Джей Кристоф
Божигроб (7)

4.
Жертвоприношения и предложения

— Зъбите на Гърлото, до пълна светлина ли ще висим тук? — изръмжа Мия.

Пиетро вдигна вежди и изсипа още няколко капки златнопиво върху окървавеното й рамо. Мия се сви болезнено и с разтреперана ръка смукна от цигарилото си. Беше настанена на ниска каменна пейка, зад нея Пиетро се беше увил в обичайната си черна мантия. Ръката_ шиеше кървавия прорез в рамото й, след като беше намотал около задника й руло марля, подгизнало вече от кръв._

Помещението беше голо с мрачни каменни стени и мъждиви алхимични глобуси. Като повечето зали в Църквата в Галанте и тази беше изпълнена с лекото ухание на изпражнения. Тук, в Градското пристанище на Църквите^[1], слугите на Нашата Господарка на Благословеното Убийство бяха построили убежището си посред широката канална мрежа под кожата на Галанте и беше трудно да се избяга от миризмата. През осемте месеца, откакто служеше в параклиса, Мия беше свикнала с нея, но предпочиташе да прекарва колкото може по-малко време тук долу. Освен ако не се нуждаеше от няколко шева или провизии, тя идваше само когато трябваше да говори с…

— Виж ти, мътните ме взели! — каза познат глас. — Гледай какво е довлякла котката сянка!

Мия вдигна глава и видя на прага да стои жена, облечена в кожени бричове, високи ботуши и риза от черно кадифе. Тя беше слаба като вейка, със светлокестенява коса, подстригана подчертано по мъжки, а под очите й имаше черни сенки. Вървеше странно наперено и носеше повече ножове, отколкото човек с всичкия си ум би знаел какво да ги прави.

— Епископ Десетръката! — Мия кимна за поздрав. — Бих станала да се поклоня, но дупката от стрела в задника ми не е особено благосклонна.

— Интересна нивганощ, значи — подсмихна се жената.

— Може да се… ох, по дяволите! — Мия пак погледна свирепо през рамото си. — ’Паст и кръв, Пиетро, ти кърпиш ли ме, или шиеш рокля?

— Добре, добре, пръждосвай се! — рече Десетръката на охуления хирург. — Аз ще я довърша. Искам да поговоря насаме с острието.

— Епископе — кимна Пиетро, тръсна не много мило парче марля върху кървящото рамо на Мия и напусна стаята.

Без да бърза, Десетръката мина зад Мия и свали старата превръзка, ала тя беше залепнала за кожата й от кръвта и момичето се сви от болка.

В легендите на Червената църква Десетръката беше позорна личност, дългогодишно острие в служба на Майката с близо двайсет осветени убийства в нейно име. Когато Мия беше по-малка, старият Меркурио й разказваше истории за тази жена и докато растеше, тя се превърна в нещо като неин почитател.^[2] Откакто служеше в Градското пристанище на Църквите, тя беше научила, че на епископа не й допадат вежливостите. Нито лекомислието. Но обичаше резултатите, затова, за късмет, Десетръката я харесваше.

— Това изглежда точно както и боли — измърмори тя, докато оглеждаше ужасната рана по гърба и рамото на Мия.

— Изобщо не ме е гъдел.

Епископът взе костната игла и с уверени пръсти захвана да шие раната.

— Надявам се, че болката не е била напразна?

Мия трепна и всмукна дълго от карамфиловото цигарило.

— Докато с теб разговаряме, взимат мярка за посмъртната маска на сина на сенатор Аврелий.

— Използвала си Жалбата?

Мия кимна.

— Върху устните, точно както ти предложи.

— Значи няма да питам как си се добрала до устата на младия дон.

— Целуваш ли се, трай си.

— А къде е младият Гълъб?

— За жалост — въздъхна Мия, — моята млада ръка няма да се завърне за вечеря. Никога вече.

— Това е срамота.

— Той и бездруго не беше най-острият нож на полицата, епископ.

— Беднякът няма избор. — Десетръката заби иглата за следващия шев. — Откакто семейството на Ярнхайм ни унищожи, качеството в Църквата е рядка стока. С изключение на присъстващите, естествено.

Мия захапа устната си и въздъхна. Епископ Десетръката казваше истината — в последно време в Червената църква трудно се намираха добри ръце и остриета. Галанте никога не е бил привлекателно назначение и повечето от служителите на Ния тук мечтаеха за по-велики дела. Но след нападението на луминатите положението беше по-лошо от всякога.

Осем месеца по-късно паството на Нашата Господарка на Благословеното Убийство все още кървеше от удара, който Ашлин Ярнхайм и брат й бяха нанесли заради бащината си повеля. Не само убийството на лорд Касий бе разклатило Църквата, макар че загубата на Черния принц беше достатъчно тежка. Ала Торвар Ярнхайм не просто беше заръчал на децата си да поднесат на луминатите Духовенството на тепсия. Старият убиец беше разкрил още местоположението на всеки параклис на Червената църква в републиката.

И тъй, докато джустикус Ремус завладяваше Тихата планина, луминатите бяха предприели едновременни атаки по цяла Айтрия. Параклисите в Дюим и Галанте останаха непокътнати.^[3] Но всички други бяха разрушени.

По-лошо, Тровар беше изпял имена. Прякори. Последните известни квартири. Между неговото предателство и атаките на луминатите Нашата Господарка на Благословеното Убийство беше изгубила почти три четвърти от убийците си за една нивганощ.

Както каза епископът, Червената църква беше унищожена. Навярно това беше единствената причина на младо острие като Мия да бъде поверено жертвоприношение като това на Гай Аврелий. През осемте месеца откакто получи назначението си в Галанте, тя беше отнела живота на трима мъже и една жена в името на Черната майка. Повечето остриета на нейната възраст щяха да са късметлии, ако изобщо ги бяха пратили на първото им убийство.

Мия беше благодарна за шанса да докаже способностите си. Но проблемът беше, че списъкът й с гърла ставаше все по-дълъг, не по-къс. Беше убила джустикус Ремус, но консул Скайва и върховен кардинал Дуомо все още бяха живи. Все още не беше отмъстила за семейството си. А с убития от ръката на Ашлин по време на нападението на луминатите Трик сега я чакаше още един гръклян, който трябваше да пререже, за да приключи с възмездието.

Ала заседнала тук, в Галанте, тя беше далеч от всеки един от тях.

Епископът продължи да я шие и Мия стисна зъби, мислейки за… онова… нещо, което я бе заговорило в некропола. Истината беше, че то й спаси живота. Измъкването й на косъм от смъртта трябваше да я стресне, но както винаги спътниците й изгълтаха чувството й на страх, и то двойно по-бързо, отколкото когато водеше само Господин Благ със себе си. Мия не чувстваше никакъв страх. И тъй, оставаха само въпросите.

Какво беше онова нещо?

Какво искаше от нея?

„Короната на Луната“ ли?

И преди беше виждала този израз, заровен между страниците на…

— Чух за неприятностите ти със стражите на Аврелий — отбеляза Десетръката и остави ръкоделието си колкото да отпие от лечебното златнопиво.

— Нищо, което да ме затрудни — отвърна Мия.

— Обикновено действаш малко по-благоразумно.

— Прости ми, епископ, но ти не ми поръча да действам по-благоразумно — рече Мия с известно раздразнение в гласа. — Ти ми поръча мъртъв сенаторски син.

— Едното не изключва непременно другото.

— Ако имаше избор, кое би предпочела?

Мия изсъска, когато епископът изля още алкохол във вече зашитата рана и я превърза с дълги парчета марля.

— Харесвам те, Корвере — каза Десетръката. — Напомняш ми за мен в по-младите ми дни. Куражлийка, за разлика от повечето мъже, които съм срещала. А и си вършиш убийствата, така че си заслужила да се гордееш. Но послушай съвета ми — най-добре дръж този твой език зад зъбите, когато се върнеш в Планината. Духовенството не те обича много, за разлика от мен.

— И защо ми е да се връщам в Планината? Те ме назначиха в…

— Преди малко Говорител Адонай изпрати кърваво писмо — прекъсна я Десетръката. — Духовенството те отзовава.

Мия присви очи подозрително. Кожата й настръхна.

— Защо? — попита тя.

Десетръката сви рамене.

— Знам само, че ме оставят с един убиец по-малко и купчина гърла, които трябва да се прережат. Ако можех да използвам остриетата едновременно за повече от едно жертвоприношение, щеше да бъде прекрасно. Но това ще наруши Обещанието^[4]. Затова когато видиш онзи кучи син Солис, бъди така добра и го изритай в предницата на панталона от мен!

Мия разсъждаваше трескаво, а подозрението и радостта се бяха сплели под лъжичката й. Това отзоваване можеше да означава всичко. Ново назначение. Мъмрене. Наказание. Тя беше служила добре на Черната майка през изминалите осем месеца, но всеки Шахид в Планината знаеше, че не беше издържала последния изпит, защото отказа да убие невинен човек. Единствената причина да стане изобщо острие беше, че лорд Касий я беше покръстил, докато умираше върху пясъците на Последна надежда. Може би милостта, която неговата подкрепа й беше спечелила, най-сетне се бе изчерпила…

Кой знае какво ли я чакаше при пристигането й?

— Кога заминавам? — попита Мия.

Десетръката вдигна костната игла и многозначително погледна седалището й.

— Веднага щом проходиш.

Мия въздъхна. Няма смисъл да се тормози за нещо, което не може да промени. Пък и при завръщането си в Планината ще може пак да говори с Летописец Елий, да се види с Наев. Може би ще намери и част от отговорите, които търсеше.

— Наведи се — нареди епископът. — Ще се старая да не те боли.

Мия взе шишето с лечебното златнопиво и отпи голяма дълга глътка.

— На бас се хващам, че казваш това на всички момичета.

 

 

Оказа се, че трима мъже наведнъж могат да се опрат на Мия.

Битката беше започнала доста добре. Бойците от Ямата се бяха приближили, подтиквани от присмеха на тълпата и факта, че Мия беше захвърлила на прашната земя дървения си меч. Първият, як айтриянец, нададе боен вик и замахна към главата й. С един поглед Мия се протегна към мрака в краката му.

Тук, на открито, под светлината на двете слънца, сенките бяха лениви и тежки. Но Мия беше по-силна сега вътрешно, а и точно този номер все пак го въртеше от години. С един поглед тя залепи ботушите на грамадния мъж в сянката му и тозчас спря нападението му. Мъжът изгуби равновесие и тя се приближи, изрита го силно в коляното, удари му един юмрук право в гръкляна и щом той се катурна назад, тя се завъртя и улови политналия меч от ръката му под одобрителните викове на тълпата.

— … сега се фукаш… — чу шепот в ухото си.

— Точно това е цел…

Ударът се стовари върху задната част на главата й и тя се олюля. Едва успя да се обърне и да парира следващия, клатушкайки се в някакво подобие на отбраняване. Останалите борци — широкоплещест лийсиец с белязано от шарка лице и дюимер дългуч със седем пръста — се приближиха, без да й дадат време да си поеме дъх. Те я принудиха да отстъпи назад през цялата Яма. По тила й се стичаше топла струйка кръв.

Седемпръстия излезе напред, замахна към лицето, гърлото, гърдите й. Мия отвърна, приклещи го, промъкна се в отбранителното му поле, но мечът на лийсиеца Белеглик я удари в ребрата, преди тя да успее да го халоса, и един лакът я просна в прахоляка.

Двамата се опитаха да стъпчат главата й, но без да изпуска меча, тя се превъртя настрани. Заграби с шепа от червения пясък и го хвърли в очите на Белеглик, ритна с крак и прати Седемпръстия на земята. Превъртя се, стъпи на нозе и заби ботуша си в топките на заслепения Белеглик достатъчно силно, че да изтръгне съчувствен вой от всеки мъж в тълпата. И под ръкоплясканията им Мия строши дръжката на меча си в лицето му, размазвайки носа по бузите му.

— … отзад…

Тя се обърна и едва отблъсна удар, който щеше да й смачка черепа. Плещестият айтриянец беше отново на крака с омазана в бълвоч и слюнка брадичка. Тя затанцува с него в прахоляка, удар и париране, завъртане и нападение. Здравенякът беше огромен, два пъти по-силен от нея. Но това, което липсваше на телосложението й, Мия компенсираше с бързина и чиста проба свирепа ярост. Айтриянецът замахна силно, тя блокира и той счупи гладиуса й на две. Но с рязък вик тя затанцува под носа му при втория замах, присви се ниско и заби счупения си меч под брадичката му. Разцепеното дърво проби гръкляна му и гъста кръв покри ръцете й преди здравенякът да рухне.

— … отляво, отляво…

Шепотът на Господин Благ я накара да се завърти, но твърде късно — гладиусът разряза рамото й и тя се олюля под рева на тълпата. Седемпръстия замахна пак, удари я в ребрата и Мия извика в агония. Тя заключи ръката му с меча и го придърпа към себе си. Надуши пот, развален дъх, кръв. Седемпръстия заби юмрука си в лицето й, веднъж, два, три пъти. Ала с дрезгав вик тя взе сенките, прикова краката му и с цялата си мощ се блъсна назад. Мъжът се сгромоляса по гръб. Мия падна отгоре му, пръстите й намериха устата му, навряха се вътре, извиха се като риболовни куки и накрая разкъсаха бузите му навън.

Устните му се разцепиха и мъжът изпищя, а тълпата зарева. Момичето започна да налага челюстта му с юмруци, веднъж, два, три пъти. Ръцете червени. Зъбите стиснати. В устата й кръв. Представяше си един усмихнат консул с черни красиви очи. Един върховен кардинал с брада като храсталак и глас, който се точи като мед. Лицата им станаха на пихтия, докато тя ги удряше отново…

— … мия…

… и отново, представяйки си майка си, брат си, баща си, всичко, което беше изгубила, всичко, което й бяха отнели, а мъжът под нея бе просто поредният враг, поредното препятствие между нея и деня, в който ще се изплюе на проклетите им гроб…

— … мия…!

Тя спря. Плувнала в пот. С изгарящ дъх. Покрита с топла лепкава кръв. Усети студения лъх на Господин Благ, примесен с кръвта по тила й. Светът възвърна очертанията си, грохотът му навлезе в ушите й. И под трескавия си пулс и ехото от миналото тя ги чу. Те се издуха в гърдите й, затрептяха по пръстите й.

Аплодисментите.

Мия се изправи, омазана до лактите в червено. Тълпата по трибуните беше на крака, а Пиещата сълзи обслужваше хаоса от наддаващи сангуила в края на Ямата. Триста сребърника. Триста и петдесет. Четиристотин. С разтреперани нозе момичето прекоси Ямата и застана пред Леонид. Погледна бъдещия си господар право в очите и се приведе в изтънчен реверанс пред него.

— Домини — рече тя.

Сангуила я изгледа с присвити очи. Екзекутусът прошепна нещо в ухото му. И тъкмо когато под лъжичката на Мия се вдигна ураган от пеперуди, Леонид повдигна ръката си и изрече с глас, който отекна из цялата Яма.

— Хиляда сребърника.

Тих шепот премина през публиката и сърцето на Мия потръпна. Каква сума! Честно казано, това беше прекалено. Мъжът сигурно щеше да откаже повечето си събратя и с половината. Но Мия знаеше, че домини на Леонидовите лъвове обича театъра и предложението му показва на всички в Ямата, че той не е в настроение да се пазари.

Леонид я искаше. И тъй, той щеше да я има. По дяволите цената.

Всичко мина отлично. Ако Мия станеше една от Лъвовете на Леонид, това почти сигурно й даваше място във Венатус Магни. И когато игрите свършеха, когато тя застанеше като победител на подиума…

— Хиляда и един — чу се вик.

Стомахът на Мия се вледени. Тя вдигна глава към местата на публиката и видя, че от тълпата излиза една фигура. Загърната в дълъг плащ въпреки жегата, тя свали качулката си и разкри красиво младо лице, дълга кестенява коса, светла айтриянска кожа.

Жена.

— … коя е тази…?

— Откъде да знам, по дяволите! — прошепна Мия.

— Хиляда и един сребърника — повтори жената.

Мия присви очи. За първи път чуваше за жена сангуила — при все че имаше неколцина жени гладиати, арената на Венатус открай време се управляваше от грижливи мъжки ръце. Дали пък новодошлата не беше агент на друг домини? Спънка от страна на писарите, за да вдигнат цената й?

Мия погледна с очакване Леонид. Която и да беше тази жена, най-големият сангуила в историята на игрите нямаше да се остави да го надскочат с един сребърник.

Лицето на Тит беше маска. Леонид погледна своя екзекутус и отново новодошлата и заговори, сякаш думите киселяха в устата му.

— Това е малко детинско, не мислиш ли, скъпа?

Усмивката на жената се разля през лицето й като отрова.

— Детинско ли? Какво искаш да кажеш?

— Чувам да се говори, че нямаш и два медника на кръст — отвърна Леонид. — Ако целиш да посрамиш патриис фамилиа, главата на семейството, няма ли по-евтини начини да го направиш?

Жената се усмихна по-широко и Мия усети празнина под лъжичката.

— Благодаря за загрижеността ти. Но това е просто работа, татко.

— … о, майчице…

— И преди съм ти казвал, Леона — предупреди Леонид. — Венатус не е място за жени. А ложата на сангуила не е място за теб.

— Боиш се, че моите Соколи ще засенчат твоите Лъвове, скъпи патриис?

Леонид отвърна присмехулно:

— Лавровият венец на един победител в селска борба не прави колегиум.

— Значи няма да се противиш, ако взема окървавената хубавица?

Леона погледна към Мия. Леонид също се обърна натам. Мия излезе напред. Зад зъбите й се въртяха молбите. Но шепотът на Господин Благ я спря.

— … не забравяй коя си и коя се очаква да бъдеш…

Не-котката имаше право. Това беше нейният сценарий в крайна сметка и на нея се падаше най-тежката роля. Ако искаше да се бие на пясъците в служба на колегиум от гладиати, това беше възможно само ако станеше негова собственост. А собствеността не се обажда, освен ако не я заговорят. И със сигурност не се намесва в гневния спор между баща и дъщеря…

Ама че късмет!

Мия се вгледа в сангуила Леонид. Очите й умоляваха. Беше изчислила всичко толкова добре. Би се като демон, спечели одобрението и на последния кървав господар в Ямата. Само една дума, едно наддаване я делеше от влизането в най-големия колегиум в републиката. Една крачка по-близо до гърлата на консул Скайва и кардинал Дуомо. Леонид трябваше само да се обади…

— Много добре, Леона. — Мъжът се престори на незаинтересован и обърна гръб на дъщеря си. — Вземи я тогава. Но нищо хубаво няма да ти донесе момичето.

Леона се усмихна — ведро и лъчисто. Мия провеси нос. На ринга излязоха легионери, кривоокото момче сложи грубо железата на китките й. В тази минута можеше да побегне. Да се скрие под наметалото от сенки, да се измъкне от Ямата, сподиряна единствено от уплашени викове и молитви към Всевиждащия.

Но тогава щеше да се върне там, откъдето беше почнала. Трябваше да минат седмици, докато успее да организира тайното пътуване до Ашках, разбития керван, продажбата й в Градината. И още щеше да прахоса в опити да я продадат на по-могъщ колегиум, а с наближаването на големите игри тя просто не разполагаше с това време.

Беше отнела прекалено много човешки животи, беше рискувала толкова много да стигне дотук, за да се откаже напълно от плана си. И макар че Леона беше неизвестен фактор, Мия все така вярваше в собствените си способности и не се страхуваше, че може да се провали. Зад нея имаше само кръв и една Планина, пълна с коварство. Пред нея лежеше пясъкът на Венатус и отмъщението.

Това беше нейният курс сега. За добро или зло, трябваше да поеме по него.

Легионерите се разделиха, за да направят път, и Мия вдигна глава. Пред нея стоеше доня Леона. Отблизо се виждаше, че е навършила двайсет. Ярки сини очи и кестенява коса, навита на нежни къдрици, леко изпъстрена с лунички кожа. Носеше златни накити, рубинена брачна халка. Под наметалото роклята й беше ушита от мека лийсийска коприна. Всяка частица от нея крещеше „благосъстояние“, с изключение на очите й. Мия се осмели да надникне в тези оградени с чернило искрящо сини езера и не можа да измисли друга дума, с която да ги опише.

Гладни.

— Моя окървавена хубавице — усмихна се Леона. — Какъв тандем само ще излезе от нас!

Мия остана неподвижна, без да знае какво да отвърне. Леона погледна войниците с раздразнение. Единият от мъжете извади палка и удари Мия през краката. Момичето извика и падна на колене. Скръцна със зъби, ръцете й се свиха в окървавени юмруци. Но усети, че Господин Благ обикаля хладно в сянката й и шепне в ухото й.

— … коя си и коя се очаква да бъдеш…

И тъй, тя остана в праха със сведени очи, притихнала и неподвижна.

— Аз съм доня Леона — представи се жената. — Но ти ще ме наричаш домина.

Жената протегна ръката си. На безименния й пръст Мия видя златен пръстен с печат — сокол с разперени криле и корона от лавров венец.

Палката изплющя през лопатките на гърба й. Мия изохка от болка.

— Покажи уважението си, робиньо! — излая един от войниците.

Мия се вгледа в хищната птица с нейния златен венец. Горда, свирепа, непокорна като нея самата. Но ето че сега тя клечеше в прахоляка като сритано коте.

Търпение, помисли си.

Ако Отмъщението има майка, тя се казва Търпение.

Мия си пое дълбоко дъх.

Затвори очи.

— Домина — измърмори.

И като се наведе напред, целуна пръстена.