Хенри Джеймс
Примката на призрака (15)

14

На път за църквата в една неделна сутрин, Майлс вървеше до мен, а сестра му крачеше напред заедно с госпожа Гроус, но не толкова напред, че да не ги виждаме. Беше свеж прохладен ден, какъвто отдавна не бяхме имали; нощта бе докарала първия скреж, а в есенния въздух, чист и сияен, църковните камбани като че проехтяваха по-весело и звънливо. Докато вървях, ненадейно ми хрумна странна мисъл, породена от послушанието на моите повереници, за което, поне в момента, бях много благодарна. Защо те никога не роптаеха против моето неумолимо, вечно и безжалостно присъствие край тях? Нещо, не знам какво, изведнъж ме накара да си представя, че както съм загърнала момчето с шала си, без в същото време да изпускам от очи другите две дами отпред, аз като че ли бях настръхнала да ги браня от надигащ се бунт. Бях като тъмничар, който бди зорко, готов за всякакви изненади и опити за бягство. Но всичко това бе част — искам да кажа, тяхното очарователно театрално послушание — от специалния списък с факти, които бяха най-непроницаеми. Издокаран за неделята от шивача на своя чичо, който имаше неограничена власт и пълна свобода на действие в своята област, но и дарбата да изработва хубави жилетки, плюс вроденото му високомерие, изписано на лицето, както и по право полагащата му се независимост, заедно с всички останали права на неговия пол и обществено положение, бяха оставили своя отпечатък върху Майлс до такава степен, че ако бе поискал пълната си свобода и самостоятелност, аз с нищо не бих могла да му се противопоставя. При това странно стечение на обстоятелствата взех да се чудя какво ли бих могла да направя, когато неизбежната революция се случи. Наричам я революция, защото сега виждам, че думите му повдигнаха завесата на последното действие от моята страшна драма и ускориха предстоящата катастрофа.

— Виж, скъпа моя, не си ми казала — обади се той с гальовния си глас — кога, за бога, се връщам обратно в училището?

Така написани в дневника, думите му изглеждат безобидни, още повече пък, когато са изчуруликани с милия, малко писклив и небрежен глас, с който се обръщаше към всичките си събеседници, но най-вече към вечните си гувернантки, и ги омайваше с къдрави интонации, сякаш ги обсипваше с рози. Имаше нещо в неговия глас, което ги е карало неизменно „да се хващат на въдицата“, във всеки случай аз също се хванах, и то така здраво, че се заковах на място, сякаш някое от дърветата в парка бе рухнало точно пред мен, за да ми препречи пътя. Нещо се породи между нас тогава, той мигом разбра, че аз го усетих, и за да ми помогне, нямаше никаква нужда да се преструва на по-откровен и очарователен, отколкото си беше. Разбрах още как поради това, че първоначално не успях да му отговоря, той осъзна преднината, която си бе извоювал. Толкова мудно съобразявах, че той си осигури предостатъчно време, и след минутка мълчание продължи с многозначителна, но и някак неубедителна усмивка:

— Знаеш, скъпа моя, че когато един ученик е винаги с дама…

Неговото „скъпа моя“, с което ме наричаше и което никога не слизаше от устата му, изразяваше по-скоро онова специално отношение, което желаех да внуша на учениците си, отколкото гальовната фамилиарност, която поначало се съдържа в израза. Държеше се почтително и в същото време пренебрежително.

Но в момента, о, с каква болезненост усетих, че от сега нататък трябва да меря и подбирам думите си! Спомням си, че за да спечеля време, опитах да се изсмея и тогава зърнах в красивото му лице, с което ме наблюдаваше, колко грозна и непохватна изглеждам.

— И то с една и съща, това ли? — отвърнах.

Нито трепна, нито мигна. На практика разговорът се водеше стриктно между нас двамата.

— Дума да няма, тя е истински „съвършена“ дама, но в края на краищата аз съм ученик, нали така? И трябва… да напредвам.

Потънах за малко в любезно мълчание.

— Но ти напредваш.

Боже господи, колко безпомощна се чувствах!

— Да, но ти не можеш да прецениш доколко добър съм всъщност, нали?

И досега си спомням с болка в сърцето как той много добре съзнаваше тази моя безпомощност и я използваше, за да си играе с мен.

Поставих ръка върху рамото му, защото, макар и да усещах колко по-добре би било да вървим, аз просто не бях в състояние да продължа.

— Не, Майлс, това не мога да преценя.

— С изключение само на онази нощ, нали се сещаш…

— Онази нощ ли?

Не можех да гледам като него с немигащ поглед.

— Когато излязох навън, когато излязох от къщата.

— О, да. Но съм забравила защо всъщност го направи.

— Забравила ли? — Говореше с умилителната наглост, която се съдържа във всеки детски упрек. — Как така, направих го, за да ти покажа, че мога!

— О, разбира се, че можеш.

— Мога и пак да го направя.

Видях, че в края на краищата се налага да запазя хладнокръвие.

— Не ще и дума! Но няма да го направиш.

— Не, не точно това. То беше едно нищо.

— Точно така, едно нищо — повторих. — Дай да вървим.

Той тръгна отново до мен, като ме хвана под ръка.

— Е, кога се връщам в училището?

Докато премислях какво да му отговоря, си придадох, доколкото можах, по-голяма важност.

— Беше ли щастлив в училището?

Той се замисли.

— О, навсякъде мога да бъда щастлив!

— Тогава, значи — продължих с разтреперан глас, — можеш и тук!

— Но това не е всичко! Разбира се, ти имаш големи познания…

— Но ти държиш да ми намекнеш, че и твоите не са по-малки, нали? — Рискувах и спрях.

— Не знам и половината на онова, което бих искал да знам! — честно си призна Майлс. — Но не толкова за това става дума.

— За какво тогава?

— Ами… искам да опозная живота.

— О, разбирам, сега разбирам.

Наближихме църквата и наоколо се виждаха доста хора, включително неколцина от прислугата в Блай, които се бяха скупчили край портата и ни изчакваха да влезем. Забързах ход, исках да стигнем църквата, преди разговорът ни да отиде твърде далеч; въздъхнах с облекчение, като си помислих, че сега ще му се наложи да помълчи най-малко час, и закопнях за сумрака на църковната пейка, дори предвкусих духовната помощ, която очаквах да получа и от възглавничката за коленичене дори, върху която щях да се отпусна. Имах усещането, че буквално се надбягвам със смута, който Майлс искаше да всее в душата ми, но много скоро установих, че той вече ме е изпреварил, когато, точно преди да влезем в църковния двор, той изплю камъчето.

— Искам да съм сред свои!

Едва не се препънах.

— Тук няма много от тях, Майлс! — изсмях се. — Като изключим прекрасната малка Флора!

— Наистина ли можеш да ме сравняваш с нея? Та тя е още бебе!

Прималя ми.

— Нима не обичаш твоята малка сестричка?

— Ако не я обичах… пък и теб; ако не я обичах… — повтори той, сякаш искаше да използва повторението за отскок, ала остави мисълта си дотолкова недовършена, че след като минахме дворната порта, едно повторно спиране, което той ме принуди да направя, като хвана ръката ми, стана неизбежно.

Госпожа Гроус и Флора влязоха в църквата, другите богомолци ги последваха и за миг ние двамата се озовахме сам-самички сред старите, нагъсто изкопани гробове. Спряхме на пътечката след портата до една ниска, продълговата, прилична на маса надгробна плоча.

— И какво… ако не я обичаш?…

Докато чаках да ми отговори, той обиколи с поглед гробовете.

— Знаеш какво!

Но не помръдна, а след миг изрече нещо, от което буквално паднах — отпуснах се върху надгробната плоча, сякаш обзета от внезапно желание да отдъхна.

— И моят чичо ли мисли това, което мислиш ти?

Престорих се на уж наистина уморена.

— А откъде знаеш какво мисля аз?

— Е, разбира се, че не знам, защото сега се сещам, че никога не си ми казвала. И все пак той знае ли?

— Какво да знае, Майлс?

— Как какво? Как се развивам.

Много бързо си дадох сметка, че на този въпрос не мога да дам отговор, без да пожертвам в известна степен реномето на моя работодател. Но в същото време си казах, че тук, в Блай, ние всички сме достатъчно пожертвани и това би било едно съвсем малко прегрешение.

— Не мисля, че чичо ти се интересува от това.

При тези думи Майлс ме изгледа изпитателно.

— Тогава не смяташ ли, че е време да го накараме да се заинтересува?

— По какъв начин?

— Ами като дойде тук.

— Но как ще стане това?

— Аз ще го накарам! — отвърна той натъртено и странно се оживи.

Хвърли ми още един поглед, изпълнен със същото странно озарение, след което се обърна и влезе в църквата сам.