Хенри Джеймс
Примката на призрака (22)

21

Още преди новият ден да се пробуди напълно, отворих очи и пред себе си видях лицето на госпожа Гроус, дошла в стаята ми с лоши новини. Флора вдигнала висока температура и по всичко личало, била на път да се разболее; изкарала нощта много неспокойно, превъзбудена най-вече от страхове, подхранвани не от предишната й гувернантка, а само и единствено от настоящата. Най-вероятно не появяването на мис Джесъл я разтърсило така, не, тя очевидно и изрично протестирала срещу моето присъствие тук. Разбира се, веднага скочих на крака, имаше много въпроси, чиито отговори трябваше да узная, още повече че приятелката ми, това се виждаше с просто око, бе настръхнала срещу мен, готова да я брани. Усетих го веднага, щом й зададох първия въпрос, а именно на кое вярва повече: на моята искреност или на Флорината.

— Още ли продължава да отрича пред теб, че тогава видя или че въобще някога е виждала нещо?

Голямото притеснение на моята посетителка беше повече от видно.

— О, госпожице, не бих я назорвала да ми отговаря на такъв въпрос. Пък и трябва да ти кажа, че хич не ми е притрябвало. От тези неща се промени, цялата се състари.

— Представям си я много добре. Страхува се, и то много, защото се изживява като някаква знатна персона, да не би да й пострада честността, или по-скоро почтеността. „Мис Джесъл наистина — тя е!“ Тя, представи си, е пример за „почтеност“ пред малката госпожичка! Вчера онова, което успях да доловя, уверявам те, бе най-странното от всички странни неща; надминава ги отвсякъде. Вчера разбрах, че бръкнах в раната й, и с това в нейните очи сторих голям грях! Тя никога повече няма да ми проговори.

Колкото объркано и ужасно да изглеждаше всичко това, явно то накара госпожа Гроус да се умълчи; после изкоментира предположението ми с прямота, зад която, в това бях напълно сигурна, се криеше и нещо друго.

— Права си, госпожице, и аз мисля, че няма да ти проговори. Държи се много горделиво.

— И това държане — обобщих аз — ще й изяде главата.

Май да, прочетох в очите на моята среднощна посетителка, май така ще стане!

— На всеки две-три минути току ме разпитва дали мисля, че ще дойдеш.

— Разбирам. — Ала и аз не бях приключила още, имаше доста неща, които трябваше да премисля. — От вчера насам, освен да отрича близостта си с онова страховито видение, споменавала ли е, макар и с една дума, за госпожица Джесъл?

— Ни най-малко, госпожице. Ти, разбира се, знаеш — додаде приятелката ми, — че тогава край езерото, поне докато бяхме на самото място, бях по-склонна да й повярвам, че не вижда никого.

— По-склонна ли? И естествено, продължаваш да вземаш думите й за истина.

— Поне не й противореча. Какво друго мога да направя?

— Нищо, абсолютно нищо! Само дето трябва да се оправяш с една много хитра и изобретателна малка госпожичка. Защото те са ги направили — искам да кажа, двамата им приятели — доста по-хитри, отколкото това би могла да стори природата; защото са попаднали на прекрасен материал, готов за експерименти! В момента Флора си е осигурила повод за оплакване от мен и ще го използва докрай.

— Така е, госпожице, но с каква цел?

— Как с каква? За да ме наклевети пред чичо си. Ще ме изкара най-долното човешко създание!

Замигах, като видях промяната в лицето на госпожа Гроус; отнесе се за миг, сякаш пред очите й с болезнена яснота бяха изплували и двамата.

— Да, но той има толкова добро мнение за теб!

— Сега, като си помисля, той е странен човек — изсмях се — и по странен начин ми го показа. Но това няма значение. Флора иска едно: да се отърве от мен.

С това приятелката ми веднага се съгласи.

— Очите ти не иска да види.

— Значи, си дошла при мен — опитах се да заключа вместо нея, — за да ми кажеш да побързам да се махна, така ли?

Не я оставих да ми отговори, дори когато понечи, я прекъснах.

— Имам по-добра идея — хрумна ми след дълги размишления. — Ако аз си тръгна, това ще се възприеме като нещо съвсем естествено, дори, честно казано, в неделя бях готова да го направя. Но няма да ни е от полза. По-скоро ти трябва да тръгнеш. И да вземеш Флора със себе си.

И ето че моята посетителка се размисли.

— Но къде да отида, за бога?…

— Далеч оттук. Далеч от тях. А сега, най-вече далеч от мен. Заведи я право при чичо й.

— Само за да те наклевети ли?…

— Не, не „само“ за това! Но и за да ме оставите насаме с моето лекарство.

Тя продължаваше да не разбира.

— И какво е това твое лекарство?

— На първо място твоята преданост. А после Майлс.

Тя ме изгледа изпитателно.

— Не мислиш ли, че и той?…

— Не, дори да има възможност, той няма да се обърне срещу мен. Да, все още се осмелявам да мисля така. Най-малкото искам да опитам. Грабвай сестра му и се махайте час по-скоро, за да остана с него. — Самата аз се учудих на собствената си смелост, на духа, който все още ме крепеше, макар че се почувствах и малко объркана от подозрителната неувереност, с която възприе думите ми. — Разбира се, има и нещо друго — продължих въпреки нейната мнителност, — преди да тръгнете, двамата за нищо на света не бива да се срещат, нито за миг дори. — Изведнъж обаче се сетих, че въпреки предполагаемото уединение на Флора от мига, в който се бе върнала от езерото, за това може би е твърде късно. — Да не би… — запитах я трепетно — вече да са се видели?

Тук тя цялата почервеня.

— О, госпожице, не съм чак толкова глупава! На два-три пъти ми се наложи да излизам от стаята й, но винаги привиквах да я пази някое от слугинчетата, а сега, макар и да е самичка, оставила съм я под ключ. И все пак, и все пак!

Какви ли не неща ставаха тук.

— И все пак какво?

— Ами ти наистина ли си толкова сигурна в младия господар?

— Не съм сигурна в нищо друго, освен в теб. Но от снощи имам някаква надежда. Смятам, че той иска да ми даде възможност, някакъв сгоден случай. Сигурна съм, че — благородният му проклетник с проклетник такъв! — иска да ми каже нещо. Миналата вечер, докато седяхме умълчани пред камината, той остана цели два часа до мен и тогава усетих, че, аха, ще проговори.

Госпожа Гроус се бе загледала навън през прозореца в сивия, развиделяващ се ден.

— Е, и проговори ли?

— Не, въпреки че чаках и чаках, но признавам, напразно. Без да наруши мълчанието, без да чуя от него и най-плах намек за състоянието или отсъствието на сестра му, двамата най-накрая се целунахме за лека нощ. Въпреки това — продължих — аз няма да се съглася, след като чичо й я види, той да се срещне и с брат й, без аз лично да присъствам на тази среща — най-вече защото нещата вече са влошени до крайност. Освен това ще ми трябва и още малко време.

Тук приятелката ми като че нещо се нацупи, но не успях да проумея защо.

— Какво разбираш под „още малко време“?

— Ами ден-два. Искам да го накарам да проговори, за да мога да го спечеля на моя страна. Трябва ли да ти казвам колко е важно това? Ако нищо не излезе, просто ще се проваля, но ти, каквото и да става, след като пристигнеш в града, трябва да ми помогнеш, най-вече като се ослушваш да подразбереш нещичко. — Така й рекох. Без да го показва, тя обаче продължаваше да изглежда притеснена, затова отново й се притекох на помощ. — Освен ако — подметнах — всъщност не искаш да отидеш.

Най-накрая лицето й като че просветна; протегна ръка, сякаш готова да се закълне.

— Ще отида, ще отида. Тръгвам тази заран.

Исках да съм честна докрай.

— Ако все пак предпочиташ да изчакаш, обещавам ти, че няма да се мяркам пред очите й.

— Не, не, не става въпрос за теб. Причината е в мястото. Тя трябва да се махне от това място. — Изгледа ме някак тревожно и продължително, после изплю камъчето докрай. — Идеята ти е хубава. Самата аз, госпожице…

— Какво?

— Не мога да остана.

В погледа й съзрях недоизказани неща и настръхнах.

— Искаш да кажеш, че след вчерашния ден, си видяла…

Тя гордо поклати глава.

— Чула съм…

— Чула ли?

— От устата на детето — страхотии! Ужасно беше! — Тя изпъшка тежко, но и с облекчение. — Честна дума, госпожице, малката приказва едни неща…

И при спомена за тях тя просто рухна, разрида се, отпусна се върху канапето и както я бях виждала да прави и преди, даде воля на мъката си.

Аз самата дадох воля на моята мъка, но по съвсем друг начин.

— О, слава богу!

Тук тя скочи на крака, избърса сълзите си и изпъшка.

— „Слава богу“ ли?

— Значи, съм права.

— Така е, госпожице.

Нямах нужда от ново потвърждение, затова се поколебах.

— Та толкова ужасни ли бяха тези брътвежи?

Видях, че госпожа Гроус мислено затърси думи, ала като че не й достигаха, за да се изрази ясно.

— Потресаващи!

— И става дума за мен.

— За вас, госпожице, щом искате да знаете. Надминава всичко, което може да се чуе от устата на млада дама. И не мога да разбера откъде е научила такива думи…

— И с този ужасен речник е говорила за мен, така ли? Тогава е ясно!

Избухнах в многозначителен смях.

От това приятелката ми се натъжи още повече.

— Ами може би тогава трябва също така… понеже и преди съм я чувала да ги плещи подобни. Не мога да ги понасям, не, не мога! — Клетата женица, докато говореше, неволно погледна към тоалетката и зърна циферблата на часовника ми. Трябва да се връщам.

Аз обаче я задържах.

— Не можеш да ги понасяш, но…

— Как мога да я спра, това ли искаш да попиташ? Ами само така, като я махна оттук. Далеч от всичко тук — и после додаде, — далеч от тях…

— Така може да се промени. Най-малкото ще бъде свободна. — Радостно стиснах ръката й. — Значи, въпреки вчерашните ти приказки, ти вярваш…

— Че стават такива неща ли?

Простичкият й въпрос и изражението на лицето ми подсказваха, че не бива повече да я притискам, защото тя ми отвърна както никога преди.

— Да, вярвам.

Зарадвах се, че отново бяхме рамо до рамо: щом можех да бъда сигурна в това, щях да продължа делото си, без да се тревожа излишно за последствията — добри или лоши. Моята подкрепа пред лицето на опасността щеше да бъде същата, както и в първите дни на простосърдечна доверчивост, и щом можех да се осланям на моята приятелка, че ще поръчителства за честността ми, бях готова да отговарям за всичко останало. Въпреки това, когато дойде време да се сбогуваме, се почувствах доста притеснена.

— Разбира се, има и нещо друго. Току-що се сетих за него. Моето писмо, в което предупреждавам за опасността, ще стигне в града преди теб.

И веднага усетих съвсем осезателно, че тя нещо го усуква, докато накрая не издържа и рече:

— Писмото няма да стигне в града. Защото никога не е заминавало.

— Как така не е заминавало?

— Един бог знае! Господарят Майлс…

— Да не искаш да кажеш, че той го е взел? — ахнах удивена.

Тя пак взе да мънка и да се колебае, ала най-накрая успя да преодолее малодушието си.

— Искам само да кажа, че вчера, когато се върнахме от езерото заедно с малката Флора, писмото не беше там, където го бе оставила. По-късно същата вечер ми се откри възможност да попитам Люк и той ми заяви, че не е виждал никакво писмо.

При тези думи двете само се спогледахме, изпълнени със съмнение, и не друг, а именно госпожа Гроус първа наруши общото смайване с почти възторжения възглас:

— Сега разбра ли!

— Да, разбрах, че ако Майлс го е докопал, той по всяка вероятност го е прочел и унищожил.

— Само това ли разбра, не виждаш ли и нещо друго?

Изгледах я с тъжна усмивка.

— Виждам, че сега вече твоите очи са по-отворени и от моите.

И точно така се оказа, но въпреки всичко цялата се обля в червенина, преди да се реши да пророни:

— Сега вече се досещам какво е вършел в училището. — И в простодушната си прямота тя поклати глава отчаяно и снизходително. — Обичал е да краде!

Замислих се над думите й, опитах се да бъда по-разсъдлива и критична.

— Кой знае? Може би.

Тя ме изгледа, сякаш смутена от спокойствието, с което приех думите й.

— Щом може да краде писма!

Тя нямаше откъде да знае причините за моето доста плитко и привидно спокойствие, затова се опитах да й обясня.

— Предполагам, че тук става дума за нещо повече от обикновена кражба! Във всеки случай писмото, което оставих на масата вчера, би му дало толкова мизерна преднина — защото не съдържаше нищо повече от молба да бъда приета, — че той сигурно вече съжалява, че е стигнал толкова далеч, за да получи толкова малко, и онова, което вероятно си е мислел онази вечер, е било именно желанието му да си признае. — Сякаш в един момент обхванах с ума си цялата картина, проумях я, видях я с пределна яснота. — Вървете, вървете! — й рекох, после отидох до вратата и я подканих да тръгва. — Ще го накарам да проговори. Той сам ще дойде при мен и ще си признае. А признае ли си веднъж, значи, е спасен. А ако е спасен…

— Спасена си и ти, нали? — Скъпата ми приятелка отново ме целуна и двете се сбогувахме. — Аз ще те избавя и без негова помощ! — извика тя, докато се отдалечаваше.