Хенри Джеймс
Примката на призрака (24)

23

— Донякъде — усмихнах се, ала веднага усетих, че пребледнявам, — но не съвсем. Пък и едва ли ще ни хареса! — додадох.

— Не, предполагам, не. Разбира се, и другите са с нас.

— Да, и другите, точно така, и другите — съгласих се.

— Така е — отвърна ми, като продължаваше да държи ръцете в джобовете си, изстъпил се точно пред мен, — ала те много-много не ни засягат, нали?

Усетих, че пак пребледнявам, но все пак успях да му отвърна:

— Зависи какво наричаш „много-много“!

— Да — продължи той по-сговорчиво, — винаги има по едно „зависи“.

При тези думи обаче той се обърна с лице към прозореца и тръгна към него с уж небрежна, малко неспокойна и умислена стъпка. Остана така известно време с чело, опряно в стъклото, загледан в голите шубраци и посърналата ноемврийска градина, която познавах толкова добре. Винаги разполагах с готовото извинение, че съм се „преуморила“, и пак го използвах, за да се настаня върху канапето. Разположих се удобно, както бях правила неведнъж в онези мигове на терзание, които вече описах като мигове на проницателност, когато долавях как децата са се улисали в нещо, до което възрастните нямат достъп, и ето че пак се подготвих по стар навик за най-лошото. Докато седях загледана в смутено превития гръб на момчето и се мъчех да изтръгна оттам някакъв смисъл на случващото се, неочаквано нещо ми подсказа, че сега вече ми е предоставен достъп. Убеждението във верността на този внезапно осенил ме извод нарасна у мен за броени минути и стигна до остра осезателност, свързана, поне така ми се струваше, с прякото усещане, че достъпът бе предназначен за него. За него рамките и квадратите на големия прозорец сякаш бяха конкретен образ, внушаващ нещо като провал. Спомням си, че си го представях затворен или вътре, или отвън. У него имаше нещо възхитително, но в никакъв случай утешително; и все пак, докато стоях унесена в съзерцание, у мен затрептя лъч надежда. Дали през злочестото, обвеяно от духове стъкло не се напрягаше да види нещо определено, ала не успяваше да го долови? Дали пък тази изгубена способност не го спохождаше за пръв път? Да, за пръв, за съвсем пръв път: за мен това бе прекрасно знамение. Той се изнерви, стана неспокоен, макар че внимаваше да не се издаде; всъщност чувстваше се смутен и раздразнен през целия ден и дори когато с изящните си, добре възпитани обноски седна да се храни на масата, усетих как е впрегнал цялата енергия на малкия си гениален мозък, за да заличи това впечатление. Когато най-накрая се обърна към мен, май въпросният му гениален ум се бе предал.

— Е, радвам се, че поне на мен Блай ми понася.

— През тези двайсет и четири часа със сигурност си имал повече възможност да го обикаляш, отколкото преди. И искрено се надявам — продължих храбро, — че това ти е доставило удоволствие.

— О, да. Ходих много надалеч, обиколих цялото имение… на мили и мили оттук. Никога не съм се чувствал толкова свободен.

Наистина си имаше стил това момче; винаги действаше самоуверено, а аз просто се мъчех да не изоставам.

— Е, и, хареса ли ти?

Стоеше и се усмихваше, после само в три кратки думи — А на теб? — вложи по-голяма дискриминация, отколкото мислех, че може да се изрази с подобен въпрос. Още преди да успея да се съвзема от начина, по който бях поставена на мястото си, той продължи, очевидно усещайки, че трябва да смекчи въздействието от тази наглост:

— Искам да кажа, че нищо не може да бъде по-показателно от начина, по който ти гледаш на имението, защото, ако сега сме сами тук, то, разбира се, от двамата ти си по-самотната. Но се надявам — додаде, — че ти е все едно.

— По отношение на теб ли? — попитах. — Скъпо мое момче, как може да ми е все едно? Макар и да съм се отказала да претендирам или настоявам за твоята безценна компания, защото ти във всичко ме превъзхождаш, мога да ти призная, че най-малкото тя ми доставя огромно удоволствие. За какво иначе ще оставам тук?

Той ме погледна право в очите и изразът на лицето му, тъжен и сериозен, ме озари с красота, която преди не бях виждала в него.

— Останала си само за това?

— Разбира се. Останах като твоя приятелка и като приятелка се интересувам да видя какво може да се направи за теб междувременно. Това не бива да те учудва. — Гласът ми трепереше така силно, че не бях в състояние да го овладея. — Спомняш ли си, когато дойдох при теб след онази буря през нощта, приседнах на леглото и тогава ти казах, че за теб бих направила всичко на света?

— Да, да! — Той ставаше все по-видимо нервен, пък и гласът взе да му изневерява. Въпреки това обаче се владееше далеч по-добре от мен, макар и сериозен, намери сили да се изсмее, преструваше се, че двамата просто си разменяме любезни реплики. — Само дето това ме кара да си мисля, че с нещо трябва да го заслужа пред теб.

— Ами аз те бях помолила за нещо — побързах да се съглася с него, — ала, нали знаеш, ти не го направи.

— О, да! — извика той възторжено и със сияещо изражение на лицето се направи, че е забравил. — Да, ти искаше да ти кажа нещо.

— Точно така. Кажи го, кажи ми го сега. Какво се умисли, а?

— По-скоро ти ми кажи — за това ли остана?

Той говореше развеселено, но въпреки това усетих лекото потрепване на разбудената му ненавист; тук дори не мога да опиша въздействието върху мен на онзи далечен и съвсем слаб намек за евентуална капитулация. Сякаш онова, за което бях копняла, толкова много, изведнъж ме изненада със самата си поява.

— Ами да, нека ти призная. Точно за това.

Той се умълча задълго и аз предположих, че мисли как точно да омаловажи и отхвърли предположението, въз основа на което аз бях решила да действам, вместо да стоя със скръстени ръце; най-сетне се обади:

— И искаш това да стане тук и сега, така ли?

— Не виждам по-добро място и по-удачен момент.

Изгледах го с притеснение и изпитах рядкото и странно усещане, че долавям първия симптом на обземащия го страх. Сякаш изведнъж се уплаши от мен — и в същото време си помислих, че може би именно това е най-добрата тактика. В мъчителното състояние, в което се намирах, разбрах, че е безсмислено да прилагам излишна строгост, и ето че още в следващия миг чух собствения си глас — неестествено нежен и приглушен:

— Май много ти се иска пак да излезеш навън, а?

— Ужасно много!

Усмихна ми се героично; тази негова дребна проява на храброст пролича и в пламналото му, изтерзано лице. Грабна шапката, която си бе донесъл предварително, изправи се и взе да я мачка по начин, в който усетих — макар и доволна, че вече съм на път да се измъкна от затруднението — перверзен страх и паника от това, което върша. Защото какво друго бе това мое настървение, ако не акт на насилие, защото, така или иначе, то се свеждаше до грубото вменяване на чувство за вина и греховност у едно малко беззащитно същество, което, единствено в този свят, ми бе разкрило безкрайните възможности на красивото общуване? Беше ли непочтено да подлагам едно толкова крехко и изящно създание на мъчителните за него външни уловки? Чак сега в това наше положение прозрях яснота, за която доскоро бях сляпа, защото зърнах как в тъжните очи и на двама ни замъждука коварната искра на предстоящи и вече предусетени страдания. Сякаш обикаляхме в кръг, завладени от страшни мисли и скрупули, като борци, които още не смеят да се приближат един до друг. Но не за себе си, а всеки за другия трепереше! Затова и тази нерешителност, защото после ни очакваше болката.

— Всичко ще ти кажа — рече Майлс. — Тоест всичко, което ти искаш. Ще останеш с мен, тогава и двамата ще сме в безопасност, а аз ще ти кажа — обещавам. Но не сега.

— Защо не сега?

Моята настойчивост го отвърна от мен, той отново се обърна с лице към прозореца и между нас се възцари такова мълчание, че карфичка да падне, щеше да се чуе. После пак се изстъпи нагло пред мен с вид на човек, който знае, че отвън го чака здравеняк, с когото не може да не се съобразяваш.

— Трябва да видя Люк.

Не мислех, че ще стигне дотам да си послужи с толкова долна лъжа, и се засрамих заради него. Но колкото и ужасно да беше това, лъжите му само потвърждаваха моята истина. Умислено прехвърлих няколко бримки от плетката си.

— Добре тогава, върви при Люк, а аз ще те изчакам тук да ми кажеш онова, което ми обеща. Само че в замяна, преди да тръгнеш, ще те помоля да ми изпълниш една съвсем дребна поръчка.

Изгледа ме със съзнанието, че вече достатъчно е постигнал, за да си позволи известен пазарлък.

— Ама съвсем дребна ли?…

— Да, една малка частичка от цялото. Кажи ми — о, така се бях залисала в работата, че изтърсих най-безцеремонно — дали вчера следобед си вземал от масата в салона писмо, нали знаеш, моето писмо.