и да трепери мълчаливо. Затова дори си позволих да я поставя на едно последно изпитание. И това стана посред нощ, когато тя вече си тръгваше и бе поставила ръка върху дръжката на вратата на класната стая.

— Значи, мога да разчитам на думите ти, защото това е много важно, че той е бил без съмнение и по общо мнение покварен.

— О, не по общо мнение. Аз знаех, но не и господарят.

— И ти не си му казала?

— Ами той никак не обичаше сплетни и клюки, а още по-малко оплаквания. На подобни клевети отвръщаше със сприхава нетърпимост, а когато се случеше някой да дръзне да го обезпокои…

— Отказваше да го изслуша, така ли? — Това напълно съвпадаше с моето впечатление от него: този джентълмен очевидно не обичаше да внасят смут в душата му, нито беше много придирчив по отношение на хората, с които дружеше. Въпреки това попритиснах още малко моята събеседничка: На твое място бих му казала!

Тя усети упрека ми.

— Може и да съм сбъркала, но истината е, че се страхувах.

— От какво?

— От нещата, които онзи можеше да ми стори. Куинт беше толкова изобретателен, толкова лукав и потаен.

Приех думите й много по-навътре, отколкото може би си пролича.

— А от друго не се ли страхуваше? Например от въздействието му върху…

— Въздействието му ли? — повтори тя с пропито от болка лице и зачака безмълвна.

— Върху живота на тези малки безценни и невинни същества. Нали на теб са били поверени.

— Не, не бяха поверени на мен! — сопна ми се тя, макар и още обезпокоена. — Господарят много вярваше в него, беше го настанил тук, тъй като се смяташе, че е болнав и тукашният чист въздух ще му подейства добре. Така че той се разпореждаше. Точно така — върна ми го тя троснато, — дори когато ставаше въпрос за тях.

— За тях — този мъж? — Едва сподавих напиращия в мен вик. — И ти го преглътна безмълвно?

— Не, не успях, както не мога и досега!

И клетата женица избухна в плач.

Най-строг контрол още от следващия ден, така решихме, щеше да бъде установен върху децата; въпреки решението обаче, в продължение на цяла седмица ние много често се връщахме на темата и не спирахме да я обсъждаме разпалено. Колкото и да бяхме разговаряли през онази неделна вечер, в последвалите късни часове на нощта — защото сигурно си представяте колко съм спала — аз така и не успях да се отърва от подозрението, че въпреки всичко тя премълчава нещо. Самата аз й разкрих всичко, но у мен остана усещането, че тя продължава да таи нещо в себе си. Уверих се, още на сутринта, че това бе не толкова резултат от липса на откровеност, а по-скоро се дължеше на усещането, че отвсякъде ни дебнат опасности. Сега, когато се връщам мислено назад, ми се струва, че до сутринта, когато слънцето се вдигна високо в небето, аз в трескавото си безпокойство бях успяла да разтълкувам повечето факти и да вложа в тях смисъл, който те тепърва щяха да придобият от последвалите нови и по-страшни случки и обстоятелства. Онова, което най-силно ме терзаеше, бе зловещата фигура на живия човек — мъртвият трябваше да почака още малко! — и месеците, които бе прекарал в Блай; прибавени един към друг, те образуваха доста дълъг период от време. Краят на този зловещ период бе настъпил чак когато през една зимна утрин подранил селянин, тръгнал призори на работа, открил мъртвото тяло на Питър Куинт, проснато на един от изходните пътища на селото: нещастен случай било обяснението — поне на пръв поглед, — защото на главата се виждала голяма рана; подобна рана най-често се получавала — и това било окончателното заключение — от фатално подхлъзване в тъмното, и то най-често на излизане от близката кръчма, по стръмния заледен наклон на пътя, който въобще не водел към къщата и в основата на който Питър Куинт лежал бездиханен. Заледеният склон, погрешният и следователно непознат път, изпитото количество — всички тия неща обясняваха много, на практика, в края и след края на разследването, плюс безкрайните приказки и клюки, те обясняваха всичко; но и преди това в неговия живот не са липсвали необикновени премеждия и гибелни опасности, непонятни разстройства, тайнствени смущения и подозрения за грехове и пороци, които като че хвърляха светлина и върху много други подробности.

Трудно ми е да облека разказа си в думи, които достоверно да обрисуват душевното ми състояние, но трябва да кажа, че през тези дни успях да намеря и радост, и утеха в мисълта за проявите на изключителен героизъм, които случаят изискваше от мен. Сякаш прогледнах и видях, че съм призвана да изпълнявам трудни, но и достойни за уважение и възхита задължения; и колко хубаво щеше да бъде — о, когато настъпи часът! — да покажа, че съм успяла да се справя там, където много други момичета преди мен се бяха провалили. Това, че навреме можах да разтълкувам отговорностите си така ясно и простичко — нещо, за което, признавам, несъмнено заслужавам похвала и то се вижда най-добре сега, от дистанцията на времето, — ми помогна много. Моето задължение беше да пазя и защитавам тези малки създанийца, най-ограбените и най-прелестните, защото отведнъж зовът на тяхната безпомощност бе проехтял с оглушителна яснота — дълбоката, несекваща болка на собственото ми предано сърце. Вярно, че тук ние всички бяхме откъснати от света, но затова пък сплотени в надвисналата заплаха. Те си нямаха никой друг освен мен, а аз — имах само тях. Накратко, за мен това бе прекрасна възможност. И тя наистина ми се представи в един доста материален образ. Трябваше да бъда като преграда, да стоя пред тях и да ги пазя. Колкото повече виждах аз, толкова по-малко щяха да виждат те. Започнах да ги наблюдавам със затаен дъх и прикрито вълнение, които, ако бяха потискани твърде дълго, можеха да се превърнат в нещо като лудост. Сега разбирам, спаси ме това, че те избиха в съвършено друга посока. Не продължиха да съществуват под формата на напрегнато и пълно с неизвестности очакване, а много скоро бяха изместени от ужаса на самите доказателства. Да, именно доказателствата — от мига, в който наистина поех нещата в свои ръце.

Този миг дойде в един следобеден час, когато се разхождах заедно с малката ми ученичка — двете бяхме самички. Майлс бе останал в къщата, настанен върху червената възглавница в дълбокия перваз на еркерния прозорец; искаше да си довърши книгата, която четеше, и аз с удоволствие поощрих тази похвална цел у едно младо момче, чийто единствен недостатък се свеждаше до ненадейните му изблици на неспокойство. За разлика от него, сестра му настояваше да излезе навън. Двете се разхождахме близо половин час в търсене на сянка, защото слънцето бе още високо в небето и денят бе необичайно топъл. Отново усетих, докато бях с нея, как, подобно на брат си, и тя съумяваше — това бе една от най-загадъчните обаятелности на двете деца — да ме оставя на мира, без да ме загърбва, и да ми прави компания, без да ми се натрапва. И двамата не бяха досадни деца, в същото време умееха да се вживяват в игрите си. Цялото ми внимание отиваше в това да им се радвам отстрани и да ги гледам как се забавляват без мен: това бе гледка, която сякаш бяха репетирали, а аз се явявах техният съвсем не безучастен зрител и почитател. Живеех в един измислен от тях свят — те нямаха нужда от моя, така че времето ми минаваше в това да бъда в техните очи онзи човек или предмет, който в даден момент се оказваше необходим за играта им — само и единствено благодарение на моята по-възвишена и въодушевена натура, както и на щастливата и високопоставена длъжност, която имах щастието да заемам. Във въпросния ден стоях съвсем забравила за себе си, ала помнех неотлъчно, че съм нещо много важно за тях и трябва да запазя спокойствие. Флора се бе заиграла наблизо. Намирахме се на брега на езерото и тъй като наскоро бяхме започнали да изучаваме география, езерото бе обявено за Азовско море.

Най-неочаквано в упоителната омая на тази обстановка усетих, че от другия бряг на Азовско море някой с интерес ни наблюдава. Начинът, по който това стигна до съзнанието ми, бе най-странното нещо в света — най-странното, като се изключи далеч по-странният начин, по който това усещане у мен взе бързо да расте и набъбва. Бях седнала с ръкоделие в скута — защото съм от онези, дето не могат да стоят без работа — на старата каменна скамейка, която гледаше към езерото, и от това място започнах да възприемам с нарастваща убеденост, без да виждам нищо конкретно, нечие присъствие отсреща в далечината — присъствието на трети човек. Старите дървета, както и гъстият храсталак хвърляха широка, приятна сянка, но иначе всичко навред бе окъпано в яркото сияние на този горещ застинал час на деня. От край до край природата искреше с ясни, недвусмислени очертания; нищо съмнително не се мержелееше, ала у мен миг след миг зрееше убеждението, че ако вдигна очи към езерото, там нещо ме очаква. Дълго време обаче очите ми останаха приковани към ситните кръстоски на бродерията; ето че отново ме прониза онзи вътрешен подтик да не ги вдигам, преди да се успокоя напълно и мислено да реша как да постъпя. В обсега на полезрението ми имаше чужд обект — фигура, чието право на присъствие аз мигом поставих под въпрос, и то с непреодолимо раздразнение. Спомням си как взех трескаво да прехвърлям наум възможностите, като си казвах, че не би имало нищо по-естествено от това например да се появи някой от мъжете, работещи в имението, или пратеник от селото, или пощаджия, или чиракът на някой местен търговец. Но тези изброявания не ме разубедиха в онова, което така силно осезавах — при това продължавах да не вдигам поглед — относно смисъла и целта на невероятното посещение. Нямаше нищо по-естествено от това въпросните неща да бъдат именно гореизброените, ала не бяха.

Че това бе дух, можех да се убедя чак когато малкият вътрешен часовник на куража ми успя да събере сили, за да отмери подходящия момент, а междувременно с усилие, което вече ми костваше твърде много, преместих поглед към малката Флора, която в този миг се намираше на десетина метра от мен. Сърцето ми замря ведно с недоумението и ужаса на въпроса, който ме загложди — дали и тя ще зърне видението; затаих дъх в очакване било на вик, било на друг невинен изблик на интерес или уплаха от нейна страна, който да огласи обстоятелството. Ала нищо не се чу; после почувствах, че в това мълчание има нещо далеч по-злокобно, отколкото съм в състояние да опиша — още в първия миг нещо ми подсказа, че тя някак неестествено се е умълчала, а в следващия, че играейки си, нарочно се е обърнала с гръб към водата. И това бе позата й, когато за сетен път я погледнах, вече обсебена от пълната убеденост, че някой натрапчиво продължава да наблюдава и двете ни. Тя вдигна от земята малка дъсчица, която, така се случи, имаше дупчица в средата, което очевидно я подсети, че може да пъхне в нея клечка, да я закрепи като мачта и да си направи лодчица. Наистина взе една клечица и докато я гледах, започна много усърдно и съсредоточено да я намества в дупката. Обзелият ме ужас от това, което предстоеше, ме изпълни докрай, стана непоносим и аз се приготвих да действам. Вдигнах очи и видях онова, което трябваше да видя.