Хенри Джеймс
Примката на призрака (11)

10

Останах известно време на върха на стълбата, но след като неканеният гост бе изчезнал, трябваше да мине известно време, преди да осъзная този факт. После се върнах в стаята си. Първото нещо, което видях на светлината на свещта, която бях оставила да гори, бе празното легълце на Флора; при тази гледка дъхът ми спря от същия онзи ужас, на който преди пет минути бях успяла да се противопоставя. Втурнах се към мястото, където я бях оставила да спи и над което (малкото копринено юрганче и чаршафите бяха смачкани и разбутани) бялата драперия бе измамно спусната; после стъпките ми, за мое най-голямо облекчение, като че предизвикаха ответен звук: нещо откъм прозореца се размърда, детето се шмугна под транспаранта и розовото му личице цъфна в стаята. Стоеше, изпълнено с най-сериозна детска прямота, с късичка нощница, с боси розови крачета и личице, обрамчено в златистия ореол на нежните къдрици. Гледаше тъжно и сериозно; никога преди това не бях усещала толкова осезателно, че губя веднъж спечелено преимущество (обзелото ме вълнение бе така силно), както когато си дадох сметка, че тя се обръща към мен с упрек и назидателен тон:

— Колко си лоша, къде беше досега?

Вместо аз да я смъмря за нейното непослушание, ето че взех да се оправдавам. Тя обаче продължи да говори разпалено и да ми обяснява с помощта на най-очарователното си простодушие. Докато си лежала, изведнъж усетила, че ме няма в стаята, и изскочила навън да види какво е станало с мен. Още при появата й се бях отпуснала на стола си с подкосени от радост крака — на мига усетих как ми прималява; тя заситни с малките си краченца към мен, покатери се в скута ми и тогава пламъкът на свещта улови цялата прелест на малкото й личице, все още зачервено от съня. Спомням си как затворих очи за малко и съвсем съзнателно отстъпих мислено пред нейната красота, която ненадейно заблестя отвътре като със собствена светлина и ми дойде в повече.

— Значи, си ме търсила навън, затова си гледала през прозореца, така ли? — попитах. — Решила си, че може би се разхождам навън?

— Ами усетих, че някой наистина се разхожда — усмихна ми се право в лицето, без дори да пребледнее.

О, как само я погледнах тогава!

— И видя ли някого?

— О, неее! — отвърна, възползвайки се докрай от привилегията на детската си непоследователност, нацупи се уж обидено, но въпреки това в провлаченото й отрицание се прокрадна онази неотразима мелодичност на гласа й.

В този миг, с докрай изострена чувствителност, бях абсолютно сигурна, че тя лъже; и ако за втори път си затворих очите, то бе по-скоро пред проблясващите в съзнанието ми три-четири възможности, по които да възприема този факт. Една от тях ме изкуши за кратко с такава вътрешна убеденост, че за да й устоя, сграбчих малката още по-силно като в мъчителен гърч, на което прелестното създание не реагира нито с вик на болка, нито с признак на уплаха. Защо да не й кажа още сега какво мисля и да свършим с тази игра веднъж завинаги? Да й кажа направо в малкото, прелестно светнало личице? „Виж ти, виж ти, много добре знаеш какво си сторила. Нима очакваш да ти повярвам? Затова по-добре си признай всичко честно пред мен, за да можем поне двете да бъдем заедно, може би дори да се поучим една друга от необикновената съдба, която ни е сполетяла, да видим къде стоим и какво означава всичко това?“ Отхвърлих собствената си молба още на секундата, в която ми хрумна, но ако й се бях поддала, сигурно щях да си спестя… ами ще разберете какво. Но вместо да се поддам, аз скочих на крака, погледнах към креватчето и предпочетох безпомощната позиция на така наречената златна среда.

— Защо дръпна драперията около креватчето, за да си помисля, че си в него, така ли?

Флора се замисли, лицето й продължаваше да сияе невинно, след което ми заяви с най-божествената си усмивка:

— Защото не исках да се изплашиш!

— Но нали според теб съм излязла навън?…

Тя обаче категорично отказа да бъде оплитана в този разговор; обърна очи към пламъка на свещта, сякаш искаше да ми каже, че въпросът ми е неуместен или най-малкото не я засяга, че по-скоро прилича на учебниците на госпожа Марсет^[1].

— О, но ти знаеш много добре — отговори ми тя доста смислено, — че можеше да се върнеш всеки момент, нали така, скъпа, и всъщност го направи!

Малко по-късно, когато тя бе вече в креватчето си, продължих още дълго време, седнала плътно до нея, да държа ръчичката й, доказвайки на самата себе си колко уместно е било моето връщане при нея.

Можете да си представите колко объркани и неспокойни станаха нощите ми след тази случка. Не смеех да заспя, будувах до не знам кое време; избирах моменти, когато малката ми повереница бе несъмнено заспала, за да се прокрадна на пръсти по коридора, дори събирах кураж да стигна до мястото, където бях срещнала Куинт. Но повече не го видях; тук е мястото да кажа, че повече никога не го видях вътре в къщата. От друга страна обаче, за малко да изпусна — пак на стълбата — едно друго приключение. Застанала най-горе на стълбищната площадка, докато се вглеждах в мрака надолу, изведнъж разпознах присъствието на жена, седнала на едно от долните стъпала с гръб към мен; тялото й бе свито надве, а главата й — печално отпусната в ръцете й. Улових я с поглед, ала само за миг, преди да изчезне, без да обърне лицето си към мен. Въпреки това знаех, че познавам онова ужасно лице, което можеше да ми разкрие, и затова се зачудих дали, ако бях долу, вместо горе, щях да успея да запазя същото самообладание, което демонстрирах пред Куинт. Е, така или иначе, възможности да проявя хладнокръвие нямаше да липсват. На единайсетата нощ от последната ми среща с въпросния джентълмен — сега вече ги бях номерирала — усетих тревога, с която се разминах на косъм, ала която поради особената природа на своята ненадейност се оказа най-силният шок, който бях преживявала. От цялата серия безсънни нощи това бе първата, когато, капнала от будуване, реших да се отпусна малко на леглото и го направих в часа, в който обикновено си лягах. Веднага съм заспала и както разбрах впоследствие, това е продължило до около един часа; когато се събудих обаче, сепнато се изправих в леглото, сякаш нечия ръка ме бе раздрусала. Бях оставила свещта да гори, но сега тя бе угасена и в същия миг се почувствах сигурна, че това е дело на Флора. Именно то ме накара да скоча на крака и в тъмното да отида право до креватчето й, от което, както открих, тя бе излязла. Хвърлих поглед към прозореца и това ме осветли допълнително, после драснах кибритена клечка — и картината се самодопълни.

Детето отново бе станало посред нощ, като този път си бе направило труда да духне свещта и отново — дали с цел да наблюдава, или в отговор на нечий повик — се бе промушило зад транспаранта, седеше и се взираше в нощта. Че виждаше нещо — за разлика от предишния път, а това го бях установила, — си личеше от факта, че не се обърна нито когато отново запалих свещта, нито при трескавата ми суетня, докато си слагах чехлите и намятах шала. Скрита, защитена и погълната, тя очевидно бе кацнала на перваза — прозорецът се отваряше навън, — изцяло отдала се на съзерцанието. За това й помагаше и кръглата изцъклена луна и този факт изигра голяма роля, за да взема решението си мигновено. Стоеше лице в лице с привидението, което бяхме срещнали при езерото, ала сега можеше да си общува с него — нещо, което не бе успяла да направи предишния път. Онова обаче, което аз на свой ред трябваше да направя, бе, без да я обезпокоявам, да изляза в коридора и оттам да се добера до някой от другите прозорци в същото крило на къщата. Стигнах до вратата, без да ме усети; излязох, затворих я след себе си и се заслушах дали от другата страна няма да долети някакъв издаден от нея звук. Докато стоях в коридора, извърнах очи към стаята на брат й, която се намираше на десетина крачки встрани и която, неизвестно защо, раздвижи у мен онзи странен трепет, който, описвайки го, бих нарекла „изкушение“. Какво ли ще стане, помислих си тогава, ако нахълтам в стаята му и отида право до неговия прозорец? — какво ли ще стане, ако рискувам да го изненадам и по този начин да издам мотива си; тогава може би щях да хвърля примката на моята самонадеяна храброст върху шията на тази мистерия, или онова, което оставаше да се случи от нея.

Тази мисъл ми даде кураж да прекося коридора и озовавайки се до прага на стаята му, да притихна отново. Напрегнах целия си слух; представих си, че вътре става нещо зловещо и знаменателно; почудих се дали и неговото креватче не е празно, дали и той не стои тайно на пост. Така мина една дълбока безмълвна минута, в края на която първоначалният ми подтик изтля и изчезна. Отвътре нищо не се чуваше, значи, сигурно е невинен, а рискът — ужасен, затова се отдалечих. Навън витаеше незнаен силует — дебнеше крадешком, прокрадваше се, търсеше нещо, може би това бе посетителката, в която Флора се бе вторачила; но тя очевидно не беше гостът, който жадува моето момче. Отново се поколебах, но вече по друга причина и за кратко; после бързо направих своя избор. В Блай имаше доста празни стаи, само трябваше да избера най-подходящата. Изведнъж ми хрумна, че най-подходяща ще да е онази на долния етаж — който, макар и първи, не беше на нивото на градината, а високо над нея, — в самия ъгъл на къщата, където ви бях споменала, че се намира старата кула. Това беше голямо квадратно помещение, наредено донейде като спалня, но самата й големина я правеше толкова неудобна, че с години не бе използвана, макар че госпожа Гроус я поддържаше в образцов порядък. Често се бях възхищавала на подредбата й и затова вътрешността й ми бе позната; след първоначалната мрачна хладина на своята необитаемост, с която ме посрещна, трябваше само да отида до прозореца и да отлостя колкото е възможно по-тихо един от кепенците. Прекосих стаята, безшумно отворих кепенците, стигнах до прозореца и когато допрях лице до стъклото, видях, че мракът вътре бе по-голям от мрака навън, след което се уверих, че точно този изглед ми трябваше. Ето че зърнах и нещо друго. Луната бе направила нощта проницаема; насред ливадата забелязах човек, смален от дистанцията, който стоеше напълно неподвижен, сякаш хипнотизиран, и гледаше нагоре към мястото, където стоях аз — но като че се бе вторачил не толкова в мен, колкото в нещо над мен. Ясно, че там имаше друг човек, точно над мен — човекът стоеше на кулата; ала присъствието на ливадата не се оказа онова, което си бях въобразила и към което така уверено понечих да забързам. Силуетът на ливадата — прилоша ми, когато го разпознах — беше на самия Майлс.