Джей Кристоф
Божигроб (31)

28.
Белези

— … това е неразумно…

— Както толкова много обичаш да ми напомняш.

— … ако не съм аз, кой друг? онази глупачка затъмнение ли?

— Ако не те познавах, щях да кажа, че ревнуваш от нея и Ашлин.

— … в такъв случай добре че ме познаваш…

Мия коленичи на уличката, намери пелерината, която Аш й беше оставила, и се наметна с нея. Да върви в тази жега дебнешком из Врански отдих с качулка на главата и наметало не беше най-добрият начин да отбие подозрителните погледи, но беше по-лесно, отколкото да се блъска слепешката под мантия от сенки.

— Трябва да поприказвам с нея, Господин Благ — рече Мия и си сложи качулката. — Върнала се е от два дни, а в колегиума нещата бързо напредват.

— … едно време приказваше с мен…

— И все още приказвам с теб.

— … ммм…

Господин Благ скочи на рамото й и уви опашчицата си около врата й. Мия се измъкна от уличката и се спусна крадешком по улица „Рибарска“ към странноприемницата. Беше късен час, ветровете духаха откъм океана и едва не събаряха качулката от главата й. Редките минувачи бързаха по свои си работи. Тя чуваше долу в пристанището звъна на камбани, но с изключение на непрокопсаници като нея улиците пустееха.

— Добре тогава — измърмори тя. — За какво искаш да поприказваме?

— … откъде да започна… — зашепна в ухото й не-котката, — … от онова нещо, което ти спаси живота в галанте? от теорията ти, че здрачините са свързани някак си с краха на ашкахската империя? от картата на гърба на ашлин? а, да не забравяме и мача ти с коприненката и втората серия мечове, която тя тъй удобно беше забравила да намаже с киселина…

— Всеки би могъл да допусне тази грешка, Господин Благ.

— … ти си глупачка, че й вярваш…

— Ако Аш искаше да ме убие, досега десет пъти можеше да ми свети маслото.

— … дори така да е, нейното участие замъглява преценката ти. толкова много въпроси има за това, което става тук, а ти като че ли не търсиш отговор на нито един от тях…

— Само толкова мога да направя зад стените на проклетия колегиум — изсъска тя. — На първо място стоят Магни. Там няма да имаме втори шанс.

— … помниш ли какво ти каза онова сенчесто нещо в галанте?

— Че трябвало да почерня небето. Каквото и да значи това, мътните го взели.

— … то каза, че отмъщението те заслепява, мия…

— Значи според теб аз трябва да забравя какво сториха Скайва и Дуомо?

— … казвам, че тук са намесени по-важни неща…

— Да не мислиш, че не знам това?

Те завиха на ъгъла към задната улица на странноприемницата и във въздуха се разнесе миризмата на гнили отпадъци. Мия свали качулката си, а Господин Благ скочи на една счупена щайга и захвана да мие прозрачните си лапички.

— Виж — продължи Мия, — месеци наред се чувствам като пешка, която вижда само половината от шахматната дъска. А главата ми ще се пръсне от въпроси. Ала всички те ще продължават да настояват за отговор, когато свърши пълната светлина и ние сме изпуснали шанса си да убием Скайва и Дуомо. Планът ни е пред провал заради бунта. Всичко зависи от следващите няколко дни.

— … ами щом мисълта за въстанието на гладиатите е единственото нещо, което те тревожи, отговорът е очевиден…

— О, нима? Кажи ми го тогава, моля те.

— … не можеш да позволиш то да избухне…

— Не е толкова просто, Господин Благ.

— … толкова просто е. ако все още искаш да си отмъстиш, трябва да спечелиш магни. но не можеш да спечелиш магни, ако те обесят за бунт срещу републиката. все говориш от колко неща си се отказала, за да стигнеш дотук. не можеш да се препънеш сега, на последните няколко метра…

— Значи да оставя Сид и другите да загинат?

— … те не са твои приятели, мия…

— Кой си ти, че да ми казваш това?

Не-котката наклони главицата си.

— … аз съм твоят приятел. най-старият ти приятел. кой ти помогна, когато скайва нареди да те удавят? кой те спаси на божигробските улици? кой беше до теб по време на всичките ти изпитания в църквата? а през това време някога да съм те повеждал по грешен път?

Мия усети как укорът напира на устата й, но преди да може да отговори, почувства как сянката й се набразди на вълнички и познат хлад полази по кожата й. Черен силует, вълчи и добре охранен, изникна и се запровира между краката й.

— … ЗАВРЪЩАШ СЕ…

— Здравей, Затъмнение!

— … ЛИПСВАШЕ МИ…

— … о, я стига…

Затъмнение изръмжа и заби сенчестите си нокти в прахта.

Господин Благ си даде вид, че се прозява.

— … недей, че сърцето ми слезе в петите…

— … МИСЛЯ, ЧЕ СИ ПРЕКАЛЕНО ГЛУПАВ, ЗА ДА СЕ БОИШ ОТ МЕН, ПИСАНЧО. НО ЕДИН ДЕН ЩЕ ТИ ДАМ УРОК, ЧЕ ИЗЛИЗА СКЪПО ДА СИ ИМАШ ГОЛЯМА УСТА И МАЛКИ ЗЪБИ.

— … кажи ми, драга мастийо, насаме ли се упражняваш в тези плиткоумни заплахи, или импровизираш на момента?

Мия се намръщи. Търпимостта й към сарказма на не-котката беше стигнала най-ниската си точка за всички времена.

— Господин Благ, върви да наблюдаваш Гнездото. Ела да ме вземеш, ако Фуриян се размърда.

— … отпращаш ме, така ли?

— … О, СЪРЦЕТО МИ КЪРВИ…

— … ние нямаме сърца, гламав пес такъв…

— … НАПОМНИ МИ ГО, КОГАТО РАЗКЪСАМ ТВОЕТО…

Котката сянка изсъска, сенчестият вълк изръмжа. Но по вълнението в мрака в краката й Мия усети, че спътникът й потегли. Тя коленичи, погали Затъмнение и й се стори, че усеща под пръстите си тихо шумолене на хладно кадифе.

— Всичко наред ли е?

Космите по гърба на Затъмнение още бяха настръхнали, но при докосването на Мия бавно слегнаха. Сенчестата вълчица облиза ръката на господарката си с прозрачен език и тихо заговори:

— НАРЕД Е. И ОЩЕ ПО-НАРЕД, ЗАЩОТО ТЕ ВИЖДАМ. КАК СА РАНИТЕ ТИ?

Мия опипа превръзката на лицето си и направи гримаса.

— Горе-долу.

— … ВИЖДАШ МИ СЕ ТЪЖНА…?

— Може би мъничко.

— … ТРЯБВА ЛИ ДА ТЕГЛИМ БОЙ НА НЯКОГО?

— Трябва да останеш тук, Затъмнение. Дръж улицата под око.

— … КАКТО ПОЖЕЛАЕШ…

Мия се усмихна и пое бавно по улицата, доволна, че поне единият от демоните й се съгласява да прави това, което му се казва. Докато наближаваше все повече и повече, докато се изкачваше по отливната тръба до балкончето пред прозореца на Ашлин, тя усети, че влиянието на Затъмнение над нея започна да се губи и пеперудите изпълзяха в корема й. Хладното, хлъзгаво, неприятно усещане продължаваше да й бъде чуждо. То я караше да се чувства незначителна. Караше я да се чувства слаба.

Черна майко, как мразеше да се страхува!

Тя се приведе до прозореца и се приготви да почука с юмрук. Омразното усещане, че в корема й лазят мравки. Студена пот щипе шевовете на бузата й. Тя стисна зъби, изцеди куража от петите си и тихо почука.

Прозорецът се отвори и Ашлин се показа окъпана в изгаряща слънчева светлина. За кратко Мия забрави кръвта, смъртта, страха и само отпиваше гледката на това момиче, което пак беше рискувало живота си — то събра сведенията в Бяла крепост, намаза мечовете на коприненката, за да изравни шансовете им, и следваше Мия напред-назад из републиката, без да й трепне окото.

— О, богиньо! — отрони Ашлин и притисна устни в нейните.

Мия затвори очи, плъзна ръцете си на кръста й и остави момичето да обсипе с целувки лицето й. Като я хвана за ръка, Аш я отведе до кревата, сложи я да легне и я прегърна здраво. Въпреки болката в спуканите ребра и страданията от последните няколко дни Мия задиша по-леко, вдъхна лавандулата и миризмата на къна в косата на Ашлин. Държеше в обятията си и нея я държаха — толкова простичко беше.

— Липсваше ми — промърмори Аш.

— Ти също ми липсваше.

Те пак се целунаха дълго, блажено, нежно. Ашлин я притегли към себе си, зарови лицето си в шията й. Дълго лежаха така, телата им прилягаха едно към друго като странни парченца от пъзел. От всички места, на които очакваше да я изведе пътят, последното беше в прегръдките на това момиче. Но и най-топлото. Най-сладкото.

След като дълго се наслаждаваха на безметежното безделие, Аш най-накрая се отдръпна и огледа Мия от върха на главата до сянката под нея.

— Къде е господин Присмехулник?

— Отпратих го обратно в крепостта — въздъхна Мия.

— На бас се хващам, че това не му се е понравило.

Мия сви рамене и завъртя крайчеца на една от плитките на Ашлин.

— Заяждаше се с мен. Все има да каже нещо язвително. Все се съмнява. Все настоява. Никога не е… просто добър.

— Прилича ми на едно момиче, което познавам — усмихна се Аш.

Мия повдигна вежди и я изгледа смразяващо.

— О, така ли?

— Истината реже най-остро, Корвере — ухили се Аш.

— Обиждате ме, доня. Държа да знаете, че съм страшно мила.

Аш се ухили.

— Аз всъщност мислих по въпроса.

— Колко страшно мила съм аз?

— Не — извъртя очи Ашлин. — За спътниците ти. И колко различни са те. През цялото време, докато странствах със Затъмнение, успях да я опозная доста добре. Тя и господин Дружелюбие са като пълен мрак и пълна светлина. Той е язвителен, заядлив, истински трън в задника. Затъмнение е по-простодушна, по-пряма. И разбрах, че тези черти напомнят много за теб и лорд Касий. Ти сама каза, че той никога не се е мъчил да открие истината за здрачините.

— Значи мислиш…

— Нищо не мисля — сви рамене Аш. — Просто е любопитно. Може би спътникът наследява особеностите на здрачина, които най-напред се запечатват върху него?

Мия помисли известно време и това й се стори вярно. Ако съдеше честно, двамата й спътници ужасно много приличаха на хората, с които най-напред бяха кръстосвали надлъж и шир. Злобливият черен хумор и хапливото остроумие на котарака сянка. Сляпата вярност на сенчестата вълчица, склонността й към насилие във всяка ситуация.

Възможно ли беше Господин Благ да е нейното мрачно отражение?

И ако това е истина, нима неговите мисли не са най-добрата мяра за нейните?

… те не са твои приятели, мия…

— Тревожех се за теб — прошепна Ашлин. — По време на Венатус в Бяла крепост. Съжалявам, че съм пропуснала втората група мечове. Ама че глупаво от моя страна!

Мия примигна, отново събра разпилените си мисли. Погледна Ашлин в очите.

Зачуди се…

— Едва ли ти е било лесно да се промъкнеш под арената, без никой да те види — рече накрая. — Пък и все пак всичко мина добре.

Аш захапа устна.

— Тя те рани.

— Добре съм — въздъхна Мия. — Спукани ребра. Няколко драскотини.

Ашлин се облегна на лакътя си и нежно погали с пръсти превръзката на челото и бузата на Мия.

— Не приличаше на драскотина, когато те разсече.

— Добре съм, Аш.

— Покажи ми.

Мия поклати глава, страхът се загнезди в корема й.

— Ашлин, аз не…

— Мия — тихо я прекъсна Аш и взе ръката й. — Покажи ми.

Страхът. Като отрова се надигна в корема й. Прииска й се тозчас Господин Благ и Затъмнение да се върнат при нея. Животът беше къде-къде по-лесен, когато не обръщаш внимание на последствията и не мислиш за болката. Не друг, а нейните спътници й даваха сили, позволяваха й да бъде страшилище на пясъка, да не мисли, когато ранява или нея я раняват. Тя беше стомана, когато бяха в нея. Без тях…

Какво съм аз без тях?

При всичките й дрънканици, че предпочита да изглежда опасна, отколкото да бъде красива, тя още се страхуваше от вида на раната под превръзката. Или от това, което щеше да види в очите на Ашлин, когато я махнеше. Но също толкова бързо усети как у нея се надига старата й невъздържаност. Гневът, който беше вечният й спътник през годините между деня на бащиното й обесване и днешния ден.

Какво я интересуваше как ще изглежда?

С какво това би променило същността й?

Мия отвърза превръзката от челото си. Тя беше залепнала за раната, засъхналата кръв беше направила марлята твърда като кора и тя трябваше да я дръпне, за да я освободи. Заболя я и тя направи гримаса. Ашлин седеше, без да помръдва, и я наблюдаваше с красивите си сини очи. Мия се погледна в огледалото. Дълбоката рана прорязваше челото й и се извиваше в ужасна кука на лявата й буза, нашарена с шевовете, които желязната ръка на Магот беше направила.

— Не е толкова зле — измърмори Ашлин.

— Лъжкиня — отвърна Мия.

— Такава съм — самодоволно се ухили Ашлин. — Но за това не лъжа.

Момичето се приведе напред и с устни като нежни перца зацелува челото на Мия. Спусна се надолу и обсипа с нежни целувчици дъгата на раната и накрая притисна устните си в тези на Мия.

— Нашите белези са дарове от враговете ни — прошепна до устата й Ашлин. — Да ни напомнят, че не са били достатъчно сръчни да ни видят сметката.

Мия се усмихна слабо, сплете пръсти с нейните.

— Ти се бори смело на арената — каза й Аш.

— Това е детска игра, щом Господин Благ и Затъмнение са до мен.

— Но ето че си дошла тук сама. Това едва ли е било детска игра.

Мия поклати глава.

— Не беше.

— Не се продавай евтино, Корвере. Няма друг жив човек, който да може да прави това, което ти умееш. Ти си най-смелото същество, което познавам. Богиньо, как само се уплаших, когато скочи след Пеещата сабя… — Ашлин разклати глава и тупна закачливо Мия по крака. — Не прави подобни щуротии друг път, чуваш ли ме?

— Не можех да я оставя да падне, Ашлин.

Погледът на момичето се смекчи, лека бръчица се заформи между веждите й.

— Защо не?

— Тя ми спаси живота.

— А докато спасяваше нейния, ти изложи на риск своя. — Аш поклати глава, сините й очи заблестяха. — За друго сме дошли тук, Мия. За нещо по-голямо от живота на един гладиат. Става дума за бъдещето на републиката. За края на една тирания, която прекалено дълго вече е оставена да трови с разложението си. За края на Червената църква, края на…

— Знам защо сме тук, Ашлин. Аз не съм жена герой. Не съм проклета спасителка. Това е моят план, забрави ли?

— Май не аз имам нужда от напомняне.

Мия се намръщи и се дръпна от прегръдката на Ашлин. Отиде до писалището, намери цигарилосите си и драсна кремъка. Вдъхна дълбоко въпреки болката в ребрата и усети как подсладената със захар топлина се разстила по езика й, пари по устните й.

— Магот умря — въздъхна тя.

— Какво? Как?

— Изглежда, Аркад е сипал Елегия във вечерята ни. Работил е за Леонид. Налага се Леона да продаде неколцина гладиати, за да отбие баща си и аз да мога да изляза да се боря на Магни. Но гладиатите са надушили заговора за продажбата им.

— И какво мислят по въпроса?

— А според теб какво мислят, по дяволите? — Мия скръсти ръце и се облегна на стената, а цигарилото увисна от устата й. — Решили са да се вдигнат на бунт. Сидоний се опитва да ме убеди да им помогна. Той знае, че мога да се измъквам от килията и да ги освободя. Ако нападнат през нивганощта, ще покосят стражите на Леона.

— По дяволите! — измърмори Ашлин. — Как ще ги спреш? Ще ги издадеш на Леона?

Мия погледна Аш и дръпна силно от цигарилото.

— Кой казва, че ще ги спра?

— Какво?

— Те не заслужават да умрат, Аш. Нито един от тях. Не и за това.

— Мия, знам, че чувстваш тези хора близки, повярвай ми, знам. Но ти винаги си се грижила твърде много за другите, даже като чирак. Предупредих те тогава, предупреждавам те и сега.

Мия изгледа намръщено момичето на кревата. Старият прелестен гняв поглъщаше целия й страх.

— Аш, ако не бях пощадила живота на онова момче на последния изпит, щях да бъда на пиршеството по случай посвещението, когато ти сипа отрова в храната. Щях да бъда вързана като Тих и останалите, оставена изцяло на милостта на луминатите.

— Аз нямаше да позволя това да стане.

— Ти нямаше да можеш да ги спреш — отвърна Мия. — Ремус щеше да ме заколи още щом ме докопаше в ръцете си. Не се заблуждавай. Ако не бях показала милост и не се бях провалила на изпитанието, щях да бъда мъртва точно като Трик.

Аш трепна. Дълго и треперливо пое въздух.

— Нападаш ме с това всеки път, когато спорим. Не е честно, Мия.

— О, а честно ли беше, че го отрови?

— Виж, съжалявам, че Трик трябваше да умре. Знам, че ти държеше на него. Аз също го харесвах. Но точно там е въпросът, Мия. Всеки си има близки, които го обичат. Гладиатите, които уби на арената, луминатите, на които тегли ножа в Планината — всеки от тях е бил нечия дъщеря или син. Всеки е имал близки, които да го оплачат. Заели сме с нещо, което е по-голямо от една личност или даже от хиляда. Това е бъдещето на републиката. Това е всичко, за което ти си се трудила.

Мия се намръщи и дръпна силно дима от цигарилото си. Ашлин стана от кревата, отиде до нея и взе ръката й.

— Ти си родена за това. И мисля, че го знаеш. В часа, когато баща ти е решил да въстане срещу републиката, ти си била обречена на велики и страшни дела. Ала съдбата нямаше да те избере, ако не си била достатъчно силна, за да понесеш това бреме. Знам, че си уплашена. Знам, че те боли. Но вече сме толкова близо. Можеш да успееш. Ти си най-силният човек, когото познавам. Това е една от причините да те обичам, Мия Корвере.

Напоеният с карамфил дим се изви между пръстите й, понесе се във въздуха и се вплете в думите, които още висяха тежко над главата й.

— Какво каза?

Аш се приближи и сплете ръцете си с нейните. Притисна тялото си в нейното. Допря устните си в нейните. Целувката беше нежна, сладка, опияняваща, подът под краката й пропадна, обгърна я миризмата на лавандула, горящ карамфил и болезнен, стенещ копнеж. Целият свят спря въртенето си. Времето застина.

— Казах, че те обичам, Мия Корвере — прошепна Аш.

За хора като нас няма обещания за вечност…

— … мия…

Мия си пое дъх с разтуптяно сърце. Откъсна поглед от сините очи и видя на перваза на прозореца познатия силует. Не-котаракът почистваше лапичката си с не-езичето си.

— Какво има? — попита тя.

— … фуриян… — отвърна Господин Благ.

 

 

Тичаше като полудяла нагоре по възвишението, наметалото плющеше зад нея, а тя дори не си правеше труда да се крие под покривалото си от сенки. Ако някой от Отдих я забележеше, тъй да бъде, ала последиците случаен непознат да зърне шампионката на колегиума на улицата бледнееха в сравнение с това какво я чакаше, ако стражите откриеха, че я няма в килията й. Глупачка беше да рискува да ходи при Ашлин, когато всеки час нещо се случваше. Наруга се, че е плиткоумна, и се опита да забрави факта, че Ашлин Ярнхайм…

Ашлин Ярнхайм каза, че ме обича.

Мия прогони тази мисъл сега. А и ребрата й изгаряха от болка.

— Той буден ли е? — попита задъхано.

— … размърда се. ако те повикат…

— Знам.

— … рискуваш прекалено много, мия. сега всичко виси на косъм…

— Знам.

— … наистина ли?

Мия скръцна със зъби и тичайки, се наруга отново. Господин Благ имаше право. Ашлин също. Размекваше се. Онази Мия, която познаваше, беше упорита. Целеустремена. У нея гореше желание за едно и само за едно нещо. Повече не можеше да си позволява тази близост. Рисковете, които поемаше заради нея, всичко, което щеше да иде на вятъра, ако се провалеше тук…

На безопасно разстояние от Гнездото тя се загърна с наметалото от сенки, прекрачи през желязната врата, както беше правила вече дузина пъти, и пипнешком заслиза към казармите. Като прихвана мрака, тя прекрачи през сенките в килията си, падна на колене и се улови за гърдите, които изгаряха. От устата й дъхаше огън, главата й се въртеше, тънък слой пот покриваше кожата й. Но след отчаяното й препускане всичко изглеждаше спокойно — ако Фуриян се беше събудил, явно Леона и стражите й още не бяха видели нужда да я повикат.

Богиньо, едва се отървах…

Тя захвърли наметалото и се появи в тъмното в казармата сред въздишките, похъркването и шумовете на съня. Сидоний, който лежеше в посипания със слама ъгъл, бавно отвори очите си — мъжът, изглежда, притежаваше свръхестествена способност да я усеща, когато се завръщаше. А може би и когато излизаше.

— Не можа да спиш ли? — измърмори той, докато търкаше очите си. — Имам чудно лекарство.

Мия се намръщи и тъй като не искаше да слуша поредния урок за ползите от чистата съвест, си замълча. Тежки стъпки заслизаха по стълбите, ключовете се превъртяха в мекверка отстрани до портата. Сидоний седна на сламата, поизпъна се и изгледа с присвити очи тримата стражи, които се приближиха в пълно въоръжение.

— Стой спокоен — рече тя. — Идват за мен.

— Аз съм достатъчно спокоен, Мия — прошепна той. — И вярвам, че и с теб ще е така.

Тримата стражи дойдоха до килията, предвождани от капитан Ганик.

— Непадналия се събуди — каза той. — Има болки. Дона Леона заповяда да те вдигнем, ако той дойде в съзнание, и да ти дадем всички привилегии. Сега когато Магот си отиде…

— Да, ще се погрижа — въздъхна Мия. — С ваше позволение, водете ме при него.

Стражите отключиха килията и Мия се надигна. Сидоний проследи как я отведоха през казармите нагоре в крепостта и навън до лазарета. Умът й още се въртеше и се мъчеше да реши какво да прави с приготовлението на въстанието, кое е право и кое не. В главата й се блъскаха думите на Ашлин и господин Благ. Душата й се разкъсваше — отмъщението, което я бе движило през всичките тези години, срещу мисълта да остави Сид и другите да умрат.

Кое беше по-важното?

Да си отмъсти за майка и баща, които — както се оказва — изобщо не е познавала? Или да живее с хора, които — колкото и да се опитваше да го отрече — бяха вече нейни приятели?

Беше станало късно, но докато наближаваше, Мия чу как изборът й изруга в нея. Когато влезе, видя Фуриян да лежи на каменната маса, плувнал в пот. Ръцете и краката му бяха вързани с каиши, а по превръзката на гърдите му имаше петна от кръв.

— Гламчото се опитал да разкъса превръзките — измърмори Ганик под носа си. — Трябваше да го вържем.

— Пълзят по мен гнусни личинки! — простена Фуриян.

— Оставете ме с него — каза Мия на Ганик. — Аз ще се погрижа за раните му. Ще ви бъда задължена, ако предадете на Пръста да свари малко оцет.

— Дадено, шампионке — отвърна стражът.

Ганик кимна на подчинените си, остави двамцата на пост пред вратата на лазарета и тръгна да събуди готвача. Мия влезе вътре и забеляза, че Пеещата сабя не беше на каменната си маса. Изглежда, я бяха пренесли долу в килията й по някое време през нивганощта — твърде рано беше да я продадат на Кайто. Което означаваше, че с Фуриян оставаха сами…

Мъжът я огледа от горе до долу с мрачна бръчка на красивото чело. Гладът в нея се надигна, както винаги ставаше, когато той беше наблизо. Непадналия още изглеждаше доста зле, дългата му коса беше провиснала от пот, кожата му жълтееше нездраво. Но беше буден, нащрек, черните му очи гледаха втренчено сребърната торква на шията й.

— Обявила те е за шампионка? — прошепна той.

— Не съм я молила — отвърна Мия. — Но, честно казано, никой не знаеше дали ще дойдеш в съзнание.

— Значи, тя ти подарява торквата ми още преди да съм изстинал и ме оставя да гния тук?

— Не гниеш — въздъхна Мия.

— По цялото ми тяло пълзят ларви на мухи!

— Личинките премахват плътта, която гние от отровата на Изгнаницата. Те ти спасиха живота. И ако не се усмириш и не престанеш да се мяташ под каишите, пак ще прокървиш. — Мия затършува по рафтовете, събра съставки. — Болката обаче сигурно те измъчва. Ще ти приготвя нещо за нея.

Фуриян отпусна глава на масата, гласът му натежа от умора.

— Да не би домина да те е обявила и за медицинска сестра, освен за шампионка? Къде е Магот?

Мия стисна устни, стри билките в хаванчето.

— Магот умря.

Намусеното лице на Фуриян се посмекчи, в очите му се появи учудване.

— Как?

— Аркад е сипал Елегия във вечерята на всички. Магот и Ото не издържаха, докато сваря противоотровата.

— Аркад ли?

— Да.

— Друг път! — прошепна Фуриян. — Аркад е бил гладиат. Човек като него гледа враговете си в очите и им нанася удар с меча, а не с горчива отрова.

Мия сви рамене и като помириса внимателно една чаша с вода, разтвори сместа в нея. Отнесе я на Фуриян, постави я до устните му и видя как сянката му затрепери вълнообразно по краищата. Нейната собствена сянка припълзя като желязо, теглено от магнит. Въпросите се завъртяха в ума й. Коя съм аз? Кои сме ние? Защо? Кой? Как?

— Това е само гаснещ лист и малко джиншира. Ще облекчи болката.

Непадналия я изгледа с присвити очи.

— Ти ми спаси живота, Фуриян. Това е дълг, който не се забравя. Ако исках да те убия, можех да приготвя такава отвара, че никога да не се събудиш. Сега пий.

Доскорошният шампион изсумтя нещо в съгласие и изгълта течността, която Мия изля в устата му. Главата му се отпусна отново на масата и той въздъхна, загледан в тавана, като огъваше китките си в каишите.

— Помня… че след мача… ти премахна болката ми.

— Домашно лекарство — сви рамене Мия. — Лесно се приготвя.

— Не — поклати глава Фуриян. — Преди да ми дадеш сънотворното. Когато бях на масата и крещях. Когато твоята… когато сенките ни се докоснаха.

Мия се намръщи, спомни си онзи момент под арената в Бяла крепост. Когато сянката й беше потъмняла, беше усетила повече болка — агонията на Фуриян се беше смесила с нейната. Тя предполагаше, че някак си беше споделила теглото му, но явно беше облекчила страданието му, поемайки го върху себе си.

Защо?

Кой?

Как?

— Не знаех, че мога да правя това — призна тя. — За първи път ми е.

Фуриян не каза нищо, само я изгледа с тъмните си красиви очи. Тя видя, че дозата, която му даде, подейства и заглади набразденото му от болките лице.

— Аз… исках да ти благодаря, Фуриян. Задето повика мрака на арената. Ако не бяхте вие със Сабята, Изгнаницата щеше да ми види сметката.

— Ти си послужи с измама — отвърна той. — Беше направила нещо с мечовете на коприненката.

— Ти усука сянката й. Предполагам, че това прави и двама ни измамници, нали?

Непадналия дълго мълча и само се взираше. Когато най-накрая отвори уста, направи го колебливо, сякаш хвалбите не се нравеха много на езика му.

— Ти рискува живота си за посестрима гладиат — каза той. — Рискува живота си заради мен. Мошеничеството настрана, но ти показа вярност към колегиума. Беше редно да ти се отплатя.

— Това хвалба ли беше? — удиви се Мия. — ’Паст и кръв, май турих повечко гаснещ лист в чая ти.

Фуриян се подсмихна едва-едва.

— Не се възгордявай, момиче. Ще си върна торквата веднага щом мога да държа меч в ръката си. Не се заблуждавай, когато се бия на Магни, ще изляза като шампион на този колегиум.

Мия поклати глава и отново се опита да разгадае мъжа. Той се отнасяше към нея с презрение, говореше за дарбите им с мрака като за магьосничество. Но в критичния момент беше използвал сенките, за да могат Соколите да надвият Изгнаницата. Нравствеността настрана, но той явно беше готов да пожертва всичко за победата.

— Защо това е толкова важно за теб? — попита го тя.

— Казах ти вече, Врано. Такъв съм си.

— Това не е причина — въздъхна Мия. — Ти не си се родил гладиат. Все трябва да си имал друг живот преди това.

Фуриян поклати глава. Примигна бавно.

— Не бих го нарекъл така.

— Е, какъв си бил? Убиец? Изнасилвач? Крадец?

Фуриян гледаше сякаш през нея, неясни мисли се въртяха в бездънните му очи. Но гаснещият лист почваше да действа, а от бъбривия корен, който беше добавила към сместа, езикът му вече се развързваше. Тя почувства вина, че му сипа от корена с надеждата той да се разкрие, но искаше да разбере този мъж, да се опита да прецени коя страна ще вземе той, ако Сидоний и другите се вдигнат на бунт.

— Убиец, изнасилвач, крадец — отвърна Фуриян с пресипнал глас. — Това и много повече. Бях чудовище, което тъпчеше джобовете си с хорските злочестини. Мъже. Жени. Деца.

— С какво си се занимавал?

Фуриян насочи поглед към стените край тях, ръждясалата стомана и железните решетки.

— Попълвах бройката на ей такива места. Плътта — хлябът ми, кръвта — виното ми.

— Бил си търговец на роби?

Фуриян кимна и тихо продължи:

— Дълги години командвах един кораб. „Желязната чайка“. Плавахме покрай ашкахските брегове чак до Нууваш, източен Лийс от Амай до Та’нисе. Продавах мъжете на бойните ями, жените на публичните домове, децата на всеки, който ги поискаше. — Мъчително повдигане на раменете. — Ако пък не се намереше кой да ги иска, изхвърляхме ги през борда.

— ’Паст и кръв — Мия изви погнусено устни.

— Осъждаш ме.

— Имаш право, мътните те взели, осъждам те — изсъска тя.

— Надали по-сурово, отколкото аз се осъждам.

— Трудно ми е да го повярвам — изрече Мия с леден глас.

— Вярвай в каквото си щеш, Врано. Хората вечно така правят.

— Е, как тогава си се озовал тук?

Фуриян затвори очи, дълго и дълбоко въздъхна. За миг Мия си помисли, че се е унесъл в сън. Но накрая той заговори с натежал глас — от умората и от нещо още по-печално. Разкаяние? Срам?

— Нападнахме едно селце в Ашках. Доведохме на борда мисионер на Аа. Рафа му беше името. Оставих хората си да се поразвлекат с него. Нали разбираш, ние не обичахме много-много поповете. Бихме го. Горихме го. Накрая хвърлихме дребна риба, за да примамим драконите, и аз му казах да скача във водата. Когато човекът погледне надолу към синята вода, тогава виждаш в очите му колко струва. Едни се молят. Други проклинат. А на трети краката се подкосяват и не могат да се помръднат. Знаеш ли какво направи Рафа?

— Няма да гадая — сви рамене тя. — Аз също не обичам попове.

— Помоли се на Аа да ни прости. Докато стоеше на онази дъска над водата, под него обикаляше деветметров ураганов дракон. А онзи кучи син почва да се моли за нас.

Непадналия поклати глава.

— Никога не бях виждал втори като него. Затова му подарих живота. По онова време и сам не разбирах защо. Той остана на кораба с нас близо година. Учеше ме на евангелието на Всевиждащия. Учеше ме, че съм бил изгубен, едно животно и нищо повече, но че мога да преоткрия човешката си същност, ако прегърна Светлината. Каза ми още, че трябва да изкупя всички злини, които съм сторил. И тъй, след като една година четох и спорих, мразих, фучах и плачех сам в дългите часове на нивганощ, аз приех Всевиждащия в живота си. Обърнах гръб на мрака. Насочихме платната към Висящите градини. И се продадох.

— Ти!… — примигна Мия.

— Струва ти се безумно, нали? Що за глупак ще избере това?

— Но… защо?

— Знаех, че Аа ще ми даде възможност да спася душата си, ако се оставя на волята му. И той ме доведе тук. Място на премеждия, чистота, страдания. Но накрая, на пясъците на Магни, когато коленича пред върховния кардинал, окъпан в победата си, той няма просто да ме обяви за свободен, а за свободен човек. Не животно, Врано. Човек. И там ще намеря спасение.

Фуриян кимна, пое дълбоко въздух, сякаш беше очистил кръвта си от някаква отрова.

Мия скръсти ръце и се намръщи.

— Така, значи? Мислиш си, че ще изкупиш греховете си за стотиците мъже и жени, които си продал, като убиеш още стотици? Няма да измиеш ръцете си, като ги къпеш в кръвта на други хора, Фуриян. Повярвай ми, от това те стават само още по-червени.

Мъжът поклати глава с навъсено чело.

— Не очаквам да ме разбереш. Магни е свят ритуал. На него съдия е ръката на самия Бог. И ако има нещо, на което Рафа ме научи, то е, че нещата, които правим, са по-важни от нещата, които сме направили.

Мия чу стъпки зад гърба си, на вратата на лазарета се почука. В стаята влезе Ганик с още двама стражи, които носеха димящ котел.

— Оцета ти, сварен, както пожела.

Мия кимна, обърна се към Фуриян.

— Сега ще ти махна личинките. Ще боли.

— Животът винаги боли. Той е болка, загуба, саможертва. — Фуриян стисна зъби и затвори очи. — Но ние трябва да се радваме на болката. Щом тя ни носи спасение.

 

 

Върна се в килията си, придружена от двама пазачи, по един от всяка страна. Сидоний отвори очи, щом вратата се тръшна зад нея и ключалката с мекверка се превъртя. Мия внимателно беше забелязала изпод око на влизане кой ключ на желязната халка отключва портата към казармите и кой — вратата на килията й.

Така ли беше правилно да постъпи?

Дали накрая щяха да разберат, че е направила това за добро?

— Говорих с Фуриян — шепнешком заразказва тя, щом стражите си отидоха.

— За какво? — измърмори Сидоний.

— Кой е той. Как разсъждава. Откъде идва. — Тя поклати глава. — Той си мечтае само за Магни. Никога не би направил крачка, която ще изложи игрите на риск. Мисля, че още е твърде болен, за да ни попречи, но когато ние въстанем, той за нищо на света няма да се присъедини към нас.

— Когато ние въстанем?

— Да, братко.

Мия протегна ръка в тъмното и стисна ръката на Сидоний.

— Ние.