Хенри Джеймс
Примката на призрака (6)

5

Разбрах, щом зави зад ъгъла на къщата и се появи пред очите ми.

— Какво, за бога, се е случило?…

Беше поруменяла и задъхана.

Не казах нищо, изчаках да се приближи.

— С мен ли? — Как ли е изглеждала физиономията ми? — Личи ли си?

— Бяла си като платно. Имаш ужасен вид.

Замислих се; с невинните й въпроси без никакви скрупули можех да се справя. Необходимостта да зачитам зрялото здравомислие на госпожа Гроус се бе смъкнала безшумно от плещите ми и ако, макар и за миг, се поколебах, то не беше заради тайната, която пазех. Протегнах ръка и двете се здрависахме; задържах дланта й в моята, харесваше ми усещането от нейната близост. Беше нещо като подкрепа, докато стеснително въздъхна в учудването си.

— Ти, разбира се, си дошла да ме вземеш, за да отидем заедно на църква, но аз не мога.

— Случило ли се е нещо?

— Да. Сега вече мога да ти кажа. Изглеждах ли много странно?

— През прозореца ли? Направо страшно!

— Е — продължих, — по същия начин бях изплашена и аз.

Очите на госпожа Гроус ясно показваха, че няма желание да бъде плашена, както и това, че много добре си знае мястото и не е готова да участва в моите притеснения. Но аз вече бях решила, че тя трябва да участва!

— Това, което преди миг видя през прозореца на трапезарията, е само резултат от случилото се с мен. Онова, което аз видях току-що, беше далеч по-страшно.

Ръката й неволно стисна моята.

— И какво бе то?

— Мъж с необикновена външност. Надничаше през стъклото.

— Какъв мъж?

— Нямам никаква представа.

Госпожа Гроус се огледа наоколо, но напразно.

— Тогава къде е сега?

— Нямам никаква представа.

— Виждала ли си го преди?

— Да, веднъж. Беше се качил на старата кула.

Тя ме погледна още по-изпитателно.

— Искаш да кажеш, че е непознат мъж, така ли?

— Съвсем непознат!

— И все пак не си ми казала.

— Не, имах си причина за това. Но сега, след като и без това се досети…

Кръглите очи на госпожа Гроус не трепнаха пред моята атака.

— Нищо не съм се досетила! — каза тя простичко. — Как бих могла да се досещам за твоите бълнувания?

— Не са никакви бълнувания.

— Не си го виждала другаде, освен на старата кула, нали?

— Както и тук на това място преди миг.

Госпожа Гроус пак се огледа нервно.

— И какво правеше на кулата?

— Само си стоеше и ме гледаше.

Тя се замисли.

— Приличаше ли на джентълмен?

Нямах нужда от време да премисля, преди да й отговоря. — Не.

Тя ме зяпна още по-учудено.

— Не.

— Не беше ли някой от имението? От селото?

— Не, съвсем не. Не ти казах, но си направих труда да проверя.

Тя като че въздъхна с облекчение: странно, но го възприех като добър знак. Ала не за дълго.

— Но щом не е джентълмен…

— … тогава какъв е ли? Вдъхваше ужас.

— Ужас?

— Ами беше… Бог да ми е на помощ, ако знам какъв е!

Госпожа Гроус отново се огледа, зарея поглед в по-сумрачната далечина, после сякаш се отърси от мислите си, стегна се и ни в клин, ни в ръкав отсече:

— Време е да тръгваме за църква.

— Не, сега не ми е до никаква църква!

— Мисля, че ще ти се отрази добре.

— Но не и на тях!

И кимнах към къщата.

— За децата ли говориш?

— Не смея да ги оставя сами.

— Страхуваш се?…

— Страхувам се от него — отвърнах ясно.

При тези думи в широкото лице на госпожа Гроус за пръв път бавно се прокрадна едва доловим мъждукащ проблясък, със закъснение изплува от дебрите на съзнанието й — нещо, което не аз й бях подсказала и което за самата мен бе все още забулено в неяснота. Сега се сещам, че веднага ми се прииска да открадна мъглявите й спомени, защото усетих, че именно те я подтикнаха да продължи да ме разпитва за случилото се.

— Кога стана това… на кулата?

— В средата на месеца. В същия час на деня.

— По мръкнало — уточни госпожа Гроус.

— Не, не беше съвсем мръкнало. Видях го така ясно, както виждам сега и теб.

— Как е успял да се вмъкне?

— И как е успял да се измъкне? — изсмях се аз. — За съжаление, нямах възможност да го попитам. Но ето че — продължих — тази вечер не бе успял да проникне вътре в къщата.

— Значи, само надничаше.

— Дано само с това си остане! — Вече бе пуснала ръката ми и ето че се извърна някак встрани. Изчаках миг, после я подканих: — Върви на черква! Довиждане. Аз ще остана да пазя.

Тя бавно се обърна с лице към мен.

— За тях ли те е страх?

Отново се изгледахме — втренчено и продължително.

— А теб!

Вместо да ми отговори, тя се приближи до прозореца и опря лицето си в стъклото.

— Сега разбираш как хубаво се вижда оттам, нали? — подметнах.

— Колко дълго остана така? — попита тя, без да помръдне.

— Докато излязох навън. Хукнах да го гоня.

Най-сетне госпожа Гроус се отдръпна от прозореца и в лицето й вече се четеше много повече.

— Аз не бих хукнала.

— И аз не бих — изсмях се отново, — но нямах избор, изпълнявах дълга си.

— И аз си имам моите задължения — тросна ми се тя, после додаде: — Как изглеждаше?

— Много ми се иска да ти кажа, но истината е, че никак не изглеждаше.

— Как така никак? — повтори тя като ехо.

— Нямаше шапка на главата. — И веднага долових, че още в тези думи, макар и силно объркана, тя откри нещо познато, успя да си представи нещо, ето защо забързано, щрих по щрих взех да допълвам портрета му. — С рижава коса, много рижава, ниско подстригана и къдрава, бледо лице, издължено по форма, с правилни и приятни черти, с малки, доста странни бакенбарди, които имаха цвета на косата му. Веждите му обаче бяха по-тъмни, силно извити и като че лесно можеше да ги мърда. Очите му гледаха изпитателно, странно и страшно; но със сигурност мога да кажа само, че бяха малки и нетрепващи. Устата му бе широка, устните — тънки, и с изключение на малките бакенбарди, беше гладко избръснат. Не знам защо ми заприлича на актьор.

— Актьор ли?

В този миг никой не можеше да прилича по-малко на актьор от госпожа Гроус.

— Не съм виждала актьори, но сигурно така изглеждат. Беше висок, с изправена стойка и енергичен вид, но никога и за нищо на света не бих го нарекла джентълмен!

Лицето на моята приятелка съвсем пребледня, докато продължавах да изреждам чертите му; кръглите й очи се ококориха, устата й увисна.

— Джентълмен ли? — шумно изпъшка тя, смаяна и смутена. — Той, джентълмен!

— Значи, го познаваш!

— За красив, красив е — и тя видимо направи опит да се стегне.

— И още как! — подтикнах я аз, за да продължи.

— И как беше облечен?

— Май с чужди дрехи. Хубави дрехи, но като че не бяха негови.

— Ами да, на неговия господар! — потвърди тя и изпъшка още по-шумно.

— Познаваш ли го? — притиснах я натясно.

Поколеба се за миг, после извика:

— Куинт!

— Куинт ли?

— Питър Куинт — неговият човек, неговият камериер, когато беше тук!

— Когато господарят беше тук, така ли?

Все още смаяна и смутена, тя все пак ме погледна в очите и взе да снажда историята парченце по парченце.

— Той никога не носеше собствената си шапка, но затова пък носеше… ами, как да кажа, взеха да изчезват жилетките на господаря! Миналата година и двамата бяха тук. После господарят си тръгна и Куинт остана сам.

— Сам ли? — заекнах.

— Сам с нас. — После добави, сякаш нещо я жегна отвътре. — Отговаряше за нас.

— И какво стана с него?

Взе така да протака отговора, че още повече се озадачих.

— И той си тръгна — рече най-накрая.

— Тръгна накъде?

— Бог знае накъде? — При тези думи лицето й се преобрази. — Умря.

— Как така умря? — извиках.

Тя се изстъпи, като че вкопа краката си по-здраво в земята, за да произнесе потресаващото:

— Точно така. Господин Куинт е мъртъв.