Хенри Джеймс
Примката на призрака (23)

22

Но чак след като тя си тръгна — и на мига усетих липсата й, — започнаха големите трудности. Разчитах на едно, когато си представях как ще остана насаме с Майлс, но много скоро разбрах, че ме чака друго, че тепърва ми предстои да добия вярна представа за случващото се. Никога преди в имението не съм се чувствала така обсебена от страхове и лоши предчувствия, както когато слязох долу, за да науча, че каретата с госпожа Гроус и малката ми ученичка вече е заминала. Сега, казах си, трябва да се изправя лице в лице с природните стихии и през останалата част на деня, докато се опитвах да се преборя с обзелата ме слабост, всъщност си дадох сметка, че това моето е същинска лудост. Положението беше прекалено опасно, за да вярвам, че ще мога да предизвикам обрат. Още повече че за пръв път видях в лицата на останалите смут и недоумение, които отразяваха настъпилата криза. Онова, което се бе случило, естествено, ги бе накарало да зяпнат слисани, защото никой не си бе направил труда да им обясни внезапното заминаване на госпожа Гроус и малката Флора. Всички от прислугата гледаха като вцепенени, в резултат на което нервите ми се опънаха до крайност, докато най-накрая реших да се опитам да ги спечеля на своя страна. С една дума, добре, че хванах кормилото навреме, за да се избегне пълният крах; дори бих казала, че за да издържа на напрежението, още същата сутрин се превърнах в невъзмутима господарка — много строга и сдържана. Не ме плашеше мисълта, че най-ненадейно се оказах натоварена с непосилни отговорности; побързах да сторя така, щото всички да узнаят, че оставена тук сама, ще бъда дваж по-твърда. През следващите един-два часа обиколих цялото имение с доста важен вид и несъмнено подготвена за всевъзможни атаки. Но за онези, които може би се интересуват, нека кажа, че наистина се разхождах наперено и горделиво, ала със свито сърце.

Както се оказа, човекът, който най-малко се интересуваше от случващото се, поне преди да дойде време за вечеря, беше самият Майлс. Междувременно, по време на самотните ми обиколки, нито веднъж не го зърнах, но те, така или иначе, бяха предназначени да изложат на показ промяната в нашите отношения, настъпила вследствие на това, че предишния ден бе седнал да ми посвири на пиано с единствената цел да ме задържи, докато Флора избяга, тоест да ми отвлече вниманието, да ме измами и заблуди. Освен това се бе разчуло както за уединението на малката, така и за нейното отпътуване и сама по себе си тази промяна се отрази мигновено на нашите занимания в класната стая, чиято програма престанахме да спазваме. Не открих Майлс и в стаята му, когато, слизайки надолу по стълбите, отворих вратата да надзърна. Долу бях разбрала, че вече е закусил в присъствието на един-двама от слугите, както на госпожа Гроус и сестра си. След което излязъл, както сам рекъл, за да се поразходи; помислих си, че е решил, че по този начин най-добре ще изрази откровеното си мнение за моето внезапно повишаване в длъжност. Но какво самият той би позволил да включва тази длъжност, тепърва предстоеше да се види: във всеки случай се усещаше някакво странно и необяснимо облекчение, особено за мен, в това, че една моя претенция бе отхвърлена. След като толкова много неща бяха излезли на повърхността, едва ли би било пресилено да кажа, че онова, което стоеше най-най-отгоре, бе нелепото поддържане на измислицата, че имам на какво да го науча. Бях достатъчно затънала в онези мълчаливи дребни номера, в които той повече от мен внимаваше да не уязви достойнството ми, затова трябваше да се видим лице в лице и да му кажа, че не желая повече да се измъчвам, че нямам неговата ерудиция, нито неговия умствен капацитет. С други думи — що се отнася до мен, той можеше да разчита на пълната си свобода; никога повече не бих се осмелила да я огранича; нещо, което бях показала, когато той се присламчи към мен в класната стая предишната вечер и аз не пророних пред него нито един намек, нито една закана. Оттогава насам обаче у мен се породиха и други идеи. Когато най-накрая той се появи, трудността да ги приложа на практика, както и натрупаните у мен колебания ме пронизаха ведно с неговата прелестна поява, която все още не хвърляше нито сянка, нито петно.

За да отбележа пред прислугата високия пост, с който се бях сдобила, издадох заповед, че ще се храня заедно с момчето в долната трапезария, както й викахме; затова вече го чаках в тежката атмосфера на достолепен разкош във въпросното помещение, от външната страна на чийто прозорец бях видяла госпожа Гроус в онази страшна за мен неделя, сред проблясъка на нещо, което едва ли бих нарекла светлина. Тук отново почувствах — за кой ли път, — че моето душевно равновесие зависи от твърдата ми воля, волята да стисна очи колкото е възможно по-силно пред факта, че онова, с което трябваше да се справя, е отвратително и противоестествено. Можех да продължа само ако успея да се съобразя с необяснимата „природа“ и спечеля доверието й, ако погледна на чудовищното си изпитание като на усилие, насочено в една, разбира се, необичайна и неприятна, но необходима посока, или в края на краищата, ако го приема като стоицизъм пред лицето на още едно издевателство срещу човешката добродетелност. Никакъв опит обаче не изискваше повече внимание и тактичност от това да проумееш и да вместиш в себе си цялата тази природа. Как можех да потисна, макар и част от нея и същевременно да говоря за онова, което се бе случило? Как, от друга страна, можех да говоря за онова, което се бе случило, без отново да залитна в бездната на зловещата неизвестност? Е, нещо като отговор ме осени след време и успя да ми изясни всичко онова, което беше странно и необичайно у малкия ми ученик. Дори в този момент той като че продължаваше да измисля — както често бе правил и по време на уроците ни — нови и още по-елегантни начини да ме освободи от напрежението и неудобството. Нима докато споделяхме самотата си, не просия светлина във факта, който блесна с онази измамлива привлекателност, с която никога преди това не бе блещукал, че именно сега, посредством сгодния случай и безценната възможност, би било абсурдно при едно толкова надарено дете да изпуснеш помощта, която може да се извлече от чистата и неограничена интелигентност? За какво му е дадена тази интелигентност, ако не за да го спаси? Но за да стигне до ума му, човек не рискуваше ли грубо да прекърши характера му? Когато седяхме един срещу друг в трапезарията, той като че успя да ми покаже верния път. Печеното овнешко бе на масата и аз освободих прислугата. Преди да седне, Майлс остана прав за момент с ръце в джобовете и погледна месото, по повод на което май се канеше да пусне някаква шега. Но онова, което излезе от устата му, беше:

— Кажи, скъпа, тя наистина ли е толкова болна?

— Малката Флора ли? Не чак толкова и вероятно скоро ще се почувства по-добре. Лондон ще я изправи на крака. Блай очевидно е престанал да й понася. Седни да си изядеш овнешкия котлет.

Той се подчини безропотно, внимателно занесе пълната чиния до мястото си и когато се настани, продължи:

— Отведнъж ли престана да й понася?

— Като се замислиш, ще видиш, че не е било отведнъж. Отдавна се усещаше.

— Тогава защо не я отведохте по-рано?

— Кога по-рано?

— Преди да се разболее толкова, че да не може да пътува.

Мигновено му отвърнах:

— Тя не е толкова болна, че да не може да пътува, но състоянието й можеше да се влоши, ако беше останала. Тръгна тъкмо навреме. Пътуването ще разсее вредното влияние — о, колко бях важна! — и ще го отнесе надалеч.

— Разбирам.

Майлс също взе да важничи. Съсредоточи се в яденето, демонстрирайки изящните си маниери, които, още от деня на моето пристигане, нито веднъж не ми бяха давали повод да го смъмря. За каквото и да е бил изгонен от училище, не е било за лоши „трапезни обноски“. И днес, както винаги, в това отношение беше безупречен; но този път си личеше, че е някак особено напрегнат и внимателен. Очевидно се опитваше без чужда помощ да проумее повече неща, отколкото му позволяваха силите; умълча се и притихна, докато опипваше почвата под краката си. Вечерята ни беше съвсем кратка — моята се ограничи до една преструвка, след което отместих приборите си настрана. В това време Майлс отново се изправи с ръце в джобовете и се обърна с гръб към мен — загледа се навън през широкия прозорец, същия, през който бях видяла онова, което ме бе накарало да затая дъх. Докато слугинчето се суетеше наоколо, никой от нас не пророни дума — изведнъж ми хрумна, че сме се умълчали като срамежливи младоженци в крайпътна странноприемница по време на сватбено пътешествие, които смутено изчакват да се махне келнерката. Когато слугинчето излезе, той се обърна към мен:

— Е, най-накрая сами!