Джей Кристоф
Божигроб (25)

22.
Тишина

— ’Паст и кръв, това се казва жега.

Мия въздъхна, затвори очи и се потопи в изпускащата пара топлина. Водата се затвори над главата й и звуците в къпалнята за малко стихнаха, шумът от целия свят изчезна.

Тя остана в мрака и топлината, наслаждавайки се на усещането върху отмалелите си крайници. През последните две седмици с Фуриян и Пеещата сабя не спираха да тренират под палещите слънца, но триото все така не можеше да се научи да се бие като едно цяло. Аркад беше наясно, че коприненката щеше да се бие безпощадно, затова не знаеше милост в кръга и всяко мускулче по тялото на Мия я болеше. Цялата беше в синини и отоци и с всеки изминал ден трупаше все повече гняв срещу Фуриян.

Тя задържа дъха си под водата и изплува леко на повърхността. Това й напомни за басейните на Адонай и кървавите пътища от Тихата планина. Замисли се за Солис, Друсила и другите. Ролята, която бяха изиграли в гибелта на семейството й.

Какво ли правеха сега? Сигурно помагаха на Скайва да си подсигури четвъртия мандат. Въргаляха се в парите си като свине в корито. Но консулът, а следователно и Духовенството, навярно губеха търпение, че нямаше напредък в издирването на картата на Дуомо. Как ли се оправяше с тях Меркурио?

Не за първи път тя си даде сметка какъв риск поемаше заради нея старият й учител. Тази мисъл я накара да се засрами, че изобщо се бе усъмнила в предаността му. Честно казано, той й липсваше. Липсваха й съветите му, пушаческата му кашлица, дори проклетият му нрав. Но много скоро тя щеше да се върне в Божигроб и да се изправи на арената. Тогава щеше да го види. И след това, когато делото е свършено.

Ако предположим, че преди това не ме убият в Бяла крепост…

Мия изплува с пламнали дробове, обгърната в пара. Примигна да прогони водата и я посрещна гледката на Пробуждащия вълните, който тъкмо влезе в къпалнята. Мъжът лъщеше от пот след цял ден тренировки, прашен от пясъка и мръсотията в кръга. Той си пееше дует на име „Mi Utori“^[1] — женската партия с фалцет, мъжката с обичайния си баритон. Като свали препаската от слабините си с подходящо драматичен тоооооооооон, той влезе във ваната и Мия спонтанно му заръкопляска.

— Прекалено сте мила, мидоня — поклони се здравенякът.

— Ама какъв тръбен глас имаш ти!

— Учил съм се в нозете на най-добрите.

— Наистина ли си бил актьор в театъра? — попита тя и наклони глава.

— Амии… — поде едрият мъж. — Работих в един, на входа. В по-добри времена. Винаги съм мечтал да се кача на сцената, да омагьосам тълпата, но… — Той сви рамене към стените наоколо. — Не ми било писано.

Мъжът се пресегна да вземе сапуна и тя го огледа с критично око. Пробуждащия вълните беше демон на пясъка, може би малко непокорен, но як като бик. Мия беше готова да се обзаложи, че тези негови ръце като на игра можеха да обвият вратлето й, да й строшат черепа, ако се напънеше достатъчно. И си го представяше как играе в пантомима по костюм точно колкото можеше да си представи, че й никнат крила.

— Нека да отгатна. — Той повдигна вежди. — Не ти приличам на театрален тип.

— Прости ми — засмя се тя, — но ни най-малко.

— Простено ти е — ухили се Пробуждащия вълните. — Баща ми каза същото. Нали разбираш, той ме възпита в изкуството на меча. Още от малък ме научи да троша кокали с голи ръце. Искаше да стана почетен страж на рода на бара, както неговия баща преди него. Нарече ме глупак, когато му казах, че искам да стана актьор. В крайна сметка суфи не ме беше кръстила Бродещия по сцената. Но на мен не ми се нравеше мисълта да ми казват какъв мога или не мога да стана. Затова все пак опитах. Това беше мечтата ми. А човек най-хубаво мечтае с отворени очи.

Мия се улови, че кима, и в гърдите й разцъфна уважение.

— И така заминах за Града на костите и мостовете — продължи Пробуждащия вълните с драматичен колорит. — Намерих една трупа, която ме взе. Малък театър, който се казваше „Светилището“.

— Знам го! — възкликна с удоволствие Мия. — Близо до Долната земя!

— Да — усмихна се широко Пробуждащия вълните. — Разкошна стара сграда. Аз нямах подготовка, затова започнах постепенно. Отначало стоях на вратата и помитах след представленията, но за мен пак беше магично. Да слушам великите драми от древността, да гледам как във въздуха като тънка паяжина се носи поезия и събития оживяват пред очите на учудената тълпа. Такава е силата на думите — двайсет и шест букви могат да нарисуват цяла вселена. — Гласът на Пробуждащия вълните се изпълни с тъга. — Това бяха най-щастливите дни в живота ми.

Мия знаеше, че трябва да си мълчи. Че не трябва да разпитва мъжа. И все пак…

— Какво стана? — чу се да казва тя.

Пробуждащия вълните въздъхна.

— Емилия, една от нашите актриси. Един богаташки син й беше хвърлил око. Паулус му беше името. Донята ясно му даде да разбере, че не се интересува от чувствата му и на няколко пъти аз бях принуден да го изпратя, след като беше прекалил със златнопиво, но това не беше нещо необичайно. Тази част на града беше опасна. Всичко вървеше добре, наистина. Трупата печелеше добри пари, публиката се множеше. Аз се учех усилено и бях определен да играя първата си роля в една от продукциите — крал магус в „Марк и Месалина“, знаеш ли я?

— Да — усмихна се Мия.

— Беше денят на дебютното ми представление. Но по всичко личеше, че даже и след отказите на Емилия и пердаха, който многократно яде от мен, малкият Паулус не беше свикнал да получава не за отговор.

— Като повечето богаташки синове.

— Да. Заварих негодника зад кулисите след генералната репетиция. Опитваше се да изнасили Емилия. Костюмът й беше раздран. Устната й кървеше. Можеш да се досетиш за останалото. В крайна сметка баща ми от малък ме беше научил как да троша кокали с голи ръце.

Пробуждащия вълните погледна към мазолестите си длани.

— Но той беше богаташки син. Единствено показанията на другите актьори ме отърваха от бесилото. После ме продадоха във вериги, а парите отидоха в джоба на Паулус като компенсация за счупените ръце.

— Четири дъщери! — прошепна Мия. — Съжалявам.

— Недей, скъпа — усмихна се Пробуждащия вълните. — Аз не съжалявам. В състоянието, в което го оставих, той никога повече няма да посмее да пипне жена без покана.

— Но това е цената, която ти плащаш? — Мия посочи стените, железните решетки.

— Човек трябва да се примирява със съдбата си, Гардже. Или ще бъде погубен от нея. Като гладиати нашият жребий е по-лек, отколкото на повечето хора. Имаме шанс да си спечелим свободата. Sanguii e Gloria и прочие.

— Но това не е справедливо, Пробуждащ вълните. Ти не си направил нищо лошо.

— Справедливо ли? — надсмя й се здравенякът. — Ти в коя република живееш?

Като клатеше глава и се подсмихваше, сякаш Мия беше казала смешен виц, едрият мъж продължи да се сапунисва все едно всичко на света си беше наред. Мия взе нов уханен калъп сапун, а в това време в къпалнята влязоха Брин и Биерн, свалиха си препаските и си изсулиха сандалите. Беше денят, в който ходеха да тренират при еквориума и Мия можеше да надуши потта и конската миризма по тях от десет крачки.

— Ах, ето ги и нашите смели еквилаи — усмихна се Пробуждащия вълните. — Добре дошли, страшилища близнаци, ненадминати на хиподрума. С Враната тъкмо говорехме за театър.

— Четири дъщери, и защо? — намръщи се Брин и се потопи под водата.

— Познавах в миналото една актриса — изрече Биерн със замислен глас.

— Онова захарно момиче, което лятно време минаваше през селцето?

— Тя не беше захарно момиче, сестрице, беше актриса.

— Ако ти е жулила пръчката за просяци, значи е била захарно момиче, скъпи братко.

Биерн погледна Мия и Пробуждащия вълните.

— Говори глупости. Петни доброто ми име във вашите очи. През целия си живот не съм си плащал за това и мога да ви уверя, че въпросната девойка се чувстваше на сцената като риба във вода.

— Единствената роля, която играеше, беше да се преструва, че си пада по теб — присмя му се Брин.

— Почитай по-старите, пале! — изрече Биерн и опръска сестра си в лицето.

Близнаците влязоха в кратка водна битка, а Мия и Пробуждащия вълните отстъпиха в другия край на басейна, за да не пострадат в кръстосания огън. Биерн потопи главата на Брин под водата, а тя го удари с юмрук в корема. Двамата се оттеглиха в противоположни ъгли, Брин вдигна кокалчета на брат си и се намуси.

— Вие двамата свършихте ли? — попита Пробуждащия вълните.

— Да — отвърна Брин. — Не, почакай…

Тя грабна един калъп сапун и уцели брат си по главата.

— Оу!

— Сега свърших.

— Един ден — обяви Пробуждащия вълните, щом военните действия стихнаха, — когато се измъкнем от тая дупка, ще ви заведа всички на истински театър. Да видите малко култура.

— Дъщерите знаят, че на някои от нас това ще им бъде от полза.

— Продължавай в същия дух и ще се видим в съда за обида — предупреди Биерн и пак изпръска сестра си.

Брин си върна, като замахна широко с ръка и огромен воден откос удари в лицата брат й и Пробуждащия вълните.

— Съжалявам — подсмихна се тя самодоволно.

— О, ще има да съжаляваш ти — отвърна здравенякът и обърса брадичката си.

Той изви масивната си ръка и запрати една струя право в очите на Брин. Биерн се спусна да защити сестра си, зашляпа с ръка назад и Мия попадна в кръстосания огън. Тя също се хвърли в сражението и не след дълго четиримата се биеха с яростта на бели дракони, шляпаха и ругаеха през смях. Пробуждащия вълните запрати Мия право в другия край на басейна в гърдите на Биерн, направи хватка ключ на главата на Брин и тъкмо се канеше да я потопи под водата, докато тя риташе и махаше…

— Какво, в името на Всевиждащия, става тук?

Мия отметна мократа си коса от очите и като вдигна глава, видя, че магѝстрата стоеше на вратата на къпалнята с ръце на кръста. Както винаги, беше облечена безукорно, дългата й сива плитка беше преметната през едното рамо. Гласът й беше изпълнен с оскърбление.

— Вие сте гладиати от колегиум „Ремус“, а аз ви сварвам тук да крякате и да се боричкате като банда дечурлига. Така ли отдавате чест на вашата домина?

— Простете, магѝстра — рече Пробуждащия вълните и пусна шията на Брин. — Само се шегувахме. Времето става все по-горещо, дните растат и…

— И до Венатус в Бяла крепост остават шепа от тези дни, а след това идват Магни — отсече рязко магѝстрата. — Знаете ли какво ще коства на вашата домина провалът ви? Срамът, който ще трябва да понесе? Може би си мислите, че е разумно да си прахосвате времето, като правите разни маймунджилъци, но на ваше място щях да се съсредоточа върху игрите и онова, което ви очаква, ако колегиумът падне.

Усмивката на лицето на Мия угасна и мимолетната й радост се изпари. Гладиатите провесиха глави като скастрени деца. Магѝстрата казваше истината и това беше ясно на всички — ако колегиумът претърпеше провал, сигурно щяха да ги продадат като евтино месо и само Всевиждащия знаеше на кого. На нов сангуила или по-вероятно в Пандемониума. Животът на всички им висеше на косъм.

Зъбите на Гърлото, беше прекрасно за малко да забравят всичко това. Но Мия стисна зъби. Въоръжи се с решителност. Тук се размекваше. Не физически — под обучението на Аркад тя беше заякнала и беше по-здрава от всякога. Но да се сближава със събратята си гладиати беше грешка. Колкото и да бяха приятни, мъжете и жените в колегиума бяха само пешки върху дъска. Пешки, които щяха да бъдат пожертвани, преди да е стигнала до царя.

Тези хора не са твое семейство, нито твои приятели, напомни си тя.

Всички те са средство към целта.

 

 

— По-силно.

Леона се подпря с длани на стената и заби коленете си в матрака с отметната назад глава. Фуриян я държеше за кръста, ръцете му се плъзгаха от потта, цялото й тяло потреперваше при всеки напън на таза му. Рамката на леглото се тресеше, от стената на пода се сипеше прах от камъните.

— По-силно! — изпъшка пак Леона.

Шампионът й се подчини и заблъска като жребец. Донята се пресегна назад, заби нокти в кожата му, подкани го да проникне още по-надълбоко, а той сграбчи с шепи кестенявите й коси и я дръпна назад, за да поеме още повече от горящия му член. Леона затвори очи, разтърсена в сърцевината си, трепереща, с широко зинала уста.

— Чукай ме — изрече шепнешком.

— Домина…

— О, Дъщери, да!

— Домина, не мога…

— Да, свършвай — изохка тя. — Чукай ме, чукай ме, чукай ме!

Фуриян направи още няколко тласъка, после излезе с вцепенено тяло от нея и свърши върху задника и гърба й. Леона отпусна главата си, ноктите й се забиха навътре в кожата му и тя прехапа устни, за да потисне вика си. Останала без дъх, рухна по лице на леглото и замърка като котка.

Непадналия приседна до нея със заморени гърди и плувнало в пот тяло. Макар че леглото беше тясно, той внимаваше да не я докосва — явно донята не обичаше ласките след сношението. Той се облегна на стената, облиза устни и въздъхна с разтуптяно сърце.

— Добро представяне, шампионе — измърмори донята.

— Вашият шепот е мое желание — отвърна той.

Леона се засмя, претърколи се по гръб. Размърда бедрата си, изви гръб и погледна мъжа над нея.

— Четири дъщери, нуждаех се от това — въздъхна тя.

— Не по-малко от мен — отвърна Фуриян. — Бях почнал да подозирам, че сте ме забравили.

Леона изгука, приглади косата си да не й пречи и погали с върховете на пръстите си вълнообразните ивици по корема му.

— Липсвах ли ти, шампионе?

— Минаха седмици от последния път, домина.

— Няма от какво да се страхуваш, любими — усмихна се донята. — Аз винаги ще се завръщам.

— Докато не спечелите обичта на друг?

— На друг ли? — Устните на Леона се извиха. — И кой е той, кажи ми?

— Спасителката на Ураганова кула — измърмори шампионът с подигравателна театралност.

— Ах! — Леона въздъхна и извъртя очи. — Стигнахме върха на копието. Но аз не обичам жени, Фуриян. А още по-малко ревнивците.

— Пускате я да се бие до мене на пясъците — измърмори той. — Сякаш ми е равна. Но тя няма чест. Тя има…

— Тя има лавров венец — прекъсна го Леона. — Спечели обичта на тълпата. И държи една трета от ключа, който ще ни отключи вратата към Магни.

— Аз мога и сам да победя коприненката на баща ви, домина — изръмжа Фуриян. — Не ми трябва ничия помощ, най-малкото от някакво подмолно момиче, което врагът ми вече надви.

Леона въздъхна. Стана от леглото, взе чаршафа и нехайно обърса семето му от кожата си.

— Този разговор ме отегчава.

Фуриян протегна ръка.

— Леона…

— Леона ли? — Донята рязко вдигна очи. — Забравяш се, робе.

— О, да, робе — кимна Фуриян. — Докато пак не зажаднеете. А тогава се почва с „любими“, „шампионе“, ласкателства, докато не се наситите.

— И ти се оплакваше тъй горчиво в това време!

— Искам да бъда нещо повече от расов жребец.

— И какво повече? — попита Леона. — Може да си шампион на арената, но други венци далеч не си спечелил. Аз съм домината на този дом. Не си мисли, че ще търся съветите ти само защото идвам в леглото ти. Нито че когато се даде заповед, няма да очаквам тя да се изпълни.

— Когато кошмарите ви будят от сън, мислите ли, че ви утешавам, защото ми е заповядано така? Мислите ли, че ви прегръщам, защото…

— Минаваш границата, шампионе.

Фуриян стисна устни и челото му потъмня от гняв. Но повече не се обади. Известно време Леона се вглеждаше неподвижно в него и накрая лицето й се смекчи. Тя приседна на леглото и допря ръка в бузата му.

— Аз държа на теб — изрече шепнешком. — Но не мога…

На вратата се почука.

— Шампионе?

Очите на Леона се разшириха, когато разпозна гласа.

— Всемогъщи Аа… — изсъска тя. — Аркад!

Фуриян скочи от леглото, лицето му пребледня.

— Мислех, че се е запил.

— Беше заспал в трапезарията, мъртвопиян.

Ново почукване.

— Фуриян?

Леона отчаяно огледа стаичката. Светилището на Тсана. Малък сандък. Дървени мечове и една тренировъчна кукла. Нямаше къде да се скрие. Най-накрая донята на къщата коленичи на пода. Провря се под леглото с помощта на Фуриян, присви крака до гърдите си и ги обгърна с ръце. Останал доволен, че домината не се вижда, Фуриян завърза препаската си и отвори вратата.

На прага стоеше Аркад с пиянски петна по лицето. Той леко се поклащаше и оглеждаше шампиона от глава до пети. Дъхът му вонеше на златнопиво.

— Прощавай — рече. — Спеше ли?

— Само си почивах, екзекутус.

— Мхм…

Аркад мина покрай него и влезе куцешком в стаята, железният му крак отекна върху камъните, дрън, туп, дрън, туп. Той потърси нещо за сядане и накрая се тръшна на леглото. Сламеният матрак увисна под тежестта му и Леона заглуши вика си, когато я удари отзад по черепа. Тя изруга мълчешком и се сви по-надолу като непослушно дете, което се крие от родителите си.

Аркад подуши въздуха, повдигна вежда с пиянски глас:

— Тук вони.

— От жегата, екзекутус. С всеки ден Сааи пълзи все по-близо до хоризонта.

Аркад набърчи нос.

— Ще говоря с магѝстрата. Този сапун, с който те кара да се къпеш, мирише на женски парфюм.

Очите на Фуриян леко се разшириха и погледнаха към сянката под леглото му. Екзекутусът не забеляза, извади вярната си плоска бутилчица и отпи дълга глътка. Предложи я на Непадналия, който отказа с мълчаливо поклащане на главата.

— Мхм, добър човек. — Аркад прибра шишето си. — Това размеква на пясъка.

— Но също те кара да забравиш петната от кръв — тихо каза Фуриян.

Аркад кимна отнесено, почти на себе си. Погледна надолу в ръцете си. Нагоре към черните очи на Непадналия.

— Харесвам това в тебе, Фуриян. Ти виждаш. Разбираш. Болката, която понасяме. Червените реки, в които трябва да газим.

— По пътя ни към славата.

— Голяма тежест.

— Добре дошла е. Ако ще ми донесе победата.

Аркад тихо се изсмя.

— Това също ми харесва в теб.

— Простете ми… Но нуждаете ли се от нещо, екзекутус?

Аркад въздъхна и премести тежестта си, а увисналият матрак притисна Леона към пода. Донята дишаше плитко и нарядко, гърдите й се бяха опрели в твърдите камъни, лицето й беше уплашено. Ако издадеше звук, ако екзекутусът й откриеше, че е тук…

— Искам да спреш да се дразниш с Враната — отвърна леко завалено пияният Аркад. — Искам да се биеш редом с нея, не срещу нея.

Фуриян се намръщи.

— Това момиче, изглежда, е в устата на всички тази нивганощ.

Примигване.

— Какво?

— Тя е лъжкиня и псе, екзекутус. Славата й е незаслужена.

— Как можеш да говориш така? — намръщи се Аркад. — Патката на Аа, и аз също като теб не я харесвам, но я видях как се би в Ураганова кула. Победата й над речвирма…

— Беше пълна с коварство. Тя не е победител, тя е крадец.

Аркад въздъхна, посегна към плоската си, но се спря. Изправи се, за миг се олюля, а Леона въздъхна от облекчение, че отново можеше да диша. Като се закрепи, Аркад тръгна да обикаля куцешком стаята, посочи стените.

— Какво виждаш?

— Къщата на моята домина — отвърна Непадналия.

— Да. Стените, които ти дават подслон, покривът, който пази гърба ти от слънцата. Знаеш ли какво ще стане, ако не успеем да си осигурим място на Магни?

— Не се нуждая от помощ, за да надвия коприненката, екзекутус — изръмжа Фуриян и се наежи. — И няма да се бия редом с едно безчестно псе, което краде това, което трябва да се спечели.

— Защото знаеш какво значи да бъдеш безчестно псе, нали?

Очите на Фуриян се разшириха.

— Вие смеете…

— Спести ми възмущението си — изръмжа Аркад и вдигна мазолестата си ръка. — Забравяш, че аз те открих и те доведох тук. Аз единствен знам откъде идваш и какво си направил, за да се озовеш окован във вериги.

Фуриян хвърли поглед към леглото си. Към жената, която се криеше под него.

— Това беше отдавна. Аз вече не съм онзи човек. Аз съм богобоязлив син на Всевиждащия и гладиат, който живее, за да носи слава на домината си.

— Ти живееш за собствената си слава — отвърна Аркад и поклати раздразнено глава. — Искаш да докажеш, че си по-добър от човека, който беше. Виждам всичко. Но не казвай, че се биеш за твоята домина. Ако и за миг мислеше действително за Леона, ако изпитваше и една частица от онова, което аз изпитвам към н…

Аркад примигна и се опомни. Олюля се. Погледна нагоре към шампиона, покашля се, потърка помътнелите си очи.

— Фуриян, ти имаш уменията и волята да ни отведеш до Магни. Не те измъкнах от блатото, за да те избавя от миналите ти грехове. Направих го, защото виждам в теб шампион, какъвто бях и аз. Ти можеш да спечелиш свободата си. Да се движиш между нас отново като човек, не като животното, което беше. Но тези, които не отстояват нищо, умират заради нищо. Ако се бориш единствено на себе си, загиваш сам.

— Да се боря за себе си ли? — повтори изумен Фуриян. — Аз се боря за тези стени!

— Тогава го докажи! — изръмжа Аркад. — Бий се редом с Враната, не против нея. А щом победите коприненката и си осигурим мястото, когато се изправиш срещу Враната в големите игри e mortium, можеш да се покажеш като мъжа, който знам, че си.

Аркад сложи ръката си на рамото на шампиона.

— Или падни сам — повтори той. — И повлечи със себе си и този дом.

Екзекутусът се клатеше като дърво в буря, стиснал Фуриян за рамото повече да не падне, отколкото за утеха. Но макар че златнопивото лъхаше тежко в дъха му, макар че той едва се крепеше изправен, изглежда, улучи в целта.

Фуриян стисна зъби, но накрая кимна.

— Ще се бия редом с нея в Бяла крепост. Но в Божигроб тя умира.

Аркад кимна и закуца към вратата, дрън, туп, дрън, туп, на прага се обърна да погледне отново Фуриян.

— Може би и по-рано? Кой може да каже?

Екзекутусът се усмихна и затвори вратата след себе си. Фуриян остана неподвижен, заслушан в накуцването му, което заглъхваше по коридора. Той коленичи, подаде ръка на Леона и й помогна да се измъкне изпод леглото. Щом се изправи, донята дръпна рязко ръката си и нахлузи роклята през главата си да се покрие. Във всяко движение беше изписано оскърблението й.

— Така, значи — изгледа го тя кръвнишки. — Не се подчиняваш на моята заповед да се биеш редом с Враната, но Аркад ти наприказва няколко думи и ти виждаш, че е прав?

— Домин…

— Ти ми каза, че преди това си бил търговец — пресече го тя и впи в него искрящите си сини очи. — Продавач.

— Бях — отвърна Фуриян.

— От устата на Аркад не звучеше така. Той те нарече животно. Колко грехове може да натрупа един обикновен търговец, че се налага да се бие толкова свирепо, за да ги изкупи?

Непадналия замълча.

— Какво си направил, Фуриян? — попита тя. — Какви лъжи си ми наговорил?

Шампионът се взираше в Троицата на Аа на стената и отказваше да срещне погледа й. Тя стоя така дълго време, пронизвайки очите му, търсейки отговори. Откри само мълчание. И като изсумтя с отвращение, обърна се и прекоси с гневни крачки стаята. На вратата се ослуша, отвори я рязко, почти необмислено, излезе в коридора и я затръшна след себе си.

Непадналия отпусна рамене и тихо изруга.

Приседна на леглото и забеляза, че Леона си беше забравила долната риза. Той я взе в ръцете си, дълго се взира в нея, потънал в мисли. Галеше с пръсти коприната, дантелите. Вдъхна благоуханието й. А накрая се наведе и я натика под матрака, скри я в сенките под леглото си.

В сенките, където седеше не-котката и слушаше.

И отчаяно се мъчеше да не врътне не-очите си.

— … въздъх…