Джей Кристоф
Божигроб (34)

31.
Пълна светлина

Божигроб.

Мия стоеше на палубата на „Славната хрътка“, морският вятър развяваше косата й, а тя се взираше в Града на костите и мостовете. Пристанището беше претъпкано със стотици платна, пръснати по килима от сини вълнички — хората пристигаха от всички краища, за да честват най-големия празник на Аа в славната столица на републиката.

Най-накрая беше дошла пълна светлина.

Когато отплаваха от Вранско гнездо, Сааи, това светлосиньо кълбо, най-сетне се беше издигнал на хоризонта при златния и червения си събрат в небето. Слънцата припичаха и жегата мореше Мия. Окаян също като нея, Господин Благ се беше свил в сянката й. Тя чувстваше как цялата ярост на Бащата на Светлината се сипе върху й като удари на чук по наковалня. Със сведена глава крачеше насам-натам по палубата над хората, които до неотдавна наричаше свои приятели.

В трюма Сидоний и другите бяха оковани с вериги на ръцете и краката. Те се бяха държали храбро, кълняха се, че ще убият всеки от стражите на Леона, който слезе при тях, но след три дни без вода в тази адска жега бяха останали съвсем без сили. На петия ден стражите нахлуха в трюма и им туриха вериги. Оттогава всеки ден им даваха храна и вода — все пак трябваше да бъдат в добро здраве, за да държат оръжието в смъртоносните игри.

Мия успя да избегне ареста само защото беше помогнала да заловят метежниците, а Фуриян, защото пазеше леглото и заради показанията на Леона, които тя даде под клетва пред администратиите. Донята беше взела предплата от Варо Кайто за продажбата на четата си, но щом из Врански отдих плъзнаха слухове за въстанието, тя не можа да приключи сделката — та кой би бил такъв глупак, че да купи сюрия гладиати, които са се вдигнали на бунт срещу господарката си.

И тъй, донята просто открадна предплатата на Кайто, пое по живописния морски път към Божигроб и остави мислите за оскърбения търговец на плът за времето, когато се завърне ликуващо от столицата. Със задигнатите пари, наградата от Бяла крепост и малкото възнаграждение, което щяха да й платят за смъртоносните игри, щеше да се справи с първото плащане към баща си. Но ако не си тръгнеше от Божигроб с победа във Венатус Магни, щеше да бъде напълно разорена.

Всичко щеше да се реши от този единствен мач.

Всичко.

Мия облегна ръце на перилата на „Хрътката“, слънчевата светлина блестеше ярко върху лицето на океана. Опита се да усуче сенките в краката си, но й беше почти невъзможно; стискаше хлабаво мрака, сякаш се мъчеше да хване дим. Допускаше, че това е нормално. Силата й беше в зенита си по пъленмрак и беше логично да е най-немощна, когато Бащата на Светлината беше най-могъщ на небето. Шансовете й на Магни намаляваха.

Тя се взираше с буца на гърлото към голямата айтриянска столица. Месеци бяха минали, откакто за последно я беше видяла. Потни, кървави, печални месеци. Градът се простираше пред погледа й, надробеният архипелаг трепкаше под светлината на слънцата. Всеки квадратен метър беше покрит с къщи, бараки и елегантни вили, които бяха полепнали по брега като морски жълъди по корпуса на галера. Над катедралните шпилове, Бойните пехотинци с техните застрашителни размери и сградата на Сената се издигаха Ребрата — великолепните вкостенели кули се протягаха високо в небесата, светлият им бял блясък заслепяваше окото.

По-голямата част от детството си беше прекарала тук в апартамента на родителите си. Честно казано, много по-голяма част, отколкото във Вранско гнездо. Седеше с майка си и прислугата, играеше си с братчето си. Ако Вранско гнездо беше техният спасителен остров, то Божигроб беше техният свят. Тя така и не успяваше да устои на притеглянето му за дълго.

Споменът за семейството сви болезнено сърцето й, очите й се премрежиха. Всичко, което беше разрушила и задигнала, всички хора, чийто живот беше отнела, дългите пътища, които беше извървяла, годините, които прекара в учене — всичко това скоро щеше да получи оправданието си. След два кратки дни започваха игрите. След два кратки дни щеше да се бори за живота си, да застане на окървавения пясък пред Дуомо и Скайва и да изкрещи името си, когато разпори гърлата им от ухо до ухо.

Ще си заслужава.

Тя погледна през рамо към сенките в трюма под краката й. Усещаше погледите им. Те я бяха наричали приятел.

Всичко ще си заслужава.

— Знаех, че си сурова, Врано — каза един глас зад нея. — Но досега не съм предполагал колко много лед тече в жилите ти.

Мия се взираше в силуета на града, Фуриян застана до нея край перилата. Морският бриз развяваше дългата черна коса на Непадналия, върху бронзовата му кожа блестеше тънък слой пот. Гърдите му бяха покрити с дупчици и белези, коричката още не беше паднала, но след триседмичната почивка на борда на кораба той беше почти здрав. Въпреки трите горящи слънца над главите им сянката на Мия потрепери, когато той се приближи. Тя погледна в краката им и видя, че Фурияновата направи същото.

— Какво искаш да кажеш?

Фуриян погледна към Града на костите и мостовете, присви черните си очи срещу светлината.

— Разбрах, че ти ще държиш меча на смъртоносните игри.

— Домината се нуждае от наградата.

— О, това ми е ясно — кимна Фуриян. — Знам още, че домината има право да посочи екзекутора им. Само че не ми се вярваше, че ти ще поискаш да пратиш Сидоний и другите в гроба.

— Ние с теб сме единствените гладиати на домината, които стоят на краката си, Фуриян. Раните ти не са заздравели още, за да рискува да те пусне на Магни. Ако домината не желае наградата от екзекуцията да отиде в чужди ръце, на кого друг да заложи? Да набута един меч в ръцете на дойката и да я помоли тя да свърши работата?

Фуриян се усмихна.

— Ето това ще си струва да се види.

— Да — въздъхна Мия. — И още как.

Усмивката на Фуриян бавно изчезна от устните му и той сниши гласа си до шепот:

— Защо го направи? Отдавна се каня да те питам.

Мия му хвърли кос поглед и сви устни.

— Кое?

— Знаеш за какво говоря — изръмжа той. — Пеещата сабя и другите си мислеха, че си им приятелка. Но ето домината ми казва, че още щом си научила за плана им, си изприпкала при нея. И не стига, че си осуетила бягството им, ами си измислила как да ги хванат живи, за да могат да си получат наказанието пред тълпата.

— Ако ги бяха убили при бягството им, домината нямаше да си върне и един просяк от загубата им. Леонид щеше да затвори колегиума. Нямаше да сме тук. А сега с наградата от Бяла крепост и смъртоносните игри…

— Да, да, това ми е ясно — раздразнено изръмжа Фуриян. — Не разбирам обаче защо не им помогна.

— Защото не съм някаква си героиня, Фуриян. Щом искат помощ, да си помогнат сами.

Мия се обърна да си тръгне, но Непадналия я сграбчи за ръката и оголи зъби.

— Коя, ’паст те взела, си ти? — попита той. — Не си някое безименно девойче от Малкия Лийс, това е сигурно. Поглеждам в очите ти и виждам стремеж. Виждам замисъл. Откакто прекрачи прага на колегиума ни, усещам пръста ти във всичко. Като някой мрачен кукловод, който вечно дърпа конците на нас, марионетките.

Мия издърпа ръката си и изръмжа.

— Не ме докосвай.

— Ти не храниш вярност към Леона — изръмжа Фуриян. — Сега вече знам това. Дори на игрите в Бяла крепост, когато рискува живота си, за да спасиш Пеещата сабя, всичко е било за собствената ти изгода. Ти си предала тези, които те наричаха сестра. Убиваше, лъжеше, крадеше и всичко това, за да се изправиш на пясъците на Магни, когато можеше да се промъкнеш между сенките и по всяко време да си върнеш свободата. И така, какво, в името на Всевиждащия, търсиш тук?

Мия се взираше в ожесточените шоколадови очи, мракът в краката й потрепваше. По-рано беше мислила, че с Фуриян си приличат колкото пълна светлина и пълен мрак. Но сега виждаше, че се е лъгала. Виждаше приликите помежду им, които проникваха чак в кръвта и костите им. И двамата бяха заложници на миналото си. И двамата бяха обсебени до лудост от спечелването на Магни — Фуриян заради спасението си, а Мия заради отмъщението.

Тя стисна челюст, разклати глава. Изкушаваше се да му отговори. Да погледне в очите му и да види дали ще я разбере поне малко. Тъкмо той трябваше да я разбере. Но би било напразно и тя го знаеше. Фуриян търсеше прошка за греховете си от ръцете на един бог. Мия искаше да порази ръцете на същия този бог за техните собствени грехове. За да може единият от тях да стане победител, другият трябваше да падне победен. И нито единият нямаше да отстъпи, за да може другият да спечели. Това не беше приказка. Тях не ги свързваше любов. Нито дружба. Само съперничество.

И то щеше да свърши само по един начин.

— Върви да си починеш, Фуриян — рече му Мия и обърна очи към ослепителния хоризонт. — Ще ти е нужно в края на седмицата.

 

 

Кап.

На гърлото й сребро.

Кап.

В нозете й камък.

Кап.

В сърцето й желязо.

Мия седеше в мрака под арената и се ослушваше. От тавана капеше солена вода и се пръскаше по пода на килията. Толкова много години. Толкова дълъг път.

А утре, по един или друг начин, всичко щеше да свърши.

Свалиха ги на брега предишния ден, щом като администратиите изпратиха одобрението си за смъртоносните игри. Календарът беше претрупан — игрите вървяха вече пети ден и държавата беше убила стотици затворници за това време. Едиториите с мъка успяха да сбутат още една смъртоносна игра в утрешните празненства, но цял обор безнравствени гладиати можеха да дадат лош пример на другите колегиуми. И тъй, Соколите на Ремус щяха да получат справедливост в един петминутен прозорец след последното състезание на еквилаите. Животът им щеше да угасне, докато хората се редяха за храна или притичваха до тоалетните преди главното събитие.

А след обяда, след тяхното убийство, започваха Магни.

Кап.

Кап.

Мия седеше сама в килията си и слушаше веселието, рева на колосалната тълпа, която тресеше камъка под нозете й. Шампионите на всеки колегиум имаха право на малко уединение — стените бяха от камък, леглото беше чисто, два малки алхимични глобуса хвърляха постоянна топла светлина. През малък отвор в тежката дъбова врата се носеше полъх на свеж въздух, миризмата от кухните, дъх на кръв, грес и желязо. Мислеше си в какви ли условия държаха Сидоний и другите. Какво ли още трябваше да изтърпят по принуда, преди да излязат за последно на пясъка. Господин Благ седеше в сянката и я наблюдаваше с не-очите си. Шепнеше й, че скоро, все едно как, всичко това ще свърши.

Тя не отвърна.

Когато вчера ги поведоха с Фуриян през претъпкания с народ квартал на реброродените, за да ги вкарат във вътрешността на божигробската арена, огромните размери на постройката й вдъхнаха страхопочитание. Естествено, тя я беше виждала като дете, но никога от толкова близо. Грамадният овал на арената беше издълбан направо в самия Гръбнак, разстилаше се на триста метра, а концентричните кръгове на местата за зрителите достигаха до четири нива на височина. Изящни сводове и колони с канелюри, навсякъде чист мрамор и гробнакост, скулптури на Всевиждащия и четирите му дъщери опасваха външния пръстен. Това беше чудо на архитектурата, свидетелство за изобретателността на хората, които го бяха проектирали, страданието на робите, които го бяха построили, паметник на грандиозното величие, на въображението и най-вече на жестокостта на Айтриянската република.^[1]

Венатус свърши за деня, множеството се изливаше на улицата с грейнали усмивки и ококорени очи. Над целия град се носеше звънът на катедралните камбани и приканваше вярващите на литургия. Трите очи на Всевиждащия бяха отворени на небето и по-благочестивите граждани на републиката се приготвяха за нивганощ в молитви и публична набожност, а не толкова религиозните — за вечер на потаен разврат.

Вълнението беше алхимично, очакването на Магни беше стигнало замайващи висоти. Мия чуваше подрънкването на големите мекверки под нея, докато свещениците от Железния колегиум проверяваха дали всичко е готово за утрешния ден. Това беше най-голямото събитие в айтриянския календар — празник, който честваше републиката и Бога на Светлината. На другия ден пред учудените очи на тълпата щеше да се разиграе най-великото зрелище под слънцата, самият консул щеше да сложи венец от злато на най-могъщия воин, докато Ръката на самия Бог щеше да му подари свободата.

Все неща, от които се раждат легендите.

Кап.

Мия се взираше в нищото.

Кап.

Мълчеше.

Кап.

Вслушваше се в ехото на отиващото си многолюдие и на стъпките на легионерите, които патрулираха из вътрешностите на арената, в шума на метлата на роба, който чистеше коридора отвън. Но най-вече в мислите в главата си.

Няма да умра тук.

Разклати глава, стисна юмруци.

Чакат ме още твърде много убийства.

Робът с метлата спря пред вратата й. Тя чу шепот на дреха, тиха песен на метал върху метал, нежно щракване на мекверка на вратата. Един мъж влезе, като замиташе, с превит от старост гръб, а сивата му рошава коса стърчеше непокорно над чифт проницателни познати очи.

— Така — рече старецът и затвори вратата. — За удобствата не си струва човек да праща писмо до вкъщи, но населението на това място е направо ужасно.

— Меркурио!

Мия скочи от пода и се хвърли в прегръдката му. Епископът на Божигроб се усмихна широко и бурно я притисна. Тя едва не се разрида, усещайки как скръбта и болката от последните дни внезапно олекват. Напрежението като кръв се оттече от нозете й в бездушния камък под нея. Стискаше стареца с такава сила, че той се затрудняваше да диша. Потупа я по гърба, докато тя го пусна и обърса с юмрук очите си.

— ’Паст и кръв, толкова се радвам да те видя — изрече тя шепнешком.

— И аз тебе, Гардже — усмихна се старият й учител.

— Добре изглеждаш.

— И по-добре си изглеждала — отвърна той и погали белега на бузата й. — Как я караш тук?

— Горе-долу — сви рамене тя. — Трудно владея сенките заради пълната светлина. Храната е помия. И умирам за едно цигарило.

— Ами за първите две нищо не мога да направя — отвърна епископът. — Но третото…

Меркурио бръкна в овехтялата си туника и извади оттам тънка сребърна табакера. Лицето на Мия се озари, когато той измъкна по едно цигарило за двамата и ги запали с малка кремъчна кутия. Тя грабна хищно подаръка от ръката на стареца и всмука дима в дробовете си, като че животът й зависеше от това. Въздъхна шумно, облегна се на стената и отпусна глава назад, издиша струйка сив дим с дъх на карамфил и облиза захарта от устните си.

— „Черен Дориан“ — каза с въздишка.

— Най-добрите цигарилоси в Гроба — усмихна се Меркурио.

— Зъбите на Гърлото, иде ми да те разцелувам…

— Запази признателността си за утре. Може да ми благодариш, като се постараеш да не ти видят сметката.

— Там е номерът — отвърна тя.

— Нашата млада доня Ярнхайм ме държеше в течение на подробностите около приключенията ви — продължи Меркурио. — Слава на Черната майка, че не ми пращаше редовно писма, иначе щях да получа инфаркт.

— Признавам, че планът малко се… обърка.

— Малко ли? Всичко върви наопаки, Мия. Солис се е залепил за мен като евтина коприна на момче за любов за два просяка. Досега добре го баламосвах, но търпението му се изчерпва. — Меркурио направи гримаса и дръпна от цигарилото си. — Само да знаеш — докато разговаряме, ти пътуваш из северен Ваан. Изпуснала си с един ден човека с картата в крепостта Леш.

— Било е небрежно от моя страна — измърмори Мия.

— Така е, ама ти никога не си била най-надарената ми ученичка.

Мия се подсмихна и напълни отново дробовете си с топъл сладък дим.

— Между другото, няколко дни след като замина, имах посещение. Една твоя приятелка дойде да ме търси в некропола.

— Аз нямам приятели, Меркурио, ти знаеш това.

— Момиче на име Бел? Каза, че ти си я изпратила.

Мия примигна и бавно като крадец споменът се промъкна в главата й. Сети се за четиринайсетгодишното момиче в публичния дом на браавите със сцепената устна и мъката в очите.

— Дошла е да те търси? — Мия се усмихна. — Браво на нея.

— Мия, не ми е занаят да прибирам от улицата всяко заблудено дете — изръмжа той. — Аз съм епископ на Нашата Господарка на Благословеното Убийство, не надзирател в приют.

Мия скръсти ръце, впери в Меркурио черния си поглед.

— Аз си спомням едно загубило се дете, което не чак толкова отдавна влезе в Антикварницата на Меркурио — рече тя. — Едно момиченце без приятели, срещу което цяла република беше строила армиите си. Ти я прибра. Намери й място, към което да се приобщи. Даде й обич в един свят, в който за нея нямаше нищо друго, освен злини. И като се замисля сега, струва ми се, че тя май така и не ти благодари.

Мия залепи нежна целувка на старческата му буза.

— Е, благодаря ти. За всичко.

— Стига, стига — измърмори той и я отблъсна.

— Знам какво ти коства да ми помагаш. Знам какво си рискувал, за да мога аз да стигна дотук. Скайва и Дуомо ми отнеха семейството, но в твое лице намерих ново.

Старецът се покашля, навъси се.

— Нали няма да ми ревнеш сега, Гардже?

— И насън не бих си го помислила.

Старецът замига бързо-бързо, обърса лицето си.

— Много прах има в тези килии.

— Да — усмихна се тя и отри с юмрук очите си. — Така е. Ашлин готова ли е?

— Всичко сме приготвили. Още ли й вярваш?

— С живота си.

— Мисля, че си й слабост.

Мия се ухили с цигарилото в уста.

— Винаги е имала лош вкус.

Меркурио въздъхна и погледна дълбоко в очите й.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

— И да не съм, сега е малко късно да сменяме песента — сви рамене тя. — Ще танцувам, докато музиката спре, и ще видим къде ще ме отведат стъпките.

— Още не е прекалено късно, Мия. Още можеш да се откажеш.

— Но там е работата, Меркурио, че не искам. Даже да бях без Господин Благ и Затъмнение, пак нямаше да ме е страх. Всеки ден от последните седем години води до този момент. Ще изиграя ролята, която съдбата ми е отредила. А утре, когато завесата падне след последното действие, с нея падат Скайва и Дуомо.

— Само помни — навъсено рече Меркурио, — няма нужда последното действие в пиесата да бъде последно и за теб.

— Нямам желание да умирам — въздъхна Мия и смачка цигарилото в стената. — Ако трябва да съм честна, по-интересно звучи да бъда най-търсената убийца в републиката.

— Благородна цел, към която всяко момиче трябва да се стреми — усмихна се Меркурио.

Мия се ухили.

— Ами ти ми каза веднъж, че никога няма да стана герой.

Очите на Меркурио плувнаха в сълзи. Той я прегърна, притисна я силно към гърдите си. И там в мрака, докато бяха само двамата и той прегръщаше момичето, за което се боеше като за свое дете, старецът прошепна:

— Лъгал съм се.