Джей Кристоф
Божигроб (37)

34.
Магни

Малко оставаше сега.

След смъртоносната игра прибраха обляната в кръв Мия в една огромна килия току до арената. Превързаха раните й, дадоха й вода, после й казаха да чака. Независимо че устата й беше пресъхнала, вместо да я изпие, тя похаби водата в опит да отмие кървищата от треперещите си ръце.

Когато водата свърши, пръстите й още лепнеха.

Видя отряд Железни свещеници да притичват, стражите докарваха в килията по двама-трима гладиати наведнъж. Тя разпозна неколцина от двореца на губернатор Месала, Рагнар от Ваан, шампион на колегиума на Тацит, Гълтача на светове, шампион на Мечовете на Филипи. Но скоро станаха дузини, после стотици. Те стояха тук-там из помещението, облечени в кожа и стомана.

Жегата ги задушаваше, стените се бяха изпотили. Прислужници обикаляха наоколо с кофи и черпаци вода, бойците пиеха алчно, ала Мия искаше само още вода за ръцете си. Търкаше петната от екзекуцията и отказваше да погледне отражението си в червената локва в краката си.

Чуваше пъшкането на мекверка — някакъв чудовищен механизъм, който вечно беше гладен за кръв. Мъчеше се да не мисли за Пеещата сабя и Брин, за Пробуждащия вълните и другите. Те бяха избрали съдбата си. Изписали я бяха в червено. Тя не можеше да си позволи да се разсейва с тях. Техните изпитания бяха свършили, докато на Мия й предстоеше най-тежкото в живота й. Тя още чуваше последните думи на Сидоний, докато лежеше с лице в пясъка.

Вперил очи в нейните.

Толкова тихо, че никой не можеше да го чуе.

— Успех, Мия — беше прошепнал той.

Ръцете й още лепнеха.

— … ние сме с теб…

— … ВИНАГИ ЩЕ БЪДЕМ С ТЕБ…

— Би се добре.

Тя не вдигна глава. Нямаше нужда да види кой стоеше пред нея. Тревогата в корема й подсказа. Сладострастието и гладът, болката и копнежът. Сянката й тръгна, приближи се до неговата като желязо към магнит. Устните й се извиха в горчива усмивка и тя отвърна:

— Бих се срещу седем изгладнели затворници, които не можеха да въртят мечовете си.

— Такава е цената на неподчинението в Айтрия — отговори Непадналия.

— Така съм чувала да се говори.

— Не бях сигурен… как ще се чувствам, докато те гледам. Те също бяха мои братя и сестри. Когато паднаха под меча ти… — Фуриян въздъхна. — Не можах да повярвам. Мисля, че очаквах някаква уловка. Някаква шега, игра или да ги помилват в последната минута.

— Игра ли?

Мия поклати озадачено глава.

— Защо всички продължават да се държат като че ли това е някаква игра?

— Гладиати! — извика един от стражите. — Тишина!

Очите на събраните воини се извърнаха към желязната решетка. Мия видя трима едитории, чиито силуети се очертаха на фона на ярката светлина отвън. Най-възрастният от тримата прекрачи напред и огледа гладиатите. Дългата му черна брада беше сплетена, очите му бяха два различни цвята — едното кафяво, другото зелено. На врата му висеше питон на ивици.

— Гладиати от айтриянските колегиуми — рече той. — Чрез изпитания и битки вие и господарите ви заслужихте мястото си на пясъците на Венатус Магни. Скоро ще започне най-голямото зрелище в айтриянския календар и пред боготворящата ви тълпа вие ще се борите и ще умрете за славата на републиката. Онези, които загинат, ще се превърнат в легенда. А онзи от вас, който остане жив в края на Магни, ще получи свободата си от Ръката на самия Бог.

— Магни са най-голямата битка. Всеки воин ще получи цветна лента, която ще показва първоначално отбора му. Гладиатите от един колегиум ще бъдат сложени в една група, макар че по време на мача не сте длъжни да бъдете верни на своите. Не забравяйте — всички трябва да паднат, за да остане един.

Мъжът остави думите му да увиснат във въздуха — студени и твърди като желязо.

— Щом вратата се отвори — продължи той, — всеки ще заеме отредената му начална позиция и ще чака указанията на главния едиторий. Нека Аа да ви пази и благослови, а Тсана да направлява ръцете ви.

Мия прибра мечовете в ножниците им и продължи да се мъчи да изтрие червените петна от пръстите си. Стражите тръгнаха между гладиатите, подаваха им червени, сини, златни и бели ивици плат и тогава тя го усети. Страха. Той растеше в сърцата и мислите на воините край нея, просмукваше се в камъните и увисваше като гъста мъгла във въздуха. Всички те гледаха смъртта в очите и всички знаеха, че само един ще оцелее. Едни шареха напред-назад, тупаха се в гърдите, мърмореха си нещо. Други стояха безмълвно и се бореха със страховете си. А трети търсеха с погледи утеха от другарите си, но знаеха, че всяка дружба ще се заличи още преди да е изсвирен последният сигнал.

Малко оставаше.

Един страж си проби път със сила сред навалицата и върза парче плат на Фурияновата ръка. Накара Мия да стане и върза още едно и на нейната. И двете бяха червени като петната, които тя така и не успя да отмие.

Изсвириха фанфарите, подът под нозете им потрепери. Гласът на едитория отекна над арената, тълпата нададе рев в отговор.

— Граждани на Айтрия! Почитаеми администратии! Сенатори и реброродени! Добре дошли на божигробските Венатус Магни! Представяме ви най-могъщите воини под трите слънца от най-добрите колегиуми в републиката! Тук пред изумените ви очи те ще се борят, ще се окъпят в кръв и слава в чест на Всевиждащия, всемогъщия Аа. Представяме ви Драконите на Траян!

Желязната назъбена врата се вдигна механично и първата група гладиати излезе на пясъка, придружена от отряд айтриянски легионери. В килиите до арената се бяха събрали към двеста и петдесет бойци — прекалено много, за да ги извикват един по един. Под аплодисментите на тълпата те излизаха едни след други на групи — Вълците на Тацит, Мечовете на Филипи, Лъвовете на Леонид. Когато колегиумите заемаха местата си на арената, комарджиите на трибуните започнаха да разпознават любимците си и шампионите, шумът постепенно се усили.

— Соколите на Ремус! — чу се викът на водещия.

— Е, започва се — прошепна Фуриян.

— Е, свърши се — отвърна Мия.

Тя излезе под ослепителната светлина редом с Непадналия. Тълпата нададе мощен възглас. Едни викаха за Спасителката на Ураганова кула — „Враната! Враната! Враната!“, — други за Шампиона от Талия („Непадналияаааааааа!“). Когато двамата заеха местата си между другите червени ленти, във въздуха заеча гласът на едитория:

— Граждани на Айтрия, моля, станете!

Звукът на фанфарите проехтя, тълпата стана на крака, по кожата на Мия пролазиха тръпки.

— Седем години минаха, откакто коварните Кралесъздатели опитаха да поставят на колене славната ни република! Седем години прославен мир, седем години здрав разум и благополучие, седем години справедливост и светлина!

Сърцето на Мия заби учестено, устата й пресъхна. Тя знаеше какво следва, кой щеше да се появи. Седем години бяха минали, откакто той унищожи света й, застанал над бащиното й бесило като лешояд на могила. Седем години кървави обещания, убийства и стомана, неведение и молитви. Фуриян я погледна, сянката му се набразди, докато нейната ту се разтягаше, ту се прибираше, протягаше черните си пипала към Сената, към луминатите, към…

— Вашият спасител! Вашият консул! Юлий Скайва!

Да го види, беше като удар в стомаха. След цялото това време тя си мислеше, че се е притъпила. Но болката беше нож в гърдите й, накара я да залитне, сянката й се набразди, закипя въпреки трите слънца отгоре.

Той беше висок на ръст, болезненохубав, черната му коса сега се беше прошарила тук-там в едва забележимо сиво. Носеше дълга тъмнолилава тога, на челото златен венец. Когато се усмихна, слънцата засветиха по-ярко, тълпата зарева в захлас. До него стоеше красива жена с черна коса и зелени очи, отрупана с фина коприна и златни накити. В ръцете си държеше шест-седемгодишно момченце. То беше наследило черната коса на майка си, бездънните черни очи на баща си. На гърдите си носеше бродерия на легиона на луминатите, макар че на врата му нямаше Троица.

Скайва прегърна с една ръка невестата си, протегна три пръста в знака на Аа. Тълпата отвърна на жеста му, стотици хиляди люде вдигнаха ръце и извикаха името му. Мия тъй силно стисна челюстта си, че чак зъбите я заболяха. Затаи дъх, защото я болеше даже да диша. Когато го виждаше да се усмихва до семейството си, след като така нехайно беше пратил нейното в гроба…

Наобиколен от морето луминати, желязо и слънчева стомана, Скайва пристъпи към катедрата в консулската ложа.

— Народе мой! — провикна се той и думите му отекнаха сред хорското море. — Съотечественици! Приятели! На този най-свещен празник ние се събираме под очите на Всевиждащия в най-великата република, която светът някога е познавал!

Консулът поспря под шеметния взрив на аплодисментите.

— Приятели мои, живеем в смутни времена. Когато обявих намерението си да се явя на избори за четвърти мандат като консул, ме налегнаха съмнения. Но продължаващите атаки срещу нашите магѝстрати, администратии, дори срещу децата на благородните ни сенатори отвъд морето, ме убедиха, че все още не е дошъл краят на заплахите за нашата славна република! И в този час на изпитания аз няма да изоставя нито Айтрия, нито вас.

Тълпата изригна и Скайва повиши глас.

— Ние трябва да застанем рамо до рамо! И с вашата подкрепа ще се вдигнем заедно! От мое име, от името на любимата ми съпруга, сина ми Луций… — Скайва беше принуден да замълчи, тъй като възторжените викове заглушиха гласа му, — … от името на моето семейство, приятели, ние ви благодарим за бдителността, за куража, но преди всичко, за вярата ви! В Бога и в нас!

Мия впери кипналите си от омраза очи в Скайва. Без да съзнава, пръстите й се плъзнаха към камата от гробнакост, скрита под желязото, което опасваше китката й. Камата от гробнакост, която Алин Корвере беше опряла едно време в гърлото на Скайва в деня, в който Мииният свят се преобърна.

Търпение.

Пръстите й се отделиха от камата. В устата си усети вкус на кръв.

Търпение.

Скайва сияеше под преклонението на тълпата и играеше ролята на скромния признателен владетел. Консулът взе от жена си сина им Луций, сложи го на раменете си и пак вдигна за благословия трите си пръста. Мия видя как момченцето се наведе и прошепна нещо в ухото на баща си.

— Синът ми казва, че винаги дълго говоря — усмихна се той и през тълпата премина вълна от смях. — Подсеща ме, че не случайно сме се събрали тук. Ами да започваме ли?

Тълпата изрева като един.

— Приятели мои, попитах ви — да започваме ли?

Оглушителен възглас се надигна чак до небесата.

— Сега ще дам думата на нашия обичан върховен кардинал и мой скъп приятел Франческо Дуомо, който ще произнесе молитвата.

Всички очи се обърнаха към духовниците на Аа на предните места. Върховният кардинал застана пред друга катедра, поклони се ниско и черните му искрящи очи се впиха с прикрита злоба в Скайва. Той заговори в рога, гласът му отекна над арената като гъст сладък и тъмен петмез.

— Приемете благодарностите ми, славни консуле — рече той и се поклони дълбоко. — Нека Аа вечно да ви огрява със Светлината си! Нека царуването ви бъде дълго и плодовито!

Скайва върна поклона, ала усмивката му стана остра.

— Възлюбени граждани, моля, сведете глави — прикани Дуомо.

Цялата арена се смълча, тишината отекна във въздуха и се понесе по вятъра.

— Всемогъщи Аа, Баща на Светлината, творец на всичко, на този най-свещен от всички празници ние ти благодарим за твоята любов, твоята бдителност и многобройните ти блага. Бди вечно над сърцата ни и благослови онези, които ще погинат тук за слава на нашата република. В твое име отправяме тази молитва.

Тълпата отвърна като един.

— В твое име отправяме тази молитва.

Дуомо разпери ръце, усмивка засия в очите му.

— Нека Магни да започнат!

Тълпата зарева, затропа с крака и зави, а Дуомо се върна при паството си от кардинали и епископи, самодоволен като жених след брачната си нощ. Погледът на Мия се премести на Скайва, който зае мястото си, без да изпуска Дуомо от поглед. Двамата се следяха като две усойници над трупа на една-единствена мишка. Но синът на Скайва прошепна нещо в ухото му и консулът внезапно се разсмя високо. Жена му се наведе и го целуна по бузата. Скайва отдели очи от Дуомо и погледна сияещ семейството си. Краката на Мия се разтрепериха.

Те не заслужаваха толкова много щастие. Как може Скайва да има жена и дете, когато й беше отнел всичко! А Дуомо да си играе на благочестие и да говори за любов, когато беше разрушил целия й свят! Тя огледа гладиатите наоколо — всеки от тях беше препятствие, всеки меч — спънка, всяко гърло — стъпало по пътя към сърцата на тези мерзавци.

— Усещам я… — промълви Фуриян. — Омразата ти…

Мия примигна, погледна мъжа до себе си. Той я наблюдаваше със смесица от ужас, страх, съжаление. Сведе поглед към сянката в краката й.

— Всемогъщи Аа… какво са ти причинили?

— Граждани на Айтрия! — чу се глас. — На вашето внимание — бойното поле!

Тълпата притихна. По дължината на цялата арена премина мощен стон и я разтърси. Четирите групи гладиати — червени, бели, златни и сини — бяха разположени до противоположни стени по овала на арената, скупчени по около шейсетима в група. Земята пред Мия се разтвори по средата, пясъкът потече като водопад в мекверкната утроба на арената. Тълпата беше на крака, всички протягаха вратове, за да видят, а в това време изпод земята изникнаха четири огромни силуета. Петнайсет метра по дължина, тежки корпуси от желязно дърво, на носовете им бяха излети фантастични чудовища, а отстрани се подаваха дузини лъскави гребла.

— Това са бойни галери — измърмори озадачено един гладиат.

— Но… — заекна друг.

— Гладиати, внимавайте! — изрева центурионът и посочи въжените стълби, които висяха отстрани на корабите. — Качвайте се! Всички! Не губете време!

Мия тутакси изпълни заповедта и Фуриян я последва без въпроси, покатери се по стълбата на палубата. Други се занизаха зад гърба им, но повечето гладиати само гледаха центуриона с неприкрито удивление.

— Кораби ли? — попита един. — Всемогъщи Аа, та ние стоим на пясък!

Земята простена пак, фанфарите изсвириха пронизително.

— На ваше място бих изпълнил заповедта — каза центурионът.

Нови гладиати започнаха да се катерят по галерите, други още се озъртаха опулено. Мия чу мекверка да пъшка със стенанието на метал под натиск. Тежки железни капаци издрънчаха и закриха килиите по края на арената, изпод пясъка се издигнаха серия кръгли решетки. И под учудените погледи на тълпата решетките потрепериха, металът се покашля глухо за последно и забълва във въздуха високи струи вода.

Тълпата въздъхна, нададе викове, игривият бриз пое водната пара и донесе милостива прохлада на потискащо знойната арена. Само след миг водата започна да блика по-мощно, по-нависоко, заливайки дъното, извивайки се около корабите, и въздишките се превърнаха в доволни викове. Не след дълго дълбочината стигна петнайсетина сантиметра. Двайсет. Трийсет — и с неудържимостта на потоп продължи да се покачва по краката на гладиатите.

— Това е солена вода — каза някой.

Един от Лъвовете на Леонид се наведе през перилата и изкрещя с цяло гърло:

— Това е морска битка, слабоумни негодници! Качвайте се, качвайте се!

Гладиатите се подчиниха, хукнаха към стълбите и се закатериха нагоре. Мия стоеше на носа и наблюдаваше как водата приижда и се разбива в кораба. Три метра и още се покачваше, галерата им се заклатушка върху дървеното скеле, докато водата я повдигаше. Благодарение на сведенията от Ашлин Мия беше подразбрала какво я очаква на пясъка, но да стои сред всичко това…

Поклати глава с благоговение пред могъществото на зрелището. Находчивостта. Абсолютната надменност. Вместо да прати жителите си при океана, великата република беше довела океана при своите жители.

— Граждани на Айтрия! — провикна се главният едиторий. — Сенатът и Железният колегиум на нашата славна република с гордост ви представят битката при Морска стена^[1]!

Водата вече стигаше пет метра и ставаше още по-дълбока. В центъра на арената се издигна голям плинт, отгоре му каменна крепост, която представляваше могъщото укрепление при Морска стена. По назъбените стени Мия забеляза мекверкни катапулти, заредени с горяща смола. А когато погледна надолу, във въртопите видя десетки черни очертания, които плуваха около кораба.

Фуриян надникна над перилата, примижа срещу змийските сенки.

— Това да не са…

Тълпата изрева. Едно от телата излезе на повърхността — цялото само тъпа зурла, мъртви черни очища и ред върху ред остри зъби. Почти пет метра на дължина, то разпори водата с масивната си раздвоена опашка, после се гмурна в дълбокото.

— Ураганови дракони! — рече Непадналия.

Мия поклати глава. Отпред катапулти. Наоколо вражески кораби. Отдолу чудовища.

И като огледа гербовете по нагръдниците и щитовете на гладиатите край тях, тя осъзна, че с Фуриян бяха обградени от Леонидовите лъвове. Поне дузина, огромни като къщи и твърди като желязото на гърдите й.

— Гледай ти, колко уютно! — измърмори Мия.

— Врагове от всички страни — прошепна Фуриян.

— Поне животът ми е последователен.

— Когато останем само двамата…

— Знам.

— Но дотогава? — Той погледна оръжията в ръцете й с петна от кръвта на онези, които я бяха наричали своя другарка. — Ти показа достатъчно чувство за дълг, когато защити колегиума и прати тези, които го предадоха, в земята. Надявам се, че съм грешал за тебе. Че си научила нещо за честта и обичаите на гладиатите. Трябва ли да ме е страх, че мечът ти ще ме удари в гръб?

Мия му хвърли кос поглед, водата край тях се надигна още по-високо.

— Има само един край, по който ще свърши всичко, и ние с теб знаем какъв е. Но аз ще те нападна в лице. Поне това мога да ти обещая.

Непадналия кимна, стисна здраво меча си.

— Така да бъде. Sanguii e Gloria.

Мия тръсна глава.

— Запази славата за себе си, Фуриян.

Тя обърна поглед към консулското кресло.

— Аз съм тук заради кръвта.

 

 

Долу във вътрешността на арената Меркурио натовари с изкривено лице тежката кофа в количката. Истината беше, че е прекалено стар за такива глупости. Проклетият му артрит пак се обаждаше, а и това, че вече втори ден обикаляше тук долу облечен в дрипи, влошаваше кожния му лишей.

— Следващия път аз ще се преоблека като страж — изръмжа той.

Ашлин обели очи.

— Кой, ’паст и кръв, ще ти повярва, че си страж, дърт кисел пръч такъв?

Момичето се спотайваше на вратата на преддверието и държеше под око коридора отвън. Още беше облечена в крадената броня — черен кожен нагръдник и поличка, шлем с пера, за да скрие лицето й. Меркурио чу рева на публиката над главата си, разбра, че Магни бяха започнали, и сърцето му се вледени, изпълни се с тревога.

Въпреки че гледаше с каменно лице, дъщерята на Ярнхайм явно споделяше безпокойството му. Вдигна очи към арената над главите им и въздъхна.

— Трябваше да бъда там горе — прошепна тя.

— Това е важно за нея — отвърна Меркурио.

— Дори така да е, целият този план е пълна лудост.

Меркурио въздъхна.

— Не знам дали си забелязала, момичето ми, но Мия Корвере и лудостта са неразделни като дим и цигарило.

Ашлин се усмихна.

— О, да, забелязах.

Божигробският епископ отиде при нея на вратата и надникна в коридора.

— Разбирам, че не му е нито мястото, нито времето — измърмори той. — Но да си знаеш, че ако я нараниш, ще те намеря където и да се скриеш.

Аш повдигна вежди и изгледа стареца от главата до петите.

— Знаеш ли, за такъв кисел дърт пръч ти си направо очарователен.

— Я върви по дяволите!

— Звучи ми като план. Идваш ли с мен?

— Да, но както обичаш да отбелязваш, аз съм по-стар.

— Е, и?

— Значи ти ще буташ количката.

Ръкопляскания отекнаха в камъните наоколо, Ашлин забута количката пред тях и двамата се шмугнаха тайно в мрака.

 

 

Грохотът на тълпата ехтеше, фанфарите изсвириха, всеки мъж, жена и дете беше на крака. След петдневни кланета, петдневна палеща светлина, петдневно ослепително зрелище Венатус Магни бяха започнали.

Леона наблюдаваше как катапултите в крепостта Морска стена изстрелваха бъчви с горяща смола. Първите изстрели бяха предупредителни и буретата се премятаха във въздуха, преди да паднат във водата със зловещо съскане. Но заплахата от жертви беше достатъчна да накара гладиатите да се разбягат, на палубите се възцари суматоха, избухнаха кратки свади кой да поеме командването.

Рагнар от Ваан пое командването на Златния кораб, сложи край на краткия сблъсък с друг от Вълците на Тацит, като закла мъжа и го изрита през борда. Тълпата настръхна. Поне четири ураганови дракона разкъсаха пищящия мъж на парчета и водата под перилата кипна, пяната почервеня. Рагнар изрева на гребците, пое кормилото и насочи кораба към крепостта.

Гълтача на светове пое командването на Синия кораб, екипажът също натисна греблата към укреплението. На палубата на Белия кораб се възцари пълен хаос, Драконите на Траян се бореха за надмощие с гладиатите на три други колегиума. Галерата се обърна на кланица, хлъзгава кръв покри дъските, тълпата ревеше.

Леона погледна към Червените, видя, че галерата им се бе запътила към крепостта, кормилото беше поето от Кървавите ястреби на Артимед. На носа с извадени мечове тя видя Враната и Фуриян. Ала в това време зад гърба им се строиха повече от дузина от Леонидовите лъвове. Те отказваха да чакат да стигнат до крепостта, а желаеха още тук и сега да покосят надеждите на Леона за победа.

Донята погледна баща си, откри, че и той се взира в нея, и се усмихва.

— Просто работа — прошепна Леонид.

 

 

— Идват — измърмори Фуриян.

— Знам — отвърна Мия.

— Не загивай, преди аз да мога да те убия.

— Аз няма да умра тук.

Лъвовете нападнаха, без да се церемонят, а Мия и Фуриян се обърнаха да ги посрещнат. Стоманата издрънча върху стомана. Тълпата настръхна от неочакваното и кърваво предателство, Мия и Фуриян отстъпваха по палубата, докато гърбовете им се опряха във фигурата на носа.

Независимо от численото превъзходство на противника те бяха избрали умно полето на битката си — носът се стесняваше, затрудняваше Лъвовете да нападат едновременно и те изгубиха предимството на числеността си. Мия хвана сенките в краката на един атакуващ Лъв, но не можа да ги задържи заради трите жулещи слънца отгоре. Вместо това беше принудена да разчита на бързината си, на обучението, което беше получила при Меркурио, Солис, а после и при Аркад, и дните, седмиците, месеците, прекарани с един или друг меч в ръцете.

На тях и на количеството Унес, което Ашлин беше сипала във водата на гладиатите.

Дозата не беше голяма, не беше достатъчна да ги приспи. Но тя знаеше, че всеки, който е погълнал по един черпак, вече усеща действието му, а явно атакуващите ги Лъвове са били жадни преди мача. Мия свърна наляво, Лъвът се препъна и изруга, когато тя нанесе дълбок жлеб с гладиуса на бедрото му. Той се нахвърли отгоре й, но Мия му се изплъзна, ударите й отхвърчаха от щита му, но тя изби меча от тромавите му пръсти и той изтрополи по палубата.

Фуриян се движеше като водата, дългата му черна коса се развяваше зад него, с широкия си щит той отблъскваше назад нападащите Лъвове. Пресрещна един удар с меча си, ответният му удар изби оръжието от ръката на собственика му, то се превъртя във въздуха и падна във водата. Катапултите изстреляха нов залп, пламъците се проточиха във въздуха и удариха кораба им отстрани. Огънят избухна, тътнежът му заглуши тълпата. Хората изпопадаха с писъци на палубата, нададоха вопли от водата, зъбите на драконите проблясваха и ръфаха в червената пяна. Черни колони дим се извиха между танцуващите искри, разнесе се воня на горящо масло и месо.

Мия вдигна меча си и пак удари. Мъжът залитна, леко замаян от Унеса, но това беше достатъчно да й даде преднина. Мечът й изсвистя и разсече гръкляна му, а в същия миг Фуриян довърши противника си с къс, но смъртоносен удар. Независимо от касапницата, независимо от страха духът й се повдигна, кръвта й пламна, кожата й настръхна. И когато погледна към палубата, Мия осъзна, че сянката й се движи по собствена воля, като меласа пълзеше към Фурияновата по хлъзгавото от кръвта дърво. Но неговата също се протягаше към нейната.

Като разделени влюбени.

Като пъзел, който търси липсващите парчета от себе си.

Мия разтърси глава. Запъхтяна. Гладна. На палубата наоколо цареше бъркотия, след атаката на Лъвовете срещу Мия и Фуриян гладиатите се нахвърляха един срещу друг и краткият им съюз се разпадна. Стоманата звънтеше в стомана, предсмъртни викове раздираха въздуха, още една бъчва с горяща смола избухна над главите им и по палубата се изсипа огнен дъжд. Лъвовете бяха обградени откъм гърба, Фуриян и Мия се бореха за живота си, притиснати на носа. Тя видя, че Златният кораб беше стигнал укреплението, гладиатите овладяха мекверкните катапулти. Бялата галера гореше в пламъци, Синият кораб беше почти в същото окаяно положение и когато се блъсна стремително в крепостта, дървото изпищя, мъжете нададоха крясъци. Сините нападнаха с жестоки викове, покатериха се по въжените стълби върху назъбените парапети на бойните кули, Златните ги пресрещнаха фронтално.

Ново огнено буре удари Червената галера, този път по кърмата, и изби гладиатите на кормилото. Гребците удвоиха отчаяните си усилия да стигнат до крепостта и да се спасят от горящия ковчег. Но без кормчия и с обгърнат в пламъци рул корабът изгуби посока, греблата се сблъскаха с плинта и станаха на трески. Галерата се разтресе, Фуриян падна на колене, Мия едва не го последва.

— Напред! — извика Мия, прибра оръжията си в ножниците и като се засили, прескочи перилата.

С протегнати ръце се улови за въжената стълба, която висеше от парапета на крепостта и опасно се поклащаше над водата. Фуриян я последва, хвърли се върху стълбата до нея, гребците и другите гладиати последваха примера им. Един Лъв направи отчаян скок, хвана се за стълбата под Фуриян, но ботушът на Непадналия тутакси го прати в кипналите води. Мия се изкатери по въжето върху стените на крепостта, димът щипеше очите й, вонята на горящо масло и разпорени черва бе нетърпима.

А когато погледна в краката си, видя, че сенките им се бяха сплели напълно.

— ’Паст, какво става? — изпъшка тя.

 

 

Леонид избълва черни клетви, скочи на крака, развика се. Трудно беше да се каже през облака дим, но май великият сангуила беше останал с шепа воини в битката. Леона видя как Червената и Бялата галера потънаха, гребците скачаха през перилата да опитат късмета си срещу драконите, вместо да изгорят до смърт. Водата приличаше на вряща супа от гръбни перки, раздвоени опашки и вопли, тълпата ревеше гръмогласно, миниатюрният океан почервеня.

Леона наблюдаваше Враната с присвити очи. Нещо я ядеше отвътре. Имаше нещо нередно с това момиче… нещо не както трябва, което обаче й се изплъзваше. Докато се движеше сред Лъвовете, тя беше доказала, че несъмнено е шампионка, за каквато Леона я бе обявила. Но имаше нещо смущаващо в бойния й стил. Тя сечеше, пореше, удряше, риташе…

… но не намушкваше…

Леона се изправи, примижа през черната мъгла и се загледа във Враната, която се биеше на укреплението редом с Фуриян. Двамата бяха смайващи, помитаха всичко пред себе си и бавно настъпваха от ръба на крепостната стена. Но подозрението й се оказа вярно. Дори когато й се удадеше възможност да промуши някого с камата си, Враната я използваше само да блокира ударите на противника. Тя беше използвала с кървава страст по-малкия нож в смъртоносните игри, но сега, когато Магни бяха в разгара си…

— Тя напада единствено с гладиуса… — прошепна Леона.

Магѝстрата се обърна към господарката си.

— Домина?

Хлад пропълзя в сърцето на донята. Спомни си деня, в който й подари бронята, гладиуса и кинжала от черна лийсийска стомана, за да си подхождат. Докато наблюдаваше отражението на слънцата в посребрения нож в ръката на Враната, тя разбра с ужасяваща сигурност…

— Това не е кинжалът, който й дадох.

 

 

Ашлин и Меркурио вървяха през недрата на арената, по извити коридори и под каменни сводове следваха нишката лепкава кръв. Подминаваха военни патрули, чистачи, прислужници, но почти всеки, който имаше очи, ги беше вперил нагоре към арената. Те чуваха шума на яростната битка над тях, глухите гърмежи и воя на тълпата.

В края на коридора видяха широки дървени врати и двама видимо ядосани легионери, които стояха на пост с вирнати глави, заслушани в касапницата отгоре. По-високият се изпъна, когато зърна приближаващия Меркурио, огледа стареца от глава до пети, после впи поглед в Ашлин.

— Ти…

Тя се наведе ниско и пусна едно малко бяло стъкълце, което заподскача по каменния под. Двамата само успяха да забележат орисното стъкло, а след това то избухна с дълбок гръм и облак бял газ изпълни края на коридора. Аш и Меркурио почакаха да видят дали някой няма да дотича при гърмежа, но ревът на тълпата и битката над тях благополучно бяха заглушили експлозията.

Те вързаха на лицата си тежки кърпи, влязоха в стаята, затвориха плътно вратата зад себе си. Гравирана табелка висеше на нея.

МОРГА.

 

 

Кръв по ръцете и по езика й.

Кръв по мечовете и в очите й.

Мия се биеше върху крепостната стена, камъните бяха хлъзгави от кръвта. Скупчените гладиати се разсичаха и намушкваха един друг, стомана звънеше върху стомана, бойни викове изпълваха въздуха. Гълтача на светове, шампионът на Филипи, оплискан в кръв от главата до петите, размахваше с две ръце огромна кирка и като хартия мачкаше брони и щитове. Рагнар от колегиума на Тацит още беше на крака и когато един гладиат го нападна, той се приведе ниско, хвърли го през рамо долу във водата и зави като обезумял.

Касапницата не беше за гледане, телата бяха накамарени едно върху друго, оставаха може би двайсетина гладиати — а бяха започнали почти триста. Мия не беше виждала друг път такова кръвопролитие. До нея Фуриян се биеше, почервенял до раменете в кръв.

Сенките и на четиримата сега се бяха сплели плътно — Мия, Господин Благ, Фуриян и Затъмнение се бяха сраснали в мрака под нозете им. Тя някак издалече чуваше тълпата, гледаше въздушния танц на оръжията, като че ли те притежаваха свое съзнание. Но преди всичко чуваше Фуриян, биенето на сърцето му, дишането му, а под него, под кръвта, дима и оглушителния рев на опиянената от сечта тълпа, тя осъзна, че дочува…

… не мислите му, ала…

Глада му. Копнежите му. Мислите му за Леона, в които се прокрадваха скръб и обида. Желанието му да притежава победния венец кънтеше с всеки удар на сърцето му. За миг тя го усети така ясно, сякаш беше част от нея, че се изкуши да захвърли оръжието си и да го остави да я надвие. От своя страна Фуриян също я усещаше, хвърляше по някой поглед към консулската ложа и върховния кардинал сред малодушното му паство и стискаше зъби от омраза.

— Всемогъщи Аа — изрече той тихо. — Тези подлеци…

Дъхът й гореше, потта щипеше очите й, сърцето й тупкаше бясно. Мечът й пееше във въздуха, ръцете й отмаляха, а някъде в далечината, едва доловим под рева на тълпата, пращенето на пламъците, жупела на трите слънца, които горяха в ослепялото небе над тях, тя го чу.

Мрака.

Под водата.

Под кожата си.

Под мраморната обвивка на костите на града. Сянката й се сля с Фурияновата, изтече в неговата като разлята кръв по камъка.

— … мия…

— Усещаш ли го? — попита тя шепнешком.

Фуриян заби меч в нечии гърди, кръвта плисна по ръцете му.

— Усещам теб — изпъшка той.

Завърташе се и се обръщаше, залягаше и удряше, времето пълзеше.

— Аз усещам нас двамата…

— … МИЯ, КАКВО СТАВА?

— Не знам — прошепна тя.

Посрещна още един гладиат, залегна под удара му и разсече ахилесовото му сухожилие.

— Черна майко, помогни ми, не знам…

Гълтача на светове вдигна кирката си и се нахвърли срещу Мия, нозете му затропаха по камъка. Тя усещаше зад гърба си как Рагнар и Фуриян се бяха вкопчили един в друг, меч в меч. Мъжете бяха шампиони даже с Унеса в жилите си, ветерани от дузина касапници, яки като планини. Но Мия продължаваше да усеща Фуриян, сенките им се бяха оплели напълно, увиваха се по камъните, танцуваха в кръвта. Сякаш имаше два чифта очи, две сърца, две глави, двойна сила, двойна воля, двойна ярост. Гълтача на светове замахна с кирката към главата й и тя почувства как ръката на Фуриян направлява нейната при ответния удар. Фуриян замахна към Рагнар и върху меча си почувства ръката на Мия. Сраснаха се, безконечни, без да е ясно къде свършва тя и започва той. И там под горящите слънца, макар и само за миг, пъзелът като че намери липсващите си парчета.

Гладиусът й преряза плътта зад коляното на Гълтача, отдели сухожилието от костта. Със светкавичен удар Фуриян обезоръжи Рагнар, но вааниецът се счепка с Непадналия, блъсна го под тежестта си на земята, двамата задрапаха с пръсти и се заудряха с юмруци върху червените хлъзгави камъни. Когато ръцете на Рагнар стиснаха Фуриян за гърлото, Мия усети как се задушава. Отвори безпомощно уста, задави се, почувства как кирката на Гълтача на светове я удари в ребрата. И двамата с Фуриян изкрещяха от болка. Мия изпусна камата си, тя се плъзна звънливо по камъните и се спря до Фуриян и Рагнар.

Ръцете на Рагнар стиснаха още по-здраво гърлото на Фуриян, Мия изпъшка задавено. Гълтача на светове я свали на земята, удари я с юмрук по главата, изби шлема й, гладиусът й хвръкна. Тя не можеше да си поеме дъх, не можеше да вижда, хватката на Рагнар върху Фуриян я задушаваше. Тълпата ревеше с пълни гърла. Пръстите на Фуриян задраскаха по камъка, напипаха дръжката на падналия нож на Мия. Гълтача на светове заблъска главата й в земята, пак и пак, и пак, слънцата я заслепиха.

Пръстите на Фуриян се затвориха около дръжката на Миината кама.

— Фуриян — изпъшка Мия. — Няма…

С отчаян вик Непадналия замахна с ножа и го заби в цепнатината между нагръдника и раменниците на Рагнар.

Тълпата ахна.

Фуриян нададе ликуващ вик.

И острието на Миината кама на пружина се прибра обратно в дръжката.

 

 

— Ой!

Сидоний почувства лек ритник в ръката си. Коремът му се сви от страх, но той продължи да държи очите си затворени, без да диша.

Нов ритник, особено костелив.

— Все така виждам робското ти клеймо, мъртвецо. Добре, че хората, които са домъкнали трупа ти тука, не са си направили труда да ти свалят шлема.

Сидоний открехна окото си колкото цепка, видя над него да се надвесва старец в окъсани дрипи. Имаше ясни сини очи, стърчаща сива коса и запалено цигарило в устата.

— Ти си… Меркурио? — прошепна Сид.

— Не, аз съм държанката на върховния кардинал. Хайде, ставай.

Сидоний седна на пода в моргата, където го обграждаха стотици мъртви тела. Видя едно стройно момиче в броня на пазач да се надвесва над „трупа“ на Пробуждащия вълните и да го потупва по рамото.

— Ти си Ашлин — прошепна Сидоний.

— Приятно ми е — кимна момичето. — А сега сериозно, вдигайте си задниците.

Пеещата сабя се изправи все така подгизнала в кръв, изсули шлема си. Сидоний също свали шлема си, опипа врата си и измъкна изпод нагръдника си пробития мях. По гърба си усещаше пилешката кръв, която се беше съсирила в хлъзгава лепкава маса.

— Кофата е в количката — рече Меркурио. — Измийте се и се облечете. Трябва да сме се омели преди края на игрите. А те ще свършат скоро.

Един по един Соколите от колегиум „Ремус“ изтъркаха криво-ляво кръвта от себе си и се преоблякоха в дрехите, които получиха — броните от безжизнените пазачи на вратата и парцали за останалите. Сидоний нахлузи стоманения шлем на страж, кожения нагръдник. Тълпата горе изрева от удоволствие и той погледна към каменния таван.

— Как ли се справя тя горе?

Пробуждащия вълните го потупа по рамото.

— Имай вяра, братко. Тя ни доведе дотук.

— Не и без твоята безценна помощ — ухили се Брин.

— Да, но защо точно пилешка кръв? — Касапина сви лице в гримаса. — Тя смърди.

Пробуждащия вълните сви рамене.

— Така са ме учили в театъра.

Меркурио се намръщи, угаси цигарилото си.

— Знам, че шансовете администратиите да пратят потеря след шайка мъртви гладиати са нищожни, но ако сте приключили с приказките, чака ни авантюристично бягство. — Старецът посочи вратата. — Така че, мътните ви взели, ако не възразявате…

— Извинете го — измърмори Ашлин. — Той си е такъв.

Сидоний намести шлема си, изпъна рамене. Другарите му го последваха в коридора. Вътрешността на арената буквално пустееше, всички очи се бяха залепили за зрелището над тях. Те бързо прекосиха коридорите, Ашлин вървеше най-отпред, докато стигнаха малък решетъчен вход за прислугата, който беше заключен.

Ашлин отвори вратата, която излизаше на малка уличка. Двама стражи лежаха проснати пред нея — дали мъртви, или приспани, Сид така и не разбра. Но освен тях видя и малък амбулантен фургон, а на капрата седеше красиво русо момиче. Тя ги погледна и се усмихна.

— Това е Бел — обясни Меркурио. — Тя ще ви откара през акведукта. Търговка на роби на име Пиещата сълзи ще ви чака на сушата.

— Търговка на роби ли? — изръмжа Пеещата сабя.

— Тя дължи услуга на Мия — намеси се Ашлин. — Възможно най-голямата услуга. У нея са документите, които потвърждават, че сте откупили свободата си. Също и адресите на администратиите, които ще премахнат печатите ви. А сега вървете.

— Мия… — поде Сид.

— Тръгвайте!

Брин и останалите вече се бяха качили във фургона. Пробуждащия вълните стисна Сидоний за ръката и го издърпа върху дюшемето. Момичето дръпна поводите и фургонът се заклати по калдъръма на божигробските улици.

— Хубави коне! — Брин кимна към животните, които теглеха фургона.

— Черният жребец се казва Оникс — усмихна се момичето. — Бялата кобила Перла.

Сидоний се беше настанил на капрата до нея и се опита да си придаде оперен вид в униформата. Но видя, че ръцете му треперят, коленете не го държат, изпитанието го беше изцедило. След като седмици наред бяха правили кроежи, играли роли, шепнали молитви все някак да успеят, адреналинът прояждаше вените му като киселина и той се чувстваше капнал от умора и…

— Не се страхувай — момичето стисна ръката му. — Всичко ще бъде наред.

Сидоний я огледа от горе до долу. Големи черни очи. Още девойче.

— Ти откъде знаеш? — изсмя се той.

— Защото гласовете, които казват обратното в главата ти, са брътвежи на страха. Никога не ги слушай.

Момичето се усмихна и обърна поглед към широкия път.

— Страхът е пъзльо.

 

 

Мия изпъшка, Гълтача на светове пак наби черепа й в камъка, пръстите му се забиха в очите й. Ала тя измъкна камата от гробнакост от железния ръкав на китката си и я заби в брадичката на шампиона чак до мозъка му.

Гълтача изгъргори, катурна се на една страна. Мия се претърколи, стана, грабна гладиуса си и хукна по крепостната стена, оголила зъби като див звяр. Рагнар стискаше Фуриян за гърлото, но погледна нагоре точно когато момичето го блъсна. Вдигна ръце да се предпази от удара й, но Унесът още жужеше във вените му и мечът й от лийсийска стомана преряза китката му, разцепи шлема му и разсече плътта и костта под него. Мия изтегли меча си, тялото на шампиона падна назад, пръскайки кръв.

Фуриян изрита трупа, за да се освободи от него, превъртя се и стана. Още стискаше в ръка Миината кама на пружина, черните му очи изгаряха нейните. Тълпата ревеше кръвожадно. От стотиците мъже и жени, които бяха излезли на пясъка, бяха останали само двама. Публиката не чуваше думите, които си казваха Соколите, заради разстоянието, воплите на техните събратя и кръвта, която пулсираше във вените, но всички знаеха, че скоро мачът ще свърши. Фактът, че тези двамата бяха другари от един и същ колегиум, не променяше нищо. Имаше само един начин, по който можеха да завършат Магни.

— Всички трябва да паднат, за да остане един! — чу се вик.

Мия и Фуриян се взираха един в друг над касапницата, сенките в краката им съскаха неспокойно. Ако допреди малко се бяха вплели една в друга, съединени в съвършена чернота, сега лъкатушеха, извиваха се, деряха се яростно.

— И тъй — изсъска Фуриян и хвърли фалшивата кама в краката на Мия. — Лъжкиня до последно!

Ревът на тълпата идваше като отдалече. Арената изчезна, изсветляла и прозрачна. Мия чувстваше как Божигроб изнемогва под зноя на ужасните слънца. Чувстваше го като нещо живо, чувстваше яростта и омразата, които се бяха загнездили в костите му като онзи отдавнашен пъленмрак, когато не успя да убие Скайва в Базилика Гранде.

Усещаше го, както усещаше себе си.

— Фуриян… — поде тя.

— Нищо не си научила за честта, а? Нали твърдеше, че не си героиня? Че щом се нуждаели от помощ, да си помагали сами?

— Те сами си помогнаха, Фуриян — отвърна Мия. — Взаимно си помогнахме.

— И защо?

— Защото са ми приятели. И не заслужаваха да умрат.

— Но пак ще умрат — изрече злобно той. — Като предатели, каквито са. Когато ме обявят за победител, първото нещо, което ще направя, е да кажа на едиториите за твоя план. И всичките ти лъжи ще отидат по дяволите.

Той се наведе и вдигна окървавения си меч.

— Не можеш да си измиеш ръцете, като ги къпеш в нова кръв, Фуриян — упрекна го Мия.

— Аз отдавам себе си на Всевиждащия.

— Фуриян, не го ли чувстваш? Погледни сенките ни! Чуй!

— Нищо не чувам! — изплю ядно той. — Освен вещицата, която се каня да намушкам!

— Недей!

Непадналия се затича по каменната стена, вдигнал високо кървавия си меч. Ревът на тълпата се стовари тежко наоколо като оглушителна приливна вълна, която отекна в черепа й. Времето запълзя, миг след миг, устата на Фуриян зееше отворена в рев, мечът му беше вдигнат високо.

Тя не искаше да го убива.

Но и не искаше да умре.

— … мия?

— Всички трябва да паднат, за да остане един! — чу се викът.

— … МИЯ!

Всички трябва да паднат, за да остане един.

И тъй, благородни ми приятели, тя се раздвижи. Раздвижи се като вятъра. Като среброто. Като сенките. Изплъзна се под удара, който целеше да посече врата й, стоманата изсвистя покрай кожата й. Мракът под двамата се счепка със себе си и задра с нокти, черен като мастило върху окървавените камъни, омраза, глад и нещо близко до печал. Котката сянка изсъска, сенчестата вълчица изръмжа, а момичето, острието, гладиатът нанесе удар, върхът на меча й се заби във врата на Непадналия, който профуча край нея.

Пръсна кръв. Задъхан вик. Тя усети болка, ръка, която я притиска в гърлото, сякаш тя беше понесла удара. Нямаше мехове с пилешка кръв. Нямаше хитрини. Нямаше игри. Кръвта му беше истинска като слънчевата светлина по кожата й.

Фуриян я изгледа с учудени, широко отворени очи. Хвана се за врата, обърна се към ложата на сангуила, потърси домината си. Мия изпита всичко. Съжалението. Болката. Накара Господин Благ и Затъмнение да се протегнат през камъка и преди да е издъхнал, да изпият страха му.

И с един последен стон Непадналия падна.

Удар като от чук в гръбнака й. Кръвта се втурна във вените й, по кожата й полазиха мравки, всяко нервно окончание пламна в огън. Тя падна на колене, косата й се развя като че някакъв призрачен бриз се заигра с нея, сянката й дращеше в диви начупени линии, Господин Благ, Затъмнение и безброй други силуети задраскаха между формите, които мракът привлече върху камъните. Гладът в нея беше заситен, копнежът изчезна, празнотата изведнъж яростно се запълни. Отделяне. Събуждане. Близост, оцветена в червено и черно. И обърнато към небето лице, за миг, само за миг, тя го зърна. Не безкрайното поле ослепителна синева, а бездънен мрак. Черен, цял, абсолютен.

Изпъстрен с мънички звездици.

В небето над Мия увисна кълбо, сияещо с бледа светлина. Почти като слънце, но нито червено, нито синьо, нито златно, нито излъчващо яростен огън. Сферата беше призрачнобяла, пръскаше бледо сияние и хвърляше дълга сянка в краката й.

— МНОГОТО БЯХА ЕДИН.

— Враната! Враната! Враната! Враната!

— И ПАК ЩЕ БЪДАТ.

От дробовете й се откъсна вик и отекна дълго, тънко, остро. Небето се затвори с трясък, огънят на слънцата предизвика парещи сълзи в очите й. Беше коленичила върху окървавените камъни, арената ехтеше, тълпата беше на крака — Враната! Враната! Враната! Враната! — по кожата й танцуваше алхимично електричество, което я повлече на вълната на тяхната еуфория. Кръв по ръцете й. Кръв на езика й.

Фуриян лежеше мъртъв на каменната стена пред нея.

Тя отпусна глава. Изпъшка. Въздухът изгори дробовете й. Едновременно пълна и празна. Ликуваща. Толкова дълъг път, толкова много години, толкова много болка, ала беше успяла! Беше спечелила.

Но нещо…

… нещо не беше вече същото.

Като погледна надолу, видя сянката си, неподвижна като повърхността на езеро, свита под нея върху окървавения камък. Черна като за четирима.