Джей Кристоф
Божигроб (29)

26.
Сребро

Събраха се на двора след закуската.

Седем дни бяха изминали, а почти нищо не се беше променило — треската на Фуриян се беше поуспокоила, но още не беше отминала напълно. Ларвите вършеха… ами, вършеха работата, която вършеха всички личинки. Процесът беше гнусен, а гледката на превръзките, които Магот сваляше, беше почти непоносима за Мииния стомах. Пък и все още не можеше да се каже дали това щеше да помогне.

Гладиатите се бяха отпуснали духом. Победата на арената и мястото, което Соколите на Ремус бяха спечелили, ги бяха насърчили. Но цената, която бяха платили…

Брин не излизаше от килията си, не говореше с никого даже и по време на храненето. Пеещата сабя може би никога повече нямаше да се бие. Фуриян се рееше на прага на смъртта, а Биерн беше мъртъв и толкоз. Ако това беше цената, която плащаха за шанса да получат свобода, тя беше окъпана в повече кръв, отколкото на някого от тях му се искаше.

Аркад ги беше свикал по заповед на домината и докато слънцата прижулваха над пясъка, гладиатите на колегиум „Ремус“ се събираха. Ребрата на Мия боляха лошо, раната на лицето й я сърбеше под хваналата коричка марля. Беше необичайно да гледа света с едно превързано око — липсваше дълбочината, липсваше балансът. Знаеше, че трябва да отиде да се види с Ашлин. Затъмнение се беше появила в килията й късно миналата нивганощ, за да й съобщи, че корабът им е пристигнал във Врански отдих. Но с положението, което цареше в крепостта, Мия не смееше да рискува. Фуриян можеше да се събуди всеки момент и ако Магот пратеше да я повикат за помощ с билките посред нивганощ и стражите откриеха, че я няма…

Тя опипа превръзката на лицето си. Още не можеше да събере сили да погледне под нея в огледалото. Чудеше се какво ли ще види, когато надникне.

Какво ли ще види Ашлин.

Касапина стоеше със сключени на гърба ръце и, както всякога, непрестанно местеше тежестта си от крак на крак. Въпреки че изгуби мача в Бяла крепост, той явно беше доволен от спечелените нови белези, които беше добавил в колекцията си.

Сид чакаше мълчаливо, скръстил ръце върху дамгосания на широките му гърди надпис СТРАХЛИВЕЦ. Късо подстриганата му коса беше израснала, сините му очи светеха на слънцето. Както винаги, той стоеше до Мия и не се отделяше от нея, доколкото това зависеше от него. Беше се скъсал да сипе похвали за нея в килията им и обяви двубоя й срещу коприненката за най-великия, който някога е виждал. Но не повдигна темата за родителите й. Не зададе въпроси, на които тя все още не беше готова да отговори. При цялата му буйност и самонадеяност, при цялото му глупашко държане в обществото на жени той знаеше кога да си отваря устата и кога да я държи затворена.

С всеки изминал ден Мия го харесваше все повече и повече.

Но той не е мой приятел.

От другата му страна стоеше Пробуждащия вълните, краката му бяха стъпили здраво на земята като основи на планина. Той се беше борил като демон срещу онези острозъби мечки на арената. Със Сид не им достигнаха само две точки, за да спечелят свой венец. На Мия все още й беше трудно да си представи как този мъж стъпва наперено на сцената с копринени чорапи и говори в куплети. Изпъчил гърди с лъскавата си кожа под слънчевите лъчи, той й приличаше на роден воин.

И той не ми е приятел.

Брин застана до Ото и Феликс. Изглеждаше сякаш не е мигнала от Бяла крепост насам. Странно беше да я види сама — Мия всъщност се улови, че се озърта наоколо за Биерн. Ваанийката ходеше като привидение. С кървясал и празен поглед, увила ръце около тялото си.

И тя не ми е…

Пеещата сабя се беше облегнала на вратата на лазарета. Лицето под татуировките й беше прежълтяло, дясната й ръка висеше на врата й в напоена с кръв превръзка. Раната на гърба й беше ужасна, но прорезът на ръката й направо не беше за гледане. Никой не знаеше дали жената ще може някога пак да размаха меч. Мия виждаше страха в очите й.

Но тя не…

Ами Фуриян?

Той спеше на каменната маса в лазарета, до него бдеше Магот. Мия усещаше болките му всеки път, когато се приближаваше по невнимание, сякаш те потичаха в нея през мрака в краката й. Ала не разбираше защо. Независимо от цялото й познание за билките и от илачите на Магот, никой не знаеше дали Фуриян ще се оправи, освен може би Майката.

— Гладиати! — изрева Аркад. — Внимание!

Насъбралите се воини се изпъчиха с юмруци на гърдите. Леона и Антеа слязоха от верандата, донята на крачка пред дойката си.

Леона изглеждаше уморена, но поне се беше издокарала във вид, който повече приличаше на обичайния й. Беше облечена в широка бяла рокля, чиито поли се диплеха около сандалите й. Тя зае мястото си на горещия пясък. Косата й беше сплетена на челото като лавровия венец, който държеше в дясната си ръка.

— Соколи мои! — провикна се тя и вдигна високо венеца. — Погледнете!

Събраните гладиати нададоха вик, но Мия почувства, че при сегашните обстоятелства ентусиазмът им отекна малко кухо.

— Платихме скъпо, но спечелихме победата, за която толкова отдавна мечтаехме. С този венец идва и мястото ни във Венатус Магни след пет седмици. Свободата е на една ръка разстояние и скоро Градът на костите и мостовете ще проехти от името на колегиум „Ремус“!

Втори победен вик прогърмя в двора, много по-мощен от първия. Колкото и дълбока да беше скръбта им, обещанието за свобода можеше да накара всеки гладиат да забрави мъката си. Пробуждащия вълните тупна Сид по рамото, Касапина се удари по бедрото и се изсмя гръмогласно. Мисълта, че ще се борят на Магни беше достатъчна да развълнува сърцата им и Мия усети как кръвта й кипва. Представи си Скайва и Дуомо.

Скоро, мерзавци…

— Трима от вас ще застанат с гордо вдигнати глави — обяви Леона. — Най-добрите и смелите, които някога са се обучавали между тези стени под грижовното око на нашия благороден екзекутус.

Леона кимна на Аркад, който отвърна със скован официален поклон.

— Ала все пак — продължи тя, — имаше само една, която нанесе смъртоносния удар срещу Изгнаницата. Само една, чиято смелост и ловкост отъпкаха пътя ни към славата.

Леона погледна Мия.

— Врано, излез напред!

Мия хвърли поглед на Пеещата сабя, но се подчини и се поклони пред господарката си. Леона вторачи настойчиво искрящия си син поглед в нея.

— На колене — рече й рязко.

Това напомняне за положението й накара Мия да скръцне със зъби, но тя изпълни заповедта и сгърчи лице от болката в ребрата. Като внимаваше да не закачи превръзката на челото й, Леона сложи сребърния венец на главата й. Бръкна в диплите на роклята си и поднесе на разтворената си длан сребърната торква на Фуриян. От отровата на Ишках тя се беше разтопила малко и среброто беше поизгубило цвета си.

— Сега тя е твоя — рече Леона.

Мия погледна смръщено към лазарета, погледна донята в очите.

— Ако искаме да спечелим в Магни — продължи Леона, — ако Соколите на Ремус искат да получат славата, която по право ни се полага, аз смятам, че не друга, а твоята ръка ще ни я донесе. Но каквото и да стане, ти наистина си заслужи това, Врано.

Леона закачи торквата на шията на момичето.

— Моята шампионка — обяви тя гордо.

Сидоний изрева, другите гладиати последваха примера му и затропаха с крака и запляскаха с ръце. Поразена от несправедливостта, Мия пак погледна към Пеещата сабя. Тя и Фуриян се бяха били с всички сили, бяха рискували, колкото и тя — без тях сама нямаше да победи Ишках. Но само Мия получи хвалбите. Само Мия беше наречена шампион.

Нали за това се труди, напомни си тя.

Трябва да продължиш да играеш играта още няколко седмици.

Поклони се и отвърна с тих глас:

— Оказвате ми голяма чест, домина.

— Честта е за всички ни, Врано. Продължавай да ни прославяш и в Града на костите и мостовете. Но там ти не ще бъдеш облечена в кожени кръпки и парчета стомана, не. Сега ще се биеш под нашите знамена като шампионка. И трябва да изглеждаш подобаващо.

Леона плесна с ръце.

— Погледнете.

От вътрешността на крепостта двамата стражи избутаха на верандата дървена кукла на колелца. Фигурата беше облечена с една от броните, които стояха в преддверието, но Мия разбра, че я бяха прекроили да й е по мярка.

Почти черното желязо беше излъскано до тъмен блясък. На нагръдника беше гравиран реещ се сокол, а наколенниците и раменниците също бяха изработени като соколи в полет. Нагръдникът беше гарниран с плисирана поличка, ръкави от сплетени железни халки, а от раменете се спускаше наметало от кървавочервени пера. Шлемът носеше свирепия и безмилостен лик на Тсана, богинята воин. На колана бяха пъхнати в ножниците им два меча от лийсийска стомана, ако се съдеше по вида им. Двуостър гладиус и дълъг остър като бръснач кинжал, съвършено подходящи за бой в стила Караваджо.

Не ще и дума, това беше една от най-хубавите брони, които Мия беше виждала някога. Но тя сигурно е струвала цяло състояние. Състояние, което Леона не можеше да си позволи.

Сега ще се биеш под нашите знамена като шампионка.

Мия погледна Леона и спотаи въздишката си.

И трябва да изглеждаш подобаващо.

— Благодаря ви, домина — рече тя.

— Ще ми благодариш на Магни — отвърна Леона. — Като ми донесеш поб…

Гласът на донята секна, защото един страж въведе в двора момче с шапка с перо. На бузата му беше дамгосан един-единствен кръг, но беше облечено в скъпа ливрея, посипана със слой прах от пътя. На жакета му беше избродиран Лъвът на Леонид.

— Куриер, мидоня — извести стражът. — Момчето настоява, че въпросът не търпи отлагане.

— Нося писмо от господаря си, вашия баща, милостива доня — изрече момчето с нисък поклон. — Заповядано ми е да го прочета на глас под заплаха от бичуване.

— Чети тогава — заповяда Леона.

Момчето извади руло пергамент с печата на Леонид. То огледа насъбраните гладиати с очевидно смущение. Но зачете с висок и ясен глас.

— Любима дъще,

С радостно сърце те поздравявам за победата ти в Бяла крепост. Признавам си, че след нея очаквах да ме потърсиш, за да злорадстваш, и се изпълвам със задоволство при мисълта, че смирението, на което целях да те науча в детството ти, най-сетне е пуснало корен. Да не бях…

Момчето се запъна, погледна нагоре към Леона и преглътна мъчително.

— Да не бях щадил пръчката толкова великодушно и толкова често.

Неколцина от гладиатите се размърдаха, изгледаха заплашително момчето. Мия усети как забива нокти в дланта си, без да сваля очи от донята. Лицето на Леона не трепна.

Ето защо го мрази и в червата…

Момчето се потеше, драпаше яката на жакета си, сякаш го задушаваше. В отчаяно желание да свърши по-скоро то се покашля и продължи да чете настървено.

— Мои познати търговци, на които имам пълно доверие, ме уведомиха, че колегиум „Ремус“ вече доста време бави плащанията към своите доставчици. В желанието да си спестя унижението да видя как моя кръвна дъщеря се изправя пред съда за неизплатени дългове, аз си позволих волността да изкупя всички задължения от твоите кредитори и да ги събера в една сума, която сега дължиш на колегиума на Леонид и която ежеседмично трупа лихви.

Очите на Леона се разшириха.

— Какво?

— Първата вноска от три хиляди двеста четирийсет и три сребърни свещеника трябва да се изплати в края на месеца, след три седмици, считано от днешна дата. В случай че не успееш да предоставиш исканата сума, аз ще бъда принуден да поискам наказателно обезщетение в магѝстратския съд, където ще предявя претенции за собственост върху колегиума, имотите и други финансови вложения, чрез които да ми бъде възстановено дължимото… Моля те, не си мисли, че тая в сърцето си гняв или злоба към теб, скъпа моя. Това е, както самата ти каза веднъж, просто работа.

Момчето погледна нагоре към Леона и довърши с разтреперано гласче:

— Да можеше скъпата ти майка да види колко далече си стигнала! Засвидетелствам ти най-искреното си уважение, твой любящ баща, Леонид.

В двора се възцари такова гробно мълчание, че Мия можеше да чуе въздишките на Господин Благ. По вида на куриера тя се досети, че горкият негодник нямаше и най-малка представа за съдържанието на писмото, което беше доставил. Момъкът хвърли едно око на Пробуждащия вълните и Ото и ако се съдеше по лицата им, с пълно основание очакваше да го завлекат до скалите и да го изхвърлят в морето.

— Б-баща ви поиска още да ви предам един подарък, мидоня — рече момчето. — За да отпразнувате победата си.

То бръкна във вързопа си, измъкна от него бутилка златнопиво и я остави на пясъка. Кървавочервен етикет отстрани посочваше реколтата.

Албари, седемдесет и четвърта.

Когато Леона видя етикета, цялото й тяло се вцепени. Мия не можеше да предположи защо, но видът на тази бутилка подейства на донята като кръв на бял дракон. Леона си пое въздух с видимо усилие и само треперенето на стиснатите й юмруци издаде гнева й. Ала като изпъчи гърди, тя се обърна към момчето с обичайната си деловитост.

— Предай най-искрената благодарност на баща ми. Извести го, че няма да се наложи намесата на магѝстрата. Той ще получи парите си до края на месеца. Давам дума тук пред всички.

— Да, мидоня — поклони се момъкът и на лицето му се изписа облекчение.

— Сега можеш да си вървиш — изрече тя с леден като стомана глас.

Момчето сне кепето си и хукна толкова бързо, колкото го държаха краката.

— А, момче! — повика го Леона.

Пратеникът се извърна в полугримаса и с повдигнати вежди.

— Д-да, мидоня?

Леона погали с ръка новата броня на Мия и пръстите й се поспряха на дръжката на кинжала.

— Предай, моля те, моите съболезнования на баща ми за убийството на шампионката му. Кажи му, че с нетърпение очаквам да видя как моята Врана отсича главата на следващия гладиат, който се кани да пожертва в Божигроб.

— Д-да, мидоня — запелтечи момчето и побърза да се изпари от двора.

Възцари се тишина, нарушавана единствено от далечните крясъци на чайки и смътната песен на морето. Леона прекоси пясъка, вдигна бутилката златнопиво и се вторачи в етикета. После огледа гладиатите си. По бузите й избиха гневни петна. Бяха се борили с всички сили, бяха стигнали толкова далече, ала дори сега, на косъм от победата, пак се олюляваха на ръба на бездната и гибелта. Откъде, в името на четирите дъщери, щеше да намери толкова много пари?

— Продължавайте да тренирате, Соколи мои — заповяда тя. — Чака ни работа.

Гладиатите отидоха до стойките, взеха тренировъчните си оръжия.

Донята се обърна и се прибра в крепостта.

Аркад я проследи с поглед.

Очите му — две цепки.

Ръцете му в юмруци.

 

 

Леона седеше приведена над търговските книги в кабинета си, окъпана в слънчевата светлина, която се изливаше през еркерния прозорец. Сенките бяха дълги и черни, а една под писалището й имаше по-особени очертания, но донята беше твърде погълната от работата си, за да забележи.

На вратата се почука и с нейно разрешение вътре влезе един от стражите.

— Мидоня — рече той, — екзекутусът моли да поговорите насаме.

— Пусни го — отвърна Леона.

Аркад влезе, дрън туп, дрън туп, и стражът затвори вратата зад него. Леона не отдели поглед от сметките си, а перото в пръстите й продължи да изписва числата с ясния й изящен почерк. Албарито от седемдесет и четвърта стоеше неотворено на писалището до нея. Аркад спря наблизо, погледна бутилката, премести тежестта си.

— Какво ви води, екзекутус? — попита донята, без да вдига глава.

— Аз… исках да видя дали сте добре, домина.

— И защо да не съм?

— Писмото от баща ви…

Леона застина и най-накрая вдигна глава.

— Подаръкът е мил жест от страна на баща ми. — Тя хвърли око на шишето. — Учудвам се, че помни реколтата.

— Аз знаех, че е един от най-жестоките хора, но… — Аркад въздъхна с тих скръбен глас. — Майка ви беше прекрасна жена, мидоня. Не заслужавате такава обида. Тя също не заслужаваше това, което той й стори.

— Аркад, той я би до смърт с бутилка златнопиво. — Гласът на Леона затрепери. — Защото разля чашата му по време на вечерята. Кой заслужава такава участ?

Екзекутусът заразглежда дъсчения под, като че ли търсеше там какво да каже. На пясъка той беше бог, но тук, в уединението на кабинета на донята, под светлосиния й взор изглеждаше безпомощен като новородено.

— Ако някога…

Той замълча и преглътна тежко. Пое си въздух, сякаш се канеше да скочи във вода.

— Ако някога потърсите утеха… искам да кажа, ако някога поискате да поговорите…

Леона наклони глава и погледна екзекутуса в очите.

— Много мило от твоя страна, Аркад. Но не мисля, че е уместно.

Той хвърли поглед през прозореца към лазарета в двора, където лежеше Фуриян.

— Уместно? — повтори въпросително.

— Аз вече не съм момиченцето, което ходеше на пръсти от страх да не разсърди звяра, под чийто покрив живееше. Не съм момиченцето, което се свиваше под масата, когато онази бутилка падаше, отново и отново, и отново. Аз съм сангуила. Аз съм домината на този колегиум. Ти си моят екзекутус. А евтиният театър на баща ми може да послужи само да затвърди решителността ми да се изправя като победител в Божигроб.

Аркад само я гледаше, без да крие тъгата и гнева на лицето си.

— Не ми трябва утеха — продължи Леона и очите й светнаха яростно. — Искам да видя онзи мерзавец на колене. Ако желаеш да ми служиш, Аркад, моля те, върши онази работа, за която ти плащам. Донеси ми победата.

Леона се приведе над сметките в книжата и подпря глава на една ръка.

— Можеш да си вървиш.

В един миг на пустота Аркад остана напълно безмълвен.

Но накрая…

— Вашият шепот — измърмори той — е мое желание.

Едрият мъж се обърна и с куцукане излезе от кабинета, като затвори вратата след себе си. Леона на мига пусна перото. Стисна устни и зарида на пресекулки. Обърса гневно очите си.

Сълзите я надвиха и тя се обърна към бутилката на писалището. Слънцето се отразяваше в стъклото. В кървавочервения етикет.

Леона отпусна глава, вълните кестенява коса скриха очите й.

— Татко! — изсъска тя в безсилието си.

На вратата се почука.

— Четири дъщери, сега пък кой е? — попита тя.

— Простете, мидоня! — Стражът надникна извинително. — Магѝстрата иска да говори с вас.

Леона въздъхна, приглади косата от лицето си.

— Много добре.

Възрастната жена влезе и затвори след себе си. Леона седна с изправени рамене в креслото и с перо в ръката — цветуща картина на спокойствието. Магѝстрата застана пред нея, кимна с глава и завъртя дългата си плитка сива коса.

— Какво има, Антеа?

— Домина, знаеш, че винаги съм ти служила вярно. — Дойката хвърли око към бутилката златнопиво и в очите и светна безпокойство. — И никога не бих пожелала да ти причиня злина.

— Разбира се.

— Знам, че баща ти те притиска финансово. Не желаех да стоварвам още една грижа на главата ти. Водих вътрешна борба дали да ти съобщя, но…

— Антеа — прекъсна я спокойно Леона. — Изплюй камъчето.

— Става дума за Аркад, домина.

Леона погледна към вратата, през която екзекутусът тъкмо беше излязъл.

— Какво за него?

— Той знае.

Домината остави перото и се облегна намръщена назад.

— Какво знае?

— Леона — повтори магѝстрата. — Той знае.

 

 

Мия седеше в лазарета, заслушана в нивганощните ветрове, които подухваха от океана. Слабата прохлада след жегата беше добре дошла, но не й бе достатъчна да диша леко. Докато примижаваше срещу хоризонта по-рано, на нея й се стори, че вижда третото слънце да виси в готовност на края на света. Скоро то щеше да изгрее, щеше да започне пълна светлина, ужасна жега, жужащи тълпи и морета, морета от кръв.

През каменните стени от столовата се чуваха гласовете на другите гладиати и Мия успя да различи Касапина, който се оплакваше от качеството на „яхнията“ на Пръста. През силния смях и дюдюканията на събратята измършавелият готвач съобщи на висок глас на Касапина от Амай къде може да си навре въпросната яхния, щом не му харесва.^[1]

Усмивката на Мия се превърна в гримаса, докато Магот мажеше бузата й с алое и вечен джоджен и лекото щипване пропълзя в раната й. Магот кимна на себе си, омота лицето й в чиста превръзка и я върза внимателно на възел.

— Добре зараства. Следващия път ще свалим превръзката.

— Да, благодаря ти.

— Горе главата, Гардже — чу се изнемощял глас зад нея. — Каквато си ми хубавица, имаш нужда от два-три белега, за да станеш истински гладиат.

Мия се обърна към Пеещата сабя, която се прозя и се надигна да седне.

— Ами ако това е вярно — усмихна се момичето, — ти си най-истинският гладиат, който някога е вървял по тези пясъци, Сабьо.

— Да — подсмихна се жената. Тя вдигна дясната си ръка, която продължаваше да е увита в марли. — Тази ще бъде изключително красива, това е сигурно.

— Можеш ли да я движиш вече? — попита сърдечно Мия.

Пеещата сабя погледна Магот, поклати глава.

— Това са едва първите дни — заяви момиченцето. — Прекалено рано е да се каже.

Мия и другата жена си размениха неспокоен поглед, но замълчаха. Влезе Пръста, който носеше върху дървен поднос четири димящи купи. Когато той остави товара си с превзет жест, Мия го огледа от глава до пети, като се питаше колко ли човешки крайници е използвал този път в творението си.

— Вечерята — обяви той. — Яжте, докато е топла.

— Превъзходно — усмихна се Магот. — Благодаря ти, Пръст.

Мъжът разроши косата й и затътри краката си обратно към кухнята. Мия повдигна вежди.

— Превъзходно? — повтори тя, щом готвачът се отдалечи достатъчно, за да не я чуе. — От всички думи на света, Магот, последната, която бих използвала, за да опиша яхниите на Пръста, е „превъзходно“.

— Зависи как си отраснала — сви рамене момичето. — Повярвай ми, ако си яла суров плъх с голи ръце, ставаш по-малко придирчива към готвенето.

Мия кимна, захапа устната си. Отново й направи впечатление колко много това момиченце й напомня за нея самата. Беше отраснала груба и дръзка, точно като Мия, след като остана без родители. Не се боеше да казва какво мисли. Може би беше прекалено умна. Но знаеше, че не бива. Знаеше, че това е слабост.

Мия я харесваше.

— Справедлива забележка — усмихна се тя. — Моите извинения.

— Искаш ли, или не искаш?

— Дай тогава едната купа насам.

Магот й подаде купата и повдигна вежди към другата си пациентка.

— Пееща сабьо?

— Моите благодарности.

Жената остави купата на камъка до нея. Мия внимателно наблюдаваше как тя загреба с лъжицата с лявата си ръка. И се зачуди какво ли ще стане с нея, ако ръката й, с която държеше меча, никога не заздравее. Колко бързо този свят ще се отърве от гладиат, който не може да вдигне сабя?

В лазарета се шмугна Зъб. Едрият мастиф погледна нагоре към чинията на Мия и размаха опашка с надежда. Тя се наведе и го почеса по ушите, но запази вечерята за себе си и попита:

— Какво е състоянието на Фуриян?

Магот кимна към Непадналия и заговори с пълна уста:

— Ела да видиш.

Мия остави купата си настрани и се навдигна с гримаса — ребрата още я наболяваха, ала друго лекарство нямаше, освен да ги движи колкото е възможно по-малко. Тя се доближи до спящия Фуриян, сянката й затрепери, познатият глад, който нямаше нищо общо с чакащата я вечеря, се надигна в корема й.

Честно казано, Непадналия изглеждаше малко по-добре. Цветът се завръщаше на лицето му и температурата беше поспаднала. С известен страх и трепет Мия отмести превръзката и надникна. Раните несъмнено бяха ужасяващи; отровата на коприненката беше изгорила кожата и месата на гърдите и гърлото му. Но вместо загнилата сълзяща плът, която беше видяла последно, раните бяха чисти, здрави, розови. На Мия още й се повдигаше от гледката на тлъстите личинки, които пълзяха и се гърчеха в пролуките на Фурияновата кожа, а и далеч не миришеше на рози. Но слава на Черната майка, от гниещата плът нямаше и помен.

— Невероятно! — измърмори Пеещата сабя.

— Отвратително! — изрече Мия.

Усетила гадене, тя най-накрая се отказа от вечерята си в полза на Зъб, който изджавка и залапа лакомо и с наслада.

— Но да, невероятно е — призна Мия. — Отлична работа, Магот.

Момичето размаха лъжицата си като кралица.

— Твърде мила сте, мидоня. Твърде мила.

— Какво следва сега?

— Това е повече изкуство, отколкото наука, нали? — отвърна Магот и обърса носа си с ръка. — Мисля, че след няколко дена ще можем да махнем ларвите. Мама ми казваше да ги давя в горещ оцет, но аз изпитвам угризения на съвестта след всичката работа, която са свършили. След това ще се грижим раната да стои чиста, ще я мажем с мехлем, а него ще държим упоен. Температурата продължава ту да пада, ту да се покачва и при лош късмет инфекцията може да се върне. Още много път го чака, докато излезе от пустинята, но шансовете му се подобряват.

— Дали ще може да се бие на Магни? — попита Пеещата сабя.

— Потърпи де — отвърна момиченцето. — Аз не съм проклет чудотворец.

— На мен това ми прилича на чудо. — Мия заклати възхитено глава, усмихна се на детето. — Наистина ли твоята мама те е научила на всичко това?

— Да. Можеше и на още да ме научи, ако имаше повече време. Понякога се питам какви ли тайни отнесе в гроба си.

— Да — въздъхна Мия. — Знам какво искаш да кажеш.

Магот разбърка яхнията из купичката, захапа устна.

— Смешно е, но си мислех… когато пратиш някого на онзи свят, ти не пращаш само него, нали така? Пращаш също всичко, което той е бил. — Момиченцето примижа срещу Пеещата сабя. — Случва ли ти се да мислиш за това? Когато убиваш на арената?

— Не — отсече жената. — Този път води до лудост.

— Тогава за какво си мислиш? — попита Магот и лапна още една лъжица.

— Мисля си по-добре те, отколкото аз — призна Пеещата сабя.

Момиченцето се обърна към Мия и попита с пълна уста:

— Ами ти, Врано? Ти мислиш ли за всичко, което пращаш на онзи свят?

Мия отвори уста, но не намери думи и замълча.

Истината беше, че тя действително мислеше за хората, които беше пратила в гроба. И то, както се оказваше, все повече и повече. Луминатите, които беше изклала в Планината — тях лесно можеше да оправдае. Но всички след това? Сенаторския син и магѝстратите, които беше убила, без да знае, че работи за Скайва? Онези мъже в Ямата във Висящите градини? Гладиатите, които беше посякла на арената? По един или друг начин те всички бяха проправили пътя й дотук — само на няколко седмици от гърлата на консула и кардинала. Но доколко това я оневиняваше?

— Мисля, че целта оправдава средствата — отговори тя. — Дотогава, докато аз не стана средството.

— Наистина ли вярваш в това?

— Нямам избор.

— Аха — усмихна се тъжно Магот. — По-добре ти, отколкото аз.

Зъб изскимтя, облиза пръстите на Мия с равния си розов език.

— Съжалявам, момчето ми — рече тя и коленичи да го погали по брадичката. — Ти всичко изяде. Учудва ме, че ти остана място за още.

Мастифът пак изскимтя, този път по-дълбоко, и се облиза. Подуши ръката й, като обикаляше в кръг, свил късата си опашка между краката си. Той седна, закашля се сухо като задавен от топка косми. И като погледна Мия с големите си кафяви очи, кучето повърна на пода яркочервена кръв.

— Зъбите на Гърлото! — изруга Мия и се дръпна назад.

Купичката падна от ръцете на Магот и яхнията опръска камъните.

— Врано…

Мия погледна нагоре и видя от устните на момиченцето да се стича струйка кръв.

— Не се чувствам д-добре… — прошепна тя.

— О, по дяволите! — изрече тихо Мия.

Магот се свлече от каменната маса, изкашля храчка кръв. Мия притича до нея и я подхвана, преди да падне. Погледна Пеещата сабя. Жената тъкмо отри устните си и като отдръпна ръката си, кокалчетата й бяха почервенели от кръв. Пред погледа на Мия тя се стисна за корема и изкашля кръв върху камъните.

Мия погледна Зъб, който се беше свил на кравай в локва съсирена кръв.

Празната купичка, от която кучето беше излапало нейната вечеря…

— О, по дяволите…

Отрова.

— Помогнете ми! — извика тя с цяло гърло. — Помощ!

От верандата се чуха болезнени викове, смутени ругатни, сподавена кашлица. Мия гушна Магот, затътри се до вратата на лазарета и видя, че всички гладиати в колегиума са на колене или по гръб, устите и ръцете им са изцапани с кръв, по масите и пода са разсипани съдинките с яхния. Магот простена и изкашля нова храчка кръв върху гърдите на Мия. Загубил ума и дума, Пръста гледаше опулено, неколцина стражи стояха слисани наблизо.

— Не стойте така, по дяволите, помогнете ми! — изкрещя Мия.

Пръста видя Магот в ръцете на Мия и отиде куцешката при нея. Някъде в къщата някой заби тревога. С общи усилия Мия и Пръста отнесоха Магот обратно в лазарета, положиха я върху една каменна маса. Пеещата сабя се беше свлякла, от устата й течеше кръв. Мия се озърна наоколо, умът й препускаше. Тя коленичи до купичката на Магот, потопи пръста си в яхнията, опита я и плю. Под солта и подправките манджата горчеше с метален вкус. Всички познания, които я бяха направили любимата ученичка на Паякоубийцата, закръжиха в главата й и тя отново и отново си повтори четирите принципа на отровителството.

Приемане: чрез поглъщане.

Действие: смъртоносно.

Бързина: пет минути или по-малко.

Местонахождение: стомах и черва.

Очите на Мия се ококориха, отговорът тутакси й просветна.

— Това е Елегия — обърна се тя към Пръста.

— Сигурна…

— Да, сигурна съм, по дяволите. Имаш ли краве мляко в кухнята? Или сметана?

— Имам козе мляко за чая на донята.

— Сложи го да ври. Всичкото. На мига!

— Но аз…

— Тичай, Пръст!

Готвачът закуцука навън, а Мия затършува между бурканите и стъклениците на Магот. Елегията беше смъртоносна отрова, сравнително трудна за забъркване, освен ако не знаеш с какво си се захванал. Но това беше една от първите отрови, които Меркурио я беше научил да вари, а противоотровата, ако и да не беше много добре известна, беше лесна за приготвяне за едно острие на Нашата Господарка на Благословеното Убийство. Благодарна, че донята позволи на Магот да попълни запасите си, Мия преобърна лавиците, за да вземе това, което й трябваше.

Ведърбурен. Вейче. Млечен бодил…

— Четири дъщери…

Обърна се и видя на прага на лазарета доня Леона, която беше по нощница. До нея стоеше магѝстрата с изписан на лицето ужас, докато камбаната за тревога продължаваше да бие.

— Какво, в името на Всевиждащия… — отрони Леона.

— Отрова — обясни Мия. — Сипали са Елегия във вечерята. Нямаме много време. Не мога да намеря проклетия сребърен нитрат… Имате ли огледало?

Лицето на донята беше вперено в това на Магот и тя гледаше как кръвта се процежда от устните й.

— Леона! — изкрещя Мия. — Имате ли огледало?

Жената примигна, видя Мия.

— Д-Да.

— Донесете го в кухнята. Веднага! — Тя се обърна към стражите, които кръжаха около господарката си. — Вие, пренесете Магот, вие двамата, донесете Пеещата сабя. По-бързо!

— Правете каквото ви казва! — изрева Леона.

Мия събра стъклениците и бурканите и хукна през двора, следвана от стражите, а в това време Леона се втурна нагоре към стаята си. Чуваше Магот да кашля, а Пеещата сабя да стене. Верандата приличаше на бойно поле, гладиатите лежаха в локви кръв. Пробуждащия вълните беше по очи, Брин се подпираше на маса и от устните й се стичаха дебели ивици кръв и слуз, Сидоний лежеше по гръб. Насред тоя мор стоеше ококореният и ужасѐн екзекутус.

— Аркад, обърни Сидоний на една страна! — подвикна Мия тичешком. — Обърни всички, които са по гръб, или ще се удавят в собствената си кръв!

В кухнята Пръста се беше привел над голямо гърне и бъркаше врящото в него мляко. Мия го избута и започна да сипва съставките, като внимателно мереше дозите, нищо, че бързаше. Нямаше никакво време за губене — всяка секунда приближаваше Магот и другите към смъртта. Но както винаги спътниците в сянката й поддържаха самообладанието й и ръцете й не трепваха. Първо правило в отровителството — лошо забърканата противоотрова е толкова безполезна, колкото никаква противоотрова.

Стражите сложиха Магот на кухненската пейка зад нея. Момичето беше смъртнобледо, стенеше и повърна нова бучка кръв.

— Пазете я да не се задави! Трябва да може да диша!

Пот в очите й. Пулсът гърмеше под кожата й. Магот пак се закашля и на устните й се изду яркочервен балон.

— Дишай, Магот, чуваш ли ме?

Леона пристигна с голямо овално огледало, взето от стената в спалнята й.

— Това ще…

Мия го грабна от ръцете й, взе един кухненски нож и отлепи огледалото от рамката. Обърна го с гърба му и започна яростно да дялка отразяващия слой сребърен нитрат. По кухненската пейка се посипаха лъскави метални стружки. Магот пак се закашля, главата се залюля на раменете й, сякаш беше със счупен врат.

— Врано, тя спря да диша! — извика магѝстрата.

— Магот, не умирай в ръцете ми! — извика Мия през рамо.

Тя събра нитратените стружки и ги счука на прах в едно хаванче. Пак избута Пръста настрани и прибави праха към врящата смес на печката. Във въздуха се разнесе мирис на топящ се метал. Погледна през рамо и видя, че Магот се гърчи в конвулсии в ръцете на Леона. От устните й се изляха молитви към Черната майка, Четирите дъщери, изобщо към всеки, който слушаше.

— Моля те — шепнеше тя. — Моля те, моля те, моля те…

Сместа беше готова. Мия загреба солидна доза в една глинена чашка и се обърна към момиченцето зад нея. Магот беше бледа като смъртница, неподвижна като повърхността на езеро. Очите на донята се бяха разширили, нощницата и ръцете й бяха изпръскани с кръвта на момичето.

— Занеси по една чаша на всички натровени — подкани тя Пръста. — Първо на тези, които са в безсъзнание. Накарай ги да изпият поне по три глътки, вземи фуния, ако е необходимо. По-скоро, по-скоро!

Запъхтяна, Мия издърпа Магот от ръцете на Леона. Положи момичето по гръб, изтри кървавата пяна от устните й, отвори насила устата й. Без да трепнат ръцете й, тя изля значителна част в гърлото на момичето.

— Гълтай, миличка — прошепна тя и заразтрива гръкляна й. — Гълтай.

Магот не чуваше. Напълно сигурно беше, че и не преглъща. Мия я вдигна да седне, противоотровата се изля от устните на момиченцето. Леона и магѝстрата я подкрепиха от двете страни, а Мия наклони главата й назад и изля още от течността в отворената й уста.

— Преглътни, Магот — умолително повтаряше тя. — Моля те.

Мия разтри гърлото й, нежно я разтърси. Магот не реагираше, не помръдваше, не дишаше. Лежеше отпуснато в ръцете им като някаква счупена кукла. Острието в нея беше виждала всичко това и преди. Но момичето в нея, момичето, което гледаше Магот и виждаше слабо отражение на себе си, отказваше да повярва. То се молеше за някакво чудо като в книжките, които четеше като дете. Някой принц да влети на сребрист кон и да събуди Магот с целувка. Някоя фея кръстница с пълни с вълшебства джобове и желания, които не щади.

Мия усети парещите сълзи в очите си, смазващата тежест на раменете си. В корема й се зараждаше вик, но гласът й беше само шепот:

— Хайде, миличка.

Смешно е, но си мислех… когато пратиш някого на онзи свят, ти не пращаш само него, нали така?

Леона погледна Мия с разширени от ужас очи, по бузите й се стичаха сълзи.

— Врано?

Пращаш също всичко, което той е бил.

— Моля те — не се отказваше Мия.

Случва ли ти се да мислиш за това?

Чашката се изплъзна от пръстите на Мия и се разби на пода.

Случва ли ти се да мислиш за това?