Хенри Джеймс
Примката на призрака (20)

19

Тръгнахме право към езерото, както му викаха в Блай, и бих казала, че правилно му викаха, въпреки че, сега като си помисля, беше просто една разплискана локва, далеч не толкова забележителна, колкото навремето изглеждаше пред непътешествалите ми очи. Запознанството ми с въпросния гьол беше съвсем бегло и във всеки случай не надминаваше един-два пъти, когато се бях съгласявала, под закрилата на моите ученици, да рискувам по едно плаване в старата плоскодънна лодка, която винаги стоеше на разположение. Езерото се простираше нашироко и не му липсваха вълни. Мястото, откъдето обикновено се качвахме на лодката, беше на половин миля от къщата, но моето вътрешно убеждение ми подсказваше, че където и да се намира Флора, тя не е близо до дома. Беше тръгнала без моето разрешение и едва ли би си позволила подобно непослушание за нещо незначително. Не, тя бе поела да търси нещо важно и от онзи ден на голямото приключение край езерото, на което се случи да присъствам и аз, по време на разходките ни винаги бях нащрек, особено в онази част на имението, накъдето тя неволно ме теглеше. Ето защо и сега насочих стъпките на госпожа Гроус натам с абсолютна категоричност — посока, на която, щом разбра накъде я водя, тя взе да се дърпа, което пък ми подсказа, че отново е уплашена.

— Госпожице, към водата ли отиваме?… Да не ти е хрумнало, че е вътре в…?

— Може и да е, но доколкото знам, никъде не е много дълбоко. Според мен обаче най-вероятно ще я намерим на мястото, от което онзи ден двете видяхме видението, за което ти разказах.

— Когато се е престорила, че не го вижда ли?

— И то с учудващо за възрастта й самообладание! Винаги съм знаела, че рано или късно, ще поиска отново да се върне на мястото, но самичка. И ето че най-накрая Майлс успя да й осигури тази възможност.

Госпожа Гроус спря и остана на място.

— Нима предполагаш, че те наистина си говорят за тях?

Лично аз бях напълно убедена.

— Те си говорят неща, които, ако ги чуем, ще ни настръхнат косите!

— Ами ако се окаже, че тя наистина е там?

— Е, и?

— Значи, и госпожица Джесъл ще бъде, нали?

— Без съмнение. Ще имаш възможност сама да се увериш!

— О, благодаря! — извика приятелката ми и така здраво се запъна на едно място, че щом я видях, тръгнах напред без нея.

Като стигнах, езерото обаче, тя вече ситнеше по петите ми и тогава разбрах, че колкото и да се страхува от онова, което можеше да ни се случи, все пак моята компания й се струваше по-малко опасна. Въздъхна облекчено, когато най-накрая пред нас се откри голяма част от водната повърхност, а Флора я нямаше. Никакви следи от нея на близкия бряг, където очаквах да я открия, но я нямаше и на отсрещния, където, с изключение на едно разстояние от около двайсет метра, не се виждаше друго, освен гъст шубрак, разперил клони над водата. Езерото, продълговато по форма, не беше никак широко, особено в сравнение е дължината му, и тъй като двата му края оставаха скрити от погледа, човек можеше да го вземе за малка река. Втренчихме се в празното пространство и ето че усетих как приятелката ми се мъчи да ми подскаже нещо с очи. Знаех какво има предвид и й отвърнах с поклащане на главата.

— Не, не, чакай! Тя е взела лодката.

Приятелката ми се загледа в празното място, където обикновено стоеше лодката, после отново плъзна поглед по водата.

— Къде е тогава лодката?

— Това, че не я виждаме, е най-сериозното доказателство. Взела я е, за да мине отсреща, после е успяла да я скрие.

— Сам-самичка? Това крехко дете?

— Не е сама, пък в такива моменти не е и дете, а жена, това е.

Внимателно огледах онази част от брега, която се виждаше, докато госпожа Гроус отново потъна след странното предположение, което й подхвърлих, в безмълвно смирение; тогава й посочих, че лодката би могла да бъде и в онзи малък пристан, който се бе образувал съвсем естествено при едно от малките заливчета на езерото — нищо повече от извивка в бреговата линия, прикрита от една издатина и от групичка дървета, израсли досами водата.

— Но ако лодката е там, къде, за бога, е тя? — попита колежката ми с разтреперан глас.

— Точно това трябва да разберем.

И продължих да вървя.

— Да заобиколим цялото езеро, това ли искаш?

— Да, колкото и да е далеч. Няма да ни отнеме повече от десет минути, но в очите на едно дете разстоянието изглежда достатъчно голямо, за да го накара да предпочете лодката. Прекосила е водата.

— Божичко! — извика отново тя; нишката на моята логика винаги я стъписваше.

Помъкнах я след себе си, а когато преполовихме заобиколния път — криволичещ, уморителен преход по неравна, буренясала пътека, — спрях, за да й дам възможност да отдъхне. Поддържах я с една ръка, бях много благодарна, че тръгна с мен, и побързах да я уверя, че без нея съм загубена. Така окуражени, поехме отново и само след още няколко минути стигнахме до място, откъдето видяхме, че лодката е точно там, където бях предположила. Беше нарочно прикрита колкото е възможно по-навътре и стоеше привързана към една от гредите на оградата, която точно на въпросното място се спускаше чак до брега и с нейна помощ човек по-лесно скачаше на сушата. Като погледнах двете къси, дебели и прилежно прибрани весла, мигом разпознах удивителния характер и подвига на моята малка ученичка; но вече бях обръгнала на необясними случки и страхотии, твърде дълго бях жадувала светлина и порядък. В оградата имаше малка вратница, през която минахме и скоро след това излязохме на открито.

— Ето я! — двете извикахме едновременно.

Недалеч от нас Флора стоеше върху туфа трева и се усмихваше, сякаш доволна от извършения подвиг. Следващото нещо, което направи обаче, бе да се наведе и да откъсне — сякаш единствено и само заради това бе дошла — голяма, грозна китка от повехнала папрат. Веднага се досетих, че току-що е излязла от шубрака. Изчака ни, без самата тя да направи и една крачка; усетих необикновената тържественост, с която тръгнахме да се приближаваме към нея. Продължаваше да се усмихва и усмихва до мига, в който се срещнахме; всичко това ставаше в пълно безмълвие, а тишината край нас крещеше глухо и зловещо. Първа се осмели да развали магията госпожа Гроус: тя се хвърли на колене, придърпа малката в обятията си, силно притисна към себе си крехкото нежно телце. Докато траеше тази безмълвна прегръдка, аз стоях и наблюдавах — още по-напрегнато, щом зърнах лицето на Флора, което надничаше над рамото на моята приятелка. Сега то беше съвсем сериозно — блещукащото сияние в него бе изчезнало, ала въпреки това видът му засили у мен горестта, с която в момента завиждах на госпожа Гроус заради простотата на нейната връзка с детето. През цялото това време нищо друго не се случи, освен дето Флора разтвори длан и пусна онази нелепа папрат да падне на земята. Това, което двете си бяхме казали без думи, бе, че сега вече извиненията са излишни. Когато най-накрая госпожа Гроус се изправи на крака, тя стисна ръчичката на Флора, така че и двете продължаваха да стоят пред мен; особената смълчаност на общуването помежду ни се видя още по-ясно в отправения й към мен поглед, с който сякаш искаше да ми каже: „Да пукна, ако проговоря!“.

Но именно тя, като продължаваше да гледа към мен с невинно удивление, проговори първа. Това, че сме без шапки, очевидно й бе направило впечатление.

— Е, къде са ви шапките?

— А твоята къде е? — отвърнах й светкавично.

Тя отново се беше развеселила и като че прие въпроса ми за изчерпателен отговор.

— А къде е на Майлс? — продължи да се лигави.

Имаше нещо в храбростта на това дете, от което направо занемях: тези няколко думи, излезли от устата й, прорязаха въздуха като блесналото острие на внезапно извадена сабя и разклатената чаша, която в продължение на седмици и седмици треперещата ми ръка бе поддържала високо, пълна до ръба, сега, дори преди да проговоря, сякаш се разплиска и ливна като потоп.

— Ще ти кажа, ако ти ми кажеш… — Чух как собственият ми глас й отговори и потрепери.

— Добре, ама какво да ти кажа?

Тревожното лице на госпожа Гроус ме прогори с предупредителния си поглед, но вече бе твърде късно и аз изплюх камъчето без задръжки.

— Кажи, миличко, къде е госпожица Джесъл?