Джей Кристоф
Божигроб (5)

2.
Огнеслужение

Четири месеца по-рано

Крал Франциско XV, върховен владетел на цяла Айтрия, зае мястото си в края на сцената. Беше облечен в жакет и снежнобели панталони до коляното, бузите — напудрени с руж. Скъпоценните камъни в короната му проблясваха, докато той говореше с ръка на гърдите си.

— Да бъда крал мъдър и правдив,

аз всякога стремил съм се,

но ето че като коляното на просяка

и кралското чело целувка на земята

принудено е да даде и…

— Не! — чу се вик.

Тиберий Стария излезе отляво на сцената, обкръжен от съзаклятниците си републиканци. В ръката на стареца блестеше сребърна кама, челюстта му — непоколебима, очите блеснали. Тихомълком се хвърли напред и заби ножа в гърдите на монарха, веднъж, два, три пъти. Публиката ахна. Ярка червена кръв плисна и опръска излъсканите дъски в краката им. Крал Франциско притисна ръка до прободените си гърди и се свлече на колене. С един последен стон (малко пресилен, коментираха мнозина след това), владетелят склопи очи и издъхна.

Тиберий Стария вдигна високо камата си и изрече последната си, съдбоносна реплика:

— Кръвта пролята е

и туй, що е отредено, то ще бъде,

срещу оковите на робството

платил бих най-високата цена.

Но не за себе си, другари мои,

нанесох този смъртоносен удар,

камата с кръв оплисках аз

тук в името на свободата.

Тиберий огледа публиката с окървавения нож в ръце. Поклони се дълбоко и завесата от тежко червено кадифе се спусна на сцената.

Избухнаха аплодисменти, в същото време музиката се усили и оповести края на драмата. Алхимичните полилеи на тавана грейнаха по-ярко, прогонвайки мрака, съпътствал последното действие. Аплодисментите се разляха като вълна в претъпканата зала, над балкона отгоре, та чак до дъното. И там откриха едно момиче с дълга гарвановочерна коса, светла безупречна кожа и сянка, черна колкото за трима.

Мия Корвере се присъедини към аплодисментите на гостите, макар че в действителност очите й бяха навсякъде другаде, само не и в пиесата. Студен хлад пробяга по тила й, скрит в сенките, които хвърляше косата й. Шепотът на Господин Благ погали като меко кадифе ухото й:

— … това беше потресаващо слаба пиеса… — рече котката сянка.

Мия отвърна тихо, намествайки на лицето си зле пасващата й маска:

— Кокошата кръв беше приятно хрумване според мен.

— … нали разбираш, че тези трийсет минути от живота ни никога няма да се върнат…

— Поне запалиха отново проклетите лампи.

След като публиката бе оставена да ръкопляска известно време, завесите най-сетне се разделиха и откриха крал Франциско в цветущо здраве, а под подгизналата му риза се виждаше пробитата торбичка, в която бяха сипали „пролятата му кръв“. Като сключиха ръце, стиснали здраво камата на пружина помежду си, Тиберий Стария и Франциско XV се поклониха дълбоко.

— Весело Огнеслужение, благородни ми приятели! — провикна се убитият крал.

Щом актьорите слязоха от сцената, ръкоплясканията постепенно стихнаха и с края на пиесата разговорите и смеховете се подновиха. Мия отпи от чашата си и огледа залата. Сега, когато светлините в салона отново грееха, вече можеше да вижда малко по-добре.

— Така, къде е той… — измърмори тя.

Беше закъсняла според правилата на изискаността и балната зала беше претъпкана, но в това нямаше нищо изненадващо — на соаретата на сенатор Алексус Аврелий винаги се изсипваше много народ. След като пиесата завърши, дванадесетчленният оркестър поде весела мелодия от позлатения си балкон в дъното на салона. Мия гледаше как реброродени благородници в колосани рединготи се понесоха в танц с изящните си дами, чиито рокли блещукаха в пурпур, злато и сребро на светлината на алхимичните полилеи.

Лицата им бяха скрити зад многообразие от маски във всевъзможни форми и стилове, които смайваха окото. Мия видя четвъртитото волто, ухилените пунчинели и половинките на доминото, брокат, лъскава слонова кост, ветрила от паунови пера. Най-честият модел в салона беше тройното слънце на Аа и красивите разновидности на лицето на Тсана. Все пак беше Огнеслужение и повечето хора поне се мъчеха да направят някакъв опит да почетат Всевиждащия и първородната му дъщеря преди неизбежният хедонизъм на празничната вечер да е достигнал разгара си.^[1]

Мия беше облечена в аленочервена рокля с голи рамене, чиито воали от лийсийска коприна се спускаха до пода. Полуизрязаният й корсет беше здраво пристегнат, в деколтето й се изливаше наниз от тъмни рубини и при все че тя беше благодарна на корсета и скъпоценните камъни, защото подчертаваха красотата й, възхитените погледи, които я следваха през цялата нивганощ по петите, по дяволите, хич не й помагаха да диша по-леко. Собственото й лице бе скрито под лика на Тсана — маската й изобразяваше шлема на богинята воин, с пера от жар-птица по края. Устните и брадичката й бяха открити и поради това й беше малко по-лесно да пие. И да пуши. И да ругае.

— ’Паст и кръв, къде е това скапано конте? — измърмори тя, докато очите й кръстосваха навалицата.

Отново почувства онзи хлад, тихия шепот в ухото си.

— … ложите… — рече Господин Благ.

Мия погледна над поклащащата се тълпа към стените над салона. Балната зала на сенатор Аврелий беше построена като амфитеатър — сцената в единия край, местата, разположени в концентрични кръгове, и неголеми частни ложи, които се издигаха над партера. През дима и дългите снопове коприна, вързани за тавана, тя най-накрая видя висок млад мъж, облечен в дълъг бял редингот и черна вратовръзка, върху чиито гърди със златни конци бяха избродирани двойката коне на фамилията.

— … гай аврелий…

Мия повдигна цигарилото от слонова кост, дръпна замислено. Лицето на младия мъж беше полускрито зад златно домино с трислънчев мотив, но тя можа да види силната челюст и прелестната му усмивка, когато той зашепна в ухото на красивата млада жена в елегантна рокля до него.

— Както личи, намерил си е приятелка — прошепна Мия и от устните й се разля сив дим.

— … та той е сенаторски син. Едва ли ще прекара нивганощ сам…

— Не и ако зависеше от мен. Затъмнение, иди кажи на Гълъб да е готов. Може да се наложи да си тръгнем набързо.

Тихо ръмжене се чу от сянката под роклята й.

— … ГЪЛЪБ Е КРЕТЕН…

— Точно затова трябва да се увериш, че не е заспал. А аз ще отида да поздравя първородния син на нашия уважаван сенатор. И неговата приятелка.

— … където са двама, третият е излишен, мия… — предупреди Господин Благ.

— Съвсем вярно. Но може да бъде и много забавно с трима.

Мия се измъкна от ъгъла си и се понесе през балната зала като дима от устните й. Усмихна се на комплиментите, учтиво отклони молбите за танц. В основата на стълбището нехайно мина покрай двамата стражи в рединготи с изящна кройка, като се престори, че тук й е мястото, и затова играта й излезе сполучлива. В крайна сметка в салона нямаше човек, който не би трябвало да бъде там. Пет усърдни нивганощи й беше отнело да открадне поканата от къщата на доня Григорио^[2]. А маските, които тези реброродени глупци държаха непременно да носят във вечерта на празника, я улесняваха да се движи между тях незабелязано. Особено когато извитите й форми бяха пристегнати тъй, че да отвличат окото далеч от лицето й.

Мия провери грима си в сребърното си огледалце, нанесе още един тъмночервен пласт върху устните си. И като всмукна за последно от цигарилото си, стъпка го под петата на ботуша си и влезе през кадифените завеси в ложата на Аврелий.

— О, простете! — рече тя.

Дон Аврелий и неговата събеседница вдигнаха глави леко изненадани. Двойката седеше на дълъг диван от плюшено кадифе, на масата пред тях — полупразни чаши и бутилка хубаво ваанийско червено. Мия притисна ръка до гърдите си с престорено притеснение.

— Мислех си, че ложата е празна. Моля ви, простете.

Младият дон кимна леко. Прелестната му усмивка беше потъмняла от виното.

— Забравете го, мидоня.

— Вие… — Мия изпусна неуверена въздишка. Тя отвърза маската си и започна да си прави вятър с нея. — Простете, ще ви обезпокоя ли, ако поседна за миг? Тук е по-топло, отколкото по време на пълна светлина, а с тази рокля е ужасно трудно да си поемеш дъх.

Аврелий прокара поглед по откритото лице на Мия. Черните очи бяха оградени от умели линии чернило. Млечнобялата кожа и присвитите тъмночервени устни, огърлицата от скъпоценни камъни на тънката й шия, бърз лисичи поглед към голата кожа отдолу, когато Мия демонстративно намести корсажа си.

— Разбира се, мидоня — усмихна се донът и посочи свободния диван.

— Аа да ви благослови — рече Мия и като приседна на кадифето, пак започна да си вее.

— Позволете да ви се представя. Аз съм дон Гай Нераус Аврелий, а моята прекрасна съучастничка тук е Алена Боскони.

Събеседницата на Аврелий беше лийсийска красавица, горе-долу на възрастта на Мия, навярно дъщеря на местен администратий, ако се съдеше по вида й. Черни коса и ириси, мургава кожа, металическата пудра върху устните и миглите й подчертаваше златния шифон на роклята й.

— Четири дъщери, благоговея пред роклята ви! — ахна Мия. — Албрето ли е?

— Набито око — отвърна Алена и повдигна чашата си. — Моите поздравления.

— Имам проба при нея следващата седмица — отвърна Мия. — Стига леля ми да ме пусне да изляза отново. Подозирам, че още утре ще ме прати в манастир.

— Коя е леля ви, мидоня? — попита Аврелий.

— Доня Григорио. Превзета стара крава. — Мия посочи виното. — Може ли?

Аврелий проследи с поглед как тя веднага си напълни чашата и я изгълта също толкова бързо. В очите му проблесна веселост.

— Простете ми, не знаех, че донята имала племенница?

— Повярвайте ми, мидон, изобщо не съм изненадана — въздъхна Мия. — От месец съм в Галанте, а тя не ме пуска да изляза от двореца. Трябваше да се измъкна тайно, за да бъда тук тази вечер. Баща ми ме праща при нея през лятото и настоява, че тя ще ме научи да се държа както би следвало да се държи една богобоязлива щерка на Аа.

— Искате да кажете, че вие не се държите като такава? — усмихна се Аврелий.

Мия направи физиономия.

— Честна дума, като го слуша, човек би си помислил, че съм преспала с някого от конярите.

Аврелий поднесе бутилката към чашата й и въпросително наклони глава.

— Още една?

— Много щедро, сър.

Аврелий наля догоре, подаде й пълната чаша. Мия я пое с красноречива усмивка, пръстите й умишлено докоснаха младия дон по китката и помежду им изпука алхимично електричество. Алена вдигна своята чаша до златистите си устни с леко раздразнение в гласа.

— Не остана много, Гай — предупреди тя и хвърли поглед на бутилката.

Мия погледна момичето и затъкна един кичур коса зад ухото си. Какъвто и страх да беше изпитвала, той беше погълнат от сенките в краката й. Тя стана от мястото си с подкупваща грация и седна на дивана до златната красавица. Погледна в очите на Алена и отпи малка глътка от виното. То беше плътно, кадифенопивко, затанцува мрачно по езика й. И като взе празната й чаша, Мия пъхна своята в ръката на Алена и, сплела пръсти с нейните, я поднесе към златистите й устни.

После надзърна през рамото си към Аврелий, видя го как гледа с възторг. Усмихна се и прошепна достатъчно високо, за да я чуят въпреки музиката отдолу:

— Аз нямам нищо против да делим.

 

 

Аврелий стоеше зад нея, дланите му обхождаха голите й ръце, гърдите й. Мия почувства устните му до ухото си, ласката им по ръба на челюстта си, протегна се назад и сплете пръсти в косите му. Притисна се в твърдината на чатала му, потърси устата му и въздъхна, когато той остави диря от парещи целувки надолу по шията й. Наболата му брада гъделичкаше кожата й. Той напипа копринената връзка, която стягаше корсета на гърба й, и бавно, но с уверени движения я развърза.

Зад него Алена разкопча сакото му и го пусна на пода. Бузите й пламтяха не само от виното, дългите й нокти разкъсаха копринената му риза, оголвайки тялото му. Мия погали твърдите му гърди, пръстите й се плъзнаха надолу по падините и браздите на корема му. Целуна я по тила, тя усети как зъбите му се притискат, въздъхна „да“, когато той я захапа по-силно, и пак потърси устата му. Със свободната си ръка той хвана дългите й коси, дръпна главата й назад, назад. Цялата й кожа настръхна, докато сваляше корсажа й.

Музиката долиташе слабо далече отгоре и почти се губеше сред песента на въздишките им. Тримата бяха слезли неуверено по стълбите, Аврелий побутваше Мия и Алена пред себе си с игриви плесници по задниците. Стражите в двореца се престориха, че не забелязват залитащото покрай тях трио. Мия целуваше Аврелий по врата, докато той се бе спрял, за да даде дълга целувка на лийсийската красавица. После затисна Мия в стената, бръкна между краката й и с ловките си пръсти се хвана на работа насред коридора. Тримата едва успяха да се доберат до стаята му.

Като в повечето дворци на реброродени, спалните бяха под земята, да могат да ги предпазват по-добре от безмилостната светлина на слънцата. Тук долу въздухът бе по-хладен, а светлината от алхимичните глобуси — приглушена и мъждива. Корсажът на Мия падна на паркета и Аврелий мушна ръка в роклята й. Тя въздъхна, когато почувства ръката му да обгръща гърдите й, стискайки набъбналото й зърно достатъчно силно, за да я накара да простене. Той свали роклята й, пусна я да се свлече на купче около глезените й. Тя потърси колана му, откри там и ръцете на Алена и пръстите им се сплетоха, докато разкопчаваха катарамата. Мия усети как дланите на Аврелий се спускат по-надолу, алхимичното електричество затанцува по кожата й, пръстите му се плъзнаха по корема й, надолу през нежните къдрици до болезнено копнеещите й устни под тях.

Пръстите му се движеха ловко и тя простена с омекнали колене. Изви глава и потърси устата му със своята, но ръката му в косата й я спря, остави я задъхана, стенеща да притиска задницата си в чатала му със същия ритъм, с който той се блъскаше в нея.

Когато коланът му най-накрая падна, красавицата откопча бричовете му и пръстите на Мия се мушнаха вътре. След миг тя откри целта си, взе главнята му в ръка и се усмихна на стенанието му. Усети също и ръцете на Алена, които се движеха по дължината му. В това време пръстът му проникна в нея, зад клепачите й избухна светлина и краката й едва не се огънаха.

Аврелий се обърна, устата му намери тази на Алена, езиците им се преплетоха. Мия измъкна ръката му от косата си и в отчаянието си да го целуне го стисна за неговата. Но кожата й потръпна, когато долови, че той се отдръпва встрани, и тя почувства върху рамото си, по тила си топли устни, топли длани се плъзнаха по кръста й.

Не неговите…

Пръстите на Алена танцуваха нагоре по ръцете й, изпърхаха по извивката на гърдите й. Задъха се, когато почувства дланта на момичето под брадичката си. Момичето бавно я завъртя и с разтуптяно сърце Мия се озова с лице към нея.

Алена беше красива с подпухналите си разтворени устни, с преливащите си от копнеж черни очи на мъждивата светлина. Гърдите й се повдигаха, когато се притисна все още облечена в почти голото тяло на Мия. Аврелий зацелува Алена по тила, а в това време тя приглади назад един кичур от дългата черна коса на Мия. Мия усети как през цялото й тяло премина тръпка, когато красавицата се наведе да я целуне. Близо. По-близо. Близ…

— Не! — каза Мия и се отдръпна.

Сянка на объркване падна върху очите на Алена и тя погледна през рамото си към Аврелий. Младият дон повдигна въпросително вежда.

— Не по устата — додаде Мия.

Златистите устни на красавицата се извиха в многозначителна усмивка. Черните очи обходиха голото тяло на Мия, погълнаха я жадно.

— Навсякъде другаде тогава — пророни тя.

Погали с пръсти Мия по страните, по скъпоценните камъни на шията й и я накара да потрепери. После агонизиращо бавно се наведе и притисна устните си във врата й.

Мия въздъхна, кожата й настръхна, но у нея нямаше страх. Отпусна глава назад, предаде се. Клепките й изпърхаха, когато ръцете на Алена обгърнаха повдигащите се гърди, погалиха хълбоците. Мия не чувстваше нищо друго, освен тези ръце, тези устни, хапещите зъби, топлия дъх върху кожата си, устата на красавицата, която се спускаше надолу по извивката на гърдите й. А когато момичето взе в устата си зърното й и прокара език по набъбналото връхче, тя простена и цялата стая се завъртя.

Ноктите на Алена се плъзнаха по кожата на Мия, изпращайки тръпки по гърба й, докато я насочваше назад. Тя усети рамката на леглото зад свивката на коленете си, изви се като фиданка пред буря и падна задъхано върху кожите.

Алена въздъхна, докато Аврелий я галеше отзад с нос по шията и развързваше връзките на корсажа й. Младият дон смъкна роклята от раменете й и остави златният шифон да падне в лъщяща вълна на земята, последваха долните й дрехи и тя също остана гола.

Очите на Мия обходиха тялото на момичето. Алена се покачи на леглото на четири крака като дебнеща котка, коленичи над нея и въздъхна. Младият дон падна на колене зад нея и остави диря от целувки по гърба й. Мия усети как ръцете на момичето я галят от вътрешната страна по разтрепераните й бедра и се задъха, щом пръстите докоснаха устните й. Алена също беше запъхтяна и простена, когато Аврелий притисна устата си между краката й и раздвижи езика си. Очите й горяха похотливо, тя се наведе по-близо и отново потърси устата на Мия.

Мия се изви настрани с ръка върху устните на момичето:

— Не.

Протегна се през Алена, напипа дланта на Аврелий върху хълбока на момичето. Сплете пръстите си с неговите и красавицата възрази с въздишка, когато Мия го отдръпна от трофея му. Впила очите си в него. Без да може да си поеме дъх.

— Целуни ме — рече тя умолително.

Аврелий се усмихна, а в това време Алена се нахвърли отгоре й. Целувките на момичето бяха като огън и лед по шията на Мия, по гърдите и корема й. Младият дон се качи на леглото, а в това време момичето слезе още по-надолу, облиза връхчетата на пъпчето й, ямките по хълбоците й. Мия усети нежно захапване от вътрешната страна на бедрата си, ръцете се плъзнаха по кожата й и тя проплака, когато дъхът на Алена нежно я погали, устните й съвсем близо до нейните. Мия протегна едната си ръка надолу, другата нагоре и сплете пръстите си в косите им. Придърпа Аврелий към себе си, умолително, привличайки и Алена. Устата на мъжа се затвори върху нейната и заглуши задъхания й стон. В същото време тя почувства първата ласка на езика на красавицата.

Мия се заизвива върху кожите, докато двамата я боготворяха. Алена я целуна така, както никой мъж не я бе целувал дотогава, и между краката й избухна огън, какъвто не бе познала. Гърбът й се огъна като арка, пръстите й се увиха в косите на момичето. Тя усети солено-сладкия й вкус върху езика на Аврелий. Жарко го целуна, ухапа го толкова силно по устната, колкото да разцепи кожичката, и тъмното червило се смеси с кръвта по устите им. Устните й заглушиха вика му на болка, езикът й намери неговия, завъртя се, вкуси го, затанцува в бледа прилика с езика на красавицата между краката й.

Времето спря хода си, светът спря въртенето си. Донът се откъсна от устата й и остави следа от кървави целувки надолу по врата й. Мия изпъшка, когато той се спусна, облизвайки, смучейки, хапейки я, а очите й се затвориха, щом Алена жадно запи от набъбналата й пъпка.

Аврелий повдигна глава.

Бърз трепет премина през него.

Тих стон се изплъзна от устните му.

И като си пое на пресекулки дъх, младият дон изкашля яркочервена кървава храчка върху целите гърди на Мия.

— Ч-четири дъщери…

Аврелий се взря ужасено в алената кръв по кожата на Мия, по ръцете си. Мия се навдигна на лакти, а той падна назад, задавен от нова червена кашлица, с пръсти на гърлото си. С изпръскано кървавочервено лице Алена разбра какво ставаше. Тя се отдръпна назад, пое си дъх да изпищи, но в този миг Мия се хвърли през леглото, хвана я за гърлото и я стисна в мъртвешка хватка.

— Шшшт — прошепна тя и устните й докоснаха едва-едва ухото на красавицата.

Момичето се замята в ръцете й, но убийцата беше по-силна, по-здрава. Двете се прекатуриха на дъсчения под върху разбърканите си дрехи, а в същото време Аврелий започна да се мята в леглото, дращейки с нокти врата си и изхвърляйки поредната храчка от дробовете си.

— Знам, че гледката е ужасна — прошепна Мия на красавицата. — Но всичко ще свърши след миг.

— В-виното?

Мия поклати глава:

— Не по устата, забрави ли?

Алена се вгледа втренчено в резката, където Мия беше ухапала Аврелий по устната и червилото се размазваше с кръвта около устата му. Младият дон се мяташе в леглото като риба на сухо, мускулите и лицето му се гърчеха в страховит спазъм. Устните на Алена се разтвориха да изкрещят, когато една сянка се раздвижи над горната табла на леглото, а друга върху долната — два силуета, изрязани от самия мрак. Ръката на Мия отново затисна устата на момичето, а Господин Благ и Затъмнение се сляха и загледаха захласнато как младият дон стене в агония, кръвта гъргори между зъбите му. И с облещени очи, озъбил се в ням вик, първият и единствен син на сенатор Алексус Аврелий изпусна последния си дъх.

— Чуй ме, Ния — прошепна Мия. — Чуй ме, майко. Тази плът е твоето угощение. Тази кръв — твоето вино. Този живот, тази смърт е моят дар за теб. Приеми го.

С наклонена глава Господин Благ наблюдаваше смъртта на младия дон.

Мъркането му прозвуча почти като въздишка.

 

 

Мия се измъчваше от жаждата.

Това беше най-тежката част. Клетката, жегата, вонята — всичко това тя можеше да понесе. Но все едно колко й даваха да пие, в тази кучешка пустиня никога не й стигаше. Когато Догър и Гракус тикваха черпака през решетките на клетката й, хладката вода й се струваше като дар от самата Майка. Но между зноя, потта и друсането на каруцата устните й скоро се напукваха, езикът й се подуваше и пресъхваше.

Пленниците бяха натъпкани заедно като осолени ивици свинско в каче и миризмата не се траеше. След първия ден, в който се пече в горещата като пещ клетка, Мия беше почнала да си мисли, че е направила ужасна грешка.

Да си го мисли. Но не и да се страхува от това.

Никога не трепвай.

Никога не се страхувай.

Гледаше повече да си мълчи. Не искаше да се сближава с другите пленници, като знаеше какво предстои при Висящите градини. Но ги наблюдаваше как се грижат един за друг — някоя възрастна жена ще утеши момиченце, което плаче за майка си, или някое девойче ще даде собствената си оскъдна дажба на момченце, което е изповръщало собствения си обяд по предницата на дрипите си. Малки добрини, които говореха за големите им сърца.

Мия се зачуди къде ли беше нейното собствено.

Няма място за него в тази пустош, девойко.

Пленилите я бяха пъстра шайка. Капитанът им, Пиещата сълзи, изглежда делеше постеля с първия си помощник Чезаре, но Мия не се съмняваше кой държи юздите в тази езда. Нито една жена нямаше да стане главатар на банда главорези в Ашкахската пустош, ако нейните зъби не бяха най-острите.

Айтриянците Догър и Гракус имаха вид на обичайния вид злодеи, каквито ще намерите във всяка тайфа търговци на плът, която действа извън пределите на Ашках. Съгласно заповедите на капитана те не пипаха с пръст жените. Но по жадните погледи, които й хвърляха, Мия предполагаше, че се чувстват безкрайно засегнати. В свободното си време играеха на шамар с тесте оръфани по краищата карти, като залагаха шепа нащърбени просяци.^[3]

Едрият дюимер Дъстуокър беше по-внимателен тип. Той свиреше на флейта и доставяше наслада на пленниците с мелодии, когато нямаше друга работа. Последният от бандата беше Лука — младият лийсиец, когото Мия беше сритала в прахоляка. Къси къдрици и трапчинка на усмивката. Помията, която той готвеше, имаше по-гаден вкус от свински задник, но Мия го беше видяла да дава тайно допълнително хляб на децата на вечеря.

И това беше. Шестима облечени в кожи търговци на роби и ред заключени железни решетки между нея и свободата, за която всеки от тези пленници би убил, за да я вкуси. Всичко тънеше в пот и повръщано. Изпражнения и кръв. Поне половината от жените в нейната каруца заспиваха изтощени от плач, за да намерят временен покой в краткия сън. Но не и Мия Корвере.

Момичето седеше до вратата и чакаше. Нащърбеният й перчем бъркаше в дълбоките й черни очи. Вонята на пот и нечистотии беше неизбежна, от навалицата от тела й се повдигаше. Но тя преглъщаше бълвоча заедно с гордостта си, пускаше една вода на пътя, когато й заповядаха, и за свое добро си държеше устата затворена. И ако разлятата сянка под нея беше твърде тъмна, тъмна като за двамата може би, тогава в търбуха на покритата каруца беше прекалено сумрачно, за да забележат.

Оставаха още само четири дни до Висящите градини. Още четири дни под ужасния пек, в тази безбожна смрад, с това противно люшкане на колелетата. Още четири дни.

Търпение, повтаряше си тя, шепнейки думата като молитва.

Ако Отмъщението има майка, тя се казва Търпение.

Беше може би час преди края на нивганощ и керванът отбиваше встрани от дългия си прашен път. Като надникна през дупката в покривалото на каруцата, Мия видя купчина пясъчни скали, които хвърляха сенки върху пустинята. Това беше видимо и следователно опасно място, където да се приютят, но по-добре да спрат тук на сянка, отколкото да продължат напред за още час и да изкарат целия ден, като се пържат под слънцата.

Мия чу Дъстуокър, както винаги в каруцата с провизиите, да бие от време на време желязнапесен, за да пъди всички пясъчни кракени, които бяха дръзнали да стигнат толкова далече на юг.^[4] После зърна Гракус, който изучаваше скалистите образувания от гърба на ръмжащата си машина за лайна, камилата. Лицето му плуваше в пот и той изглеждаше сърдит, докато се взираше с присвити очи нагоре към слънцата и ругаеше Всевиждащия, че бил кучи син.

Първата стрела го уцели в гърдите.

Тя изхвръкна със свистене от светлината, прониза с глух звук кожения му жакет. Челото на Гракус се навъси мрачно, но следващите две стрели, полетели от скалите, заличиха глуповатото смръщване от лицето му, повалиха го назад от четириногото сред яркочервени пръски.

— Разбойници! — изкрещя Пиещата сълзи.

Жените в каруцата на Мия се разпищяха, щом по кервана се изсипа град от стрели и проби чергилото. Мия чу пъшкане, плътта около нея се раздвижи. Младо момиче се свлече в навалицата със стрела в окото. Един от дребосъците беше прободен в крака, започна да вие, цялата маса от тела наоколо й се разбуни като море в буря и я смачка в решетките.

— ’Паст и кръв…

Мия чу галопиращи копита, звука на черноперест дъжд. Някъде далече Дъстуокър ревеше от болка, Пиещата сълзи крещеше заповеди. Звънът на стомана се вдигна над воя на ранените камили, над съскането на хвърчащия пясък. Мия пак изруга, когато я блъснаха с лице в решетките. Хората наоколо кипяха в паника.

— Чудесно, по дяволите!

Протегна ръка към ботуша си, завъртя тока и извади изпитаните си шперцове. След миг се освободи от белезниците и провря ръце през ръждясалите решетки. Залови се да придума ключалката, изплезила съсредоточено език. Една стрела разряза платнището на косъм от главата й, друга се заби с тъп звук в дървото до ръката й.

— … може би ще поискаш да побързаш…

Шепотът беше тих като дъха на пеленаче, предназначен единствено за нейните уши.

— Не ми помагаш — прошепна тя в отговор.

— … давам ти морална подкрепа…

— Досаждаш ми, за да ме ядосаш.

— … и това също…

Пружината на ключалката щракна в ръцете й, Мия изрита вратата настрани и се изтърси на ослепителната светлина. Претърколи се под каруцата, а в това време другите жени осъзнаха, че клетката им е отворена, и се запрепъваха една в друга, за да се измъкнат навън.

Мия успя да види половин дузина разбойници, които обграждаха кервана. Бяха облечени в черни кожени облекла и цветовете на пустинята. Сбирщина от полове и нюанси на кожата. Чезаре бе мъртъв, надупчен от черноперести стрели. От Лука нямаше следа, ала Догър се беше свил зад последната каруца с трупа на Дъстуокър до него. Камилата на Пиещата сълзи беше получила стрела в гърлото и капитанът клечеше зад тялото й с арбалет в ръка.

— Смрадливи кучи синове! — изрева тя. — Знаете ли коя съм аз?

Нападателите само й се присмяха в отговор. Те яздеха в непрестанен кръг, завръщаха бягащите жени обратно към каруците и докарваха пленниците в другите клетки до разпенена паника.

— Отвличат вниманието — осъзна Мия.

— … от какво…?

Догър се показа от прикритието си и стреля с арбалета си. Някъде от скалите профуча чернопереста стрела и го удари в гърдите. Той падна, на устните му избиха алени мехури.

— От онзи стрелец там горе — измърмори Мия.

Тя протегна ръце към сенките под каруцата, събра ги като шивачка, която тегли конец. Тук беше толкова светло, толкова по-различно от вътрешността на Тихата планина. Но лека-полека тя закърпи сенките една за друга, сплете ги в наметало. А под него се превърна в едно просто петно, подобно на мазен отпечатък от пръст върху картината на света.

Естествено, не виждаше абсолютно нищо. Винаги си беше мислила колко е жестоко, че Богинята на нощта й беше дала дарбата да остава невидима, ала това я превръщаше в слепец всеки път, когато я използваше. От друга страна, по-добре сляпа, отколкото заклана.

Мия изпълзя до колелото, като се движеше пипнешком, и се приготви да побегне от прикритието си.

— … гледай да не те улучат…

— Отличен съвет, Господин Благ. Моите благодарности.

— … морална подкрепа, както казах…

След това тръгна. Ниско приведена, с протегнати напред ръце, надалеч от каруците към скалите пред тях. Целият свят беше едно размазано петно, кафееночерен и млечнобял. От нищото изникна тъмният силует на кон и ездач и я удари силно, препускайки край нея. Тя залитна, запрепъва се слепешката, докато си халоса пищялките в една ниска скала и се прекатури в прикритието й с ругатня.

— Ох, по дяволите!

— … о, горкото детенце, къде те заболя…?

Момичето се изправи с болка, шляпна се по бута.

— Ще го цункаш ли да мине?

— … може би най-напред се полага да се изкъпеш…

Тя продължи да се изкачва по скалистия склон, като се ориентираше единствено пипнешком и по слух. Все още чуваше заканителните викове на Пиещата сълзи, но се ослушваше за издайническото свистене на стрели, за камшичното изсвирване на тетива. И ето че се чуха… ето пак. Мия се приближи в полукръг, тиха като особено тих съсел, който тъкмо е бил избран за Господар на Тишината в Железния колегиум.^[5]

Нова стрела. Ново плющене на тетивата. Мия дочу слаб шепот между изстрелите и се зачуди дали там има повече от един стрелец. Вече беше зад тях, скрита между купчина едри скални блокове. И като отметна сенките си, тя надникна над ръба на скалите, за да разбере колко мъже трябваше да убие.

Оказа се, че няма нито един.

О, там имаше стрелец, несъмнено. Но беше толкова мъж, колкото и Мия. Жена, облечена в сиви и шарено-кафяви кожени дрехи с късо подстригана руса коса. Когато се налагаше да опъне лъка, тя допираше стрелата до устните си, изричаше шепнешком молитва, после пускаше тетивата. На което и божество да се молеше, то явно чуваше молитвите й — когато Лука хукна към една от камилите, жената заби една стрела в рамото му, друга в пищялката му и той закуца обратно към скривалището си.

Камъкът смаза главата й с първия удар, ала Мия я удари още два пъти отзад по черепа за всеки случай. Жената падна със запенено гъргорене, пръстите й потръпнаха. Мия взе лъка й, опъна тетивата до устните си, прицели се и заби чернопереста стрела в гърба на един от ездачите отдолу.

Жената се завъртя на седлото си и падна с кървав вик. Един от другарите й я видя, обърна се към скалите нагоре и се строполи назад от коня си със стрела в гърлото. Друг ездач се провикна предупредително:

— Пазете се от скалите! Скалите!

Изстрелът на Мия го улучи в бедрото, а вторият в корема. Един сърп излетя от средната каруца, проблесна и едва не отнесе главата на мъжа.

Сред ездачите се възцари смут — със смъртта на изкусния им стрелец беше пропаднал и планът им. Пиещата сълзи стреля с арбалета си, уби един кон и прати ездача му в прахоляка. Мия уби друг конник с два изстрела в гърдите. Последните оцелели ездачи се пръснаха, грабнаха падналия си другар и отпрашиха в галоп толкова бързо, колкото можеха да ги носят четириногите им.

— … чудесна стрелба…

Мия погледна сянката, която седеше върху трупа на жената стрелец. Тя беше дребна, във формата на котка, и почистваше полупрозрачната си лапичка с полупрозрачния си език.

— Благодаря — поклони се Мия.

— … това беше сарказъм… — отвърна Господин Благ. — … остави четирима от тях да се измъкнат…

Мия направи физиономия и показа кокалчетата си на котката сянка.

— … докато все още сме сами, може би трябва да се възползвам от възможността и отново да ти посоча безумието на този твой план…

— О, да, да ме пазят Дъщерите да не би да мине ден, без да ми натриеш носа за това.

Мия отри окървавената си ръка в бричовете на мъртвата жена, преметна колчана със стрелите през рамото си. И с лъка в ръка се заспуска предпазливо по склона към касапницата около кервана.

Жените пленници все още стояха сгушени около клетката. Гракус, Догър, Дъстуокър и Чезаре бяха мъртви. Лука се бе свлякъл до средната каруца със стърчащи стрели в рамото и пищялката. Мия го видя как се опита да стане на крака, но се примири с едното си коляно. Очите му се впиха в нейните, в ръката му — втория сърп.

Пиещата сълзи също беше получила стрела в крака си. Лицето й беше изпръскано с кръв, но тя продължаваше да държи арбалета си с твърда ръка, насочен право в Мия. Момичето спря на четиридесет крачки, вдигна лъка си. Той беше изящно изработен от рог и ясен, гравиран с молитви към Господарката на бурите. От това разстояние би пробил железен нагръдник. А капитанът не носеше нищо сходно с желязо.

— Баща ти добре те е научил, момиче — провикна се тя. — Отлична стрелба.

— … пфу… — прошепна сянката й.

Мия ритна черната локва около краката си и й изсъска да мълчи.

— Нямам желание да те убивам, капитане — извика тя.

— Е, това се казва късмет. Аз също нямам желание да умирам.

Капитанът погледна труповете околовръст, мъртвата си шайка, стрелата в крака си, дългия път към Висящите градини.

— Мисля, че сме квит — викна тя. — Смятах да лапна хубава цена за тебе на пазара, но ти ми спаси живота и това ми се струва справедлива отплата. Какво ще кажеш да яздиш с мен отпред до края на пътуването, да ни изпроводиш живи и здрави до Градините? Мога да ти дам част от печалбата? Двайсет процента?

Мия поклати глава.

— И това не искам.

— Е, какво искаш тогава? — изрече ядно Пиещата сълзи, без да откъсва очи от лъка в ръцете на Мия. — Държиш свестни карти, момиче. Ти имаш думата как да изиграем тази ръка.

Мия погледна към другите жени, скупчени около предната каруца. Те бяха мръсни и измършавели, облечени в изпокъсани дрипи. Прашният път се разстилаше през кървавочервения пясък и тя отлично знаеше каква съдба ги очаква в края му.

— Искам обратно в клетката — рече Мия.

Пиещата сълзи премигна.

— Ти тъкмо се измъкна от клетката…

— Подбрах те много внимателно, капитане. Репутацията ти е добре известна. Ти не даваш на мъжете си да развалят стоката. И имаш споразумение с Лъвовете на Леонид, нали?

— Леонид ли? — В гласа на Пиещата сълзи се прокрадна раздразнение. — В името на палещия Аа, какво общо има това тук с гладиатските обори?

— Ех, това е загадката, нали?

Момичето свали лъка си с тънка усмивка.

— Искам да ме продадеш на тях.