Джей Кристоф
Божигроб (13)

10.
Тайни

Един гръм разцепи небето в същия миг когато Аш и Джесъмин кръстосаха оръжия на покрива на катедралата.

Бяха безшумни. Нямаше бойни викове, нито проклятия. Нямаше хапливи остроумия. И двете бяха обучени в изкуството на смъртта от най-способните убийци в републиката, и двете си бяха научили добре уроците. Ашлин извади два кинжала от ръкавите си и посрещна атаката на Джесъмин. Мия примигна през изсипващия се дъжд, онази противна изгаряща светлина, и забеляза, че оръжията на Аш са потъмнели от отрова. И макар че Джесъмин имаше предимство с дългата си сабя, една драскотина от Аш щеше да бъде достатъчна да я погуби.

Мия напипа меча си, опита да се изправи. Но не успя — не и с тази проклета Троица на врата на Ашлин. При всяко нейно движение приглушената слънчева светлина се отразяваше в лицето на медальона и пронизваше Мия в очите. Стискайки зъби, тя можа само да не завие, но не и да се изправи и да се бие.

Господин Благ беше побягнал, Затъмнение също не можеше да припари до Троицата. Мия беше сама. Ужасен страх се загнезди в корема й пред лицето на този бог и омразата му.

При цялата й сила. При цялото й обучение. При всичките й дарби.

Тя беше напълно безпомощна.

Джесъмин се хвърли в атака по хлъзгавите керемиди, показвайки бързината и дивото лукавство, които я бяха превърнали в любима ученичка на Солис. Аш отстъпи назад и в очите й проблесна страх, когато осъзна, че другото момиче я превъзхожда. Но гласът й беше сигурен и хладен:

— Радвам се да те видя отново, Джес. Как ти понася да бъдеш втора?

Ведри ноти от стомана върху стомана.

Барабанният звук на гръмотевица.

— Кажи ми — Ашлин се сви и на косъм избегна удар на Джесъмин — какво изпита, когато те сложиха в един екип с момичето, което ти подля вода, за да не станеш острие?

Джесъмин замълча, отказа да се поддаде на гнева. Избута Ашлин назад и продължи да напада, докато врагът й се подхлъзна на мокрите от дъжда керемиди. Ашлин се изправи на крака, но изпусна единия от ножовете си. Отровената кама изтрополи по наклонения покрив и спря на ръба на водосточната тръба.

— Какво изпита, когато Мия уби Диамо?

Джесъмин трепна за миг и поднови атаките си с яростна енергия. Ашлин се усмихна и отстъпи назад към мястото, където Мия лежеше безпомощно. Държеше отровния кинжал пред себе си, а от устата й капеше още по-смъртоносна отрова.

— Спеше ли с него? — попита тя. — Така и не разбрах. Какво изпита, когато прекърши коляното на момичето, което го уби?

— Млъквай! — прошепна Джесъмин.

— Той умря гадно, Джес — продължи Ашлин. — Повръщаше кръв. Бричовете му се напълниха с говна. Ти усети ли миризмата от изпитния кръг? Аз ги надуших от скамейките.

— Млъквай!

Джесъмин се хвърли в атака с изкривено от ярост лице. Ашлин се извъртя, врагът й изгуби равновесие и тя намери време да бръкне в една кесия на колана си. Забра с шепата си и изстреля напред ръката си. Ярък пламък от алхимичен барут избухна в очите на Джесъмин. Червенокоската залитна назад заслепена и започна да плюе. Ашлин се приближи готова да убие, но Мия ритна с ботуша си и я препъна.

Джесъмин и Ашлин паднаха на покрива, рапирата и отровният кинжал изтракаха по керемидите. Момичетата се счепкаха, задраха с нокти лицата си, раздаваха си юмруци, ритници, ругаеха. Търколиха се по наклонения покрив и се спряха на ръба на водосточната тръба. Ашлин лежеше под Джесъмин, ръцете й, увити около гърлото на червенокосата. Джесъмин фрасна един як юмрук на Аш и й сцепи устната. Все така полузаслепена тя напипа огърлицата й, омота златната верига около ръката си и на свой ред взе да я души. Веригата се скъса и Троицата полетя към паважа на десет метра отдолу. Удари гръм, светкавица разцепи небето, но щом медальонът изчезна от поглед, болката в черепа на Мия и стомахът й бавно се успокоиха.

— Ти, келява предателко! — изрече ядно Джесъмин и прасна Аш в ченето.

— Махни се… от м-мен!

— Сега ще ти покажа как се умира гадно!

Джесъмин стисна Аш за гърлото и пак я цапардоса със свободната си ръка. И тъкмо отново замахна с юмрук, когато над бурята се чу глас.

— Джес, с-стига толкова.

Червенокосата отказа да погледне през рамото си, кървясалите й очи се бяха впили в Ашлин. Мия се беше изправила на крака и се клатушкаше неуверено, но бавно тръгна надолу по покрива с меча в ръка.

— Майната ти, Корвере — изсъска Джесъмин.

— Тя ни трябва ж-жива. — Мия изплю вкуса на повръщано от езика си. — Ашлин изигра браавите. Но те й п-платиха цяло състояние. В никакъв случай не е изгорила толкова ценна карта. Ако изобщо картата е у нея, няма как да я намерим, ако й светим маслото.

— Няма да изпълнявам заповедите ти!

Мия въздъхна.

— Ти си моята ръка, Джес. Това ти е работата.

Джесъмин се изви и я изгледа кръвнишки. Мократа коса влизаше в очите й. Ядът й, яростта от последните седем нивганощи в компанията на Мия най-сетне си казваха думата.

— Аз трябваше да направя това жертвоприношение. Аз трябваше да бъда острието тук, а не ти!

— Никой не е казал, че животът е честен, Червенокоске.

— Честен ли? — изсмя се Джесъмин. — Коя, по дяволите…

Джесъмин политна назад, от гърлото й шурна кръв. Ашлин я промуши втори път и в ръката й проблесна отровният кинжал, който беше паднал до водосточната тръба. Джесъмин ахна, стисна се за прободения врат, ала артериалната кръв пръсна между пръстите й и потече надолу по измокрената й туника. Ашлин я промуши отново. И отново.

Мия изрева името на Джес. В това време удари гръм, а Ашлин сграбчи ръката за яката й и я засили надолу. Джесъмин се вкопчи отчаяно в китката на Аш, опита се да спре падането, ала полетя от покрива и с ужасно хрущене се наниза на железните шипове от оградата, която опасваше земите на базиликата.

Послушниците долу извикаха от страх и побягнаха с викове да доведат луминатите, кардинала, все едно кого. Назъбени синьо-бели дъги озариха небето. Изцапана с кръвта на Джесъмин, Ашлин се изправи на крака.

— Ти, кучко! — прошепна Мия.

Ашлин обърса с опакото на ръката си сцепената си устна. Опипа врата си и разбра, че Троицата я няма.

— Мия, ти не разбираш какво става тук…

Мия вдигна меча си.

— Ти я уби!

Ръцете на Ашлин бяха целите в кръв.

Очите на Мия бяха плувнали в гняв.

Една светкавица се отрази в бледия връх на меча й, в празния поглед на мъртвото момиче върху желязната ограда долу под краката им.

Камбаните на базиликата отново забиха, този път предупредително. В двора отдолу се бяха насъбрали послушници и се деряха: Убийство! Убийство! Мия прекрачи напред с вдигнат меч. След като Троицата падна през ръба на сградата, Господин Благ и Затъмнение се бяха върнали, запълвайки ужасяващата празнина със силата на хладна стомана. Нозете на Ашлин бяха впримчени в капана на собствената й сянка и тя нямаше къде да избяга. Но Мия беше казала истината на Джесъмин. Ако убиеше момичето сега, щеше да види картата през крив макарон. А след последното кастрене пред Духовенството проклета да е, ако се върне с празни ръце.

Обаче ако се върне с момичето, което постави Духовенството на колене?

Черна майко, представи си само лицето на Солис…

И тъй, Мия фрасна с враната на меча си Ашлин през ченето. Момичето падна по гръб зашеметено. Мия се зае да претърси дрехите, ботушите, ръкавите й, намери ками, отрови и алхимичен барут и ги хвърли от покрива. Ашлин се надигна замаяна и Мия допря върха на меча си над сърцето й. През гръмотевиците успя да чуе слабия тропот на тежки ботуши.

— … луминати, мия…

— … ФАНАТИЧНИ ПСЕТА. НЕКА ДА ДОЙДАТ…

— … гориш от желание да се лее кръв, а, драга мастийо?

— … ГОРИШ ОТ ЖЕЛАНИЕ ДА СИ ПЛЮЕШ НА ПЕТИТЕ, А, СИТЕН ПИСАНЧО?

— Оценявам твоята сантименталност, Затъмнение — прошепна Мия. — Но целта ни тук е да отървем кожите. Битката ще оставим за друг ден.

Сенчестият вълк изръмжа неохотно в знак на съгласие и Мия се обърна към Ашлин.

— Така. Можеш да слезеш по два начина от покрива. На крака или по очи?

— Това… в-въпрос с уловка ли е?

Мия заби острия връх на меча в кожата на Ашлин. Гробнакост беше по-твърда от стоманата и толкова остра, че можеше да пусне кръв и от камък. Едно леко натискане…

— Опиташ ли се да избягаш или даже да дишаш по начин, който не ми харесва, ще оцветим паважа долу в интересен цвят на име „Ашлин“. Разбрахме ли се?

— … мия, трябва да се омитаме…

— Ясно?

Острието се позавъртя.

Аш сбърчи физиономия.

— Като дюимерски кристал.

Мия издърпа колана от кръста си.

— Дай си ръцете.

— Не знаех, че си толкова навита — подсмихна се Аш. — Честно, трябваше са…

Върхът се заби по-навътре и Ашлин се сви от болка. С обиден поглед тя поднесе китките си. Мия ги омота с колана и здраво ги пристегна. Легионерите вече се чуваха ясно, а зад портите на катедралата се беше струпало множество жители, които в ужас гледаха увисналия труп на Джесъмин.

Мия се изправи, дръпна кожения каиш.

— Мърдай.

Тя отведе Ашлин до една отливна тръба зад камбанарията. Един гаргойл бълваше дъждовната вода от устата си в църковния двор два етажа под тях.

— Първо предателите — настоя Мия.

— Слизането ще ми бъде трудно с вързани ръце.

— Ще се справиш. И дори не си помисляй да си плюеш на петите, когато стъпиш на земята. Ножовете хвърчат по-бързо от теб, а аз имам шест.

Аш се намуси, но въпреки цялото пъшкане се спусна по улука без проблеми. Мия я последва, докато Господин Благ шептеше настойчиво предупрежденията си в ухото й. Момичетата притичаха през двора на базиликата, покрай некропола, осеян с фамилни гробове. Прехвърлиха се през желязната ограда и в този миг отряд луминати се появиха иззад катедралата с викове:

— Стой!

Мия грабна края на колана, с който беше вързала Аш, и я поведе по улиците.

Легионерите бяха облечени със стоманени нагръдници и носеха пламтящи мечове от слънчева стомана, но се прехвърлиха през оградата по-бързо, отколкото Мия си мислеше, че ще успеят — убийството върху свещените земи на Аа не беше празник на смеха за неговите правоверни. Мия се озърна в тълпата и спря, за да грабне издутата кесия от колана на Аш.

— Корвере, да не си по…

Мия замахна с кесията в широка дъга и пръсна над тълпата дъжд от греещи златни монети. Последва мигновена реакция и хората край тях изригнаха учудващо бурно щом осъзнаха, че от небето вали богатство. Народът се стече на улицата от таверната и продавниците наоколо — просяци, хлебари, касапи отрязаха пътя на отряда луминати и настана всеобщ бой с крака, ръце и викове за златото на Ашлин.

Тя зарева с глас, когато Мия я повлече през плющящия дъжд. Двете пресякоха тичешком един широк мост, навлязоха в лабиринта от малки улички зад сградите на администратиите и там най-сетне Мия дръпна Ашлин в малка ниша.

— Осъзнаваш ли колко…

— Мълчи! — изсъска Мия. И като събра сенките край тях с умните си пръсти, тя ги уви и сплете в мантия, с която се наметна. С едно извъртане на китката загърна и Ашлин, точно както беше направила в деня, когато се промъкнаха в стаята на Говорител Адонай. Спомените за дните им в Червената църква върнаха Мия към мисълта за Джесъмин. Гледката на ръката, чието тяло висеше от железните шипове, се беше запечатала в съзнанието й.

Джес, Трик, всяко убито острие в погрома на луминатите, залавянето на Духовенството… За всичко това беше виновна Ашлин. Момичето в ръцете й беше като змия, свита на кълбо и готова за удар.

— Нито гък! — прошушна Мия и притисна кинжала от гробнакост в гърлото на Аш.

Целият свят тънеше в мрак под наметалото й, но тя продължаваше да чува легионерите, които си подвикваха един на друг, докато претърсваха малките божигробски улички. Момичетата чакаха безкрайно дълго притиснати една в друга под сенките.

Най-сетне под барабаненето на дъжда се дочу шепот:

— … отидоха си, мия…

Ашлин преглътна с острието на шията си.

— Убиеш ли ме сега, кълна се в Майката, че никога няма да видиш онази карта, която те пратиха да дириш.

— Ами добре че няма да те убия — рече Мия. — Господин Благ, провери покривите. Затъмнение, изтичай напред и виж дали пътят до параклиса е чист.

— … ТАКА ДА БЪДЕ. НО АКО УБИЕШ НЯКОГО, ДОКАТО МЕ НЯМА, ЩЕ СЪЖАЛЯВАМ МНОГО…

Тя почувства как сенките наоколо се раздвижиха и не-котката и не-вълчицата се измъкнаха от мрака в краката й. Господин Благ пробяга безшумно нагоре по стената — сянка до сянката, а Затъмнение се изля върху калдъръма и изчезна по улицата. Мия усещаше как сърцето на Аш бие, надушваше лек аромат на лавандула и прясна пот по кожата й.

— В параклиса ли ще ме върнеш? — попита момичето.

— Кинжалът на гърлото ти е потопен в доза Несвяст, Аш. Мисълта да те приспя и да те отнеса на гръб не ме блазни, но ще го направя, ако се наложи. А сега си затваряй устата!

— Духовенството ме търси от осем месеца. Падна ли им в ръцете…

— Пет пари не давам за това!

— Аз не исках да убивам Трик, Мия.

Ашлин сгърчи лице, щом Мия притисна кинжала под брадичката й.

— Не смей да произнасяш името му!

Ашлин вдигна ръце и заговори бавно и полека. Мия чу страха в гласа й, лекото потреперване, което й подсказа, че Ашлин не иска да умре.

— Аз исках Духовенството, Мия. Всички останали се оказаха просто на грешното място в грешния час.

— Включително и собственият ти брат?

— Така значи. Ти си убила Осрик.

— Не — отвърна Мия. — Но само защото Адонай му видя сметката, преди аз да имам тази възможност. Вие двамата убихте Трик. Вие престъпихте клетвите си. Вие предадохте Църквата.

— За да отмъстим за баща ни! От всички хора точно ти би трябвало да разбереш!

— Не насилвай късмета си, Ашлин! — Мия стегна захвата. — Баща ми е мъртъв.

— Така ли? — озъби се Аш. — Е, моят също.

Това накара Мия да спре. Във въздуха увиснаха неизречени въпроси. Дъждът вече преминаваше, небето все така сивееше сърдито. Ашлин въздъхна дълго и уморено.

— Осем месеца се изплъзваме на Църквата и нейните остриета — заразказва тя. — Накрая ни спипаха в замъка Леш. Баща ми си го биваше. Едно от най-добрите остриета, което някога е служило на Черната майка. Но късметът на всеки се изчерпва рано или късно.

Мия тръсна глава в отказ да се хване на въдицата. Ашлин Ярнхайм беше изпечена лъжкиня. През цялото им обучение в Църквата тя бе лъгала. Беше лъгала Духовенството, Мия, всеки, когото срещаше. На покрива на катедралата беше пронизала Джесъмин в сърцето, сега правеше същото с Мия. Всяка нейна дума беше отровна.

— Втори път няма да ти казвам да си затваряш устата, Аш.

Ашлин въздъхна, сдържаността й се прокъса.

— Ти изобщо нямаш представа какво става тук, нали? Аз те знам, Мия. Имаш ли понятие какво представлява в действителност Червената църква? Мислиш ли, че ще те оставят някога да убиеш Скайва, когато той им плаща възнаграждението?

Името на консула й дойде като юмрук в корема.

— Ти бълваш само лъжи!

— Защо според теб Скайва е все още жив? Половината Сенат иска да го види заровен в земята. Не мислиш ли, че могат да си позволят да наемат някое острие, което да му свети маслото? Но той е защитен от Неприкосновеността. Юлий Скайва е подъл мерзавец, но не и глупак. От години е благодетел на Църквата.

— Те никога не биха…

— Те са убийци, естествено, че биха! В действията на Червената църква няма святост. Те убиват хора за пари. Половината от тях са психопати, а останалите са садистични кучи синове. Те не са слуги на някаква прелестна Богиня на нощта, те са проклети шафрантии!

Мислите на Мия се блъскаха. Тя знаеше, че не може да вярва на Ашлин… но някъде в нейните думи чу звъна на истината. Хората, които представляваха заплаха за Скайва, или ги убиваха като баща й, или ги купуваха като браавите. Нима не беше логично той да купи също и Църквата? Защо иначе ще й наредят да не го пипа с пръст?

— Откъде знаеш всичко това? — попита тя.

— Защото съм потайна кучка, Мия.

— Ти си една лъжкиня, ето каква си!

— В покоите на Почитания има обсидианов трезор — изплю ядно Аш. — А в този трезор се пази тефтер с всяко жертвоприношение, което Църквата е извършила. Всичките им покровители. Всичките им подлости. Когато натрових Духовенството на вечерята по случай посвещението, аз откраднах тефтера, Мия. Ето защо през последните осем месеца издирват под дърво и камък мен и баща ми. Не защото ги предадохме. А защото знаем всичките им малки гнусни тайни.

Ашлин поизвърна леко глава въпреки ножа на гърлото й. Само толкова, колкото да погледне Мия в очите.

— Включително и тази за теб и баща ти.

Но замълча, щом Мия натисна кинжала в гърлото й. Аш уби Джесъмин. Беше убила Трик. Мия знаеше, че беше готова на всичко, за да не я върнат обратно в параклиса.

— Ти си лъжкиня!

— Не го отричам. Но за това не лъжа, Мия. Ако ме върнеш в Църквата, те ще ме убият, а ти никога няма да узнаеш истината за стореното от тях.

— Нима очакваш да приема думите ти за чиста монета?

— Можеш сама да се увериш.

— Тефтерът е у теб?

— Нещо ми подсказва, че имената върху листа няма да те убедят. Но мога да ти кажа къде точно да отидеш, за да намериш доказателство, изписано с нещо повече от мастило.

— О, нима? И къде точно е това място?

Ашлин я погледна, сините й очи проблеснаха като неравни сапфири.

— Върни се в Църквата.

 

 

— Няма за какво да говорим — изсъска злобно Фуриян.

Мия лежеше просната под шампиона на колегиум „Ремус“, а ръката му я притискаше в гърлото. Мускулите се браздяха на вълнички по ръцете и гърдите му. Тя пак заби вилицата си навътре в ребрата му, достатъчно силно, че да пробие кожата.

— Не знам за другите жени, с които си бил — рече тя едва чуто, — но аз не обичам по гръб. Пусни ме да стана.

— Трябва да ти избия зъбите само защото се осмеляваш да разговаряш с мен. Как се вмъкна тук?

— Пусни. Ме. Да. Стана.

Фуриян погледна към отключената си врата. Мия нямаше представа какви ще бъдат последствията, ако ги откриеха заедно, но едва ли щяха да бъдат приятни. Тя чуваше как патрулът бавно се приближава.

Фуриян изруга, изправи се и бутна вратата. Ослуша се за момент с ухо до дървото, докато стражите минаваха покрай килията му. Мия огледа шампиона от главата до петите и кожата й настръхна противно на волята й. Никога не беше виждала мъж като него — целият загорял, с груба кожа и вълнисти мускули. Но не му липсваше и бързина. Младежът беше гъвкав и ожесточен като голяма котка. Тялото му беше напълно гладко, тя предположи, че се бръсне, за да покаже фигурата си пред боготворящите го тълпи. Имаше силна челюст, а реките и падините на корема му отведоха очите й надолу и тя прехапа устни, изпивайки го с поглед.

Нямаше представа какво я прихвана. Лорд Касий също й се бе сторил привлекателен, но реакцията й на излъчването му не беше и наполовина така… чувствена. Може би, защото никога не се бе приближавала чак толкова до лорда на остриетата? Може би, защото тогава беше по-малка? Каквато и да беше причината, докато наблюдаваше сега Фуриян, тя откри, че се задъхва. Бедрата й копнееха болезнено. Вълни от пеперуди пърхаха възбудено в корема й.

В стаята му нямаше почти никаква украса. Малък прозорец с решетки гледаше към океана, обикновено легло се опираше в стената, едно тренировъчно чучело и дървени мечове в другия ъгъл. Под прозореца имаше малък олтар на Тсана, първата дъщеря на Всевиждащия и закрилница на воините, а трите преплетени кръга на Троицата на Аа бяха изрисувани с въглен на стената. Макар че й прилошаваше само от Троиците, благословени от истински вярващите в Аа, гледката на свещения символ леко я обезпокои.

Като цяло квартирата на Фуриян изобщо не приличаше на вила на ребророден. Но в сравнение с казармите, беше палат. И най-вече — осигуряваше уединение.

Когато стражите се отдалечиха дотолкова, че да не могат да ги чуят, шампионът се обърна към Мия. Беше стиснал челюст. Дългата му черна коса опасваше красивите му шоколадови очи.

— И ти го усещаш, нали? — пророни Мия.

Фуриян прекоси с няколко крачки стаята, взе парче сив плат от леглото и го уви на кръста си.

— Какво да усещам?

Мия стана от пода, затъкна косата зад ухото си. С крайчеца на окото си видя някакво движение и се обърна към сенките, които светлината от свещта пред олтара хвърляше върху стената. Нейната. Неговата.

— Зъбите на Гърлото! — промълви тя. — Виж…

Сенките им се движеха по своя воля.

С развети коси сякаш от някой таен бриз, те ту се приближаваха, ту се отдръпваха една от друга като вълни край самотен бряг. Сянката на Мия докосна тази на Фуриян, макар че момичето от плът не се бе помръднало. Непадналия протегна ръка и докосна стената, като че да провери дали сянката му е действителна. Но сянката му не се помести с него, а се пресегна към Минната.

Шампионът залитна назад, вдигна три пръста — знака на Аа, който пазеше от зли сили. И тозчас сенките се укротиха, потрепвайки единствено заради пламъка на свещта.

— Ти си като мен — изрече Мия.

Фуриян примигна и от сенките се извърна към нея.

— Аз изобщо не съм като теб — изръмжа той. — Аз съм гладиат.

— Исках да кажа, че си здрачин. Точно като мен.

— Пак ти казвам, момиче, аз изобщо не съм като теб.

— Къде ти е спътникът?

— Къде ми е кой?

— Демонът ти — поясни Мия. — Аз имам двама, които живеят в сянката ми. Поне през повечето време. Каква форма носи твоят? И къде е?

— За никакви демони не съм чувал — изръмжа той, — ако не броя този пред мен.

Той я огледа от глава до пети с нещо близко до отвращение на лицето. Но тя забеляза как кожата му настръхна, точно като нейната. Той се задъха, зениците му се разшириха — все издайнически знаци, които Шахид Аалеа я беше научила да разпознава у мъжа. Или жената.

Копнеж.

— Как избяга от килията? — попита я той.

Мия сви рамене.

— Прекрачих между сенките.

— Магьосничество — изсъска той гневно.

— Не е магьосничество. Това сме ние. И ти можеш същото.

— Аз с мрака не ща да имам вземане-даване. — И Фуриян пак се предпази със знака.

— Но ти вече си имаше вземане-даване с него — каза тя и пристъпи напред. — Точно днес на пясъците, когато се биех срещи екзекутуса. Ти не ми позволи да…

— Махай се оттук, момиче. Аз съм шампионът на този колегиум и богобоязлив син на Аа. Гладиатите не се смесват с плявата, а аз не общувам с еретички.

Мия хвърли поглед към олтара на Тсана, към троицата на Аа на стената.

Възможно ли беше?

— Ти си вярващ? Но как можеш…

— Изчезвай! — изсъска младежът. Той не смееше да повиши глас, да не би да го чуят стражите, но Мия виждаше гнева в свитите му юмруци и изопнатите жили на врата му. — Ако стражите те открият в килията ми, екзекутусът ще се погрижи да съдерат кожите от гърбовете и на двама ни. Само че аз няма да търпя бой до кръв заради такива като тебе. А сега се махай, преди да съм ти счупил врата и да изпитам милостта на домината.

Сянката му се вълнуваше на стената с протегнати ръце към гърлото на нейната сянка. Мия отстъпи назад, но сянката й остана равнодушна, докато косите й се гънеха и виеха като гнездо змии. Гладът пак я изпълни, но този път болката се примеси с тъп кипящ гняв.

Това момче не знаеше нищо за здрачините. Не знаеше нищо за себе си. Тук нямаше отговори. Само повече въпроси.

И колкото по-дълго стоеше в стаята му, толкова по-голяма беше вероятността да я заловят.

Мия бавно отстъпи заднешком и на вратата се ослуша за стражите. Всичко беше притихнало, затова тя отвори безшумно и огледа дали коридорът е чист. Като остана доволна, погледна назад през рамо към шампиона на колегиума, чиято сянка трепкаше на стената.

Напомни си защо беше дошла тук. За да победи в игрите, тя трябваше да надвие това момче, все едно дали е здрачин, или не. И всяко здрачно роднинство, което ги свързваше, отиваше на второ място след осъзнаването, че той стои между нея и победата.

Между нея и отмъщението.

Така да бъде.

— Хубава стая имаш — отбеляза тя и огледа помещението.

— И какво? — изсъска Фуриян.

Мия сви рамене.

— На твое място не бих се разполагала прекалено удобно.

Момичето се изниза през вратата и я затвори след себе си.

Мина малко време, преди сянката й да я последва.

 

 

Пляс!

— Гладиатите не се боят от нищо, освен от загубата!

Пляс!

— Гладиатите не копнеят за нищо, освен за победата!

Пляс!

— Гладиатите не живеят за друго, освен за славата!

Това беше песента, която Мия слушаше от часове, изнемогваща под жарките лъчи на слънцата. Гласът на екзекутуса беше строфата, плющенето на камшика му — ритъмът, а пъшканията, въздишките и ругатните на мъжете и жените наоколо — припевът.

Седмица беше изтекла от пристигането й във Вранско гнездо, но тези седем дни й се струваха като години. Екзекутусът не ги щадеше, докато посвещаваше нея, Матео и Сидоний във всяко оръжие, всяка техника, всеки трик и номер, които беше научил с годините в игрите. Те се бореха в кръга, на неравните нива из двора, насън. Всяко препъване биваше посрещано от камшика му. Всяка грешка. Всяко неподчинение.

Пляс!

Пляс!

Пляс!

Продължаваха да ги държат отделно от гладиатите, последни се къпеха и ядяха. Касапина ги остави още поне на три пъти без вечеря, като на два пъти се изпика в нея, а веднъж изсипа шепа кучешки лайна, които беше събрал от двора, където Зъб си беше свършил работата. Всяка вечер Мия крадеше храна по време на сенчестите си разходки до кухните, а веднъж дори успя да отмъкне малко хляб за Сидоний и Матео с извинението, че го е намерила в столовата. Но си оставаше все така измършавяла. Другарите й бяха в още по-окаяно състояние.

— Негодни блудни синове! — ревеше срещу тримцата екзекутусът. — След няколко дни ще излезете на пясъка под знамената на този колегиум. Ако си мислите, че тълпата няма да зареве за още, когато види първите капки от кръвта ви, тогава значи сте по-големи глупаци, отколкото ви смятах! А сега, нападайте решително!

— Екзекутус? — повика го някой отгоре.

Мия вдигна глава и видя, че на широката тераса над тях стои доня Леона. Беше облечена в бяла коприна, която падаше на богати гънки, със злато на китките, а кестенявата й коса беше сплетена в плитка на гърба й.

— Тишина! — изрева екзекутусът.

Гладиатите застинаха мирно и удариха юмруци в гърдите си.

— Домина? — попита екзекутусът.

Жената сви пръст и го повика.

— Вашият шепот е мое желание — поклони се едрият мъж.

Той се обърна към Мия и събратята й.

— Сидоний, работѝ с дървените кукли. — И изгледа кръвнишки Мия и Матео. — Вие двамата вървете да се борите в кръга. Ти още държиш щита като китка цветя, момиче. Матео пък върти меча все едно тригодишно дете си размахва пишката насам-натам. Ако искате да запазите хубавките си глави на раменете си в Ситото, най-добре се залавяйте за работа.

Екзекутусът погали брадата си и тръгна куцешком към крепостта. Сидоний започна да се бие с куклите, а Магот донесе на Мия и Матео няколко дървени меча и щитове и двамата поведоха бой, като се бъхтеха шумно в праха и танцуваха из кръга.

— Да се залавяме за работа ли? — изсъска злобно Матео. — ’Паст, а според него какво правим вече цяла седмица?

Мия си замълча, погълната от тренировката. Макар да беше мръсник, сега, когато знаеше, че екзекутусът е Аркад, тя попиваше всяка негова дума. Щом Червения лъв й казваше да упражнява ръката, с която държи щита си, тогава, Черна майко, тя щеше да я упражнява.

— Удряй по-силно — изръмжа Мия. — Притисни ме!

— Това правя! — изфуча Матео и нанесе удар с меча си.

Мия леко отблъсна нападението и с вихрушка от удари принуди момчето да отскочи на няколко пъти назад по пясъка. После пак забуха по щита му, плюейки прахоляк.

— ’Паст и кръв, замахваш все едно съм направена от стъкло. Удари ме!

Матео блокира нова атака, отвърна със слаб удар. Дървените мечове тракаха по дървените щитове, а краката им танцуваха под обезумелия барабанен тропот.

— Не искам да те заболи, Гардже — рече Матео.

— И защо не? Защото и аз ще те ударя ли?

— Защото си… момиче.

При това очите на Мия се разшириха. Тя скръцна със зъби и се запромъква между ударите на Матео. Сандалите й дращеха по пясъка. Завъртя се на място, халоса го силно през гърба и той залитна. Когато се обърна към нея, тя го цапардоса с щита по лицето, той падна в прахоляка и кръвта му рукна.

Мия се надвеси отгоре му, опря дървения си меч в гърлото му.

— Дръж мирни скъпоценностите си! Може би майка ти те е възпитала да се държиш с момичетата като с крехки цветя, а може би просто мислиш с патката си. Но на пясъците няма момичета. Нито майки и дъщери. Нито синове и бащи. Само врагове! Затревожиш ли се за секундичка какво има между краката на противника ти, ще откриеш, че главата ти се е отделила от тялото ти. И тогава за какво ще ти е патката?

Момчето изтри кръвта от лицето си и преглътна мъчно.

— Прости ми — измърмори той. — Аз…

— Гладиати! Тишина!

От окървавеното лице на Матео Мия се обърна към терасата. Видя екзекутус Аркад с доня Леона до него. Жената се усмихна слънчево и заговори с висок ясен глас.

— Соколи мои! Утре потегляме за Чермост и големите игри в чест на губернатор Салваторе Валенте! Това ще бъдат вторите официални игри за сезона и всички погледи ще бъдат вперени в тях. Колегиум „Ремус“ заслужи високо уважение след победата на нашия шампион в Талия миналия месец.

Тук с широк жест тя посочи Фуриян. Гладиатите изреваха името му и удариха с мечове по щитовете си.

— Но триумфът на Фуриян не ни осигурява място в Магни — продължи Леона. — Тълпите са зажаднели за кръв и за голямото зрелище едиториите избират само най-добрите. Трябва ни победа. И ще я имаме!

— Победа! — извикаха всички.

— Ето кои гладиати заслужиха правото да отидат в Чермост и да се бият за Соколите на Ремус. Излез напред, Касапино от Амай!

Осквернителят на кашата излезе напред с усмивка на изтървано бебе и показа кокалчетата си на мъжете зад него.

— Пеещата сабя, Изкормвачката от Дюим!

Жената с татуировките по цялото тяло пристъпи напред и се поклони.

— Нашите еквилаи, Биерн и Брин, отново ще разбунят тълпата!

Русокосите ваанийски сродници се поклониха ниско. Като огледа внимателно двамата един до друг, Мия реши, че са близнаци — твърде много си приличаха, за да не са.

— Нашата легенда на пясъците, най-могъщият Сокол в този колегиум, победителят от Талия, Фуриян Непадналия!

С двуостър меч в ръка шампионът излезе напред под виковете на другарите му. Очите му бяха вперени в балкона и когато се поклони дълбоко, дългата му черна коса се изсипа край високите му скули и четвъртита му челюст. Мия разгледа сянката му, но не забеляза нищо особено. Ала нейната собствена леко се набразди — като застинала вода, когато хвърлиш камък в нея.

— И накрая — извика Леона, — нашите три нови попълнения ще заложат живота си в Ситото и или ще си спечелят място сред вас, или ще загинат в опита си. Дано Аа бъде благосклонен към тях, а Тсана да ги води към победа. — Леона погледна ятото си и разпери ръце. — Sanguii e Gloria!

— Sanguii e Gloria! — проехтя отговорът.

Мия ги слушаше как викат с високо вдигнати юмруци, викат за кръв и слава. В действителност тя не искаше никак от второто. Кръвта беше нейната цел, нейната мечта, нейната единствена награда. Кардинал Дуомо и Скайва на една ръка разстояние върху подиума на победителя. Но за да застане до тях, трябваше да натрупа достатъчно победи, за да си осигури място в Магни. И все някак, сред кръвопролитията и сечта, трябваше да спечели.

Гладиатите наоколо й вдигнаха глави към небето и призоваха Аа и първородната му дъщеря да им донесат победа. Но Мия презираше Всевиждащия и неговата дъщеря воин. Аа се бе оказал неин враг, а Тсана никога досега не й бе помагала.

Защо й е да започва сега?

И тъй, Мия заби очи в пясъка. В черната сянка, наляла се в краката й. И се запита дали богинята ще отговори на молитвите й след всичко сторено от нея.

След всичко погубено.

Запита се дали молитвите изобщо щяха да й помогнат.

— Черна майко — прошепна тя, — дай ми сили.