Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нивганощ (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Godsgrave, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2018 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Джей Кристоф

Заглавие: Божигроб

Преводач: Кристина Георгиева

Година на превод: 2018 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Егмонт България ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: австралийска (не е указана)

Печатница: „Мултипринт“ ООД, гр. Костинброд

Излязла от печат: 28.04.2018 г.

Редактор: Радка Бояджиева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-2150-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7440

История

  1. — Добавяне

8.
Молитви

Хм, тази работа ще се окаже трънлива.

Мия всмукна дълго от цигарилото си, докато наблюдаваше публичния дом от стаята им в таверната отсреща. Джесъмин стоеше на прозореца до нея и с присвити очи следеше вратата на бордея.

А ти какво очакваше, Корвере? Главатарката на бандата да тръгне по улицата с картата в ръка и сама да се наниже на меча ти?

Знаеш, че обожавам сарказма ти повече от всеки друг, Джес — въздъхна Мия. — Но вече цяла седмица стоим затворени в тоя кафез и малко промяна ще ми дойде добре.

Много добре знам, че стоим тук цяла седмица. Аз съм тази, която през цялото време трябва да понася противното ти димене.

… хъм, какво ни пречи да се препираме до сутринта и да изтървем шанса си…

Мия погледна Господин Благ, който миеше прозрачната си лапичка на леглото.

Забележките ти винаги са безценни.

… и освен това безплатни…

Ти си като трън в очите.

… о, съвсем вярно…

Седем дни се бяха изтърколили, откакто беше пристигнала в града на костите и мостовете, и единственото нещо, което помагаше на Мия да не се свие на кълбо от нерви, бяха спътниците в сянката й. След като поразпитаха тук-там из старите й свърталища в Малкия Лийс, в края на деня Мия и Джесъмин успяха да проследят жертвата си — щабквартирата на Контетата беше известна на повечето голтаци тук. Но проблемът не беше да открият леговището им. Загадката беше как щяха да се вмъкнат в него.

Крепостта на Контетата беше отлично обзаведен пететажен палат на име „Кучешка вечеря“. Долните нива имаха вид на обикновена кръчма, където се изливаха цинични песни и тълпи народ. Третият етаж приличаше на мастилено свърталище, а последните два — на бордей. На входа пазеха главорези с размерите на малки къщурки, облечени в скъпи сюртуци и с напудрени перуки, които не успяваха да скрият белезите по лицата им и мускулите под палтата им. Независимо че сградата по нищо не се отличаваше от съседните, това беше територия на браавите и всички местни жители знаеха отлично какво ставаше зад тези врати.[1]

Разузнаването им мина без грешка. Успяха да пратят две облачета жива тъмнина в сградата, за да подслушат всеки разговор и да изучат всяка ниша, и това означаваше, че знаеха всичко, което се готвеше за тази вечер. Но още не означаваше, че задачата им ще е лека.

Мия почувства трепет в сянката си, целувката на хладен бриз. Затъмнение изникна от мрака в краката й и се отръска от главата до опашката.

Нещо ново? — попита Мия и цигарилото заподскача в устата й.

… НАМИРА СЕ НА ПОСЛЕДНИЯ ЕТАЖ, В ЪГЛОВИЯ КАБИНЕТ. ЦЯЛ ДЕН ИЗДАВА ЗАПОВЕДИ, ПИЕ, ПУШИ И НЯКОЛКО ПЪТИ СЕ ЛЮБИ С МЪЖЕ…

Чудесна работа, ако те назначат на нея.

Тук ли ще доставят картата, или има промяна? — попита Мия.

… ПРОДАВАЧЪТ СЕ ОЧАКВА ДА ПРИСТИГНЕ ДО ЧАС. РАЗМЯНАТА ЩЕ СЕ СЪСТОИ В КАБИНЕТА НА ДОНЯТА…

Значи, имаме две възможности — измърмори Мия. — Да откраднем картата, преди да е пристигнала, и да убием Донята по-късно, или да изчакаме продавача и да пречукаме двамата накуп.

… НЕ ЗНАЕМ КАК ИЗГЛЕЖДА ПРОДАВАЧЪТ…

Най-вероятно като ловък хитрец, който носи карта в калъф.

… само че ти пак ще трябва да се вмъкнеш в кабинета, за да утрепеш донята…

И точно там е проблемът.

Не можеш ли да се скриеш в сенките си? — предложи Джесъмин.

Мия поклати глава.

Под тях не виждам нищичко. Да се промъкна слепешката в бърлогата на браавите ми звучи като отличен начин да си изпрося меч в циците. А Тъкачката свърши толкова добра работа с тези две момичета. Срамота ще бъде да ги съсипя.

Джесъмин присви очи към сградата отсреща.

Можеш да хвърлиш кука от нашия покрив до съседната сграда. Ще прескочиш уличката, ще се вмъкнеш през покрива на кръчмата и ще слезеш долу.

Днес е почивен ден. Улицата е пълна с народ. Ако някой вдигне глава…

През входната врата тогава?

Мия съзерцаваше отсрещната сграда.

Никак ме няма по тази част — измърмори тя.

… но ставаш все по-добра…

Лъжец.

… о, къде ти е вярата…

Кога вярата е спасила давещия се от потъване. — Мия смукна дълго от цигарилото. — Но трябва да призная, че нямаме много възможности.

… можем да стоим будни цяла нивганощ, да сплитаме косите си на плитки и да си говорим за момчета…

… ВЕЧНО ЛИ ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВИШ НА ГЛУПАК, ПИСАНЧО?

… това е част от чара ми…

… ТОВА Е НЯКОЕ НОВО ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА ЧАР, С КОЕТО НЕ СЪМ ЗАПОЗНАТА…

Ако вие двамата сте свършили — изръмжа Мия, — връщайте се на поста си, става ли?

Спътниците й потеглиха и тя усети празнота, която беше сменена от пеперуди. Опита да успокои нервите си, загледа се в леговището на браавите и се зачуди какво ли я очаква там. Ръкопашен бой. Странноприемница, пълна със закоравели престъпници. А и онзи, който продаваше картата, сигурно щеше да си води свита. Лош изглед за успех.

Смачка цигарилото под петата си. Пропъди въпросите, ала предупреждението на Адонай продължаваше да отеква в главата й.

Добре — кимна тя. — Ще ми трябва рокля.

 

 

Мия прекоси напукания калдъръм на претъпканата улица, сякаш тя беше нейна, и спря точно пред вратата на „Кучешка вечеря“.[2]

Нивганощ се беше спуснала и вятърът виеше по широката улица, довял със себе си от океана лятна буря. Топъл дъжд се изливаше на тънки завеси, а двете слънца се криеха зад оловна маска. Но суровото време рядко биваше причина жителите на Божигроб да си останат по домовете в почивния ден и по улиците и сега цареше оживление от хора, тръгнали на гуляй.

Малкият Лийс беше един от най-бедняшките райони на Гроба, но местните имаха вкус и Мия, която беше отраснала тук, винаги беше откривала красота в цветовете и кройката на облеклата им. В действителност те й напомняха за майка й и нещо в звуците и уханията на това място възбуждаше кръвта в жилите й. Беше отмъкнала дрехите от гардероба на параклиса, за да може да се впише сред тукашния народ — кожени бричове и ботуши до коляното, корсет върху кадифена риза, лъскаво колие и всичко това в различни отсенки на кървавочервеното. Ако я убиеха в кръчмата, поне след нея щеше да остане красив труп.

Отблизо портиерите изглеждаха още по-страшни. Те се криеха под предния навес, но независимо от това и двамата изглеждаха малко мокри и доста кисели. Благородникът отляво беше почти толкова широк, колкото и висок, а другарят му приличаше на човек, изял на закуска собствените си родители.

Широкия вдигна ръка и спря Мия на място.

— Дотук, мидоня.

Добра нивганощ, благородни ми господа! — усмихна се Мия и направи лек реверанс.

Не можеш да влезеш — поклати глава Сирака.

Не пускаме утайки — съгласи се Широкия.

Мия погледна облеклото си и отговори леко докачена:

Утайки?

До вратата се приближиха четирима пияни моряци, които щяха да стоят съвсем на място до дефиницията на „утайка“ в най-продавания речник на дон Фиорлини, „Речник на айтриянския език: Подробно ръководство“.

Добра вечер, благородни приятели! — поздрави ги Широкия. — Добре дошли, добре дошли!

Мъжът отвори вратата, отвътре гръмнаха звуци на флейта и смях и моряците влязоха, без дори да погледнат назад.

Мия се усмихна мило на Широкия:

Вътре ме чакат приятели…

Не можеш да влезеш тази вечер — обясни едрият мъж.

На такива като теб не сервираме — кимна Сирака.

На такива като мен?

Разбойниците изръмжаха и кимнаха едновременно.

Чакайте да си изясня това — рече Мия. — Вие сте шайка крадци, сводници, главорези и убийци. И искате да ми кажете, че аз не мога да изпия едно златнопиво тук?

Точно така — потвърди Широкия.

Омитай се — подкани я партньорът му.

Мия намести корсета си колкото може по-изразително. Браавите я зяпаха, без да премигнат. Накрая тя скръсти ръце и въздъхна.

Колко искате?

Сирака присви очи.

Колко имаш?

Два свещеника?

Портиерът огледа улицата и в двете посоки, после кимна.

Дай ги насам.

Мия порови в кесията си и подаде на пазачите по една монета. Среброто потъна в джобовете им по-бързо от бял прашец в двуцевка в деня на свети Паралей.

Мия изгледа двоицата и повдигна вежди.

Е?

Не можеш да влезеш тук тази вечер — потрети Сирака.

На такива като теб не сервираме — съгласи се Широкия.

Двамата се дръпнаха да направят път на втора група гуляйджии (които носеха уличен знак и доста уплашена на вид овца) и докато онези влизаха, им пожелаха приятна вечер. Всичките бяха мъже. Мия надникна в помещението и видя, че клиентите до един също бяха мъже. И нейде в главата й Озарението повдигна шапката си.

Ахххх! Така, значииии.

Да — обади се Широкия.

Сирака погали брадичката си и кимна мъдро.

Ами тогава… — рече Мия.

Ами тогава какво?

Ами тогава ще ми върнете ли парите? — попита момичето.

Никак не те бива в тази работа — насърчи я Широкия.

Пълен провал — съгласи се Сирака.

Мия се нацупи.

Господин Благ ми каза, че ставам по-добра.

Който и да е той, Господин Благ е мръсен лъжец.

Пазачите скръстиха ръце като двойка синхронни танцьори.

Мия въздъхна.

Весела нивганощ, любезни ми господа!

И като се поклони отново, тръгна през дъжда.

 

 

Да не си казал и една скапана дума! — предупреди тя Господин Благ.

Беше клекнала на покрива срещу „Вечерята“ и оглеждаше балкона на четвъртия етаж. Не-котката седеше до нея и помахваше с опашка.

… като знам какво детство си имала, цяло чудо е, че ти липсват качества за общуване…

Ни. Една. Скапана. Дума.

… мяу…

… СТРОГО ПОГЛЕДНАТО, ТОВА СЪЩО Е ДУМА…изръмжа Затъмнение.

Именно. — Мия вдигна предупредително пръст. — Още една и официално ще те впиша в книгата с враговете ми.

Господин Благ вдигна прозрачна лапичка и я сложи там, където би трябвало да бъде устицата му. Дъждът все още ръмеше, топъл и мокър по кожата й. Джесъмин завърза коприненото въже за желязната кука и покорно я подаде на острието си.

Не забравяй картата — предупреди червенокосата. — И изчакай да сляза на улицата, преди да се прехвърлиш. Никой няма да се сети да погледне нагоре, докато всички зяпат в мен.

Знам. Идеята беше моя, Джес.

Този панталон също ли беше твоя идея? — Джесъмин измери с поглед Мия от главата до петите. — Защото прави мечешка услуга на задника ти.

Това каза панталонът ми? — Мия подбели очи. — Да, да. Браво, мидоня.

Ще те чакам тук на покрива, когато излезеш. И гледай да не ти светят маслото — предупреди я Джес. — Ще се разстроя ужасно, че не съм го направила аз.

Мия й показа кокалчетата на юмрука си. Червенокосата се подсмихна и без повече обиди безшумно заслиза по витото стълбище. Навалицата беше оредяла заради дъжда, но мъжете продължаваха да се изливат от „Вечерята“, а други със залитане се прибираха към домовете си след веселата нивганощ. Мия видя как Джесъмин прекоси с решителна крачка улицата и тръгна право към един младеж, който тъкмо излизаше от увеселителния дом.

Тииии, кучи сине! — изрева тя и насочи обвинително пръст в лицето му.

Ъ? — примигна младокът.

Каза ми, че отиваш при братовчедка си! — изкрещя Джесъмин. — А ето че те сгащвам да пиянстваш и да ходиш по курви зад гърба ми!

Господинът се намръщи смутено.

Мидоня, аз…

Недей да бръщолевиш! — Джесъмин пристъпи по-близо до него и набрала скорост, продължи. — Такъв пример ли искаш да дадеш на сина ни? О, четири благословени Дъщери, защо не послушах мама? Тя ме предупреждаваше за теб!

Под погледите на гуляйджиите и портиерите браави Джес се впусна в унищожителна тирада, а мъжът, на когото крещеше, така и не смогна да каже гък. И след като очите на всички бяха залепнали върху наскърбената любима и пияния й франт, Мия реши да рискува.

Тя прехвърли куката над петметровата пропаст, закачи я за железните перила и върза здраво въжето. Четирите етажа се спускаха стръмно надолу и ако паднеше, щеше да се размаже на калдъръма. Перилата бяха мокри от дъжда, но бърза като стрела тя прекрачи над празното пространство между сградите и се запромъква напред.

Безстрашна.

Щом стигна покрива на публичния дом непосредствено до „Вечерята“, надникна над комина. Изобщо не се изненада, когато откри двама окаяни на вид браави под един чадър да вардят покривната врата. Мия беше сигурна, че можеше да повали двамцата с бялото орисно стъкло в чантата си. Ако хвърлеше алхимичните топчета в краката на мъжете, това щеше да произведе достатъчно голям облак от Несвяст, който да просне и двамата в безсъзнание. Но орисното стъкло гърмеше забележително силно при пръсване и шумът можеше да вдигне тревога.

… мфмглфм…произнесе Господин Благ.

Какво?

… ТОЙ КАЗА МФМГЛФМ…

Дъщери, добре, добре, говори.

Не-котката се покашля.

… в коя стая е донята?

Затъмнение кимна към ъгловия прозорец на последния етаж. Пердетата бяха дръпнати и нищо не издаваше какво се случва вътре.

… КОГАТО ПОГЛЕДНАХ ЗА ПОСЛЕДНО, ПРИ НЕЯ ИМАШЕ ПЕТИМА МЪЖЕ…

Идеята да нахълтаме слепешката не ми се нрави — измърмори Мия. — А и картата може да не е донесена.

… влез през мастиленото свърталище, предпазливо се качи горе, крий се, докато онзи пристигне…

Това подозрително ми намирисва на план.

Мия скочи върху тънък перваз на третия етаж на публичния дом и оттам прелетя над подгизналата от дъжда пропаст до терасата на „Вечерята“. Ослуша се за миг за някакво суетене, после надникна през ключалката в стаята. Четири тела в различни стадии на събличане лежаха проснати в плетеница от крайници върху балдахиново легло, а на кожите до тях се виждаха празни мастилени игли. Потънали в дълбок сън.

Безшумна като сянка, Мия извади шперцовете от тока на ботуша си, придума балконската врата да се отвори и се мушна вътре. Квартетът не помръдна в мастиления си сън. Тя се изтръска от дъжда и тъкмо се прокрадваше покрай леглото, когато отекна тихо почукване. Мия тутакси прекоси стаята и се скри зад вратата точно когато тя се открехна леко.

Прислужницата е — изрече младежки глас. — Мидонове? Нося ви подсладената вода.

В стаята влезе момиче със златна маска на куртизанка. Изглеждаше едва-що навлязла в юношеството си, но беше облечена като жена — с черна кадифена тафта и евтин шифон. Носеше сребърен поднос с четири изящни чаши със столчета и гарафа с морскосиня течност. Щом зърна спящите мастилари, тя снижи глас и се обърна да затвори вратата, за да заглуши веселбата на долния етаж.

Светкавица проряза небето навън. Една ръка се протегна зад нея и задържа подноса. Друга затисна устата й.

Мълчи сега — прошепна Мия.

Момичето замръзна като статуя от улица „Деспот“.

Няма да ти сторя нищо, девойче — рече Мия. — Имаш думата ми. Ще си сваля ръката, ако обещаеш да не викаш?

Момичето кимна, гърдите му се повдигаха. Мия бавно отмести ръката си от устните му и отстъпи назад с ръка върху меча от гробнакост. Девойчето се обърна полека и я огледа от горе до долу — оръжията, мрака, погледа — и се задъха още повече, когато осъзна какво търси тук Мия. Хвърли поглед към леглото за следи от убийство.

Не съм дошла за тях — зарече се Мия.

Тогава… за мен ли?

Мия я огледа — ниското деколте, здраво стегнатия корсет, златната маска. Една двойно по-възрастна жена щеше да се чувства удобно в тази премяна. Щеше да се наслаждава на силата й. Но това момиче беше още дете.

… Още дете ли?

Дъщери, ами аз каква съм?

Знаеше, че трябва да продължи работата, с която се беше заела. Донята беше на горния етаж, картата скоро щеше да пристигне, а Мия трябваше да убие едната и да открадне другата до сутринта. Но имаше нещо у това момиче. Едно от дузините, които работеха между тези стени. Дали и самата Мия нямаше да се озове на подобно място, ако Меркурио не я беше открил? Ако животът й се беше стекъл малко по-различно?

Разнежваше се, знаеше го. Трябваше да е като стомана. И все пак…

На колко години си? — чу се да пита.

На четиринайсет — отвърна момичето.

Мия поклати глава.

Това ли искаш?

Примигване.

Какво?

За това ли си мечтаеше? Когато беше малка?

Аз… — Очите на момичето се бяха вперили в меча на колана. Гласът й охладня от самоирония. — Някога се молех на Аа да ме направи принцеса.

Мия се усмихна.

Тези мечти не се сбъдват на никоя от нас, съкровище.

Да — отвърна простичко момичето. — Така е.

Мълчанието увисна в стаята като сутрешна мъгла. Мия само я гледаше, както честичко правеше, оставяйки тишината да задава въпросите вместо нея.

Коне — рече накрая момичето и повдигна роклята си нагоре. — Някога мечтаех да гледам коне. Да си имам малък амбулантен фургон може би. Нещо простичко.

Звучи чудесно.

Исках да имам черен жребец на име Оникс — продължи момичето. — И бяла кобила на име Перла. И да яздим накъдето ни отвее вятърът, без никой да може да ни спре.

А какво ти попречи?

Девойката огледа стаята, част от публичния дом отвъд нея. Светлината угасна в очите й и тя сви безпомощно рамене.

Нямах избор.

Сега можеш да избереш кесиите на кръста им. — Мия посочи тримата реброродени върху балдахиновото легло. — Скъпоценните камъни на вратовете им. Познавам един човек, казва се Меркурио и живее в некропола. Ако му кажеш, че Мия те изпраща, той ще ти помогне. Ще те настани на някое място с коне може би. Някъде, където ще ти хареса.

Поглед към горния етаж. Страх в подпухналите очи.

Те ще ме заловят.

Не и ако си бърза. Не и ако си умна.

Зад прозорците отекна гръмотевица.

Но не съм — рече момичето.

Това е гласът на Страха. Не го слушай. Страхът е пъзльо.

Момичето огледа Мия от главата до петите и поклати глава.

Аз не съм като тебе.

Светкавица се изви по небесния свод отвън и Мия видя отражението си в очите на слугинчето. Мъртвешки бледа кожа. Кинжал от гробнакост на кръста. Сенки в очите.

Едва ли ще искаш да бъдеш като мен. Подозирам, че това — тя протегна ръка и развърза златната маска — никак няма да ти подхожда.

Лицето зад златото беше изпито. Стара драскотина на устната. Уморени красиви очи.

Но изборът е твой. Само твой.

Момичето погледна мастиларите. После пак в очите на Мия.

Много хора ли има горе? — попита я Мия.

Момичето кимна. Облиза драскотината на устата си.

Най-лошите.

Тази вечер ще доставят един пакет. Знаеш ли нещо за него?

Момичето поклати глава.

Не ми казват почти нищо.

Мия погледна надолу към кристалните чаши, гарафата и сребърния поднос. Нагоре към момичето и уморените му очи. Те се взираха в кесията между захвърлените дрехи на един от мастиларите. Златния пръстен на пръста на друг.

Как ти е името? — попита Мия.

Момичето примигна. Погледна я.

Бел.

Ще ми направиш ли една услуга, Бел?

Внезапна предпазливост изплува в очите.

Каква услуга?

Мия бавно я обиколи в кръг. Кимна веднъж.

Ще ми заемеш ли роклята си?

 

 

Двама стражи с плащовете на рода Ремус изпроводиха Мия и Матео след битката. Докато разглеждаше изображението на сокола върху гърдите им, Мия почувства как усещането, че потъва, се засилва под лъжичката й. Сидоний излезе куцешком от лазарета в задната част на крепостта. След побоя на носа му беше сложена дървена шина, по челото му се виждаха пресни шевове. След него се показа момичето на име Магот. Тя отиде при голямото куче и му даде да оближе човешката кръв от пръстите й. Погледна Мия и отново я дари със своята лека свенлива усмивка.

Като не знаеше какво да мисли за момичето и въпреки горчивото жило на загубата й от екзекутуса, Мия отвърна на усмивката.

Стражите подкараха Сидоний и новите попълнения бяха отведени пред големите двойни врати в задната част на крепостта. Там ги посрещна стройна жена с дълга сива коса и три кръга, жигосани на бузата й. Жената наближаваше петдесетте и се държеше с почти кралска осанка. Надиплена рокля от фина червена коприна обгръщаше тялото й, а вратът й беше опасан от сребърна торква, подобна на онази на Фуриян.

— Аз съм Антеа, майордомът в този дом — рече тя. — Между тези стени аз ръководя делата на домината. Ще се обръщате към мен с магѝстра. Първо ще ви изкъпят и нахранят, а после ще ви заключат долу за нивганощта. Ако имате въпроси, може да ги зададете.

Сидоний потърка с ръка окървавената си брадичка и огледа жената от главата до петите.

— Ще ми изтъркаш ли гърба, доня?

Магѝстрата се извърна към стражите. Мъжете извадиха дървените палки и започнаха да налагат безжалостно Сидоний. Мия завъртя очи и се зачуди как е възможно айтриянецът да е толкова малоумен. След един здрав бой, вторият му за деня, Сидоний остана да лежи върху плочите сред пръски от собствената си кръв.

— Да разбирам… че отговорът е не…?

— Не ме бъркай с някоя обикновена слугиня, куче — изрече магѝстрата, докато очите й обхождаха дамгосаната дума СТРАХЛИВЕЦ на гърдите му. — Познавам домината ни от невръстно дете и когато тя отсъства, аз съм нейният глас в тази къща. А сега спри да кървиш върху плочките ми и ставай да вървим.

Сидоний се изправи колебливо. От челото и устните му капеше кръв. Мия наблюдаваше магѝстрата с крайчето на окото си. Жената й напомняше за майордома на баща й, лийсиец на име Андриано, който беше глава на това домакинство по времето, когато на крепостните стени все още се развяваха знамената на Корвере. Той също бе живял в робство, но се държеше като свободен човек. Антеа сякаш бе замесена от същото тесто.

Колкото повече се менят нещата…

— Може ли един въпрос, магѝстра? — обади се Мия.

Антеа я измери предпазливо с очи, преди да отвърне.

— Говори.

— Виждам, че от дворните стени висят соколи. — Мия разтри натъртените си ребра и направи гримаса. — Ала нашата домина не е ли от рода на Леонидите?

— Соколът е печатът на Маркус Ремус — кимна жената. — Аа да го благослови и пази. Това беше неговият дом, който му беше подарен за служба на републиката след Бунта на Кралесъздателите. Сега, когато той замина за вечния си покой край Огнището, имотът премина в ръцете на вдовицата му, вашата нова домина.

Чувството за потъване под лъжичката на Мия стигна дъното.

Знаех си, по дяволите…

Мия нямаше идея къде се намира Господин Благ, но чу в ушите си как я смъмри. Не стига че не си беше спечелила място в колегиума, в който искаше да бъде, ами беше станала робиня на жената на убития от нея джустикус? С всеки изминал ден планът й се стичаше все по-надолу в канала…

Спокойствие. Търпение. Леона никога няма да се досети.

Мия сведе глава и покорно последва магѝстрата. Поведоха ги по един широк коридор в задната част на кулата и триото закуцука след отнесения бой. На Мия й се виеше свят от новината за Леона, от присъствието на другия здрачин, но някъде в кътчетата на съзнанието й детето, което бе вървяло някога по тези коридори, остана поразено от промяната във Вранско гнездо. Разположението не беше пипнато, но украсата…

Доня Корвере обичаше разкоша, ала сега коридорите бяха голи — красивите гоблени и килими бяха заменени от рицарски доспехи и бойни оръжия. На Мия й се прииска да види старата си стая, изгледа към океана от терасите, ала тя и събратята й бяха отведени надолу по виещо се стълбище до едно преддверие пред избата. Назъбена желязна решетка възпираше пътя им по-нататък, а до нея на стената имаше сложен мекверк. Един от стражите пъхна необичаен ключ и натисна серия от лостове. Решетката се вдигна и магѝстрата въведе Мия и останалите вътре.

Дарий Корвере беше използвал просторното подземие за живеене през безмилостните летни месеци, но сега то беше преустроено в казарма. Пространството беше разделено на килии от по два на два метра, преградени от тежки железни решетки.

Колко щедро от страна на донята да пусне кучетата си да живеят в подземието…

Докато минаваше покрай клетките, Мия забеляза прясната слама, дебелите окови. Алхимични глобуси светеха от стените. Миришеше на пот и изпражнения, но поне беше прохладно. Стражите продължиха да ги водят напред, докато в края на дълъг коридор стигнаха просторна къпалня, в която се издигаше гъст облак пара. Магѝстрата въведе вътре Мия и събратята й, а стражите останаха отвън. Жената ги изгледа с очакване.

— Събличайте се — заповяда тя.

Друго момиче на възрастта на Мия щеше да се изчерви, да се разтрепери или просто да откаже. Но Мия възприемаше тялото си като оръжие, опасно като всеки меч. Тъкачката Мариел я бе дарила с достатъчно остри извивки, че да погубят всеки мъж, ако тя пожелае, а Мия беше убила повече хора, отколкото можеше да изброи безгрешно.

Какво толкова ще стане, ако покаже малко голота?

И тъй, без да се колебае, тя свали дрипите и ботушите си и остана гола сред облака пара. Сидоний все още не се беше съвзел от побоя, за да й обърне повече внимание, но тя видя как Матео изпи тялото й с крайчето на окото си. Магѝстрата посочи каменната пейка до басейна. Мия видя бръсначи, гребени, няколко сапуна.

— Гладиатите се къпят заедно, хранят се заедно и се бият заедно — обясни жената. — Но преди да оцелеете в Ситото, сами ще се грижите за чистотата си. Чуйте ме добре — няма да търпя мръсотия под този покрив. И добре си измий косата, момиче. — Магѝстрата огледа дългите и мърляви кичури на Мия. — Ако намеря и една въшка в нея, ще я отрежа до корен.

Жената повдигна посивяла, но изящно оформена вежда, приканвайки ги да й зададат въпроси. След кратко мълчание тя кимна отсечено.

— Ще се върна след двайсет минути. Накарате ли ме да чакам, за награда ще ми опитате бича.

Магѝстрата се отдалечи по коридора, а стражите останаха отвън на пост. Мия влезе във ваната и се потопи цялата с дълга въздишка. Температурата беше чудесна и тя се наслади на усещането, прокарвайки ръце по тялото си. Най-накрая подаде глава, отметна косата си и замига, за да прогони водата. Прикова Матео с поглед и остави тялото си да се надигне от водата толкова, колкото гърдите й да се покажат. Момчето беше сложило ръце на чатала си и докато влизаше във ваната, без успех се мъчеше да прикрие растящата си ерекция.

— Четири дъщери, ще избодеш окото на някого с това нещо — изръмжа Сидоний. — Ще си помисли човек, че никога не си виждал цици.

Матео му показа кокалчетата си, а Мия се разсмя, за своя изненада. Тя взе едно блокче меден сапун и се зачуди как ли ще приемат едно предложение за мир. Негодниците често свиват знамената си, щом ги смелиш от бой…

— Сидоний, ако не беше такова прасе, щеше да си по-забавен.

— Да, а ти ако не беше такава гадина, щеше да си по-очарователна, Гардже.

— Все някак си ще се науча да живея с разбито сърце.

Айтриянецът се подсмихна и леко опипа счупения си нос. Независимо че добре го беше отупала, той сякаш не го приемаше лично и Мия си помисли, че Сидоний е един от онези хора, които дават израз на чувствата си чрез употреба на насилие. От ония, дето влизат в някоя кръчма и смилат на кайма първия, който ги погледне накриво, но щом сбиването свърши, започват да наричат врага си „братко“ и го черпят със златнопиво. След като Мия му беше дръпнала здрав пердах, той изглеждаше по-благоразположен. Макар че докато го гледаше как мушка с пръсти новите си шевове, тя все така нямаше желание да се обзаложи дали мъжът би предпочел да я изчука, или да й свети маслото.

— Кой те заши? — примигна тя под сапунените мехури. — Онова младо момиче ли?

— Да — кимна Сидоний. — Викат й Магот.[3]

— Що за име е това?

Здравенякът се потопи до брадичката.

— Нямам представа. Но е бърза с иглата. И това е добре. Защото след Ситото я чака доста шиене.

Матео най-накрая откъсна очи от гърдите на Мия и се намръщи.

— Какво е това Сито, за което говорят?

Сидоний му се присмя.

— Ти откъде си, момче?

— От Ашках. Близо до Пясъчните водопади.

— Там нямате ли арени?

Матео поклати глава.

— Допреди месец не бях виждал океана. Никога не съм напускал родното ми селце. А сега съм тук. Затворен с айтриянски свине и дюимерски говеда.

— Мери си приказките! — Сидоний повдигна вежди. — Аз съм айтриянец.

— Съгласна — подкрепи го Мия. — Най-възхитителното момче, което познавах, беше дюимер.

Сидоний кимна.

— На твое място бих зарязал тия обиди, селски момко.

Матео се извини под нос и се умълча. Минутите течаха, момчето непохватно взе да се сапунисва, накрая изтърва сапуна и започна да го търси във водата.

— Как се озова тук? — попита го Мия.

То сви рамене. От парата черните му кичури бяха залепнали за кожата му.

— Баща ми ме продаде. Комарджийски дългове. Пробута ме, защото нямаше пари.

— Пламналата патка на Аа! — изръмжа Сидоний. — Мислех си, че аз съм коравосърдечен.

— С меча що-годе те бива — рече Мия. — Кой те е учил на дуел?

— Чичо ми. — Матео прокара ръка през косата си. Мия лениво наблюдаваше танца на мускулите по ръката му, докато се разресваше. — Щях да вляза в легиона. Надявах се, че един ден ще ме изпратят в някой от големите градове. Винаги съм си мечтал да видя Града на костите и мостовете.

— Може би и това ще стане — рече Мия. — Венатус Магни се провеждат в Божигроб.

— Какво е това?

— Най-големите игри в календара — отвърна Сидоний. — Провеждат се по пълна светлина, когато всичките очи на Аа се отварят на небето. Парите са цяло състояние за сангуила, който ги спечели. А гладиатът, който спечели, получава най-голямата от всички награди.

В тъмните кафяви очи на Матео грейна надежда.

— Свобода?

Едрият айтриянец кимна.

— Всеки гладиат може да откупи свободата си, ако спечели достатъчно пари. Но гладиат, който спечели тези игри, получава в подарък свободата си от самия бог.

Момчето се намръщи объркано.

— Чувал ли си приказката за просяка и роба?[4]

— Да.

— И тъй, в чест на Бога на Светлината по време на пълна светлина всеки просяк в Гроба получава храна от хазната на републиката. А на победителя в игрите самият върховен кардинал подарява свободата. Облечен само в дрипи, точно като Аа в евангелието.

Сидоний се наведе със светнали очи.

— И тогава, сякаш това не е достатъчно, проклетият консул ти връчва венеца на победителя. Представи си го. Обезумялата тълпа. Онзи мръсен фанатик Дуомо, облечен като просяк, а оня ребророден козел Скайва ти целува задника пред цялата арена! — Сидоний се ухили като умопобъркан. — Всяка жена в Гроба ще знае името ти. Ще плуваш в женски сокове до края на живота си, селски момко.

Мия погледна вълничките във водата пред себе си. Представи си го точно както си го представяше в продължение на месеци вече. Върховният кардинал Дуомо стои на една ръка разстояние, облечен само в просешки дрипи.

Наоколо ги няма стените на катедралата.

На раменете му ги няма свещените одежди.

На врата му не виси Троицата…

А до него консул Скайва с венеца на победителя, който чака в ръката му…

— Значи, трябва само да спечеля игрите? — попита Матео.

Сидоний избухна в смях.

— Само?! Да, това е всичко, което се иска от теб. Трябва само да спечелиш най-големите игри в републиката. Срещу най-добрите гладиати под слънцата. Този колегиум обаче дори не е печелил място на големите игри досега.

— Е, ние как ще успеем?

— Трудно — въздъхна Мия. — Колегиум, който спечели достатъчно венци преди пълна светлина, може да изпрати гладиати. Но явно това е първият сезон в битките на нашата домина и тя, изглежда, има само един побѐден венец до името си. — Мия се намръщи. — На Фуриян.

— А ние тримата сме много далеч от пясъците засега — изръмжа Сидоний. — Преди да ни броят за гладиати, трябва да оцелеем в Ситото.

— Хайде, обяснете ми накрая — помоли Матео. — Какво е това Сито?

— Подборка — рече Сидоний. — Провежда се преди всяка по-важна игра в подготовката за игрите. Отделят зърното от плявата.

— Никой не знае каква форма ще има Ситото — обясни Мия. — Едиториите променят формата всяка година. А следващото Сито е след две седмици. В Чермост.

Матео преглътна с мъка, мускулът на челюстта му заигра.

— Но ако не знаем какъв ще бъде форматът, как ще се подготвим за него?

— Казваш ли молитви? — попита Мия.

— … Да.

Мия сви рамене.

— На твое място бих почнала с това.

Бележки

[1] Браавите представляват нестройна организация от банди, които ръководят почти цялата престъпна дейност в Божигроб — проституция, едри кражби и организирано насилие. Векове наред те били трън в задника на айтриянските крале и Сената и историята на града е пълна с кървави епизоди, в които не един владетел се е опитвал да ги изтръгне от традиционните им корени в долните части на Божигроб.

Пръв консул Скайва предлага идеята на по-могъщите браави да се изплаща официално възнаграждение и първата платена сума е от личното му състояние. Оттогава градът се радва на продължителен мир и стабилност, а Скайва — на огромен скок в популярността.

Както Мия тъй паметно отбеляза в нашето първо приключение, тъй нареченият сенатор на хората е неописуем подлец, благородни ми приятели.

Но в никакъв случай не е глупак. — Бел.авт.

[2] Таверна с добра репутация в долната западна част на Божигроб, която през годините претърпява учудващо голям брой промени в името си. Кръстена първоначално „Пламналия храст“ от притежателката си — пенсионирана от публичен дом мадам с доста бодро мнение по въпроса за болестите, които й докарали дългите години на седлото. Закупена години след това от един заклет монархист, тя била прекръстена на „Златния крал“ малко преди Франциско XV да падне от власт. След зверското убийство на добрия крал кръчмата била преименувана на „Заклания деспот“, което за повечето от местните било страшно умен ход.

Години по-късно голям брой от следващите собственици прекръщавали таверната на „Пияния монах“, „Пазвата на щерката“ и забавното, макар и необяснимо „Седем тлъсти копеленца“ (по онова време собствениците били само двама и нито единият от двамата не страдал от затлъстяване). Накрая таверната била закупена от един браавски главатар на име Джузепе Антолини и новата му невеста Ливия и те я прекръстили на „Клетвата на влюбените“.

Скоро след това обаче Джузепе изчезнал и Ливия поела еднолично собствеността върху хотела и бандата, прекръстила себе си на Донята, а таверната — на „Кучешка вечеря“. Злите езици говорят, че била сгащила любимия си с едно от слугинчетата и ако се вярва на приказките край огъня, му отрязала брачните такъми и нахранила с тях кучето си Оли.

Дали слуховете са верни, не знаем, но трябва да се отбележи, че на влизане в заведението първото нещо, на което попада погледът на посетителя, е едно охранено куче, седнало край огнището, и остър като бръснач касапски сатър, провесен над бара. — Бел.авт.

[3] От maggot (англ.) — личинка. — Бел.прев.

[4] Притча от Евангелието на Аа. Един хубав ден в своята мъдрост Богът на Светлината решил да изпита достойнствата на своите последователи. И тъй, преоблечен като просяк, той седнал пред големия храм с неговото име, облечен в дрипи и с канче за милостиня.

Край него минал кралят със златната си корона и просякът му поискал една пара̀. Но кралят отказал.

След него минал кардиналът в сребристи одежди и просякът пак поискал милостиня. Но кардиналът не му дал нищо.

Тогава минал един роб и в своята мъдрост Аа не му поискал нищо, защото човекът нямал какво да му даде. Но щом видял просещия бедняк, робът свалил наметалото си, единственото му богатство на света, и загърнал с него раменете на просяка. Тогава Аа захвърлил просешките дрипи, в които се бил пременил, и се изправил, а робът коленичил удивен.

— Стани, човече — изрекъл всемогъщият Аа. — Защото дори в бедността си ти имаш достойнство. И аз ти заповядвам да не коленичиш повече пред никой жив човек.

И Богът на Светлината подарил на роба свободата му. Робът бил много щастлив. Ала никой не спрял да попита какво щял да даде на следващия просяк робът, ако първият не бил бог, и колко неблагоразумна е тази икономическа политика, в която кралете се разхождат из кралството си и раздават на бездомниците парите на данъкоплатците, когато обществената инфраструктура изпитва такава потресаваща нужда от основен ремонт, нито защо в неделя следобед създателят на вселената си няма по-важна работа от това да слезе на земята и да се гаври с хората.

Пфу! Притчи. — Бел.авт.