Хенри Джеймс
Примката на призрака (13)

12

Пак повтарям, че на фона на утринната светлина описанието на странното състояние, в което се намирах, не звучеше много убедително в ушите на госпожа Гроус, макар и подкрепено със споменаването на още една реплика, която той ми подхвърли, преди да се разделим.

— Всичко се свежда до пет-шест думи — казах й аз, — думи, които решават въпроса. „Помисли си тогава какво бих могъл да направя!“ Подхвърли го уж небрежно, за да не забравям колко добър може да бъде. Той знае всичко, което „би могъл“ да направи. И именно това им е дал да разберат в училището, с това ги е изплашил.

— Боже, ти не си същата! — извика приятелката ми.

— Същата съм, но просто се опитвам да схвана смисъла на тази мистерия. Четиримата, помни ми думата, се срещат непрекъснато. Ако беше прекарала заедно с едно от децата някоя от изминалите нощи, щеше да разбереш за какво говоря. Колкото повече ги наблюдавам, толкова повече се убеждавам, че дори и нищо друго да не се случи, това тяхно доста особено мълчание е предостатъчно. Нито веднъж, нито един от тях не се изпусна дори да намекне с нещо за някой от двамата им познайници — всъщност колкото Майлс се изпусна да каже нещо за изгонването му от училище. О, да, възможно е да си седим тук, да им се любуваме, докато те на воля ни заблуждават с техните умилителни представления; но дори и когато се преструват на увлечени в играта или приказките, дори тогава са изцяло обсебени от мисълта за възкръсналите мъртъвци. Сега той не й чете — казах й аз, — а двамата си говорят за тях, говорят си разни ужасии! Аз продължавам да ровя, знам това, и съм заприличала на луда, дори е чудно, че още не съм полудяла! От онова, на което станах свидетел, ти щеше със сигурност да се побъркаш; но именно тогава много неща ми се изясниха, а други започнах да схващам.

Вероятно това мое просветление й се бе сторило ужасно, ала очарователните създания, които всъщност бяха просто жертви, продължаваха да се разхождат пред очите ни, от прелестни по-прелестни, и май я подсетиха за нещо друго, за което да се хвана; усетих как се вторачи в тях още по-напрегнато, без дори да помръдне, разтърсена от задъхания ми разказ, изпиваше ги с поглед.

— Какви други неща си забелязала у тях?

— Ами същите онези, с които външно ме омагьосват и омайват, ала дълбоко в себе си усещам, много странно, че ме озадачават и тревожат. Неземната им красота, неестествената им доброта. Това е игра — продължих, — това е нарочно провеждана линия на поведение, това е измама!

— От страна на малките ми гълъбчета…?

— Смяташ ги още за бебета, нали? Но отговорът е „да“, скъпа, колкото и налудничаво да ти звучи! — Самият факт, че го изрекох на глас, ми помогна да продължа, да проследя нишката на случилото се, да скърпя отделните парченца и да възстановя целостта й. — Те никога не са били добри, просто са отсъствали оттук. Лесно е да се грижиш за тях, защото те живеят в друг свят, водят собствен живот. Не се чувстват свързани с мен, нито с нас двете. Те принадлежат на него и на нея!

— На Куинт и жената ли?

— На Куинт и на онази жена. Те искат да ги спипат.

О, при тези думи само как се вторачи в тях госпожа Гроус — погледът й като свредел!

— Но защо?

— Заради едната любов към злото, чиито семена в онези ужасни дни двамата са успели да посеят у малките. За да ги посветят на злото, за да поселят демони в тях, затова онези двамата се връщат непрекъснато. Делото ги зове.

— Господи, боже мой! — изхълца сподавено моята приятелка.

Възклицанието й беше съвсем непретенциозно, ала то ми показа, че съм права, че тя знае — защото се оказа, че тук са се случвали и далеч по-лоши неща! — и тя наистина ги премълчава. Нищо друго не би могло да ми послужи така добре за оправдание, както простичкото й възкликване, дошло от предишния й опит на съзерцател, видял дълбоката поквара, която и аз усетих у двамата негодници. Тя като че се унесе в спомени и неволно изпусна:

— Нечестивци! Но какво могат да сторят сега? — продължи да държи на своето.

— Да сторят ли? — повторих като ехо така силно, че Майлс и Флора, макар и на разстояние, се заковаха на място и погледнаха към нас. — Та не правят ли вече достатъчно? — попитах строго, но снижих глас, докато децата, които ни се усмихнаха, кимнаха и ни изпратиха по една въздушна целувка, отминаха и продължиха разходката си. Умълчахме се за миг, после й отвърнах. — Могат да ги погубят! — При тези мои думи госпожа Гроус се обърна, но въпросът й остана неизречен, което на свой ред ме подтикна да се изразя още по-ясно. — Слушай, те още не знаят как да го направят, но само засега. Ала се опитват, и то упорито. Засега се явяват само оттатък или отвъд — на странни места, на високи места, на върха на кулата, на покрива на къщата, от външната страна на прозорците, в отсрещния край на езерото; но тези появи следват дълбок замисъл и от двете страни, стремят се да скъсят разстоянието, да преодолеят препятствията, а успехът на изкусителите е само въпрос на време. Единственото, което трябва да правят, е да не спират да вдъхват смут и паника.

— За да подмамят децата ли?

— И те да загинат в опита си да ги стигнат!

Госпожа Гроус се надигна бавно, но за да бъда добросъвестна, побързах да добавя:

— Освен, разбира се, ако не им попречим!

Останах седнала, докато тя стърчеше права над мен и очевидно нещо премисляше.

— Техният чичо трябва да им попречи. Трябва да ги махне оттук.

— И кой ще го убеди, че трябва да го направи?

Зарея поглед в далечината, после ме изгледа глуповато.

— Ти, госпожице.

— Като пиша, за да му кажа, че в имението бродят духове и че неговите племенник и племенница са полудели, така ли?

— Ами, ако това се окаже точно така, тогава какво?

— Тогава нищо чудно аз да се окажа лудата. Това би прозвучало като чудесна новина от гувернантката, на която е вменено като първо и най-важно задължение за нищо на света да не го безпокои.

Госпожа Гроус пак потъна в размисъл, а погледът й отново се спря на децата.

— Да, той мрази да го безпокоят. Това беше най-голямата причина…

— … поради която двамата безбожници са го заблуждавали толкова дълго ли? Несъмнено, въпреки че малцина биха издържали на надменното му равнодушие. Но тъй като аз не съм безбожник, така или иначе, не мога да го заблуждавам.

За миг моята приятелка се умълча, сякаш мислеше какво да ми отговори, после се отпусна на стола до мен и сграбчи ръката ми.

— Накарай го поне да дойде тук, при теб.

— При мен ли? — сепнах се. Изведнъж се уплаших, като се сетих какво може да направи тя. — Той?

— Той трябва да е тук и трябва да помага.

Бързо скочих на крака и май съм направила странна гримаса, която не е очаквала от мен.

— Виждаш ли ме в тази роля? Да го моля да дойде.

Не, дори и сега, втренчила очи дълбоко в лицето ми, тя очевидно не можеше да си го представи. Вместо това — точно както само една жена може да надникне в друга — тя успя да види онова, което се мержелееше и пред собствения ми взор: неговите подигравки, неговия присмех, неговото презрение, задето не съм успяла да се справя самичка със ситуацията и че съм пуснала в действие целия си арсенал от съмнителни женски прелести, за да привлека вниманието му. Тя не знаеше — никой не знаеше — колко се гордеех с това, че мога да му служа и да изпълнявам нарежданията му; но въпреки това смятам, че се вслуша в предупреждението, което й отправих.

— Ако дотолкова се главозамаеш, че му се примолиш от мое име…

— Да, госпожице?…

Изглеждаше наистина уплашена.

— Веднага ще напусна — и него, и теб.