Хенри Джеймс
Примката на призрака (10)

9

Чаках и чаках, а дните, които се изнизваха бързо, уталожиха първоначалния ми ужас. Много малко от тях минаваха — моите невръстни ученици бяха винаги пред очите ми! — без да се случи нещо ново, и то само по себе си бе предостатъчно да заличи печалните ми фантазии и противните ми спомени като с мокра гъба. Вече споменах колко запленена се чувствах от изключителната им детска прелест и божествените им дарби и как гледах на тях като на нещо, което съм длъжна да доразвивам, затова не е трудно да си представите какво ми е коствало да се реша да пренебрегна този искрящ извор и да се обърна към друг, от който не знаех какво ще бликне. Разбира се, най-трудно ми е да опиша с думи усилията, които полагах, за да се противопоставя на новите прозрения, които интуицията ми долавяше, но без съмнение напрежението ми щеше да бъде дваж по-голямо, ако бях загърбила тези мъчителни опити, оставяйки ги без резултат. Непрекъснато се питах дали моите малки повереници няма да се досетят за странните неща, които си мисля за тях; а обстоятелството, че тези мисли ги правеха да изглеждат още по-интересни в моите очи, не ми помагаше да ги залъгвам. Треперех от страх да не разберат, че са станали толкова по-интересни за мен. Представяйки си най-лошото, както често правех, останала насаме с мислите си, започнах да възприемам всяко помръкване на невинността им — на фона на тяхната обречена детска чистота — като предостатъчна причина да рискувам още повече. Имаше моменти, когато, по силата на непреодолим импулс, ги сграбчвах безпричинно и дълго ги притисках в обятията си. В такива случаи смутено си мислех: „Какво ли ще си помислят за това? Дали не се издавам с тази невъздържаност?“. Не беше никак трудно да се озова в някакъв объркан, навяващ тъга лабиринт, особено по отношение на това дали ще се издам с нещо, или не; но ако трябва да съм честна, ще кажа, че часовете на спокойствие, на които продължавах да се радвам, ме даряваха с неотразимото обаяние на моите ученици, което все още ми действаше, дори и когато бе малко засенчено от опитите, които правех, да го изучавам хладнокръвно. Защото, щом можеше да ми хрумва, макар и само понякога, че е възможно да възбудя подозрението им с тези мои задъхани и необуздани изблици на обич, по същия начин, спомням си, започнах да се чудя дали пък няма нещо странно в очевидно нарасналия брой на доказателствата, които получавах от тях.

В този период те бяха изключително, дори неестествено привързани към мен, което в края на краищата, мислех си, не бе нищо повече от сърдечната реакция на деца, привикнали да бъдат непрекъснато галени, глезени и прегръщани. Може да се каже, че ласките, с които ме обсипваха така щедро, в крайна сметка успяха дотолкова, че аз нито веднъж не се усъмних, че чрез тях може да преследват определена цел, нито пък успях да ги хвана в подобно прегрешение. Но мисля си, от друга страна, защо иначе ще искат да се престарават толкова много пред бедната си гувернантка; искам да кажа — макар че несъмнено напредваха с уроците, което само по себе си е напълно достатъчно да зарадва всяка гувернантка, — че успяваха да я разсейват, забавляват и изненадват; четяха й подбрани откъси, разказваха й истории, разиграваха й шаради, криеха се зад ъглите да я плашат, преобличаха се като животни, исторически герои, а най-приятно я изненадваха с кратките стихчета, които наизустяваха без труд и можеха да рецитират до безкрай. Никога не ще проумея — дори и сега да опитам — всичките им удивително находчиви подмятания и коментари, които си шушукаха насаме и за които в онези дни бях длъжна да ги скастрям. Още от самото начало си бях дала сметка за необичайната лекота, с която вършеха всичко — една всестранна надареност, която при всяко ново начало излиташе неудържимо и бързо достигаше забележителни висоти. На задачите си гледаха като на забавление, а заложбите им така напираха за изява, че нищо не можеше да ги спре. Често ме сюрпризираха, преоблечени не само като тигри, да речем, ами и като римляни, Шекспирови герои, астрономи и мореплаватели. И това се случваше толкова често и с такава показност, че несъмнено имаше нещо общо с факта, на който и в настоящия момент не мога да дам друго разумно обяснение: намеквам за собственото си неестествено равнодушие по въпроса да се намери друго училище за Майлс. Спомням си, че за момента не бях склонна да започвам този разговор, и това мое нежелание като че се подхранваше от начина, по който той непрекъснато и най-демонстративно ми натрапваше своите прояви на изумителна интелигентност. Беше прекалено умен, за да бъде обграждан с вниманието на една лоша гувернантка, дъщеря на провинциален пастор; и най-странната, да не кажа най-ярката нишка в гоблена от размисли, които току-що изложих, бе впечатлението, което със сигурност щях да добия своевременно, ако се бях потрудила по-усърдно, а именно че той се намира под някакво влияние, което действаше на още крехкия му умствен живот като силен стимулатор.

Не е никак трудно да приемеш, че такова момче може да отсрочи училищното си образование, далеч по-трудно е да се съгласиш, че такова момче може да бъде „изритано“ от училищния директор, защото това наистина представляваше безкрайна загадка. Нека добавя, че в постоянната компания на моите малчугани — а аз полагах всички усилия да бъда непрекъснато с тях — не можех да подуша нищо съмнително в това отношение. Тримата си живеехме като ангелчета, кацнали на облаче от музика, обич, благополучие и любителски театрални представления. Музикалният слух, който показваха и двете деца, беше удивителен, но особено Майлс, който бързо схващаше всяка мелодия и я повтаряше безпогрешно. Пианото в училищната стая току проехтяваше с невъзможни, понякога страховити фантазии; а млъкнеше ли, тогава ъглите на стаята зажужаваха от съзаклятническите детски шушукания, в резултат на които някое от двете изскачаше въодушевено, за да „гастролира“ в поредната си роля. Самата аз имам братя и знам много добре как понякога малките момиченца могат да се превърнат в безропотни обожателки на малките момченца. Но онова, което надминаваше всичко, бе, че това тук малко момченце притежаваше необикновена за възрастта, пола и интелигентността си проницателна съобразителност. Двамата заедно представляваха изключително синхронизирана двойка и да кажа, че никога не се караха или оплакваха един от друг, би означавало да направя ужасно тривиална похвала, все едно да кажа, че са много сладки. Когато обаче се случеше да си позволя по-рязък тон, долавях малките знаци на тайните им козни, с помощта на които единият от двамата ми отвличаше вниманието, докато другият ловко се измъкваше, без да го забележа. Във всяка дипломация, предполагам, има и по нещо простосърдечно и ако моите ученици се упражняваха върху мен, мога да кажа, че го правеха доста тактично. Липсата на тактичност, след известно затишие, избухна в съвсем друга посока.

Усещам как самата аз се дърпам, умувам и увъртам; ала дойде време да се хвърля с главата напред. Знам, че с описанието си на онова, което бе ужасяващо в Блай, ще предизвикам и най-свободомислещия и лишен от предразсъдъци дух, макар че това не ме интересува; докато — а това вече е нещо по-различно — аз все пак ще трябва да подновя разказа си и да го изстрадам докрай. Защото ненадейно се появи един момент, след който сега, когато обръщам поглед назад, виждам, че цялата тази история се превърна в чисто страдание; но тъй като вече съм стигнала до сърцевината й, единственият път навън, без съмнение, е пътят напред. Една вечер — без никакъв предупредителен знак, който да ме подготви за нея — ненадейно усетих ледения полъх на онова първо впечатление, който ме облази в нощта на моето пристигане — тогава далеч по-ефирен — и за който вече споменах и едва ли щях да му обърна по-нататъшно внимание, ако последвалото ми пребиваване не се бе оказало толкова неспокойно. Не си бях легнала; седях и четях на светлината на няколко свещи. В Блай имаше библиотека, пълна със стари книги — най-вече белетристика от миналия век, като някои от заглавията бяха известни като крайно непрепоръчителни, но от тях имаше само по един случайно попаднал екземпляр, неизвестно как стигнал до този уединен дом, като че специално да възбуди неутолимото любопитство на моята младост. Спомням си, че книгата в ръцете ми се казваше „Амелия“ на Хенри Филдинг; освен това — че бях напълно будна. Освен това си спомням смътното усещане, че е ужасно късно, както и упоритото си нежелание да погледна часовника. И най-накрая си спомням онази бяла завеса, надиплена в горния край на креватчето на Флора — както беше модерно тогава, — която беше дръпната — в това се бях уверила много преди това — и свидетелстваше, че детето е потънало в спокоен сън. С две думи, спомням си, макар и да бях погълната от моя автор, че в един момент отгърнах страницата и като че ли с това развалих магията, вдигнах очи от книгата и ги заковах във вратата на стаята. Заслушах се, обзета от неясния спомен за онази първа нощ и от усещането, че нещо се е раздвижило в къщата, почувствах глухо придихание откъм отворения прозорец, което разлюля спуснатия наполовина транспарант. Тогава, обзета от решителност, която сигурно би изглеждала възхитителна, ако имаше кой да й се възхити, затворих книгата, изправих се крака, взех свещта, излязох от стаята и се озовах в коридора, чийто мрак не избледня от моята свещ, после безшумно затворих вратата и я заключих.

Не мога да кажа нито какво ме подтикна, нито какво ме поведе, но излязох в коридора с високо вдигната свещ, вървях така, докато стигнах високия прозорец, който се издигаше точно там, където вътрешната стълба правеше завой. В този миг сетивата ми ненадейно уловиха три неща. Случиха се почти едновременно, но проблеснаха в съзнанието ми последователно. Сякаш някой духна свещта, пламъкът се преви надве и угасна; погледнах навън през голия прозорец и видях, че изсветляващият сумрак на пробуждащото се утро я прави ненужна. Без нея още в следващия миг зърнах, че някой стои на едно от стъпалата. Говоря за последователност, но не беше минала и секунда, когато се стъписах при тази моя трета среща с Куинт. Видението беше преполовило стъпалата и затова се намираше толкова близо до прозореца, където, щом ме съзря, спря на място и се вторачи в мен също както бе направило, когато ме фиксираше от кулата и от градината. Позна ме, както и аз него; наоколо цареше студен и дрезгав мрак, само едно отражение блещукаше високо в прозореца и друго — върху полирания дъбов парапет по-ниско, гледахме се в упор — напрегнато и изпитателно. Този път той представляваше едно съвършено живо, омразно и опасно присъствие. Но това далеч не беше самото чудо на чудесата — тази почест заслужава едно друго и по-различно обстоятелство, а то е, че изведнъж страхът непоколебимо ме напусна и цялото ми същество се устреми да го пресрещне и спре.

Много терзания ме обсебиха след този невероятен момент на изпитание, но слава богу, страхът ми се стопи. Той също го разбра — измина миг и аз осъзнах този удивителен факт. Усетих със силата на непоклатимата си увереност, че ако издържа докрай, ще престана — поне за известно време — да се съобразявам с него, и в тази минута, разбира се, срещата ни стана така човешка и страшна, сякаш в нея всичко бе реално: страшна именно защото беше човешка, толкова човешка, колкото би била, ако самотник попадне посред нощ в заспала къща на някой враг, авантюрист или престъпник. Именно мъртвешкото безмълвие на дългото ни вглеждане отблизо придаде на ужаса, и без това така голям, оттенъка на свръхестественост. Ако бях срещнала убиец на това място и в този час, сигурно щяхме да си проговорим. Нещо щеше да се случи помежду ни — нещо живо, най-малкото някой от нас щеше да помръдне. Моментът се проточи толкова дълго, че още малко и щях да се усъмня в това дали аз съм жива. Не съм в състояние да опиша онова, което последва, мога само да кажа, че самата тишина — която в известен смисъл стана свидетел на силата на моя дух — се превърна в елемента, в който сянката му изчезна; със сигурност го видях да се скрива в нея, както бих видяла и онази мерзка твар, на която сянката някога е принадлежала, да обръща гръб като при получаването на заповед и да отминава; със собствените си очи, вторачени в ужасния му гръб, обезобразен от злодеянията, както никаква гърбица не би могла да го обезобрази, долових как се спуска надолу по стъпалата и потъва в мрака, в който извиваше и самата стълба.